НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ

 

Малко хора знаят по какъв начин е избрана 681 година – началото на българската държавност. Датировката не е получена в следствие на задълбочени проучвания. Годината не е избрана след обстойна проверка на всички налични документи и сведения от ономастика, археология, антропология. Колкото и странно да изглежда, познатата на всички ни 681-ва година е приета най-произволно. Разчита се само на едно кратко сведение принадлежащо на духовник от град Апамея.

 

В Гръцки Извори за Българската История срещаме следния пасаж: “На 16-то заседание на Шестия вселенски събор в Цариград (9 август 681 г.) , свикан във връзка с монотелитската ерес, присъствал и презвитер Константин от Апамея (Сирия). В своето кратко слово сирийският свещеник засегнал неотдавнашната война между византийци и българи и споменал за поражението, което византийците претърпели. 

Сведението, което се съдържа в речта му, е извънредно важно въпреки краткостта си, защото въз основа на него може с положителност да се определи датата на пристигането на първобългарите на Аспарух при Дунава, именно през 680 г., както и датата на главната им победа над византийските войски – точно към края на пролетта на 681 г. Въз основа на това посочване старата дата за възникване на българската държава – 679 г. – бе поправена на 681 г. ” (ГИБИ, Т. III, 1960, c.169).

 

Сведението е интересно, спор няма, но за жалост то не е подложено на адекватен анализ. Ще обясня какво точно имам предвид. През лятото на 681 г. Константин Апамейски не говори за война между византийци и българи, а за война с България, т.е. на България се гледа като на вече съществуваща държава.

 

Нека помислим логично: aко действително държавата ни бе основана през пролетта на 681 г., то просто няма как, само няколко месеца по-късно Римската Империя, която познаваме и като Византия, да даде официално признание. 

 

Такова нещо е невъзможно. Римската Империя (Византия) не отстъпва току-така територии, а и не се примирява със загубите си само за няколко месеца. Балканите са изключително важна област – богати са на природни ресурси, а и дават най-добрите войници за легионите. Това е причината на Балканите да бъдат изградени 8 пъти повече (800% !) крепости, отколкото в владенията на империята в Азия (Curta, The making of Slavs, 2007, c.88).

 

И точно този ценен, стратегически важен регион e отписан за рекордно кратко време? Не е ли това наивно и несериозно разсъждение от страна на историците, опитващи се да наложат 681 г. като година на началото на българската държава?

 

Да оставим настрана пълната липса на логика в “мигновеното” признаване на България от страна на Римската Империя (Византия). Проблемът е в това, че съществуват сведения за по-ранно съществуване на държава или област България, притежаваща известна автономия.

 

Добре известно е, че българи участват активно в борбата на тракиеца Виталиан срещу император Анастасий. Става дума за събития от периода 513 - 517 година. Цитирайки Йоан Малала д-р Ганчо Ценов пише следното: “Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване тракиецът Виталиан под някакъв си предлог, казвайки, заради заточените владици, и завзе Тракия, Скития и Мизия, до Варна и Анхиало, предвождайки голямо множество хуни и българи. “ (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1988, с. 91).

 

За същото събитие пише и Теофан, като дори споменава и точната година – 513 г. А още едно потвърждение за присъствие на българи на юг от Дунава в този период получаваме и от Манасиевата хроника. Цитирайки Йордан Иванов, д-р Ценов дава ценните сведения: “При Анастасiи цари начаше бльгаре поимати землю сiю, прошьдше Бьдыне, и прежде поимати Длнею землю Охридскую и по том сiю Вьсу.“ (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1988, с. 91).

 

По-важното е това, че д-р Ценов укрепва твърдението си ползвайки уникалното сведение на Йоан от Никиу, според когото, след битката с римляните, Виталиан се оттегля в провинция България (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1998, с. 33). Това се случва около 166 години преди Вселенския събор, на който Константин Апамейски говори за България.

 

Какво установяваме до тук:

-        От едни сведения знаем, че Виталиан предвожда българи срещу армията на император Анастасий, като бунтът започва през 513 г.

