НЕПОЗНАТИТЕ СТАРИ БЪЛГАРИ

Макар от XIV до XIX век дедите ни да са представители на един потиснат и подложен на унищожение народ, те предизвикват интереса на доста чужди историци. Eнгел, Тунман, Шльоцер, Гибон, Вамбери, Фехер, Иречек, Венелин и др. се земат с проучаване на нашето минало. Относно етническия произход на старите българи, изводите на различните изледователи се различават значително.

Едни учени считат предците ни за татари, други за угро-фини, а има и такива, които смятат, че Аспарух и повластните му хора са сродни на украинци, хървати, сърби и т.н. Намират се и такива учени, за които българи е име на тюрко-алтайски народ, чийто произход трябва да се търси в Средна Азия.

Във времето, в което теориите за произхода на старите българи са изграждани, е била налична твърде малко информация. С анализ на ограничени данни в никакъв случай не може да се стигне до правилен извод, поради тази причина изследователите на миналото ни, волно, или неволно съдават неверни, изкривени представи за облика, езика и произхода на нашите деди. Това е причината да се родят митовете за юртите, култа към Тангра, тюрската реч на бойците на Аспарух и т.н.

В миналото, на българския народ бе представена една химера, заблуда, която обаче е поддържана с такъв  фанатизъм, че дори и днес, когато всеки логично мислещ човек да осъзнава, че азиатския произход на дедите ни е заблуда, все още се намират не само обикновени хора, но и учени, които упорито се опитват да удължат живота на създадените в миналото погрешни представи.

За обиковените хора има извинение, те са избрали да вярват на нещо, което е повтаряно на няколко поколения българи и макар да е заблуда, е загнездено здраво в съзнанието. 

За професионалистите обаче няма оправдание. Те разполагат както с необходимите ресурси нужни за проучване, така също с времето, а и информацията, която до неотдавна бе достъпна само за шепа индивиди.

Ако в края на XIX и началото на XX век, доста важни неща засягащи бита, културата и езика на старите българи не бяха известни, то след 30-те години на ХХ век се появиха толкова много нови данни, че дори само с част от тях бе напълно възможно да се оборят грешните теории.

Етническия произход на даден народ се определя от доминантния антропологичен тип на въпросните хора, характера на техния език, обичаите, особеностите на материалната култура и т.н. Нека видим с каква информация са разполагали нашите, а и някои от чуждите учени в началото на ХХ век.

На 17 (12) януари 1938 г., в присъствие на четиристотин професионалисти, д-р Методи Попов оповести резултатите от първите мащабни антропологични изследвания на българския народ. Изводите на Попов са пределно ясни: “Отъ направeния разборъ на антропометричните проучвания надъ българския народъ изпъква ясно- позволявамъ си да повторя още веднъжъ, че всички споменати данни говорятъ категорично и ясно, че расовите смесици, които влизат в състава на нашия народъ, принадлежатъ къмъ познатите европеидни    раси.” - М.Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938, с.111.

Трудът на д-р Методи Попов позволява на учените след 1938 г. да оспорят погрешното виждане на Васил Златарски - основоположника на историческата ни школа, но това не е направено. Защо???   

По-късно, през 1959 г. е извършено още едно мащабно антропологично проучване у нас, като резултатите съвпадат с тези от по-старото изледване: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип…” - М.Попов, Антропология на българския народ, Tом I, Физически облик на българите, БАН, София, 1959, с.260.

Княз Крум е изобразен като индивид с кестенява коса и лек пигмент на кожата - белези типични за понтийския тип, към който принадлежи народа на Орфей

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/67/Krum33.jpg/220px-Krum33.jpg

Изображение на княз Омуртаг, вижда се, че българския благородник принадлежи на понтийския антропологичен тип

 http://static.bnews.bg/f0475ea548f2.jpg

Понтийският (черноморският) тип е доминантен при най-старото балканско население - траките. За това свидетелстват фреските от различни древни гробници, описанията на стари автори, а и данните на археологията. Повече от ясно е, че в никакъв случай не може да се говори за физическото изчезване на народа на Орфей.

