БЪЛГАРСКАТА ТРАДИЦИЯ НА БЛАГОРОДСТВО

Днес, благодарение на информацията от работите на проф. Асен Чилингиров, Никола Тодоров, Ганчо Ценов, Юлия Хаджи Димитрова, Андрей Киряков и др. повечето от нас са разбрали, че историята ни започва не през 681-ва година, а няколко хилядолетия по-рано. Сведенията от творбите на родолюбивите изследователи на миналото ни, убедиха всеки разумно мислещ човек, че траки и българи са имена на един и същ народ, който обитава Балканите от незапомнени времена.

Както отбеляза проф. Чилингиров, над този народ е проведен най-страшният геноцид в историята на човечеството, като са избити не само много милиони xopa, но и са създадени чудовищни лъжи. Част от тези лъжи господстват и днес поддържани активно от чужденци, а за жалост и от живеещи сред нас чуждопоклонници, следващи единствено интереса на кариерата си. Това е причината дори понастоящем известна част от сънародниците ни да вярва на абсурдите за “изчезването” на траките и за идването на “азиатските” българи.

Лъжите обаче се срутват една след друга, докато истината за произхода ни, а и за деянията на народа ни, си пробива упорито път отваряйки очите и душите на мнозина. Тези, които са прозрели чии потомци са, стават други хора, осъзнават каква сила е скрита в гените им, осъзнават също, че тази сила може и трябва да се използва. Историята не е просто статистика – сбор от дати и събития, не е и орден, който можем да забодем на дрехата си и да се гордеем с него. Историята е пример, деянията на дедите са пример и то пример, който ние трябва да следваме. За това е добре да се запознаем с всички качества на своите предци.

Всеки може да натрупа богатства, било с ограбване на други народи, било с измами. Всеки може да използва чуждия труд, за да издигне огромни и смайващо красиви сгради. Всеки може да си създаде титли и да се пъчи с тях. Всеки може да се накичи със злато, сребро, скъпоценни камъни, медали, но нито богатството, нито дворците, нито украшенията, нито титлите ще направят някого благородник.

Благородникът се познава по излъчването, той е особен човек и се отличава от другите дори да е със стари дрехи. Благородникът се познава по начина на общуване, той не крещи, не изпада в истерии, а винаги остава спокоен осъзнаващ добре своята вътрешна сила. Благородникът се познава по деянията, неговият път е белязан с добри дела, светлина и възхищението на хората, които са имали щастието да се докоснат до него.

Към която и епоха на историята си да обърнем поглед, ще установим, че неизменимото качество на българите е благородството. Дедите ни никога не са ползвали своята сила, за да ограбят, поробят, или асимилират други хора, макар да са го можели. Пазели са своето ревниво, защитавали са род и Родина с цената на живота си, но трябва да се каже и това, че предците ни при първа възможност са търсели мира.

По време на Античността, на дедите ни наричани в тази епоха с името траки, се е гледало като на необикновено силни и войнствени хора. Вярвало се е дори, че богът на войната произлиза от средите на  гетите. Въпреки, че са били господари на бойното поле, за разлика от другите народи, нашите предци са се отнасяли хуманно със своите пленници. Знаем за това благодарение на една история разказана от Страбон:

“Дромихет бил цар на гетите по време на диадохите на Александър Велики. Лизимах повел войска срещу гететите, но Дромихет го победил и заловил жив, след това му показал собствената си бедност, а и тази на народа си, също и независимостта си от други хора, а накрая го убедил да не води война с такива хора и вместо това да се отнася с тях като с приятели. След като му обяснил тези неща, отнесъл се с него като с гост (а не пленник), сключил приятелство с него и го пуснал на свобода.”- Strab.VII.3.8.   

Тези действия са се развили през III век преди Христа, но традицията на хуманно отношение към военопленниците е жива и през Средновековието, а и как да е различно, след като траки и българи са названия на едни и същи хора, но от различни епохи. Около 1500 години след времето на Дромихет, летописецът Георги Пахимер твърди, че българите имат обичай да освобождават невредими пленниците, с изключение на знатните и големите.

Всъщност дедите ни са освобождавали дори пленените благородници след известно време. Знаем за това от хрониките на Йоан Скилица, който разказва, че семейството на бъдещия император Василий I било пленено от българите, но след време е освободено от княз Омуртаг заедно с още други  поданици на Римската (Византийската) Империя. В това събитие срещаме доста интересен момент, а именно това как впечатлен от държанието и външността на Василий, който по това време бил още дете, на изпровождане българският владетел Омуртаг го прегърнал, целунал го по бузата и му дал една ябълка. За такава естествена благост, римляните (византийците) са можели само да мечтаят.