-        От други сведения научаваме, че областта, в която Виталиан се оттегля носи името провинция България, т.е. касае се за регион, който Римската Империя счита за свой, а българите там са подвластно население.

-        За да се наложи название на една географска област е нужно доста време, а това означава, че въпросната провинция България е съществувала около 150 години преди сблъсъка на българите на Виталиан с римските легиони, т.е. още през IV в.

 

След малко ще разберем, че доказателства за това има и то доста солидни. Понеже тази информация е от огромна важност, представям линк към хрониката на Йоан Никиуски. Така тези, които хранят някакви съмнения, могат лесно да проверят дали такова сведение съществува и да се уверят в неговата истинност: “Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” Chron. LXXXIX. 75

https://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

 

Имащият египетски произход  Йоан Никиуски не е обременен с наследствената омраза, която гръцките летописци хранят към дедите ни и за него не е проблем да каже истината. Всъщност едни от най-ценните сведения за миналото ни ние получаваме от хора, които не са гърци. Ярък пример за това е Св. Йероним, познат още като Йероним Блажени и Йероним Стридонски. Той е далматинец, т.е. илирин, а илирите са съседи и близки роднини на дедите ни познати като траки в далечното минало.

 

На живелия по времето на късната Античност Йероним бива приписан един важен документ. Става дума за древна карта, която представя и Балканите, а областта Мизия е наречена и България (по-точно Mesia hec et Vvlgaria). Конрад Милер – човекът, който публикува ценната карта смята, сведенията, по които тя е съставена са от IV в., по-точно от 388 г.  (K.Miller, Mappae mundi - Die älteste Weltkarten,  Stuttgart, Jos.  Rotscheverlagshandlung, 1898, z.1).

 

Нашите историци упорито отказват да приемат, че през IV в. за областта Мизия може да е съществувало и алтернативно име Vulgaria (според мен древен вариант на името България).

Специалистите не желаят да приемат и това, че във въпросния  период, на юг от река Дунав има българи, било то като федерати, съюзници на Римската Империя. Това поведение е меко казано странно, защото съществуват и други данни, потвърждаващи присъствието на българи в Мизия и то още преди 388 г.

 

Анонимният автор на “Старините на Цариград” най-уверено твърди, че император Константин Велики (306-337 г.) докарал водопроводни тръби от България. За историците ни въпросното сведение е недостоверно, споменаването на България доказвало късния характер на летописа (GIBI, т. V, c. 322, бел.1). Учените ни явно се притесняват от това, че името на страната ни е споменато около 350 години преди идването на княз Аспарух.

 

Специалистите ни имат странна логика. Те приемат за свещена истина това, че 681 г. е началото на българската държавност, макар нито един автор от късната Античност или ранното Средновековие да не изказва подобно твърдение. 

Историците ни просто приемат един исторически извор за достоверен, понеже отърва на това, което те защитават, а друг исторически извор, показващ, че грешат, те отхвърлят, без да са си направили труда да проверят дали има и други данни, позволяващи да се приеме, че дълго преди 681 г. е имало българи, а и област България на юг от Дунава.

 

Летописецът, който изказва твърдението, че Константин Велики докарва водопроводни тръби от България през IV в., прави и други твърдения, които са трън в очите на казионните учени. Авторът (възможно от негръцки произход) свързва император Константин с градежите на Плиска и Преслав. Тук не става дума за някакво бегло споменаване, а за представяне на забележително подробни сведения:

 

-        Посочена е точната сума, която е отпусната за строежите, а именно 600 златни кентинария: огромно количество средства, милиони златни солиди, което и обяснява величието на градежите на Плиска и Преслав.

-        Посочени са имената на отговорните за строежите на Плиска и Преслав служители на император Константин Велики, това са Урбикий и Салустий. Те са реални лица, живели през IV в., а не измислени персонажи.

