Показват се публикациите с етикет Дакия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Дакия. Показване на всички публикации

17.01.2024 г.

ЗАГАДЪЧЕН НОВ ТРАКИЙСКИ НАДПИС ВЪРХУ СФИНКС

Съвсем наскоро един приятел ми съобщи, че някакъв учен е направил превод на надпис от Дакия. Ставаше дума за посвещение, изписано върху един особен обект – сфинкс, намерен в околностите на древния град Потаиса [Патаиса, Патависа]. Буквите са дефинирани като гръцки, но въпреки, че думите са представени сравнително ясно, тълкуване с помощта на гръцкия език не може да бъде направено.

 

Изображение на древния артефакт с мистериозен надпис [по Revesz, llustrirten Zeitung, 1847,no.188]

В страницата nauka.ofnews.bg е посочено името на изследователя, който бе направил сензационното откритие. Касае се за Питър Ревес от Университета на Небраска, САЩ.

Даден е и преводът на мистериозното послание: Ето, поклонете се на светия лъв!

 

Съвсем коректно е цитирано и изданието на научното списание, в което проф. Ревес публикува откритието си: Inscription on a Naxian-Style Sphinx Statue From Potaissa Deciphered as a Poem in Dactylic Meter; Peter Z. Revesz; Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023): (In press) Published: Dec 30, 2023; https://www.maajournal.com/index.php/maa/article/view/1209

 

Жалко е само, че не са дадени подробности относно тълкуването на древния текст. Навярно те биха били от полза за нашите траколози и лингвисти, ако разбира се темата ги вълнува. На страницата на Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023) са представени интересни подробности.

 

Посочена е приликата на намерения [но вече изгубен] артефакт от Дакия със сфинкса от Наксос VI в.пр. Хр., съхраняван в музея на Делфи. Разбира се уточнено е, че Дакийския сфинкс е от по-късна дата – III в. Проф. Ревес смята, че създателят на мистериозния надпис е ползвал гръцки букви, но посланието е на унгарски, или по-точно древна форма на унгарския език.

 

Това твърдения на американския учен ме удиви, но човек не бива да отрича нещо, само защото то изглежда странно. Вярно е, че от гледна точка на историческите извори, а и на археологията, унгарците се появяват в Европа дълги векове след времето когато е направен надписа [III в.], но при наличие на нова информация, ние трябва да се съобразим с нея и да я проверим.

 

Проф. Ревес прави сравнения на сфинкса от Дакия не само с този от о-в Наксос, но и с така наречения сфинкс от Пазирик в Сибир. На плъстен килим намерен в гробница на скитски вожд е изобразено свръхестествено същество, което американския учен нарича сфинкс, но каква точно е връзката със старите унгарци аз така и не успях да разбера.

 

Не разбрах и защо трябва да се прави връзка между свастиката от гърдите на сфинкса от Дакия със свастиката от староиндийската религия. Все пак свастиката се среща на Балканите хилядолетия по-рано, ползвана е на Балканите и по време на Античността, Средновековието, а и в ново време, защото е символ на слънцето. Това прочее е отбелязано от проф. Ревес.

Той допълва, че макара сфинксът да е познат добре в гръко-римския свят, свастика върху статуя на такова митично същество не е манифестирана никъде, а на изображението от Пазирик може да се говори за стилизирана свастика. По този начин можело да си приеме, че хората създали сфинкса от Потаиса [Патаиса, Патависа] са имали религия съчетаваща гръцка и средноазиатска традиция.


Не съм специалист по древните религии на Средна Азия, поради това се въздържам от коментар по отношение на твърдението на г-н Ревес. Само ще добавя, че религиозния синкретизъм е познато явление в Европа. Дали обаче в случая се касае за някаква особена вяра, в която са вплетени елементи от гръцки и средноазиатски вярвания?



                Изображение на надписа в разгънат вид [по Revesz]



 Изображение и транслитерация на надписа в разгънат вид [по Revesz]

Да преминем към особеностите на епиграфския паметник и разбира се тълкуването на американския професор. Като цяло съм съгласен с разчитането на буквите. Четенето на проф. Питър Ревес е следното: IMAIMATIΘIERESARSΛAN [ИМАИМАТИТИЕРЕСАРСЛАН]

Към края на надписа аз лично виждам не буква Л, а по-скоро Д [Δ]:

IMAIMATIΘIERESARSΔAN [ИМАИМАТИТИЕРЕСАРСДАН].

