ТРАКИЙСКИ И БЪЛГАРСКИ – ДВЕ ИМЕНА НА ЕДИН И СЪЩ ЕЗИК

Понастоящем повечето лингвисти и историци смятат, че тракийския език е мъртъв. В научните среди се вярва и в това, че в края на късната Античност и ранното Средновековие траките са представени от романизирано или елинизирано малцинство. В същото време е добре известен факта, че поне до VI в. тракийският език е говорим.  

 

Съществуват даже свидетелства, че речта на Залмоксис и Орфей е жива и по времето на Теофилакт Симоката, който твори през VII в. Този летописец от египетски произход се явява един от най-обективните автори на своето време. На него дължим сведението, че в Хемус (Стара планина) има едно приказно красиво място, което местното население, т.е. траките, нарича Σαβυλενθη / Савуленте (GIBI, T.II, c. 301).

 

Названието е интересно, защото се явява вариант на трак. лично име Σαβύλινθος, което пък е умалителна форма на името Савос (Σαβος). За особената умалителна наставка специалистите признават, че се състои от две части: - ul-ent-  и отговаря точно на типичната за българския език умалителна наставка, срещаща се в думи като мишле (*miš – ul - ent), носле (*nas – ul - ent)  (Georgiev, 1981, c. 180).

 

Граматическата особеност е важна, но е важно и това, че самото име Савос (Σαβος), вариант на Σαβάδιος, а и Σαβυλενθη,е тълкувано от видни лингвисти като Бонфанте, Грегоар и др. със стблг. свободь – свободен (Георгиев, 1977, с. 57). Излиза, че през VII в., малко преди времето на княз Аспарух, езикът на местното население носи същите белези, които ще срещнем в старобългарския няколко века по-късно.

 

Нямам сведения някой наш езиковед или траколог да е обърнал достатъчно внимание на свидетелството на Теофилакт Симоката и да е обяснил колко голямо е значението на регистрирания през през VII в. топоним. По-лошото е, че са пренебрегнати и други тракийски названия от времето на късната Античност и ранното Средновековие. Навярно причината за това е, че те са разбираеми за всеки българин. Ако бяха подложени на адекватен анализ, всеки би разбрал, че речта на Залмоксис и Орфей е само древен вариант на нашата.

 

Нека не бъда голословен обаче, ще спомена за кои тракийски топоними става дума. Те са: Баба (Βάβας), Бела (Βελάς), Бог (Βογᾶς), Вода (Βόδας), Кабец (Καβετζῷ), Кал (Κάλις) и още много други. Както всеки може да се увери – регистрираните някъде през 550 г., но съществуващи поне от 450 г. (по признания на езиковедите) названия са лесно разбираеми за нас българите, а тези назнатия са от речта на траките от времето на късната Античност. Не е ли това силна индикация, че траки и българи са един народ?

 

За да спасят положението, някои учени прибягват of хитрост – решават да обявят Бела, Вода, Бог и т.н. за нетракийски названия, дефинират ги като нови и наложени от славяноезични преселници, като същевременно премълчават важния факт, че според Теофилакт Симоката, дунавските славени са реално гетите – едни от най-големите групи траки.

Старият автор Прокопий Цезарийски никъде не твърди, че описаните от него селища принадлежат на нов народ. За този живял по времето на Юстиниан Велики летописец въпросните места са тракийски. Ако въпросните топоними бяха само по границата, то би могло да се приеме, че римляните са позволили на определена група новопоявили се хора да се засели в Тракия, при условие, че ще пазят границата.

Да обаче няма абсолютно никакви сведения за  установяване на нов, голям народ по цялата територия на Тракия, Мизия, Тесалия, Македония, Епир във въпросния период от време. Как е възможно такава грандиозна миграция да остане незабелязана? 

Разграден двор ли е била Римската Империя? Слепи и глухи ли са били нейните летописци? Едно е варвари да нахлуят и да се оттеглят натоварени с плячка, а съвсем друго е постоянно установяване.

Сега е редно да се запитаме: по какъв критерий названията Баба, Бог, Бела, Вода, Кабец, Кал и т.н. са обявени за нетракийски и нови? Според мен адекватен анализ изобщо не е извършван, защото дори човек с елементарни познания по древна география, би разбрал, че споменатите от Прокопий имена просто няма как да принадлежат на народ, който се е заселил на юг от Дунава едва по време на късната Античност.

Фактите свидетелстват за нещо друго – така наречените нови названия, разбираеми за всеки българин, притежават успоредици, които са регистрирани в дълбока древност.