 

Реално, сведението на автора, свързващ Константин Велики с имащите български имена Плиска и Преслав, се потвърждава и от друго място. В работата си “За управлението на Империята” Йоан Лидийски споменава нещо много интересно. Той казва, че когато Константин Велики напуснал Рим (началото на IV век бел. авт.), по императорско решение, онези сили, които пазели Истър (Дунава бел.авт.) се пръснали по долна Азия, а държавата изгубила за хазната си Мизия и Скития  (ГИБИ, т. II, c.99).

 

Ако някой император може да се нарече мъдър и разсъдлив, това е Константин Велики. Той реформира и стабилизира Римската Империя, премахва заплахата от нахлуващите германски племена, въвежда златния солид, спира гоненията над християните. Такъв човек не би направил необмислени неща.

Защо обаче Константин I оставя северната граница незащитена, а и позволява на Мизия и Скития (Добруджа бел. авт.) да не плащат данъци? Какво може да е накарало способният император да стори това?

 

Има съвсем логично обяснение, което е в пълна хармония със сведенията за финансирането на строежите на Плиска и Преслав, а и за появата на алтернативното име на Мизия – България, но данните не са популярни, защото показват грешките на казионните учени. 

През 80-те години на ХХ в. Георги Сотиров убедително доказа, че император Константин I е от тракийски, по-точно мизийски произход. У нас работата на способния учен бива дълго време игнорирана, но понастоящем съвестни хора са се погрижили тя да стане достъпна. Приложеният линк води към превод на творбата на Сотиров на български.

 https://www.otizvora.com/2005/08/6970/

 

Известно е, че Константин Велики воюва с хората обитаващи земите на север от Дунава, но също така и, че този владетел приема около 300 000 сармати и сключва мир с племената на север от Дунава (Anon.Vales. VI.32). Важна подробност в случая е това, че Прокопий Цезарийски определя сарматите като част от семейството на гетите (B.G. III.ii.2-3),  а гетите са определени от Херодот като най-храбрите траки (Her. IV. 93).

 

Страбон от своя страна обяснява, че гетите, подобно на своите родини на мизите, обитават земите на север и на юг от Дунава и говорят същият език както и останалите траки. Същият автор добавя и това, че по времето на консул Елий Катон, на юг от Дунава са пресeлени 50 000 гети, които вече се наричат мизи (Strab. VII.3.2, VII.3.10).

 

Тук е мястото да се уточни, че в продължение на около 1100 години мизите, от чиито среди произлиза император Константин Велики биват отъждествявани с българите, а Мизия с България.

 

Запознати с тази информация ние разбираме, че действията на имащия тракийски произход император са напълно логични. След сключване на договор със своите сънародници обитаващи северните и южни брегове на долния Дунав, Константин I  изтегля легионите попълнени с римяни, германи, арменци, иберици, келти и др., и позволява на тракийските жители на провинция Мизия да я управляват сами. 

За да имат достатъчно средства, императорът оставя приходите от данъци в ръцете на хората, на които той дава известна автономия. Те както споменава Йордан биват наречени федерати, т.е. съюзници, и му предоставят армия от 40 000 души (De Origine Actibusque Getarum, 111-112).

 

След получаването на такава голяма армия, чиято цел според Йордан е да се бори с враговете на императора, като знак на доверие, а и благодарност, Константин Велики отпуска средства за изграждането и укрепването на няколко мизийски селища, а именно Плиска и Преслав.

 

Прочее, сведенията от археологията потвърждават, че началните градежи на носещите български имена Плиска и Преслав са започнали през IV век, когато Мизия (областта в която са Плиска и Преслав) е наречена България.

 

Макар да е привърженик на теорията за тюрския произход на старите българи, проф. Ваклинов признава, че строителството с едри каменни квадри има известна стара традиция в Малка Скития (Мизия) датираща от края на римската епоха – IV век (Формиране на Старобългарската Култура, 1977, с.92). 

Не само квадрите, но също така розовия хоросан, смесения градеж (opus mixtum), вида тухли, характера на отбранителните съоръжения на Плиска и Преслав са типични за архитектурата на късната римска епоха. По този въпрос пише археологът Атанас Милчев, чийто труд, макар да е аргументиран перфектно, не се приема от колегите му, следващи сляпо теорията за азиатските корени на Аспаруховите българи.

