БЪЛГАРСКИЯТ АЗ И ТАЙНИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Богатството на българския език е признато от приятели и врагове. За това са се погрижили както средновековните просветители, така и поетите от ново време. Въпреки няколко жестоки чужди подисничества, речта ни се е запазила жива и красива. В нея са закодирани и ред доказателства за древните балкански корени на народа ни.

През 70-те години на ХХ век Кирил Влахов открива в езика ни същите фонетични особености, които са типични и за тракийския. В друга своя работа този автор споменава нещо, което е от изключителна важност. Става дума за това, че в тракийския език се наблюдава начален процес на изпадане на падежите. Именно изоставянето на падежите – аналитичния характер на българския е неговата най-голяма отлика от другите сродни езици.

Връзка между българския и тракийския намира и Владимир Георгиев. Този лингвист установява, че в речта на Залмоксис и Орфей се среща екането и якането, което пък е типичен белег на българския. Друга особеност на тракийския език е синкопa (изпадане на звук). Георгиев е уточнява, че това явление е типично и за много  източнобългарски диалекти. Като пример нашият учен е дал изразите Дъ͜   н͜  пани – да не падне, Шъ ͜  г земъ- ще го взема. 

Интересен особеност от тракийската граматика е суфикса –инт. Според проф. Георгиев този суфикс е идентичен на старобългарския – енте, който се среща във воленте, теленте, жребенте. Това, което нашия талантлив ливгвист е пропуснал да уточни е важната подробност, че през  Късната Античност тракийския суфикс – инт вече се е развил във – енте, както става ясно от антропонимите Кард-ентес, Бурк-ентес и др.

Общи граматически особености между български и тракийски успява да изолира и Иван Дуриданов. Той отбелязва идентичния начин на постройка на Критѣне и др. с Βεσσοπαρ-ηνοι- жители на Bessapara, като смята, че се касае за балто-славяно-тракийска успоредица в словообразуването

Виждаме, че тракийския е смайващо близък до българския по отношение на не малко граматически особености. Тук е мястото да бъде засегната още една граматическа особеност, а именно личното местоимение АЗ. В речта на Орфей и Залмоксис то е звучало идентично, т.е. както и днес – АЗ. Знаем за това благодарение на надписа на златен пръстен от Езерово. Там на първия ред проф. Георгиев разчита – Ролистене, аз...

Надпис от Езерово, думата АЗ е подчертана с червено
http://www.kroraina.com/thrac_lang/EZERO2.jpg

Дедите ни наричани в миналото с името траки са били много племена. Регистрирани са около сто и четиридесет различни етнонима. За това, че предците ни са били огромен народ знаем и от Херодот. Съвсем естествено е различните групи да ползват различни диалекти. Несъмнено въпреки общите корени речта на одрисите е била малко по-различна от тази на беси, гети, мизи, трибали. По същия начин родопските говори днес се различават от шопските и др.

Многообразието на диалекти в древността обяснява добре забележително големия брой разновидности на личното местоимение аз. Известни са вариантите: азе, ази, азека, азка, азкана, язкана, eз, езека, езе, яз, язе, язка, я. 

В нашия език личното местоимение аз се проявава в четиринадесет форми - това е нещо уникално. Немският език е говорен от около 90 000 000 души в Германия и Австрия. Аз лично познавам три варианта на личното местомение аз (Ich), тяхното звучене е их, иш, ик (последният вариант е от речта на северните фризи).

В една малка България се срещат четиринадесет варианта на една основна дума, а сред немско говорящите има само три.

Поне за мен обяснението на “феномена” е лесно. Както бе споменато по-горе, дедите ни са били огромен народ. Съвсем естествено е, че в различни региони са ползвани различни говори. Някои са изчезнали по естествен път, други са загубени поради деянията на римляни, гърци и др. подтисници. 

Все пак, това, което се е запазило не е никак малко и свидетелства не само за древността на езика ни, но и за това, че сме потомци на най-големия народ на Европа.

Територията обитавана от дедите ни е била голяма. Не само по-голямата част от Балканите е била наша, предците ни са населявали значителни части от Мала Азия, Черноморските степи, Кавказ, а дори и Средна Европа. За жалост ничие величие не трае вечно. Дори и създателите на първата цивилизация не могат да предотвратят всичко. 

Земята ни е земен рай и винаги е била желана от различни агресори. Всеки от тях е знаел, че не може да владее нашата страна без сериозно да намали населението й. Това е причината дедите ни да бъдат принудително разселвани и дори продавани в робство в далечни региони.

От ерата на Октавиан Август до ново време различни врагове децимират народа ни. Прокуждането на хора от родните им земи е страшно, но не по-малко страшно е и промиването на съзнанието на отделни групи. Преди стотина години никой не би повярвал, че жителите на областта Македония някога ще говорят с озлобление за своите братя от България. Преди хиляда години власите – предците на румънците са били част от нас. Доказват го не само хилядите книги на български език съхранявани в румънските библиотеки, доказателства има и от областта на етнологията, а и генетиката. 

Още по-рано част от предците ни са обитавали териториите на днешните Украйна, Словакия, Южна Полша, Унгария. Тези хора са асимилирани напълно и дори по-късното пристигане на българи в някои от тези земи не е успяло да обърне процеса на обезбългаряване. Сякаш някаква зла сила ни е преследвала навсякъде и с нечовешки фанатизъм е правила опити да унищожи българщината.

Злото има защо да се страхува от нас. Земята ни е родила не само благи хора като Залмоксис и Орфей, но също така опитни бойци и смели бунтари, които срещаме в лицето на цар Ситалк и Спартак. Едни са внасяли светлина в душите на хората, други са пресичали планове на подли хора и са чупели веригите на робството. 

Дори страшния петвековен геноцид не успя да изтръгне от сърцето на българина неговата любов съм свобода и справедливост. Докато ни има злото не може да пороби света, първо трябва да изчезнем ние, за да може тъмнината да наложи своята воля.

Ето за това сме мразени от определени групи индивиди. Ето за това те ни преследват като бесни кучета и не се спират пред нищо, за да намалят броя ни, да замъглят съзнанието ни, като крайната цел е пълното ни унищожение. Едни от враговете ни действат с перо, други с пари, едва ли и отровите в храните ни са случайни. Всичко обаче е напразно, няма съмнение, че много от нас ще пострадат, но и няма съмнение, че ще надделеем над злото както са правели дедите ни.

Борбата започва не с нож в ръка, а с пускане на светлина в сърцето, с протягане на ръка на тези, който имат нужда от помощ. Първият, който трябва да падне убит, това е егото.

Благодарение на него синовете на лъжата ни делят и настройват един срещу друг. Ако се поддържаме един друг и си помагаме ние сме сила. 

Индивидът е като пръчка, която лесно може да бъде пречупена, по-добре е да сме като сноп стрели, така както заръча княз Кроват (Кубрат), а и други по-стари владетели преди него. Вместо да се кланяме на запад и на изток е по-добре са се преклоним пред предците ни и да следваме заветите им. Не запада и изтока са гаранция за оцеляването ни, а нашата способност да се върнем към себе си, да бъдем истиски българи – такива, които милеят за Род и Родина и пазят ревниво своето.