Показват се публикациите с етикет Бешевлиев. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Бешевлиев. Показване на всички публикации

14.05.2017 г.

НЕПОЗНАТИТЕ СТАРИ БЪЛГАРИ


Макар от XIV до XIX век дедите ни да са представители на един потиснат и подложен на унищожение народ, те предизвикват интереса на доста чужди историци. Eнгел, Тунман, Шльоцер, Гибон, Вамбери, Фехер, Иречек, Венелин и др. се земат с проучаване на нашето минало. Относно етническия произход на старите българи, изводите на различните изледователи се различават значително.

Едни учени считат предците ни за татари, други за угро-фини, а има и такива, които смятат, че Аспарух и повластните му хора са сродни на украинци, хървати, сърби и т.н. Намират се и такива учени, за които българи е име на тюрко-алтайски народ, чийто произход трябва да се търси в Средна Азия.

Във времето, в което теориите за произхода на старите българи са изграждани, е била налична твърде малко информация. С анализ на ограничени данни в никакъв случай не може да се стигне до правилен извод, поради тази причина изследователите на миналото ни, волно, или неволно съдават неверни, изкривени представи за облика, езика и произхода на нашите деди. Това е причината да се родят митовете за юртите, култа към Тангра, тюрската реч на бойците на Аспарух и т.н.

В миналото, на българския народ бе представена една химера, заблуда, която обаче е поддържана с такъв  фанатизъм, че дори и днес, когато всеки логично мислещ човек да осъзнава, че азиатския произход на дедите ни е заблуда, все още се намират не само обикновени хора, но и учени, които упорито се опитват да удължат живота на създадените в миналото погрешни представи.

За обиковените хора има извинение, те са избрали да вярват на нещо, което е повтаряно на няколко поколения българи и макар да е заблуда, е загнездено здраво в съзнанието. 

За професионалистите обаче няма оправдание. Те разполагат както с необходимите ресурси нужни за проучване, така също с времето, а и информацията, която до неотдавна бе достъпна само за шепа индивиди.

Ако в края на XIX и началото на XX век, доста важни неща засягащи бита, културата и езика на старите българи не бяха известни, то след 30-те години на ХХ век се появиха толкова много нови данни, че дори само с част от тях бе напълно възможно да се оборят грешните теории.

Етническия произход на даден народ се определя от доминантния антропологичен тип на въпросните хора, характера на техния език, обичаите, особеностите на материалната култура и т.н. Нека видим с каква информация са разполагали нашите, а и някои от чуждите учени в началото на ХХ век.

На 17 (12) януари 1938 г., в присъствие на четиристотин професионалисти, д-р Методи Попов оповести резултатите от първите мащабни антропологични изследвания на българския народ. Изводите на Попов са пределно ясни: “Отъ направeния разборъ на антропометричните проучвания надъ българския народъ изпъква ясно- позволявамъ си да повторя още веднъжъ, че всички споменати данни говорятъ категорично и ясно, че расовите смесици, които влизат в състава на нашия народъ, принадлежатъ къмъ познатите европеидни    раси.” - М.Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938, с.111.

Трудът на д-р Методи Попов позволява на учените след 1938 г. да оспорят погрешното виждане на Васил Златарски - основоположника на историческата ни школа, но това не е направено. Защо???   

По-късно, през 1959 г. е извършено още едно мащабно антропологично проучване у нас, като резултатите съвпадат с тези от по-старото изледване: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип…” - М.Попов, Антропология на българския народ, Tом I, Физически облик на българите, БАН, София, 1959, с.260.

Княз Крум е изобразен като индивид с кестенява коса и лек пигмент на кожата - белези типични за понтийския тип, към който принадлежи народа на Орфей

Изображение на княз Омуртаг, вижда се, че българския благородник принадлежи на понтийския антропологичен тип

Понтийският (черноморският) тип е доминантен при най-старото балканско население - траките. За това свидетелстват фреските от различни древни гробници, описанията на стари автори, а и данните на археологията. Повече от ясно е, че в никакъв случай не може да се говори за физическото изчезване на народа на Орфей.

За това, че няма подмяна на населението свидетелстват и огромен брой исторически извори, в които се прави отъждестваване на българите с мизите – най-големия тракийски народ. 

Свързването на българите с най-древното балканско население е правено в продължение на 1100 години – от IV до XV век!

Логично е да очакваме, че след 1959 г., подкрепени от солидните доказателства на две мащабни изледвания, а и значителния брой свидетелства на старите летопици, историците ни ще прояват смелост и ще атакуват заблудите, като същевременно ще се опитат да положат основите на нова, вярна, базирана на факти теория за произхода на старите българи.

Уви, въпреки, че разполагат с всичко нужно, професионалистите не избират страната на истината, а продължават да подкрепят вдъхновените от чужденци погрешни теории. Ощетена е не само науката, ощетена е паметта на предците ни, силно ощетено е и младото поколение, което ще израстне закърмено с лъжи и на свой ред ще ги предаде на следващото поколение, заформяйки така порочен цикъл.

Може да се възрази, че антропологичните изследвания хвърлят светлина само върху физическия тип на дадено население и не могат да бъдат използвани за определяне на езика на въпросното население. Това действително е така, но дори ономастиката – науката изучаваща произхода на имена на градове, реки, хора, не предоставя абсолютно никакви данни за трайно установяване на азиатци на юг от Дунава след 681-ва година.

Подлагайки на анализ названията на селищата от територията на ранносредновековна България, Веселин Бешевлиев стига до извода, че отсъстват напълно първобългарски местни имена (т.е. няма никакви топоними и хидроними, които да са от тюрко-алтайски произход)- В.Бешевлиев, Географията на България у Византийските Автори, Известия на Народния Музей Варна, книга 23 (38), изд. Георги Бакалов, Варна, 1987 г. c.69.

Бешевлиев упорито поддържа тюрския произход на старите българи и добре осъзнава какво е значението на пълната липса на тюрски имена на селища и реки в ранносредновековна България. Това реално е доказателство, че езика на предците ни просто няма как да е бил тюрски. За да защити виждането си, нашия учен предлага извинението, че византийците предпочитали да употребяват старите (тракийски) топоними и хидроними, като новите (тюрските) са пренебрегвани.