 

Освен историческите извори и данните от археологията, ние разполагаме и със сведения от областта на ономастиката, които ни позволяват да приемем, че българи са населявали земите на юг от Дунава още по времето на Античността. Имената на намиращите се в Мизия селища Водас, Залдапа, Карсо, Кисти диза, могат лесно да бъдат обяснени със стблг. вода, златъ, вапа, краса, чистъ, зидъ.

 

Ясно е, че още по време на Античността, една част от дедите ни са обитавали земите на юг от Дунава и в определени периоди тези наши предци са се радвали на известна автономия (поне по времето на Константин Велики и Виталиан). Ясно е и, че името българи принадлежи на траките от групата на мизите. 

Дали обаче IV в. може да се приеме за началото на българската държавност?

 

Ако считаме за достоверни сведенията от “Именника” (на българските владетели), трябва да приемем, че началото на българската държавност е положено през II век. Все пак, в създадения през Средновековието документ, се твърди, че петстотин и петнадесет години преди княз Аспарух (т.е. някъде през 165-170-та година), дедите ни са имали свое княжество от другата страна на Дунава: “сии ҃е кнѧзь дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаia лѣтъ. ҃ф.҃еі...“ (т.е. на север от Дунава бел. авт.).

 

Тази територия по време на Античността е обитавана от древнобалканските народи гети, мизи, беси, карпи, костобоки, сармати и др., като най-многобройни са гетите, познати на и като даки. Римляните считат живеещите в този регион траки за голяма опасност и по сведения на Страбон още Цезар е имал намерение да организира военна кампания. До война се стига доста по-късно – по времето на император Домициан. Той обаче не успява да покори северните траки и дори е задължен да им плаща известна сума.

 

                                           Дакийски конници, изобр. по Бартоли

Промяна идва по времето на император Траян, който през 105 г., в последствие на два похода успява да победи цар Декебал, да заграби съкровищницата му и да установи контрол над голяма част от владенията на тракийския владетел. Въпреки смъртта на Декебал, а и загубата на злато, сребро, хора и добитък, северните траки не са заличени от историята. 

В гъстите гори и стръмни хълмове на Карпатите, а и в блатата на Гетската пустиня (Северна Добруджа), римляните нито могат да използват своята традиционна тактика, нито пък бойните си машини. Теренът предразполага към битка на човек срещу човек, а тук нашите предци са по-силни. Знаейки това римляните така и не предприемат сериозни кампании на север и на изток от завоюваните от император Траян територии.

 

Докато до 105 г., господстващата група в държавата на Декебал са гетите, след неговата смърт и ликвидирането на гетската благородническа прослойка, идва ред на мизите да поемат водачеството над северните траки в свои ръце. През втората половина на II век, по-точно 170-та година, под водачеството на костобоките, които според мен се явяват едно от мизийските племена, се стига до възраждане на държавата на северните траки, възраждане започнало с мащабно антиримско въстание.

 

Бунтовниците траки, наречени от Павзаний разбойнически тълпи, не просто преминават Дунава и помитат всички римски войски по пътя си, но стигат даже до сърцето на Гърция – Термопилите.

 

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D0%B8#/media/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:011_Die_Tongefasse_der_Lipnica-Kultur(Gruppe)_im_Raum_zwischen_Dniester_und_Moldau_in_der_Zeit_vom_1_Jh._v._Chr._bis_zum_5._Jahrhundert,_Kostoboken_(dakischen_Volksstamme).JPG

Керамиката на костобоките е от същия тип, както и тази от по-късните култури Черняково и Сънтана – Муреш, като същата керамика се среща и в Плиска, което е напълно в реда на нещата.