Баба (Βάβας) звучи съвременно, но име Баба (Bαβα) се среща по един от най-старите фригийски надписи – VIII в. пр. Хр., т.е. около 1250 г. преди времето на Прокопий. Преди повече от век, Уилям Аркрайт споделя, че името Баба (Bαβα) се среща както при траките на Балканите, така и при тези обитаващи Мала Азия, т.е. фригите (Arkwirght, 1918, c. 58).

Бог (Βογᾶς) също звучи съвременно, но това регистрирано през 550 г. название има древен паралел. Отново по фригийски надписи – VIII в. пр. Хр., се среща име Багун (Bαγυν), което отговаря на българското Богун, но което е по-важно, според автора Хезихий, Багайос (Βαγαῖος) е име на върховното божество при фригите. Точно това название се явява една от най-древните наши думи за Бог.

 

Бела (Βελάς) не може да е ново име, понеже според самият акад. Георгиев, древния тракийски топоним Орбел (Ὄρβηλος) съдържа елемент бел със значение бел, бял, а и е древното име на нашата планина Беласица.

Вода (Βόδας) също няма как да е ново име, защото според проф.  Кирил Влахов (цит. от Георгиев), древната форма на тракийското селищно име Одесос е *Водесос (Bοδεσσος). Градът е основан през VI в. пр. Христа. С други думи около 1100 години преди времето на Прокопий. 

Кабец (Καβετζῷ) не може да е ново име, защото в повестта Илиада (Hom. Il. 13.363) е споменат град Кабессос (Καβησσός). Троянската война се е състояла около 1800 години преди времето на Прокопий. И двете названия са обясними с блг. кобец – вид ястреб. Като най-древен вариант на думата кобец езиковедите посочват *kabec (БЕР, т. II, с. 501).*

 

Кал в никакъв случай не е ново име, защото в обитаваната от траки област Витиния тече река Каликс (Κάληξ), спомената от Тукидид (Thuc.IV.75). Този автор живее около 900 години преди времето на Прокопий.

 

Фактите показват, че речта на траките е разбираема за нас българите не само в периода VI – VII в. сл. Христа, но дори и много по-рано – VIII в. пр. Христа, а дори и XIII в. пр. Христа, ако имаме предвид Кабессос (Καβησσός). 

От същия период – XIII в. пр. Христа, а дори и от доста по-рано е алтернативното название на Троя Илион (Ἴλιον), което бива тълкувано като глина, кал (Georgiev, 1981, с. 159). Град с идентично име Илион (Ἴλιον) е съществувал и в югоизточна Тракия, като и в този случай тълкуването на значението е глина, кал, но при това се споменава стчсл. илъ – глина, кал (Дуриданов, 1976, с. 38).

 

Сега навярно и скептиците са уверени, че нашата реч просто няма как да се е наложила на юг от Дунава едва по времето на Прокопий Цезарийски, или малко по-рано. Посочените тук примери не са никак малко, техният брой им може значително да се увеличи. В подкрепа на това, че нашата реч се е появила и развила на Балканите е едно откритие на учен, който е считан за първия траколог.

 

Още в края на XIX в. Вилхелм Томашек стига до заключението, че без съмнение тракийският език е притежавал звуци като ж, дз, дж, ц, ч, ш, които гърците твърде трудно представят със своите букви : „ohne Zweifel besass das Thrakische Laute wie ž, dz, dž, c, č, š, die das Griechische nur mühsam durch ζ, τζ, σ, σσ, ξ auszudrücken vermochte.“ (Tom. II. 132).

 

Звуците ж, дз, дж, ц, ч, ш, са типични за българския език и макар Томашек да не упоменава това, все пак откритието му е важно, защото не кой да е, а българите от Средновековието са наричани ту мизи, ту пеони, ту даки - все тракийски народи.

От огромна важност е и откритието на друг даровит учен. Акад. Георгиев смята, че: “ние откриваме в тракийския (или дако-мизийски) същото явление, което представя една от най-характерните черти на нашия език, а именно деленето на два основни диалекта според произношението на праслав ě” (Георгиев, 1958, с.115). Тук става дума за екането и якането, манифестирано във вариациите бел-бял, млеко-мляко, хлеб-хляб и т.н.

Ако най-характерната черта на българския език е нещо, което се среща и в речта на Залмоксис и Орфей, то не следва ли от това, че български и тракийски трябва да се обявят за две фази на развитие на един и същи език?