Това обяснение е несериозно, понеже Бешевлиев сам съобщава, че имената на Плиска, Преслав, Варна и др. са нови и са документирани по време на ранното Средновековие. Тези названия със сигурност не са тюрски, а не са дефинирани и като древни. 

Дали иначе способния наш учен не е разбрал, че си противоречи и то сериозно?

Тук е мястото да се спомене, че около двадесет години по-рано, Бешевлиев подлага на анализ личните имена на старобългарските благородници и стига до извода, че те са по-скоро ирански, отколкото тюркски- В. Бешевлиев, Ирански елементи у първобългарите,  Античное Общество, Труды Конференции по изучению проблем античности,  Издательство "Наука", АН СССР, Отделение Истории, Москва 1967, с. 237-247.

Определянето на лични имена като Аспарух, Борис, Гостун, Мостич, Персиян (Прусиян) и др. като ирански е произволно и няма научна стойност. В своя труд, съзнателно, или несъзнателно, нашия учен изобщо не споменава тракийските имена -Аспиос, Борис, Гастис, Мостис, Прусий. Недопустимо е при сравнителния анализ да се пропускат данните от тракийската ономастика и то като се знае добре, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ.  

Въз основа на приликите  между старобългарските и иранските имена, Бешевлиев смята, че сред дедите ни е имало и ирански етнически елементи (т.е. дедите ни са се смесили с иранци), които са проникнали в средите на народа ни преди VII век. 

Това твърдение също е несъстоятелно и не е подкрепено от факти, понеже както краниометричните (измерване на съотношенията на костите на черепа), така и серологичните (кръвните) изследвания проведени през 30-те и 50-те години на ХХ век показват убедително, че ние сме твърде различни от азиатските народи, т.е. в никакъв случай не може да се говори за ирански етнически примеси.

А има и друго – в старобългарския език няма нито тюркски, нито ирански субстрат. Лингвистите знаят това прекрасно, все пак, още през 20-те години на ХХ век, Стефан Младенов сведе броя на тюрските думи до дванадесет, а това не само е нищожно количество, но и със сигурност се касае за заемки каквито се срещат във всяка реч. За пълната липса на тюрко-алтайски (а и ирански) топоними и хидроними на територията на ранносредновековна България споменах по-горе.

След като нито антропологията, нито лингвистиката дава право да се говори за тюрко-алтайски, или ирански произход на старите българи, то нима е редно дедите ни да бъдат определяни за народ, който се е оформил в Азия? Във всеки случай няма научна основа за това.

Дори и археологията не дава основание да се твърди, че старите българи са дошли от изтока, а и, че са различен от местното балканско население народ. В старобългарските некрополи се среща така наречената чернолъскава керамика. Ако дедите ни бяха дошли от земите на Индия, Иран, Афганистан, или пък Южен Сибир, то би трябвало и посудата им да се среща първо в Средна Азия, а на юг от Дунава да се появи едва през ранното Средновековие.

Реалността е съвсем различна, ето какво споделя Стамен Михайлов: “Обикновено керамиката от тези находища е по-доброкачествена от новопазарската, но съвсем очевидно е, че се касае до една и съща традиция, която има дълбоки корени в нашата страна. Съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” - Ст. Михайлов, Относно произхода на ранносредновековната чернолъскава керамика в България, Археология, кн. 4, 1961 г., c.9-10.

Какво излиза - старобългарската чернолъскава керамика, чиито корени би трябвало да са някъде в Сибир, или Памир, има тракийски корени, като развитието е започнало на Балканите преди около 6500 години – времето на Меднокаменната епоха (енеолита).

По съдовете на дедите ни често се срещат особени знаци, като най-впечатляващия безспорно е IYI. Димитър Овчаров смята, че това е знак на Тангра - Д. Овчаров, Прабългарската Религия- Произход и Същност, Гуторанов и Син, София, 2001, с.230.

Има обаче един много сериозен проблем. Ако това действително бе символ на божество почитано в Южен Сибир, то най-ранните изображения би трябвало да са там, като на Балканите не би трябвало да присъства преди IV-VII век. Реалността е съвсем различна, но подробностите са известни само на шепа хора.

През 1987 година, в свой доклад Стамен Михайлов публикува важна информация като посочва съвсем ясно, че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура (чиято територия съвпада с владенията на траките трибали, гети, мизи). Културата Винча възниква преди около 7500 години, а това показва, че на Балканите, знакът  IYI  е около 6000 години по-стар от най-древните тюрски рунически знаци!

Добавено е и, че древният български символ присъства върху керамика от минойски Кипър (XVI- век преди Христа), халщатско градище в Чехословакия и антична плоча от Пергамон. За тази плоча обаче се казва, че произходът и е от маслинената гора край Атина - Ст. Михайлов, “Известия на Народния Музей във Варна”,  книга 23, с. 92-93 (бел.9). За да се обоснове, Михайлов е цитирал трудове на Бенсън, Тодорович и Церманович, публикувани през 1960 и 1961 г.

Става ясно, че не само традицията на старобългарската чернолъскава керамика започва на Балканите преди повече от 6500 години, но същото важи и за свещения символ IYI. Тогава въз основа на какво може да се твърди, че дедите ни са донесли особени знаци, руни от някаква азиатска прародина, както прави Бешевлиев?

Налице е ужасяващ абсурд – доказателствата за местния произход на старобългарските съдове и знаци, руни, се игнорират, но от друга страна, фантазии и желания се лансират като “доказателства”. Направо да му стане на човек страшно! Наука, или подигравка с доверието на хората е това?

Нека разгледаме и друг аспект от живота на старите българи – техните обичаи. За остригването на главата и оставяне на кика е писал още Геза Фехер. Той смята, че владетелите на дедите ни са носили дълга коса, обикновените войници са бръснели главата си, а велможите са остригвали само част от косата, като са оставали друга, от която са оформяни три плитки – Облеклото и оръжието на старата българска войска, Военното дело на българите, Тангра, ТанНакРа, с.46-47.