Времето на избухването на въстанието е от интерес за нас защото съвпада с нулевата година от “Именника” – 170 г., а това едва ли е случайност. Не е случайност и факта, че дедите ни носят титлата княз, а държавата си наричат княжество. Мизите, наречени още българи, макар да са най-близки роднини на гетите, все пак са отделна група, която се управлява от друга династия. В такъв случай титлата княз е употребена съвсем справедливо.

 

Следвайки фактите, от които повечето историци бягат като дявол от тамян, трябва да кажем, че за сигурно начало на българската държавност може да се приеме II в., по-точно 170 г. – времето на голямото антиримско въстание. През IV в. дедите ни, които са под римска власт успяват да получат известна автономия от своя сънародник на римски престол – Константин Велики. Тогава са започнати строежите на Плиска и Преслав, а и тогава е построен мост над Дунава, за да могат намиращите се под Константинова опека българи да търгуват лесно със своите съседи обитаващи земи на север от голямата река.

 

По-късно правата на предците ни обитаващи Тракия биват ограничени от император Анастасий и това води до бунта на предвождащият българи Виталиан в началото на VI в. Около век и половина по-късно, в края на VII в. свободните траки успяват да прогонят римляните византийците от земите ни и да присъединят голяма част от територията на юг от Дунава към Българското Княжество съществуващо още през II в. Така става ясно, че 681 г. е само годината на разширението, обединението на българските земи, а за официална година трябва да се приеме 170 г.

 

Разбира се можем да се върнем още по-назад във времето – VI в. преди Христа, колкото и странно да звучи това. Нека не забравяме, че редица стари автори отъждествяват дедите ни със скитите и хуните. Скитите са наречени тракийски народ от Стефан Византийски, а тяхното присъствие в Добруджа предхожда идването на римляните с дълги векове.

 

Хуните от своя страна, са наречени от познаващият ги добре Прокопий масагети. Самите масагети Херодот причислява към скитите, а Йордан счита масагетите за част от семейството на гетите. Това е важна, но често пропускана подробност в съчиненията на историците.

Йордан твърди, че след войната с Кир Велики (550 - 530 г. пр. Хр.) масагетите на царица Томира се установяват в Малка Скития (Добруджа бел.авт.) и там основават град Томи (De Origine Actibusque Getarum 62). Точно в същия регион, недалеч от Томи Йордан локализира Sedes Bulgarorum – селищата на българите, станали известни с несправедливостите, които римляните извършват срещу тях (De Origine Actibusque Getarum 62).

 

Примемем ли, че под несправедливости Йордан има предвид действията на император Анастасий, а и другите владетели на империята, които не са се съобразили с волята на произлизащият от средите на мизите Константин Велики, то излиза, че началото на българската държавност на Балканите може да се положи дори преди основаването на Римската Република – VI век преди Христа.

 

Дългата традиция на държавност показва защо въпреки няколко чужди владичества, българите съумяват не просто да оцелеят, но дори да се освободят и да възродят до голяма степен старата си мощ и величие. Дългата традиция на държавност обяснява защо от средите на потиснатите през XIX в. българи се раждат генерали с невероятен талант – хора доказали на света, че народът, с който започна историята все още има огромен потенциал.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! 

https://www.youtube.com/watch?v=S2iPayFrA48

 

 

 

ТРАКИЙСКИТЕ ДУМИ В РУМЪНСКИЯ ЕЗИК

Преди няколко години излязоха резултатите от генетични проучвания извършени в Румъния. Стана ясно, че ние почти не се различаваме от северните си съседи. Хапло- групите E, J, I2, R1a1, R1b, G се срещат както сред населението на България, така и сред румънците. За мен изненадата не бе голяма. Случи се нещо, което очаквах, защото знаех, че от най-дълбока древност Дунава е разделял хора имащи един и същ произход.

За това свидетелстват стари автори като Страбон, който твърди, че гетите и мизите (наречени по-късно българи) обитават земите на север, но и на юг от река Истър (Дунав). Плиний локализира бесите между реките Струма и Места, а малко по-късно Клавдий Птолемей пише за беси край северните склонове на Карпатите.  