За това, че няма подмяна на населението свидетелстват и огромен брой исторически извори, в които се прави отъждестваване на българите с мизите – най-големия тракийски народ. 

Свързването на българите с най-древното балканско население е правено в продължение на 1100 години – от IV до XV век!

Логично е да очакваме, че след 1959 г., подкрепени от солидните доказателства на две мащабни изледвания, а и значителния брой свидетелства на старите летопици, историците ни ще прояват смелост и ще атакуват заблудите, като същевременно ще се опитат да положат основите на нова, вярна, базирана на факти теория за произхода на старите българи.

Уви, въпреки, че разполагат с всичко нужно, професионалистите не избират страната на истината, а продължават да подкрепят вдъхновените от чужденци погрешни теории. Ощетена е не само науката, ощетена е паметта на предците ни, силно ощетено е и младото поколение, което ще израстне закърмено с лъжи и на свой ред ще ги предаде на следващото поколение, заформяйки така порочен цикъл.

Може да се възрази, че антропологичните изследвания хвърлят светлина само върху физическия тип на дадено население и не могат да бъдат използвани за определяне на езика на въпросното население. Това действително е така, но дори ономастиката – науката изучаваща произхода на имена на градове, реки, хора, не предоставя абсолютно никакви данни за трайно установяване на азиатци на юг от Дунава след 681-ва година.

Подлагайки на анализ названията на селищата от територията на ранносредновековна България, Веселин Бешевлиев стига до извода, че отсъстват напълно първобългарски местни имена (т.е. няма никакви топоними и хидроними, които да са от тюрко-алтайски произход)- В.Бешевлиев, Географията на България у Византийските Автори, Известия на Народния Музей Варна, книга 23 (38), изд. Георги Бакалов, Варна, 1987 г. c.69.

Бешевлиев упорито поддържа тюрския произход на старите българи и добре осъзнава какво е значението на пълната липса на тюрски имена на селища и реки в ранносредновековна България. Това реално е доказателство, че езика на предците ни просто няма как да е бил тюрски. За да защити виждането си, нашия учен предлага извинението, че византийците предпочитали да употребяват старите (тракийски) топоними и хидроними, като новите (тюрските) са пренебрегвани.

Това обяснение е несериозно, понеже Бешевлиев сам съобщава, че имената на Плиска, Преслав, Варна и др. са нови и са документирани по време на ранното Средновековие. Тези названия със сигурност не са тюрски, а не са дефинирани и като древни. 

Дали иначе способния наш учен не е разбрал, че си противоречи и то сериозно?

Тук е мястото да се спомене, че около двадесет години по-рано, Бешевлиев подлага на анализ личните имена на старобългарските благородници и стига до извода, че те са по-скоро ирански, отколкото тюркски- В. Бешевлиев, Ирански елементи у първобългарите,  Античное Общество, Труды Конференции по изучению проблем античности,  Издательство "Наука", АН СССР, Отделение Истории, Москва 1967, с. 237-247.

Определянето на лични имена като Аспарух, Борис, Гостун, Мостич, Персиян (Прусиян) и др. като ирански е произволно и няма научна стойност. В своя труд, съзнателно, или несъзнателно, нашия учен изобщо не споменава тракийските имена -Аспиос, Борис, Гастис, Мостис, Прусий. Недопустимо е при сравнителния анализ да се пропускат данните от тракийската ономастика и то като се знае добре, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ.  

Въз основа на приликите  между старобългарските и иранските имена, Бешевлиев смята, че сред дедите ни е имало и ирански етнически елементи (т.е. дедите ни са се смесили с иранци), които са проникнали в средите на народа ни преди VII век. 