Този обичай просъществува у нас забележително дълго време- до началото на ХХ век, но важното е това, че за поява и налагане можем да говорим не едва след 681-ва година, а хилядолетия по-рано. Касае се практика на пеласги като Тезей, а и на войнствени хора като траките абанти и мизи. За това съобщава Плутарх като дори обяснява с подробности каква е причината да се прави тази особена прическа – Plut.Thes. V.2.  

Всеки историк би трябвало да е запознат с работите на Плутарх, който се явава важен автор, но по необясними причини, професионалистите ни не отварят и дума за това, че бръсненето на косата и оставяне на кика е типично за тракийския народ мизи. Дали мълчанието на учените няма да се дължи на това, че същите тези мизи Димитри Хоматиан определя като предци на българите?

Този стар автор е цитиран от доказалия местните корени на народа ни Ганчо Ценов - Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Мълчание има и по отношение на произхода на друг обичай. За войната между княз Крум и римския (византийския) император Никифор Геник знае всеки от нас. Известно е и това, че при битката във Върбишкия проход, чуждият владетел е пленен, а по-късно обезглавен като назидание за страшните престъпления извършени над мирното население на столицата ни. От черепа на Никифор бива направена ритуална чаша, която е обкована със сребро. С нея Крум вдигал наздравица и черпел славянските вождове- Й. Андреев, А.Пантев, Българските ханове и царе, Исторически Справочник, Абагар, Велико Търново, 2004, с.48.  

Редица историци свързват необикновените действия на княз Крум с практиките на печенеги и др. народи от Средна Азия, но никой не прави дори бегло споменаване на свидетелството на римския автор Луций Аний Флор, който описва ранните сблъсъци на легионите на Вечния град с траките. Римлянинът обрисува предците ни като диви, жестоки хора с варварски ритуали, при които се пие  от човешки черепи “...litare dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum...”- Fl. Bello Thracico.XXVIII.III.4.

Флор е ужасен от това, че траките правят чаши от черепи, но пренебрегва сатанинската жестокост и страшните престъпления на Марк Крас, Луций Пизон, Марк Лукул, Луций Сула и др.в земите ни. Със сигурност дедите ни са отрязвали главите на враговете си, но това е било разплата за извършени деяния, както е казал народа: Като не щеш мира – на ти секира!  

По-важното в случая е това, че особения ритуал за направа на чаша от черепа на противника е нещо добре познато на древното балканско население, което римляни и гърци наричат с името траки, и в никакъв случай не може да се говори за поява след времето на Аспарух.

Друг, особен обичай на старите българи е изкуствената черепна деформация- практика просъществувала до късното Средновековие. Каква е била целта на промяната на формата не черепа не смея да спекулирам, важното е това, че в нашите земи това явление не се налага след 681-ва година, а съществува хилядолетия по-рано, още от времето на Неолита- Й.Йорданов, Антропология на древните българи, Масовия кръгов гроб при Девня, ТанграТанНакРа, София, 2008, с.125.

В интерес на истината трябва да се отбележи, че до ранното Средновековие, в земите на юг от Дунава честотата на обичая не е голяма. Съвсем друга е картината в Мала Азия – земята на фригите и мизите, които Хоматиан определя като предци на българите. В началото на ХХ век бе проучена огромна могила във Фригия – предполагаемия гроб на легендарния цар Мидас. Скелетът на древния владетел е намерен в добро състояние и може да се види съвсем ясно, че черепа е бил подложен на деформация. Цитирайки Prag и Neave, Caroline Wilkinson уточнява, че през Х век преди Христа, на територията на днешна Турция (обитавана в миналото от мизи и фриги) са живели хора, за които удължената форма на главата е била символ за красота – C.Wilkinson, Forensic Facial Reconstruction, Cambridge Univerisity Press, Cambridge, 2004, с.93.

Защо особения обичай придобива масовост на юг от Дунава след 681-ва година е лесно да се обясни, ако се следват старите исторически извори. Трябва да се върнем при Димитри Хоматиан, който  съобщава, че (част от) малоазийските мизи са прогонени на север (през IV век пр. Христа) от войската на Александър Велики. По-късно, по време на ранното Средновековие, мизите се завърнали и завзели Тракия, Илирия, Панония ...- Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Ето това е причината изкуствената черепна деформация да се прилага по-често в земите ни след 681-ва година. Касае се за обичай познат на всички траки, но най-интензивно практикуван от мизи и фриги, болшинството от които са обитавали Мала Азия в далечното минало. Не е трудно за разбиране, нали?

Не е трудно да се разбере и каква е била истинската религия на старите българи, ако бъдат представени всички данни, а не само шепа подбрани фрагменти. Реално, в периода IV-XIV век, т.е. цели 1000 години, нито един римски (византийски) автор не съобщава за култ към Тангра при дунавските българи, нито пък е изказвано твърдение, че дедите ни са монотеисти.

За сметка на това ние разполагаме със сведението на патриарх Фотий, който е доволен от това, че българите са приели вярата на християните и са се отказали от бащините си богове – Г. Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998, с.114.

Ако някой е компетентен по религиозните въпроси, това е Фотий. Според този човек дедите ни не са монотеисти, не му е известно името Тангра, напротив, константинополския патриарх споменава за богове, т.е. за монотеизъм при предците ни не може да се говори и всеки, който твърди, че дедите ни са били монотеисти, или не е подготвен, или умишлено създава заблуди.

Фотий не е единствения, който знае, че старите българи имат няколко божества. Теофилакт Охридски твърди, че българите  почитат слънцето, луната и други звезди, говори се даже за принасяне жертва на кучета - ГИБИ, IX, част 2, с.62. В същата работа е предаден и разговора между гърка Кинам и княз Омуртаг. От беседата се разбира отново, че старите българи почитат не едно, а няколко божества – слънцето, луната и звездите-ГИБИ, IX, част 2, с. 64.