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/48/Ptolemy_Cosmographia_Dacia%2BDanube.jpg

Древните топоними от земите на България и Румъния също потвърждават, че от незапомнени времена тези територии са обитавани от едни и същи хора. Имената на намиращите се в Дакия селища Берзовис, Тамаси дава, Суро бара, Дино-гетия и др. са сродни на изградените в Тракия Берзаме, Тамон Бари, Бренто пара/бара, Дин-друме.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b1/Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg/800px-Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg

Не само по време на Античността, но и в ново време топонимите от земите на Румъния и България продължават да показват смайващо сходство. Значението на голям брой румънски имена на градове и села би бил разбран от всеки българин. Като пример могат да бъдат посочени намиращите се на север от Дунава Бистрица, Бистра, Луда Бара, Стража, Липова, Остров, Габри, Пещера, Корабия, Подгория, Гарван,  Пригорие,  Падина, Богати, Добра, Родна, Видра, Златна, Соходол, Извору, Глина, Куки,   Мирчa вода, Добромир.

Съчинени са няколко неиздържани и здраво засукани теории, които да “обяснят” защо из цяла Румъния има български топоними и защо там се ползват български лични имена като Богдан, Богдана, Боян, Влад, Войка, Влъкана, Дан, Драгомир, Драгута, Калин, Калина, Мирчо, Рада, Раду, Радул, Сава, Стан, Стана, Стойка, Стояна.

Дако-гетите бяха обявени за почти изтребени от римляните, а за оцелелите се смяташе, че за невероятно кратко време са обикнали своите поробители и са приели с любов езика им. 

Пренебрегваше се факта, че легионите на Вечния град така и не успяват да покорят траките обитаващи Източните Карпати и Черноморските степи. Не се обръщаше никакво внимание на свидетелството на Приск Панийски, че по времето на Атила, на север от Дунава латински се говори предимно от търговците. Това разбира се е било последствие на бягството на римските колонисти и легионери от Дакия по времето на император Аврелиан.

Това, че българския  се ползва в Румъния до началото на ХХ век се отдаваше на българско влияние, а не на това, че се касае за изконния език на местното население, което обаче е подложено от чужденци на латинизация и в последствие дори е промито националното му съзнание.

Лингвисти от разични школи твърдяха, че от древния език говорен от Залмоксис и Декебал са останали само шепа думи, които са се запазили в речта на румънците. Различни изследователи представиха известен брой: balta, briu, brînza, buza, vatra, gard, gușa, zestre, caciula, cătun, colibă, copil, mal, măgură, magar, murg, raţa, stînă.

Ето и сравнение на дако-гетските думи с български:

balta-балта, блато

briu-връв

brînza-бринза, вид сирене

buza-буза, устна

vatra-ватра, огън

gard-градина, ограда

gușa-гуша

zestre-зестра

caciula-качула, качулка

cătun-катун

colibă-колиба

copil-копеле, малко дете

mal-вал, възвишение

măgură-могила

magar-магаре

murg-мургав кон, черен кон

raţa-раца, патица

stînă-стена, подслон, ограда

Интересното е, че тези древни тракийски думи присъстващи в румънския, не само се срещат в българския език, но също така имат и българска етимология. 

Пример може да се даде с дако-гетската balta отговаряща на българската балта-блато, която пък от своя страна произлиза от стблг. балтина-блато, като основата е прил.бал-бял. Няма никакво основание да се смята, че балта е заемка в езика ни както твърдят някои “специалисти”. Как да заемеш нещо, което си е твое?

Има и други интересни, а и важни дакийски думи, но румънските учени не са им обърнали внимание. Касае се за названия на лечебни растения. Това са: дивизма, зена, котията, мизила/мозула, сева, сопитис. 

Причината за игнорирането на важните данни навярно е факта, че имената на дакийските билки нямат обяснение на румънски, но за сметка на това българската етимология е повече от ясна. Нека разгледаме анализа на билките ползвани от учениците на Залмоксис.