Това твърдение също е несъстоятелно и не е подкрепено от факти, понеже както краниометричните (измерване на съотношенията на костите на черепа), така и серологичните (кръвните) изследвания проведени през 30-те и 50-те години на ХХ век показват убедително, че ние сме твърде различни от азиатските народи, т.е. в никакъв случай не може да се говори за ирански етнически примеси.

А има и друго – в старобългарския език няма нито тюркски, нито ирански субстрат. Лингвистите знаят това прекрасно, все пак, още през 20-те години на ХХ век, Стефан Младенов сведе броя на тюрските думи до дванадесет, а това не само е нищожно количество, но и със сигурност се касае за заемки каквито се срещат във всяка реч. За пълната липса на тюрко-алтайски (а и ирански) топоними и хидроними на територията на ранносредновековна България споменах по-горе.

След като нито антропологията, нито лингвистиката дава право да се говори за тюрко-алтайски, или ирански произход на старите българи, то нима е редно дедите ни да бъдат определяни за народ, който се е оформил в Азия? Във всеки случай няма научна основа за това.

Дори и археологията не дава основание да се твърди, че старите българи са дошли от изтока, а и, че са различен от местното балканско население народ. В старобългарските некрополи се среща така наречената чернолъскава керамика. Ако дедите ни бяха дошли от земите на Индия, Иран, Афганистан, или пък Южен Сибир, то би трябвало и посудата им да се среща първо в Средна Азия, а на юг от Дунава да се появи едва през ранното Средновековие.

Реалността е съвсем различна, ето какво споделя Стамен Михайлов: “Обикновено керамиката от тези находища е по-доброкачествена от новопазарската, но съвсем очевидно е, че се касае до една и съща традиция, която има дълбоки корени в нашата страна. Съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” - Ст. Михайлов, Относно произхода на ранносредновековната чернолъскава керамика в България, Археология, кн. 4, 1961 г., c.9-10.

Какво излиза - старобългарската чернолъскава керамика, чиито корени би трябвало да са някъде в Сибир, или Памир, има тракийски корени, като развитието е започнало на Балканите преди около 6500 години – времето на Меднокаменната епоха (енеолита).

По съдовете на дедите ни често се срещат особени знаци, като най-впечатляващия безспорно е IYI. Димитър Овчаров смята, че това е знак на Тангра - Д. Овчаров, Прабългарската Религия- Произход и Същност, Гуторанов и Син, София, 2001, с.230.

Има обаче един много сериозен проблем. Ако това действително бе символ на божество почитано в Южен Сибир, то най-ранните изображения би трябвало да са там, като на Балканите не би трябвало да присъства преди IV-VII век. Реалността е съвсем различна, но подробностите са известни само на шепа хора.

През 1987 година, в свой доклад Стамен Михайлов публикува важна информация като посочва съвсем ясно, че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура (чиято територия съвпада с владенията на траките трибали, гети, мизи). Културата Винча възниква преди около 7500 години, а това показва, че на Балканите, знакът  IYI  е около 6000 години по-стар от най-древните тюрски рунически знаци!

Добавено е и, че древният български символ присъства върху керамика от минойски Кипър (XVI- век преди Христа), халщатско градище в Чехословакия и антична плоча от Пергамон. За тази плоча обаче се казва, че произходът и е от маслинената гора край Атина - Ст. Михайлов, “Известия на Народния Музей във Варна”,  книга 23, с. 92-93 (бел.9). За да се обоснове, Михайлов е цитирал трудове на Бенсън, Тодорович и Церманович, публикувани през 1960 и 1961 г.

Става ясно, че не само традицията на старобългарската чернолъскава керамика започва на Балканите преди повече от 6500 години, но същото важи и за свещения символ IYI. Тогава въз основа на какво може да се твърди, че дедите ни са донесли особени знаци, руни от някаква азиатска прародина, както прави Бешевлиев?