Ето каква е реалността - няма Тангра, няма Умай, няма монотеизъм, върховния бог на старите българи е слънцето, като се почитат също луната, звездите. За това свидетелстват историческите извори, всичко останало е фантазия.

Имайки предвид, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, нека видим каква информация предлагат старогръцките автори за религията на траките. Според Софокъл, най-почитаното божество сред конелюбивите траки е слънцето (Хелиос)- Д.Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят, Лик, София, 2010, с.291. Луната също бива почитана от народа на Залмоксис и Орфей, а имена като Астеропей (потомък на звездата) подсказват, че е имало култ към определени звезди.

Дори странния обред на старите българи да принасят в жертва кучета е с древни балкански корени. На остров Самотраки е имало пещера носеща име на богинята Зеринтия. В нейна чест били принасяни в жертва кучета. – M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe, 7500-3500 BC, Myths, Legends & Cult Images, University of California Press, Berkely and Los Angeles, 1974, c.197-198.

Информацията за вярванията на старите българи е ясна, паралелите с религията и обредите на траките са ясни, но въпреки това, на няколко поколения ученици и студенти се внушаваше, че Аспарух е бил монотеист и е почитал Тангра. Това е непочтена, грозна подмяна на истината, такова деяние няма нищо общо с науката.  

Нека накрая да хвърлим поглед и към преданията свързани със старите българи. Едва ли има някой, който да не е чувал историята за хан (всъщност княз) Кубрат (всъщност Кроват), който заръчва на синовете си да са винаги заедно като сноп стрели. По този начин, пазейки единството, никой друг народ не би успял да ги победи.

Няма спор, че заветът на старобългарския владетел е мъдър. Важното в случая е това, че мъдростта предадена на Аспарух, Котраг, Батбаян и т.н. е вплетена не в тюрския, или иранския фолклор, а се касае за древна тракийска легенда, която е съществувала около 1300 години преди времето на Кубрат (Кроват), или около 2600 години преди наше време. Легендата е документирана през VI в.пр. Христа и е приписана на Езоп, чийто фригийски произход е добре известен – S.Urban, The Gentlemen’s Magazine, Vol. IX, January-June, William Pickering, John Bowyer Nichols & Son, London, MDCCCXXXVIII, c.594.

В друго, популярно предание свързано с княз Крум се разказва как строгия владетел решил да изкорени лозята с цел да сложи край на пиянството. И в този случай прототипът на историята е тракийски. Става дума за разказ за царя на северните траки Буребиста. Той е живял около хиляда години преди Крум в земите на север от Дунава. Страбон разказва, че Буребиста направил своят народ силен посредством физически упражнения, въздържание и желязна дисциплина. Пълното подчинение на траките става ясно от това, че след като им било заповядано да изкоренят лозята си, те го направили...-Strab. VII.3.11.

За пореден път се уверяваме колко много информация не ни е представяна изобщо. Как ученици и студенти да добият ясна представа що за хора са били старите българи, след като планини от важни данни са игнорирани? Как обикновения човек да повярва, че е потомък на местен народ, ако никой не иска да обясни, че от гледна точка на антропологията ние сме твърде различни от народите на Азия, но за сметка на това на нас може да се гледа като на потомци на древното балканско население. 

Как да не се пораждат съмнения ако се каже, че сме наследници на Арес и Орфей, след като само шепа хора знаят, че името Дуло е споменато в микенски документи от Бронзовата епоха, като то съответства на тракийските Дулас, Дулес. За това е писал родения в Казан (Волжка България) Юрий Откупщиков – Ю.В.Откупщиков, Догреческий субстрат, У истоков европейской цивилизаций, Издателство Ленинградского Университета, Ленинград, 1988.

Не мога да разбера защо у нас не се популяризират трудовете на учените Джаукян, Карагезян, Никулице, Мелюкова, Крикин? Тези хора са описали добре тракийското присъствие в Армения и Черноморските степи по време на Бронзовата епоха и по-късни времена. В работите на въпросните изследователи могат да се намерят данни, от които става ясно, че северните траки правят особени укрепления със земен вал и ров дълги векове преди римляните да дойдат на Балканите, че северните траки градят с квадри, че керамиката им е прототип на старобългарската.

Както отбелязах по-горе, нашето не е история, а ужасяващ абсурд – фантазии и желания са представени като “доказателства”, а важната информация е игнорирана. 

Ето как е деформирана представата ни за старите българи. Ето това е причината да не познаваме историята и бита на дедите си. Как да знаем истината когато достигналите до нас данни са изопачени до неузнаваемост?

Объркването не е нещо, което може да се пренебрегне. Объркването води до несигурност и съмнения, а те пък създават разделение. Истината за произхода на народа ни може да ни обедини, защото ще имаме светлия пример на живелите преди нас. Те не търпяха окови и унижения, никой враг не успя да сломи стремежа им към свобода и справедливост.Причината за това е следването на древната традиция – следването на пътя на светлината. Ще заживеем достоен живот, когато покажем държание на сплотени, добри, но и силни хора. За нас няма друг път, поне за истинските българи друг път не е възможен..



22.09.2015 г.

КОЙ СЪЗДАДЕ МАДАРСКИЯ КОННИК?


Страната ни България е изключително богата на исторически забележителности. Достойни за посещение са много места у нас. Плиска, Преслав, Силистра, Несебър, Созопол, Варна, Пловдив и София са все локации съхранили в себе си ехото на древността. Могат да се добавят още Червен, Банско, Велико Търново, Ямбол и др. селища, които са запазили паметници свидетелстващи за величието на народа ни.

Такова място е и Мадара. Не случайно предците ни са избрали този регион, за да изградят там много светилища. Атмосферата е особена, сякаш се чувства духа на началото на цивилизацията – времето когато дедите ни са били най-развития народ на Европа.






Скалите на Мадара са крили дълго време един уникален паметник – фигура на конник пронизващ лъв с копието си, а зад боеца може да се види ясно неговото куче. Релефът е открит от Феликс Каниц през 1882 година. Едни от първите проучили монументалното изображение са Карел Шкорпил, Геза Фехер, Георги Баласчев и Веселин Бешевлиев.