Дивизмата е лечебно растение което вирее почти навсякъде в Източна Европа. Билката е считана за свещена защото първият й елемент - диви е тракийската дума за бог. Леонид Гиндин си опитва да даде обясние на дивисма с диво есе (дума подобна на чудесе-чудо). Значението на дивизма е Божие растение. В речника на Найден Геров срещаме  Див огън, което е равностойно на Божий огън.  

Зена е название на силно отровно растение. Владимир Георгиев търси връзка с персийската дума зян-вреда (която според него е навлязла чрез турския в езика ни). Нашият езиковед пропуска да отбележи връзката със старобългарския глагол жѧти/женти –повалям, жъна. Той е сроден на санскритския ханти и староперсийския жанайти-жъна, убивам, унищожавам - точно това, което ще направи едно отровно растение.

Името на дакийското растение котията  бива дефинирано като сродно на чешката дума котята – котенца (котета ) на върба. Растението е имало мъхниста повърхност подобна на котенцата на върбата.  

Мизула, мозула е древното название на мащерката. Тя е известна с пикочогоното си действие. Като сродни думи са предложени арменската мизем, хърватската и сръбската мижам със значение уринирам. За жалост е пропуснат е стблг. глагол  мочати, диалектната дума мащам-махам, отделям, а също и мизинец-най-малкото дете. Нейното значение е този, който се напикава - БЕР, том III, с. 786.  

Сева е дакийското название на вид бъз. Владимир Георгиев правилно свързва тракийската дума с българската дума цев, защото бъзът е кух и стъблото му фактически е цев.

Сопитис е название на растение имащо благотворно действие върху нервната система. Георгиев търси обяснение с помоща на редки гръцки и латински глаголи, което е излишно защото сописис е чуждото записване на старобългарския глагол съпати –спя. Растението е имало успокояващо действие и е помагало за спокоен сън.

Фактът, че дакийските думи в румънския език, а и дакийските имена на растения се тълкуват с помоща на българския език, показва убедително, че нашата реч е древна, много древна, не се е появила на Балканите с идването на бедни пришълци от Припятските блата и далечния Памир, а е отеквала из горите и долините ни няколко хилядолетия по-рано. Езикът на дако-гетите е като този на траките обитавали земите на юг от Дунава.

Това обяснява и защо името на дако-гетския цар Скорило не просто присъства в българската именна система като Скорил, но и се обяснява със стблг. скоръ-бърз. Не случайно Йеромонах Спиридон поставая дако-гетския благородник Декефал (Декебал) като владетел на българите. 

Не случайно опита на дако-гетския цар Буребиста да изкорени лозята и премахне пиянството, присъства в българските предания (но деянието се приписва на княз Крум). Не е случайно и това, че в нашия фолклор се споменава римския император Траян - човекът победил северните траки и завладял част от земята им.

Градежите от времето на дако-гетските царе Буребиста и Декебал показват смайващи прилики с тези от Плиска и Преслав. Налице е една жива традиция, която е потвърждение на тезата на проф. Ценов, че старите българи са северни траки, които са освободили братята си от римско подтисничество.

Сравнение на дакийски и старобългарски строежи

Нека не забравяме, че в Именника (на българските владетели) се казва, че предците ни са имали княжество от другата страна на Дунава 515 години преди Аспарух, т.е. някъде към 165-170 година.Точно тогава 165-170 г. е и първото значително антиримско въстание на северните траки. Тогава дедите ни не само прекосяват Дунава и разбиват пазещите границата римски гарнизони, но успяват да стигнат дори до Термопилите, Гърция.

Въпреки успеха на тази военна акция, тя не връща свободата на страната ни защото в този период от време свободните траки не разполагат с ресурси, с каквито разполага Рим, а ресурси са нужни за водене на дълга война. Принудени от ситуацията, свободните траки се завръщат на север от Дунава. Те обаче не се отказват от намерението си отново да строшат оковите на своите братя. Атаките срещу подтисниците не спират до прословутата 681 година, когато войските на империята са принудени да побягнат към Константинопол и най-сетне живеещите на юг от Дунава наши предци получават пълна свобода.