Не зная как се е измъкнало това сведение показващо истинския облик на българския владетел, когото византийските хроникьори обикновено описват като строг, жесток и непреклонен, но трябва да сме благодарни на съдбата за това признание на Пахимер

Bъпреки, че са били силни и горди хора, дедите ни са се стремели да избягват кръвопролитията. Свидетелства за това има от средата на първо хилядолетие преди Христа. Херодот разказва една интересна история засягаща бунт на скитите срещу техният цар Скил и за избирането на нов владетел – Октамасад. От страх за живота си Скил избягва в Тракия при своите роднини и това става причина  Октамасад да потегли на война срещу траките, които по това време са управлявани от мъдрия владетел Ситалк. Двете армии се срещат на брега на Дунава, но преди да се стигне до сблъсък тракийският цар праща послание на повелителя на скитите: “Защо да мерим сили в битка, в твоите вени тече моя кръв, ти си син на родната ми сестра. Нека аз ти доставя твоят брат бежанец, а ти ми дай моя, който отдавна се крие в държавата ти. По този начин никой от войниците ни няма да пострада.” – Her.IV.78-80.  

Поведението на одриския цар показва, че едно по-късно изказване на Демостен е напълно оправдано. То гласи - “Траките нямат обичай да се убиват един друг.”

Действително Ситалк отвежда невредим своя брат в Тракия. Напълно възможно е този брат да е погребан в една от могилите край село Дуванлий, защото там е намерен златен пръстен с надпис Скитоток. Най-вероятно Скитоток е син на цар Терес и дъщерята на скитския цар Арияпейт. Това обяснява защо е определен като брат на Ситалк и защо е потърсил убежище при скитите.

Освен за Ситалк, гръцките автори казват добри думи и за друг одриски цар :“Котис II бил мъж с впечатляващ външен вид и притежаващ забележителни способности на военен тактик.  Toзи владетел се отличавал със своето спокойствие и благородно излъчване.

Живелият по-рано Котис I се е отличавал също със своето благородство и достойнство. Валерий Максим разказва следното : “Когато цар Котис чул, че атиняните го даряват с атинско гражданство, той отвърнал- “Тогава и аз им давам правата на своя народ”. Така благородният владетел показал благородния си дух подчертавайки, че в никакъв случай Атина не стои над траките.” - Valer. Max. 3.7.7.

За същия този одриски благородник е известно, че бил с горещ темперамент, но добре осъзнавал това и търсел начин да озапти гнева си. Плутарх предава една интересна история:  “Някакъв човек подарил на Котис красиво изрисувана ваза. Царят я разгледал внимателно, удивил се на красотата и, но вместо да я остави в покоите си, я разбил в земята. Когато го попитали защо е направил това, Котис отговорил, че харесва съда много, възхищава се от изяществото му, но се бои, че ако някои от приближените му по невнимание счупи вазата, в гнева си той би наказал провинилия се твърде жестоко.” Със счупването на вазата от самия цар това е избегнато и става ясно, че Котис е ценял хората повече от луксозните предмети.

Добри думи са казани дори за ненавижданият от римляните Спартак. Докато Гай Юлий Цезар, все още помнещ събитието разтърсило Вечният град отказва да спомене водачът на бунта на робите и така възнамерява да обрече името  на тракиеца на забвение, то Плутарх си позволява да напише, че противникът на Марк Лициний Крас – дошлият от Тракия Спартак, се отличавал не само с необикновена сила и храброст, но и с това, че бил мъдър и притежавал благороден дух – Plut.Crass.VII.

                           Смъртта на Спартак - картина на Херман Фогел

https://en.wikipedia.org/wiki/File:Tod_des_Spartacus_by_Hermann_Vogel.jpg

Съществуват и други примери, от които става ясно, че нашите деди, потомците на Арес – траките, не са просто родени за битки хора, но притежават качества достойни за уважение. По времето на Омир, мизите (наречени от Димитър Хоматиан българи) се славят като ненадминати бойци в ръкопашния бой. Това е известно и на живелия по-късно Посидоний, чието свидетелство е преразказано от Страбон – “И говори за мизите като за прочути в бой ръкопашен, защото са непобедими хора…” -Strab. VII.3.8. Тези непобедими хора обаче са известни не само със своята сила, но също със своята доброта и умерен нрав“Посидоний разказва за мизите, че поради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, даже и тези от собствените си стада. Вместо месо, те ползват мед, мляко и сирене, живеят като миролюбиви хора и поради това са наречени богобоязливи и капнобати. ”- Strab. VII.3.5.