Шкорпил датира паметника във времето на Античността и е сигурен в тракийския му произход, ето какво казва чешкия учен: 

“Отъ описанията на релйефа е ясно, че произхода на Мадарския релйефъ трѣба да търсимъ въ първитѣ исторически времена като произведение на един високо културен народъ, чиито художествени паментици сѫ разпърснати в североизточната частъ на Балканския полуостровъ. Това са трако-гетитѣ е край Мадара трѣбва да се търси тяхната света земя.“ - К.Шкорпил, Byzantynoslavica IV, Praha, 1932, Мадаро-Могилското плато, с.122.

Подобно е и виждането на Богдан Филов и Георги Баласчев, които виждат в Мадарския Коник същия стил, в който е изобразяван Тракийския Херос – върховното божество на народа на Орфей.

Геза Фехер от друга страна е убеден, че се касае за творение на тюркски номади, повлияни от сасанидското изкуство.  



http://prarodinata.blog.bg/photos/88147/original/Krali%20Marko/Madara/IMG_8019.JPG

За унгарския учен е без значение факта, че Мадара е важнно място за траките, в което те са изградили много светилища. Едни са посветени на бог Дионис, други на нимфите, а има и такива които принадлежат на Хероса, който е изобразяван като конник. Намерени са и негови оброчни плочки.

Фехер не се притеснява иозобщо от това, че за сасанидско изкуство можем да говорим едва през III век след Христа. Изображенията на Тракийския Конник са от по-ранен период, а както знаем от Херодот – “няма друг народ като персите, който да взаимства толкова много от други народи. ”-Her. I.135.

В миналото основното възражение за това, че Мадарския Коник не е тракийско творение, бе присъствието на стреме, а за този атрибут се смята, че е донесен в Европа едва по време на Ранното Средновековие. 

Геза Фехер обаче си казва без увъртане, че стремето е било познато още на скитите, но по тяхно време (Античността) то е било правено от кожа. Скитите обитават територията на Северна България от незапомнени времена, а автори като Стефан Византийски, Дион Касий и др. смятат траки и скити за хора от един произход.

Както знаем от работите на Тукидид, съседи на скитите са гетите, които имат идентично въоръжение и екипировка – II.96. От земите на гетите е и съкровището от Галиче. На една от фалерите е изобразен конник, чиито ходила според Е.Д.Филипс почиват на кожени ремъци, т.е. касае се за примитивно стреме.

Находките от Галиче са датирани II-I век преди Христа. Това ще рече, че можем да говорим за стреме в нашите земи поне от II-I век преди Христа. Тези данни обаче са неудобни за хората отричащи древните балкански корени на българите и поради тази причина ценната информация бива премълчавана.

Друго възражение за това, че Мадарския Конник не е сътворен от местно население е твърдението, че траките нямат монументално изкуство. Това разбира се не отговаря на истината. 

Неотдавна в Родопите бе намерена част от монументална статуя на лъв, която е ваяна дълги векове преди да се появи държавата на персите, а също така и дълго време преди да бъдат положени основите на Рим. За жалост на тази важна и променяща историята новина не бе дадено достатъчно внимание. Защо ли?


https://static.dir.bg/uploads/images/2012/09/13/985186/768x.jpg?_=1526926645
https://m.dir.bg/dnes/obshtestvo/lav-troyanskata-voyna-11979464

Не се говори и за това, че има изображения на Тракийския Конник не само върху оброчни плочки, но съществуват дори и масивни статуи. По ирония на съдбата точно тази статуя показва Хероса пронизващ лъв – същото изображение каквото намираме и по скалите на Мадара.







Още по-ранни скални релефи на конник сътворени от траки има в Мала Азия (Zekeria Koy), която е дом на тракийските племена фриги и мизите наречени още българи. Релефите изобразяващи древно тракийско божество са заснети за първи път от Алфред Холдер и Густав Заре през 1885 година и са публикувани в научно списание през 1886 година.

Тези публикации са добре известни на българските учени, които даже ги споменават в свои работи. Една такава творба бе открита от Мартин Константинов, който цитирайки Георги Баласчев представи следната информация:

„Отъ всичко изложено до тукъ може да се заключи, че у старитѣ траки е сѫществувалъ религиозенъ обичай, който налагалъ на почитателитѣ на нѣкое тѣхно божество да изваятъ неговия образъ въ естествена голѣмина заедно съ атрибутитѣ му върху недостѫпни скали, ако имало такива наблизо до свѣтилището му, издигнато въ нагова честь.

Тъй че, споредъ насъ, до съ. Зекерия ще да е имало въ тракийско време свѣтилище на бога Ареса, комуто тракитѣ поднасѣли своето моление. Свѣтилища ще да е имало, безъ съмнение, и тамъ, дето се намиратъ скални релйефи на конника богъ-херой. 

А тъй като свѣтилище се намѣри прѣзъ разкопкитѣ и до съ. Мадара, произходяще отъ трако-римско време, то възъ основа на всичко горѣказано, трѣбва да приемемъ, че Мадарскиятъ скаленъ релйефъ представлява поганско трако-гетско божество, подобно на ония конни божества, изваяни върху скалитѣ на Зекерия, и пр.”





ето и снимката направена от Алфред Холдер




Както Мадарския Конник, така също и боговете-конници от Мала Азия са обърнати надясно и са изсечени в скален релеф на известно разстояние от земната повърхност. Подобно на сведенията за стремето и за тракийските светилища край Мадара, тази информация не е известна на българския читател.

Трябва да се спомене и още нещо за монументалното изкуство на дедите ни наричани по време на Античността траки. Цитирайки Д.Денев, Александър Мошев съобщава за голям скален релеф - изображение на Хероса от долината на Русенски Лом. За жалост, този паметник е унищожен още през 1940 г. 