 

По отношение на граматиката трябва да се добави още една интересна подробност. При анализа на глосата волинт (βόλινθος) – див бик, (подобно на акад. Дуриданов, 1976, с.21, а и Томашек), акад. Георгиев съобщава, че умалителната наставка – инт/ – ινθ, съответства точно на стблг. – ѧт – в думи като телѧ (теленце) род. пад телѧте Георгиев, 1977, с. 12). Така излиза, че в езика на траките се среща умалителна частица, която през раното Средновековие е ползвана често от българите. Колкото до самата глоса волинт (βόλινθος), тя не е нищо друго освен чуждото представяне на по-старата форма на стблг. волѧте – млад вол. Все пак волът не е нищо друго, освен опитомен див бик.

 

Щом тракийската фонетика, лексика и граматика са най-близки до българския език, не е ли редно да приемем, че отъждествяването на старите българи с траките мизи почива на реална основа?

 

В случай, че Аспаруховите съюзници славените са локализирани най-рано на Балканите, а не на териториите на Полша, Чехия, Русия и т.н., би било редно да признаем, че Теофилакт Симоката е прав обяснявайки в три свои книги, че славените от негово време са известни като гети в миналото?

 

В Аспарухова България са се слели не три различни народа, а три групи на един и същ народ, който до 681 г. е бил разделен поради римската окупация на земите ни. Това обяснява защо на територията на ранносредновековна България не можем да открием три различни групи топоними и хидроними. Такова е невъзможно по простата причина, че гетите носещи ново име славени и спадащите към мизите българи говорят същия език както и траките обитаващи земи на юг от река Дунав. Ето колко лесно е да се изясни мистерията тормозеща няколко поколения езиковеди и историци.

 

А това, че старобългарския език е сроден на хърватски, словенски, полски, украински, руски и т.н. означава само, че в далечното минало траките са били заобиколени от сродни народи. Става въпрос за разделените на няколко групи илири (балкански и северни), скитите и сарматите.

 

За родството на траки и илири пише Апиан, но неговото свидетелство е неудобно на тези, които поддържат официалните теории.

 

За родството на траки и скити пише Стефан Византийски, но и тази информация не се взема под внимание от повечето учени.

 

За принадлежността на сарматите към семейството на гетите е писал Прокопий, но уви, неговите данни също са покрити с гробовно мълчание, защото не се вписват в рамките на общоприетото.

С укриване и премълчаване на важна информация не се стига далеч. В миналото специализирана литература бе достъпна за шепа специалисти, но понастоящем не е така. Днес, всеки, който е достатъчно упорит може да намери както ценни исторически извори, така и публикации на езиковеди, етнолози, антрополози и т.н. Сглобявайки пренебрегваните в миналото данни, всеки родолюбив българин може да се добере до истината. А тя е, че нашия език се е зародил и развивал на Балканите, не в блатата на Украйна и Русия, не в Кавказ или Сибир.

 

Произходът на българите никога не е бил мистерия, но деянията на народа ни са плашели определени велики сили, които не само са спомогнали да останем дълго време под чуждо потисничество, но са допринесли и за създаването на огромен брой лъжи за нашия произход. Дедите ни са били господари на бойното поле, но перото наистина се оказва по-силно от меча. Хитрите лъжи, макар и нематериални, погубват съзнание и дух, а народ, който не познава себе си и не разчита на собствените си сили е слаб и обречен да отстъпва постоянно, докато не остане нищо от него.

 

Това ние не бива да го позволяваме, длъжни сме както да измием калта от името на предците си, така и да осигурим бъдеще за тези, които идват след нас.

 

 

 

 

Използвана литература:

 

1.Български Етимологичен Речник, Т.II, И – КРЕПЯ, В. И. Георгиев, Й. Заимов, Ст. Илчев, М. Чалъков, Й. Иванов, Д. Михайлова, В. Атанасов, У. Дукова, М. Рачева, Т. Тодоров, участ. в обс. Р. Бернар, Г. Риков, Е. Машалова, Л. Димитрова, БАН, София, 1979.

2.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

Георгиев Вл., Въпроси на българската етимология, БАН, София, 1958.

3.Дуриданов И., Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976.

4.Arkwright W.G., Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII.

5.Georgiev Vl. Introduction to the history of the Indo-European Languages, BAS, Sofia, 1981.

6.GIBI, T. II, 1958.

7.Tomaschek W., Die Alten Thraker – Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980.

8.The English works of Thomas Hobbes of Malmesbury. Thucydides. Thomas Hobbes. translator. London. Bohn. 1843.

 

* Вл. Георгиев прави опит да обясни Кабец (Καβετζῷ) кавец – чавка.