Налице е ужасяващ абсурд – доказателствата за местния произход на старобългарските съдове и знаци, руни, се игнорират, но от друга страна, фантазии и желания се лансират като “доказателства”. Направо да му стане на човек страшно! Наука, или подигравка с доверието на хората е това?

Нека разгледаме и друг аспект от живота на старите българи – техните обичаи. За остригването на главата и оставяне на кика е писал още Геза Фехер. Той смята, че владетелите на дедите ни са носили дълга коса, обикновените войници са бръснели главата си, а велможите са остригвали само част от косата, като са оставали друга, от която са оформяни три плитки – Облеклото и оръжието на старата българска войска, Военното дело на българите, Тангра, ТанНакРа, с.46-47.

Този обичай просъществува у нас забележително дълго време- до началото на ХХ век, но важното е това, че за поява и налагане можем да говорим не едва след 681-ва година, а хилядолетия по-рано. Касае се практика на пеласги като Тезей, а и на войнствени хора като траките абанти и мизи. За това съобщава Плутарх като дори обяснява с подробности каква е причината да се прави тази особена прическа – Plut.Thes. V.2.  

Всеки историк би трябвало да е запознат с работите на Плутарх, който се явава важен автор, но по необясними причини, професионалистите ни не отварят и дума за това, че бръсненето на косата и оставяне на кика е типично за тракийския народ мизи. Дали мълчанието на учените няма да се дължи на това, че същите тези мизи Димитри Хоматиан определя като предци на българите?

Този стар автор е цитиран от доказалия местните корени на народа ни Ганчо Ценов - Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Мълчание има и по отношение на произхода на друг обичай. За войната между княз Крум и римския (византийския) император Никифор Геник знае всеки от нас. Известно е и това, че при битката във Върбишкия проход, чуждият владетел е пленен, а по-късно обезглавен като назидание за страшните престъпления извършени над мирното население на столицата ни. От черепа на Никифор бива направена ритуална чаша, която е обкована със сребро. С нея Крум вдигал наздравица и черпел славянските вождове- Й. Андреев, А.Пантев, Българските ханове и царе, Исторически Справочник, Абагар, Велико Търново, 2004, с.48.  

Редица историци свързват необикновените действия на княз Крум с практиките на печенеги и др. народи от Средна Азия, но никой не прави дори бегло споменаване на свидетелството на римския автор Луций Аний Флор, който описва ранните сблъсъци на легионите на Вечния град с траките. Римлянинът обрисува предците ни като диви, жестоки хора с варварски ритуали, при които се пие  от човешки черепи “...litare dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum...”- Fl. Bello Thracico.XXVIII.III.4.

Флор е ужасен от това, че траките правят чаши от черепи, но пренебрегва сатанинската жестокост и страшните престъпления на Марк Крас, Луций Пизон, Марк Лукул, Луций Сула и др.в земите ни. Със сигурност дедите ни са отрязвали главите на враговете си, но това е било разплата за извършени деяния, както е казал народа: Като не щеш мира – на ти секира!  

По-важното в случая е това, че особения ритуал за направа на чаша от черепа на противника е нещо добре познато на древното балканско население, което римляни и гърци наричат с името траки, и в никакъв случай не може да се говори за поява след времето на Аспарух.

Друг, особен обичай на старите българи е изкуствената черепна деформация- практика просъществувала до късното Средновековие. Каква е била целта на промяната на формата не черепа не смея да спекулирам, важното е това, че в нашите земи това явление не се налага след 681-ва година, а съществува хилядолетия по-рано, още от времето на Неолита- Й.Йорданов, Антропология на древните българи, Масовия кръгов гроб при Девня, ТанграТанНакРа, София, 2008, с.125.