Мошев съобщава и за нещо друго, което е неизвестно на българските читатели. Става дума за откритието на археолога Атанас Милчев по време на разкопките в Плиска. Край Южната порта, този наш учен намира релеф на Тракйския Конник и то масивен релеф, божеството е представено в почти естествен ръст. Фрагменти от друг подобен артефакт са намерени и край Източната порта на старата ни столица (BOLGAR Тайните на нашия произход с.24-25). За жалост тези изключително важни сведения не се споменават от тези, които твърдят, че траките не познават монументалното изкуство.

Тези хора пренебрегват и други ценни данни. В земите на фригите и мизите наречени още българи е град Модра, чието име е сродно на Мадара. Модра е споменат от Страбон преди около две хиляди години, но петстотин години по-рано названието на селището е документирано върху древнофригийски надпис М 04 – VI век преди Христа.

Както Мадара, така и Модра могат да се обяснят с българската дума модър, модар – светъл, ясен, ведър, сродна е и диалектната модрия-господ. Значението на Мадара и Модра е светло, свещено, божие място. Логика в тълкуването има защото и на двете локации има светилища и олтари на тракийски божества.

Тези данни позволяват да се заключи, че Мадарския Конник не е създаван нито от туранци, нито от иранци, а от потомци на най-древния цивилизован народ – траките, чиито пълноправни наследници сме ние българите. Това е причината в продължение на хиляда и сто години да бъде правено отъждествяване на българи с мизи – най-големия и най-ранно споменатия тракийски народ.

Кога точно е изваян релефа е трудно да се каже. Надписите не са гаранция, че това е станало едва по времето на княз Тервел, но дори забележитеният паметник да е от това време, неговата поява само показва продължението на една дълга традиция – култа към Хероса, който се почита днес като Свети Георги.

Цитирайки Ростовцев, Мартин Константинов акцентува на това, че „тракийският бог-ловец и бог-конник и досега се почита в българските, румънските и сръбските села под името св. Георги и, че „в християнските църкви може да се наблюдава как образът на великия безимен бог, за когото притежаваме безброй оброчни паметници от римско време, на ловеца и боеца върху своя тракийски кон се почита от селяните като великия християнски „Херос“ св. Георги. 



                   Съкровище от Луковит -IV век преди Христа

Споменато е и мнението на Георги  Кацаров, който говори за съвпадането на стари и нови култови места, което се обосновава приемственост на култа. Няма съмнение, че Св. Георги е просто едно продължение на почитта към Тракийския Конник. Не случайно в повечето области на страната ни Гергьовден е считан за най-големия празник.

Етнологът Евгений Теодоров разказва, че българите мохамедани от Смолян почитат Гергьовден като байрама, а българите мохамедани от Гоцеделчевско дори тачат древният празник повече от байрама. Този удивителен феномен може да се обясни само като влияние на една хилядолетна традиция, която е запечатана в генетичната памет.

Евгений Тодоров отбелязва нещо важно в своите работи, а именно това, че при нас българите се живее един необикновено силен култ към предците. Тази особеност нашият учен свързва със старите вярвания на траките и цитира А.Дюмон, който още през XIX век стига до заключението, че  Тракийския Херос представлява хероизиране на мъртвите и култ към обожествените деди.

Несъмнено Дюмон има право, Херосът е идеалният мъж – силен, храбър, способен да води. Херосът пази своя народ и се грижи ревниво за него. Херосът е пример, който трябва да се следва, а неговата памет да се тачи. Той е връзката на обикновените хора с божественото, той е мостът, по-който всеки достоен човек трябва да премине.

В миналото дедите ни са знаели колко важно е за обществото им да присъстват индивиди като Хероса. На такива изключителни хора се е давал статут на божество. Не случайно тракийските царе Рез и Ситалк са обезсмъртени в предания и песни. Тези хора са известни със своето благородство, сила, мъжественост и мъдрост.

За траките обожествения Херос не е нещо абстрактно и недостижимо, не е нещо, от което те се боят, а дори напротив Херосът е част от тях. Той е един от тях, но притежаващ  особени качества, които са го направили уникален. Както Христос казва – Аз съм пътят истината и живота, така Хероса е отправял послание – Следвай ме, бъди силен, бъди мъдър, бъди добър, бъди честен, обичай народа си!

Почитайки мъжествеността, силата и духовната чистота,  дедите ни са давали пример за идните поколения. Качествата на Тракийския Конник е трябвало да бъдат и качества на държавника. 

Когато владетелят не е имал сила и мъдрост той е бил прогонван и друг, по-достоен е сядал на мястото му. Народът е бил буден, не е търпял слаби и порочни управници. По този начин е постигнато благоденствието в миналото. Държавата е била единна, изградена от здраво свързани едно с друго човешки звена. Хората са се обичали и уважавали, било ги е грижа за роднините си, не са се отдавали на апатия и малодушие.

Това е разковничето за по-добро бъдеще. Силна държава се гради от силни хора. Слабите са осъдени да служат на тези, които хитро умеят да се възползват от объркването на масите. Мошениците не се нито свръхсилни, нито извънредно умни. Крепи ги само подкрепата един към друг. Не случайно е възникнала поговорката  Гарван гарвану око не вади. 

Мошениците ги крепи и 
това, че двадест и четири часа на ден те следят интересите им да не бъдат накърнени. Какво пречи на нас също непрестанно, упорито и решително да остояваме интересите си? Вместо потънали в летаргия да проклинаме съдбата и да чакаме неволята да ни помогне, можем най-сетне да запретнем ръкави и да си потърсим своето. Както са казали древните – Съдбата преследва страхливите и помага на смелите.