Враговете на народа ни обаче представят тези събития в ужасно изкривен вид. C намерение да си върнат загубените територии, римските летописци съчиняват безсрамни лъжи. След време тези лъжи са използвани охотно от представителите на чужди исторически школи следваши политическите интереси на великите сили, за които една обединена България е неудобна. Въпреки, че съществуват и сведения, в които българите биват определени като потомци на траките, в определена група учени обяви тези сведения за недостоверни.

Ингорирани бяха и доказателствата на д-р Методи Попов. Неговите изследвания убедително показаха, че ние нямаме нищо общо с народите на Азия и, че повечето българи принадлежат на така наречения понтийски тип, т.е. местно население.

Под влиянието на чужди школи бе въведена заблуждаваща терминология и народът на Орфей и Залмоксис, макар да бе преживял над 600 години римско подтисничество и да бе доказал силата си, бе осъден да “изчезне”.

На негово място бяха поставени “нови” народи, само където нито материалната култура на тези народи не може да се нарече нова за Балканите, нито пък езика на “пришълците” се различава от този, който прозира от древните тракийски топоними Бела, Баба, Бога, Бор брега (Боров бряг), Вода, Врацища, Габрайон (Габърен),  Дабан (Дъбен), Дебре, Листе, Стене, Среден, Струа (Струя), Тамон бари (Тъмни бари).

Учени като Веселин Бешевлиев признаха, че на територията на България, по време на Ранното Средновековие няма поява на тюркски топоними. Стамен Михайлов доказа древната балканска традиция на старобългарската чернолъскава керамика. Този изследовател дори имаше смелостта да представи работи на чужди учени, според които особения знак IYI присъства на Балканите поне от пето хилядолетие преди Христа. 

Благодарение на проучванията на Иван Венедиков, Евгений Теодоров, Иваничка Георгиева, Николай Колев и др. знаем, че култовете към Залмоксис, Дионис, Сабазий, Бендида, Хероса са все още живи в българската култура, а традиционните ни земеделски сечива и пастирски атрибути са от тракийски произход. Да не забравяме и това, че има отъждествяване на българи с мизи в продължение на хиляда и сто години.

Какво още трябва да се появи, за да бъде истината най-сетне призната? Може ли егото на шепа учени да е по-важно от истината? Толкова ли е трудно да се каже -прощавайте, сгрешихме? Защо да позволяваме на други да се кичат с наша слава и да си присвояват заслугите на предците ни в развитието на европейската култура? Защо децата ни да не растат с образите на Спартак, Вологес и Декебал, защо да не получат примера на силни и борбени хора? Или може би някой се страхува от гнева на пробудения българин?

Използвана литература:

1.Л. Милетичъ,  Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II.

Нови влахо-български грамоти отъ Брашовъ, Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, книга XIII, София, 1896;

2.Л. Милетичъ, Д. Д. Агура, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния 

Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, Изд. Министерството на Народното просвещение, София, 1893;

3.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

4.Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

5.Procopius, Buildings, transl. H.B.Dewing with the collaboration of G.Downey, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY,Harvard University Press, London, 2002;  

6.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

7.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

8.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

9.I.Duridanov, Thrakisch-dakische Studien, Erster Teil. Die thrakisch und dakisch-baltischen Sprachbeziehungen, Academie bulgare des sciences, Linguistique Balkanique, XIII, 2, Verlag der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Sofia, 1969;

10.И.Венедиков, Златният стожер на прабългарите, Издателство Наука и изкуство, София 1987;

11.Н.Колев, Българска етнография, Издателство Наука и изкуство, София, 1987;

12.Е.Тeодоров, Древнотракийско наследство в българския фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;

13.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, София, 1993;

14.N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;

15.S.Stati,  Rumänische  Wörter Thrakischen Ursprungs, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress zu Ehren WTomascheks, 2-6 Juni 1980, Wien, Bd.I, Swjat, Sofia, 1984;

16. Romanian Genetics: Abstracts and Summaries

http://www.khazaria.com/genetics/romanians.html