В интерес на истината трябва да се отбележи, че до ранното Средновековие, в земите на юг от Дунава честотата на обичая не е голяма. Съвсем друга е картината в Мала Азия – земята на фригите и мизите, които Хоматиан определя като предци на българите. В началото на ХХ век бе проучена огромна могила във Фригия – предполагаемия гроб на легендарния цар Мидас. Скелетът на древния владетел е намерен в добро състояние и може да се види съвсем ясно, че черепа е бил подложен на деформация. Цитирайки Prag и Neave, Caroline Wilkinson уточнява, че през Х век преди Христа, на територията на днешна Турция (обитавана в миналото от мизи и фриги) са живели хора, за които удължената форма на главата е била символ за красота – C.Wilkinson, Forensic Facial Reconstruction, Cambridge Univerisity Press, Cambridge, 2004, с.93.

Защо особения обичай придобива масовост на юг от Дунава след 681-ва година е лесно да се обясни, ако се следват старите исторически извори. Трябва да се върнем при Димитри Хоматиан, който  съобщава, че (част от) малоазийските мизи са прогонени на север (през IV век пр. Христа) от войската на Александър Велики. По-късно, по време на ранното Средновековие, мизите се завърнали и завзели Тракия, Илирия, Панония ...- Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Ето това е причината изкуствената черепна деформация да се прилага по-често в земите ни след 681-ва година. Касае се за обичай познат на всички траки, но най-интензивно практикуван от мизи и фриги, болшинството от които са обитавали Мала Азия в далечното минало. Не е трудно за разбиране, нали?

Не е трудно да се разбере и каква е била истинската религия на старите българи, ако бъдат представени всички данни, а не само шепа подбрани фрагменти. Реално, в периода IV-XIV век, т.е. цели 1000 години, нито един римски (византийски) автор не съобщава за култ към Тангра при дунавските българи, нито пък е изказвано твърдение, че дедите ни са монотеисти.

За сметка на това ние разполагаме със сведението на патриарх Фотий, който е доволен от това, че българите са приели вярата на християните и са се отказали от бащините си богове – Г. Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998, с.114.

Ако някой е компетентен по религиозните въпроси, това е Фотий. Според този човек дедите ни не са монотеисти, не му е известно името Тангра, напротив, константинополския патриарх споменава за богове, т.е. за монотеизъм при предците ни не може да се говори и всеки, който твърди, че дедите ни са били монотеисти, или не е подготвен, или умишлено създава заблуди.

Фотий не е единствения, който знае, че старите българи имат няколко божества. Теофилакт Охридски твърди, че българите  почитат слънцето, луната и други звезди, говори се даже за принасяне жертва на кучета - ГИБИ, IX, част 2, с.62. В същата работа е предаден и разговора между гърка Кинам и княз Омуртаг. От беседата се разбира отново, че старите българи почитат не едно, а няколко божества – слънцето, луната и звездите-ГИБИ, IX, част 2, с. 64.

Ето каква е реалността - няма Тангра, няма Умай, няма монотеизъм, върховния бог на старите българи е слънцето, като се почитат също луната, звездите. За това свидетелстват историческите извори, всичко останало е фантазия.

Имайки предвид, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, нека видим каква информация предлагат старогръцките автори за религията на траките. Според Софокъл, най-почитаното божество сред конелюбивите траки е слънцето (Хелиос)- Д.Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят, Лик, София, 2010, с.291. Луната също бива почитана от народа на Залмоксис и Орфей, а имена като Астеропей (потомък на звездата) подсказват, че е имало култ към определени звезди.

Дори странния обред на старите българи да принасят в жертва кучета е с древни балкански корени. На остров Самотраки е имало пещера носеща име на богинята Зеринтия. В нейна чест били принасяни в жертва кучета. – M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe, 7500-3500 BC, Myths, Legends & Cult Images, University of California Press, Berkely and Los Angeles, 1974, c.197-198.

Информацията за вярванията на старите българи е ясна, паралелите с религията и обредите на траките са ясни, но въпреки това, на няколко поколения ученици и студенти се внушаваше, че Аспарух е бил монотеист и е почитал Тангра. Това е непочтена, грозна подмяна на истината, такова деяние няма нищо общо с науката.  