Страданията могат да променят хората, да изгонят доброто от тях. Страданията могат да  изгонят честността от сърцата и да насядят в душата злоба. Ние обаче сме някакво уникално изключение. Въпреки зверствата на перси, римляни, гърци, османлии и др. въпреки, че дедите ни са избивани, измъчвани, продавани като стока по пазарите на Ориента, ние сме останали хора на светлината. Това е направило впечатление на чужденците посетили земите ни.

Станка Минкова и Трифон Трифонов предават думите на френския пътешественик Сиприен Робер посетил земите ни през XIX век: “Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

В същият период от време, Джеймс Бейкър остава смаян от качествата на дедите ни: “Те (българите) притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, взаимно си помагат и подтикват изоставащите, търпеливо обучават тези, които имат нужда от подкрепа, не се примиряват, докато не започнат да се движат всички заедно напред. Ние считаме, че българите са народ, способен на велики дела."

О.Лернер споделя следното: “Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства. Услужливостта на старците стига в този случай до наивност.”  

Необикновените качества на българите са забелязани и от британецът лорд Страндсфорд, който казва: “Когато човек хвърли поглед върху вероятното бъдеще на Балканския полуостров, само у българите се вижда надежна перспектива. Това се определя от тяхното трудолюбие и тяхната пестеливост, тяхното упрямство и тяхната трезвеност.“

Щедър на похвали е и Джон Рийд:  “България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор.”… “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят.”…“Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани.”

Ноъл Бъкстон предава впечталнението на английски автор със следните думи: “Българинът е истински син на земята, той е неразривно свързан с нея. Българинът е ненадминат в своето упорство и воля, които комбинирани с трезвите му виждания, дават обещание за добро бъдеще на този народ. Сдържан и умерен, на българина е чуждо лекомислието на румънеца, гордеенето на сърбина, и мечтателния иделизъм на руснака. По характер, българинът прилича по-скоро на шотландците от равнините, и в душата му са скрити възхитителни качества...”

Благодарение на Бъкстон разбираме и за удивлението на мис Стобард от поведението на българските войници и офицери по време на Балканската война: “Българите от всички прослойки могат да послужат за пример на почти всички мъже в Европа, що се касае до отношението към жените.”

Пет века народът ни е бил в тъмнина. Пет века наред от нашите среди са отнемани най-силните, най-умните, най-красивите и са заставяни да служат на враговете ни. Пет века земята ни е напоявана с невинна българска кръв, но вместо народът ни да изтлее, да се изчерпи и изчезне, той възкръсва. Издига се от пепелищата, изправя снага и въпреки многобройните пречки на великите сили, гради Родината и я пази с такава ревност, че косите на враговете се изправят от ужас.

Това е чудо, необяснимо чудо защото все пак дори и най-добрите и най-способните идва край. Шумерите са били надарен народ, мнозина са се възхищавали на мъдростта на вавилонците, хетите построяват империя, от която дори Египет се бои, но всички тези хора са изчезнали.

Нашата история започва 2000 години преди шумерската. Да, цели 2000 години преди да се чуе името на Гилгамеш и това на прототипа на Ной Утнапищим, дедите ни са създали писменост. Пак предците ни са тези, които изобретяват колелото, първи се научават да обработват златото и издигат най-ранните градове на Европа.  Тук се появават първите царе, първата военна аристокрация, първите мъдреци и създатели на човеколюбиви доктрини.

След възхода следва падение, това е неизбежно, съдба е, природен закон. Един потъва, друг се издига – примерите са безброй. При нас обаче става нещо странно, уникално, необяснимо. Когато дори небето ни счита за мъртви, ние се надигаме и показваме, че още притежаваме старата си сила. Познавайки себе си българинът винаги е намирал начин да се прероди. Злото ни е вредило, нанасяло е страшни рани, но не ни е осакатявало, оставали сме верни на себе си защото сме потомци на първите благородници. Добрината, смелостта, почтеността са попивали в гените ни хилядолетия наред и точно това ни е помогнало да се опрем на тъмните сили.

Днес небето над нас е тъмно, днес над нас е надвиснал меч, днес хитри и подли хорица се обитват да ни отнемат надеждата за нормален живот, но аз съм уверен, че няма да успеят. Този, който е роден в огън не загива. Този, който е докоснат от Господа не изтлява. Този, който познава силата закодирана в гените му, ще намери начин да я отключи и да покаже на света какво е значението на името българи.

Използвана литератуpа:

П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците, Лик, София, 1999;

Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010,

С.Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990,

Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Кожухарова, Превод: Даниела Жукова, Екатерина Бончева, Маргарита Кожухарова, Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986;

W.S.Monroe, Bulgaria and her people, The Page Company, Boston, MDCCCCXV;

Valerius Maximus. Factorvm et Dictorvm Memorabilivm, Libri Novem. Karl Friedrich Kempf. Leipsig. Teubner. 1888