Използвана литература:

1.Е.Теодоров, Древнотракийско наследство в българския фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
2.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 10-12, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
3.E.D.Phillips, The Royal Hordes, Thames & Hudson, London, 1965;
4.Г.Фехер, Облеклото и оръжието на старата българска войска, Военното дело на българите, Тангра ТанНакРа, София, 2000;
5.N.Dimitrova, Inscriptions and Iconography in the Monuments of the Thracian Rider, Hesperia 71, 2002, p.p. 209-229;
6.D.Boteva, Combat Against Lion on the Votive Plaques of the Thracian Rider, Thracica XVI, Serdicae, MMV;
7.М.Константинов, Крали Марко, Мадара, Тракийският конник и тракийските ‘икони’ на св. Георги. Ценни снимки и факти

ИЗВОРИ ОТ ИНТЕРНЕТ



БГНЕС

Археолози откриха скулптура на лъвска глава от времето на Троянската война

Уникална монументална каменна скулптура на лъвска глава от времената на Троянската война е открита край храма на Великата богиня майка (пещерата "Утробата") в Източните Родопи, обяви на пресконференция археологът Николай Овчаров.
15:15 | 13 септември 2012
https://m.dir.bg/dnes/obshtestvo/lav-troyanskata-voyna-11979464

21.01.2015 г.

КАК СА ИЗГЛЕЖДАЛИ СТАРИТЕ БЪЛГАРИ?


Вярвам, че доста са тези, които все още си спомнят филма “681 Величието на Хана”. В тази доста скъпа за времето си продукция, дедите ни бяха представени като хора с азиатски черти. Много от нас приеха опърпаните юрти на старите българи и провикването ювиги хане за реалност. 

Трябва да призная, че през 1981 година аз също си мислех, че дедите ни са били с леко дръпнати очи. Не се съмнявах изобщо, че предците ми са сърбали кумис и са назовавали владететелите си хан. Какъв бе избора ми? Aлтернативна информация не бе давана. При липса на такава, човек е готов да се върже и на абсурди, най-вече, ако тези абсурди биват повтаряни с фанатизъм.

С течение на времето започнах да осъзнавам, че официалните версии за историята ни, а и твърденията за външния вид на дедите ни доста често се разминават с истината. Някои твърдения дори граничеха с безгранична глупост. В училище ни преподаваха, че старите българи са били ниски, кривокраки хора с тъмна кожа и дръпнати очи. Това дори се превърна в стереотип на предците ни.

Нямам нищо против народите на Азия. В никакъв случай не бих определил монголоидните черти като грозни. В никакъв случай не бих се присмивал на хора с тъмна кожа, криви крака и нисък ръст. 

Тук не става въпрос за определяне на дадени белези като висши, а други като примитивни. Тук става дума за истината, тя е важна.

Реших, че е най-добре сам да започна да търся данни за това как са изглеждали старите българи. Това, което намерих първоначално ме озадачи, но и зарадва. В летописите от Средновековието са рисувани и изображения, които дават ценна информация за облика на дедите ни. Те са представени като европеиди със слаба пигментация на кожата, а косата е предимно кестенява и тъмно кестенява. 

В илюстрациите от миниатюрите срещаме и хора с руса и светло кестенява коса. Няма и следа от такива, които да могат да се оприличат като роднини на тюрки, пащуни и иранци. 

                                                                 http://static.bnews.bg/f0475ea548f2.jpg
                                                           Княз Омуртаг


                                               Княз Крум



                                                                  Цар Иван-Александър









тук победените българи са представени като хора със светла коса


В други документи от далечното минало отново виждаме български велможи със светла коса.

На менологията на Василий II могат да се видят български бойци. Тяхната кожа е предадена с по-светъл цвят от този на гърците, които са представени като светци. Докато южните ни съседи са с черна коса без изключение, то дедите ни са изобразени с кестенява, или тъмно руса коса.




Ние притежаваме не само изображения, от които можем да разберем как са изглеждали дедите ни, някои римски (византийски) автори дават добри описания на външния вид на нашите предци. 

Като пример може да се посочи Борис II. За него се казва, че е бил човек с червеникава брада. Това определено не е отличителна черта на азиатец. Нито тюрките, нито паштуни, иранци, талишци са светлокоси. За сметка на това Ксенофан споделя, че косите на (някои от) траките са червеникави.

Тук трябва да се обясни нещо важно. Тези описания са дадени от нашите южни съседи, които като цяло са хора с тъмна кожа и черна коса. В древността дори пигментацията им е била по-висока. Кестенявата и светло кестенявата коса са се считали за необичайни и светли. Днес под думата ксантос, ксантокомос гърците разбират русокос, но според проф. Мюлер, в древността се е имало предвид цвят на силно препечено месо, т.е. кестеняв, светло кестеняв, тъмно рус. В далечното минало под червеникав се е разбирало и светло кестеняв, точно това е най-популярният цвят коса сред нас българите.


Виждаме, че както описанията, така и изображенията показват, че старите българи не притежават отличителни белези на азиатски народ. За народите на Азия не е типичен и едрия ръст, а за дедите ни е казано, че са такива. Петър Ангелов предава думите на Георги Акрополит, който характеризира група българи като едри на ръст и в добър вид – с.62. За цар Калоян се знае, че е бил висок около 1.90 м, а това е доста за Средновековието. Едър и изключително силен мъж е бил и благородникът Иванко –с.61.Прочутите със ръстта си нормани са били едва 1.70-1.73 м.

Към външния вид спада и прическата. По сведения от Именника на Българските Владетели, а и извори споменати от Геза Фехер, ние знаем, че част от дедите ни са бръснели косата си и са оставали един, или няколко кичура да растат свободно. Този обичай е запазен в България до към 30-те години на ХХ век. Древният летописец Плутарх споменава за тази прическа при тракийското племе абанти и при мизите, които по-късни автори наричат българи. Съдейки по думите на Плутарх тази прическа първоначално е била типична само за воинската класа. Това обяснява ограничената й употреба.

За старите българи е типична изкуствената черепна деформация. Според Й.Йорданов е прието да се смята, че корените на този обичай са в Азия. Същият автор обаче споменава, че изкуствената черепна деформация се среща в Тракия още през Каменната епоха. Ст. Йорданов дава повече подробности съобщавайки в работата си Тракийският Войн, че изкуствената черепна деформация е добре позната на трако-пеласгийските племена. Издължената форма на главата най-вероятно е считана като белег за благородство.