Нека накрая да хвърлим поглед и към преданията свързани със старите българи. Едва ли има някой, който да не е чувал историята за хан (всъщност княз) Кубрат (всъщност Кроват), който заръчва на синовете си да са винаги заедно като сноп стрели. По този начин, пазейки единството, никой друг народ не би успял да ги победи.

Няма спор, че заветът на старобългарския владетел е мъдър. Важното в случая е това, че мъдростта предадена на Аспарух, Котраг, Батбаян и т.н. е вплетена не в тюрския, или иранския фолклор, а се касае за древна тракийска легенда, която е съществувала около 1300 години преди времето на Кубрат (Кроват), или около 2600 години преди наше време. Легендата е документирана през VI в.пр. Христа и е приписана на Езоп, чийто фригийски произход е добре известен – S.Urban, The Gentlemen’s Magazine, Vol. IX, January-June, William Pickering, John Bowyer Nichols & Son, London, MDCCCXXXVIII, c.594.

В друго, популярно предание свързано с княз Крум се разказва как строгия владетел решил да изкорени лозята с цел да сложи край на пиянството. И в този случай прототипът на историята е тракийски. Става дума за разказ за царя на северните траки Буребиста. Той е живял около хиляда години преди Крум в земите на север от Дунава. Страбон разказва, че Буребиста направил своят народ силен посредством физически упражнения, въздържание и желязна дисциплина. Пълното подчинение на траките става ясно от това, че след като им било заповядано да изкоренят лозята си, те го направили...-Strab. VII.3.11.

За пореден път се уверяваме колко много информация не ни е представяна изобщо. Как ученици и студенти да добият ясна представа що за хора са били старите българи, след като планини от важни данни са игнорирани? Как обикновения човек да повярва, че е потомък на местен народ, ако никой не иска да обясни, че от гледна точка на антропологията ние сме твърде различни от народите на Азия, но за сметка на това на нас може да се гледа като на потомци на древното балканско население. 

Как да не се пораждат съмнения ако се каже, че сме наследници на Арес и Орфей, след като само шепа хора знаят, че името Дуло е споменато в микенски документи от Бронзовата епоха, като то съответства на тракийските Дулас, Дулес. За това е писал родения в Казан (Волжка България) Юрий Откупщиков – Ю.В.Откупщиков, Догреческий субстрат, У истоков европейской цивилизаций, Издателство Ленинградского Университета, Ленинград, 1988.

Не мога да разбера защо у нас не се популяризират трудовете на учените Джаукян, Карагезян, Никулице, Мелюкова, Крикин? Тези хора са описали добре тракийското присъствие в Армения и Черноморските степи по време на Бронзовата епоха и по-късни времена. В работите на въпросните изследователи могат да се намерят данни, от които става ясно, че северните траки правят особени укрепления със земен вал и ров дълги векове преди римляните да дойдат на Балканите, че северните траки градят с квадри, че керамиката им е прототип на старобългарската.

Както отбелязах по-горе, нашето не е история, а ужасяващ абсурд – фантазии и желания са представени като “доказателства”, а важната информация е игнорирана. 

Ето как е деформирана представата ни за старите българи. Ето това е причината да не познаваме историята и бита на дедите си. Как да знаем истината когато достигналите до нас данни са изопачени до неузнаваемост?

Объркването не е нещо, което може да се пренебрегне. Объркването води до несигурност и съмнения, а те пък създават разделение. Истината за произхода на народа ни може да ни обедини, защото ще имаме светлия пример на живелите преди нас. Те не търпяха окови и унижения, никой враг не успя да сломи стремежа им към свобода и справедливост.Причината за това е следването на древната традиция – следването на пътя на светлината. Ще заживеем достоен живот, когато покажем държание на сплотени, добри, но и силни хора. За нас няма друг път, поне за истинските българи друг път не е възможен..