Разполагаме и с данни за облеклото на старите българи. Гръцкият летописец Никифор Грегора описва дедите ни обитаващи долината на Струма като хора с черни дрехи. Интересното в случая е това, че с черни дрехи са и най-древните обитатели на същия регион-траките. Знаем за това благодарение на Тит Ливий. Този римски автор разказва за най-ранния сблъсък на траки с римляни – 168 година преди Христа:

“First marched the Thracians, men of fierce countenance and tall of stature ... A black cloak covered both shoulders, and on their right they brandished from time to time a sword of enormous weight.“ – Liv. 44 40- Първи настъпиха траките – страховити, едри мъже. Плещите им бяха наметнати с черни наметала, а на дясното си рамо носеха тежки мечове.



Слабо известен факт е това, че като отличителен атрибут на старобългарското облекло е спомената лисичата кожа. В житието на Св. Нил от град Росано срещаме следният интересен инцидент. Пътуващият из Италия свещеник намерил личича кожа на пътя, взел я и се наметнал с нея. Пристигайки в родният си град той срещнал деца, които започнали да го замерят с камъни и да викат -ти български калугере – П. Ангелов, с.71. Явно не само на Балканите, но дори на Апенинския полуостров е било известно, че лисичата кожа е елемент от облеклото на българите, който се е запазил дълго време. К.Уебър предава свидетелство на Кейсън, за това, че до края на 19 век в определени региони на Родопите са се носили шапки от лисича кожа.

Както можем да очакваме лисичата кожа е отличителен атрибут  на траките. За това споменава най-рано Хердот: “The Thracians served having fox-skins upon their heads and tunics about their body, with loose mantles of various colours thrown round over them.” – Траките носеха лисичи кожи на главите си и дълги ризи, имаха и широки наметала украсени с различни цветове -Her.VII.75.




                                 http://home.exetel.com.au/thrace/hats.gif
                             http://home.exetel.com.au/thrace/appearan.htm

С типичната за траките шапка е изобразяван българския владетел Омуртаг



Ценни сведения за облеклото на старите българи дава Петър Ангелов. Той   представя фрагменти от работа на Константин Багренородни “За Церемониите”. B тази книга е споменато, че българите били въвеждани и извеждани със собствените скарамангии. Според Ангелов се касае за типичната за азатските народи кожена дреха (кафтан) – П.Ангелов, с.69.

Ние не разполагаме с изображение на споменатите от Багренородни скарамангии, няма как да преценим дали те са точно копие на дрехата на азиатските номади, или пък се касае за нещо друго. Във всеки случай животинската кожа е ползвана не само от народите на Азия, но също така от старите келти, иберийци, германи и разбира се траките. Херодот свидетелства, че името на връхната тракийска дреха е зейра. Смятам, че зейра е старото предаване на звера-кожа от звяр. Освен това притежаваме изображения на траки, които са наметнати с животинска кожа.





Днес разполагаме дори и с исторически свидетелства за това, че вълчата кожа е типичен атрибут на трако-трояните. Знаем за това от Омир, който описва смърта на Долон и разказва как вълчата кожа, с която той е наметнат е взета като плячка от ахейците:

“The blade sheared through the sinews, and Dolon’s head fell in the dust even as he tried to speak. Then they took his wolf’s hide and ferret-skin cap, curving bow and long spear.” – Hom. Il.X-412-464.


Използването на животински кожи и изобщо кожени дрехи е наложително на Балканите. Тук зимите са сурови и температурата може да достигне до към 30-40 градуса под нулата. В далечното минало климатът е бил по-хладен и би било немислимо човек да се пази от мразовете само с дрехи от лен и коноп. Със сигурност са се ползвали кожуси от овча, или козя кожа, а наметала са правени от меча, или еленова кожа.

Често се спекулира с произхода на бойното облекло на старите българи. Някои изследователи се опитват да го характеризират като типично за азиатските номади. Образец на костюма на старобългарските бойци е представен в менологията на Василий II. Дедите ни са изобразени с тясна куртка и тесни панталони.



Този вид костюм- тясна куртка и тесен панталон е типичен за траките и в никакъв случай не е създаден край Алтай, Памир, или Тибет.









Данни за бойното облекло на старите българи намираме в работите на Веселин Бешевлиев. Той цитира Маврикий, който споменава особен вид военно наметало наричано българско. Геза Фехер смята, че този тип дреха е носена от българските конници и е била достатъчно дълга, за да покрие и колената на конника. Дълго наметало ползват траките, както може да се види от определени изображения. 



Старите българи са имали различни видове украшения. Медалиони със знака IYI са се произвеждали дори масово. Най-ранната поява на този знак обаче е на Балканите, преди около 6500 години, това не може да се отрече. Сведенията са представяни дори в научни публикации.

Друг вид украшение е торквата. Тя представлява обръч, който се носи около врата, изработвала се е от злато, или сребро и е била предназначена за благородническата прослойка. Такъв атрибут е намерен сред даровете от погребението на княз Кубрат в Малая Перешчепина.



Торквата е позната на тракийските благородници. Най-древните варианти на този особен вид украшение са от Балканите, XXII век преди Христа.

Ето това е в общи линии описанието на външния вид на старите българи. Виждаме, че както описанията на летописците, така и изображенията от хрониките ни представят европеиди с лека пигментация на кожата, с руса, кестенява, а понякога и черна коса.

Дрехите на старите българи не са от азиатски произход, не са от азиатски произход и украшенията, обичаите.

Пак напомням, че тази статия не е насочена срещу хората с тъмна кожа и монголоидни черти. Не става въпрос за красота, за черти на висши и за черти на низши хора, съвсем не. Става въпрос за търсенето на истината, а ние имаме право да я знаем. Имаме право да знаем и това защо бяхме лъгани толкова дълго време, и най-вече защо не идва край на лъжите?

Защо някои хора нападат с фанатизъм защитниците на теорията за местния произход на българите? Защо противниците на балканските ни корени не се спират пред обиди, клевети и заплахи? Защо няма обрат във виждането на учените, след като генетичните проучвания доказаха убедително, че сме потомци на местен народ?

Нека питаме докато получим ясен отговор.