 

Ето и тълкуването на Ревес:

IMA = ime 'eто, виж' унг.

IMAT = imadпочитане, вяра унг.

= itt тук унг.

IERES = hiresдревноунгарска дума навярно сродна на стгр. ίερόςсвещен, но в случая означаваща славен‘.

ARSΛAN = oroszlan ‘лъв’ унг. [реално заемка от турски].

 

Според американският учен значението на посланието: IMA IMAT IΘ IERES ARSΛAN e: „Ето, поклонете се на светия лъв!”. Проф. Ревес ползва хипотетични древноунгарски думи, някои имащи паралел с турския, а други с гръцкия език. Макар всяка реч да притежава заемки, смятам за странно в такова кратко послание да се срещат думи от три различни езика.

Моето виждане относно характера на надписа, а и неговото значение е съвсем различно. Смятам, че на първо място ние сме длъжни да се съобразим с името на древното населено място, в което е намерен сфинкса. Както вече бе споменато – това е дакийското селище Потаиса [Патаиса, Патависа]. Неговото название не е нито римско, нито гръцко, нито тюркско, нито пък може да се обясни на унгарски език.

 

Съдейки по варианта Pata-vissa, смятам, че може да се направи съпоставка с името на друго дакийско селище и то е  Berzo-vis [*Брѣза бреза, вьсьсело]. При анализа на топонима Pata-vissa акад. Георгиев смята, че елемента -vissa може да се изтълкува със стблг. вьсь село и др. [Георгиев, 1977, с. 207]. Относно Pata- нашият учен търси връзка със санскр. sphata ‘едър, силен’, но аз лично смятам, че стблг. падѫ – падам е по-подходящ кандидат. В такъв случай името на селището, в което е намерен сфинкса притежава значение село намиращо се в падина, село в ниско място', като разбира се то е българско.


Колкото до надписа – смятам, че се касае за фригийски диалект. Поради това разделям думите по различен начин: IMAI MATI ΘIERES ARSΔAN = ИМАЙ МАТИ ТИЕРЕС АРСДАН.


На пръв поглед само думата МАТИ съответства на стблг. мати майка, но ние трябва да се съобразим с древността на езика, а и да потърсим паралели във фригийската ономастика.

Благодарение на трудовете на руско-израелския учен Владимир Орел и работещия в университета на град Лайден, Нидерландия Александър Любоцки [ползващи трудове на К. Брикс и др.] научаваме важни неща.

 

IMAI – ИМАИ може да се съпостави на фриг. Iman – лично име, а и iman образ, изображение [статуя], Imeneia епитет на богинята-майка.

 

MATIМАТИ означава майка.

 

ΘIERES – ТИЕРЕС е лично име, съответстващо на тракийското име Терес.

 

ARSΔAN – АРСДАН отговоря на фриг. Areaystin [Ареястин] – епитет на фригийската богиня-майка, изведен от название на фригийско селище.

 

Нека видим и какво е значението на посланието:

 

IMAI – ИМАИ e съпоставимо на стблг. имѫ сѧ – отдавам се на нещо, в случая може да се изтълкува като епитет със значение  всеотдайна [в дат.пад.ед.ч.].

 

MATIМАТИ отговаря перфектно на стблг. мати майка.

 

ΘIERES – ТИЕРЕСТерес е представено в особен вариант, който явно е характерен за диалектите на север от Дунава. Там името на бесите не се представя като Вεσσί, а като Вίεσι [Detschew, 1957, c. 57]. С други думи: типичните за земите на юг от Дунава Терес и беси, на север от Дунава притежават варианти Тиерес и биеси, бьеси.

 

ARSΔAN – АРСДАН отговоря на фриг. Areyastin [Ареястин] – епитет на фригийската богиня-майка, изведен от название на фригийско селище, но в случая е фамилно име изведено от топоним. Връзка можем да потърсим с името на обитавалите земите на север от Дунава траки арс-иети и eлемента -данос от предгръцкия хидроним Ηρι-δανός.

Въпреки териториалната отдалеченост на Дакия и Фригия, паралели в топонимите съществуват. Като пример може да се даде Acmonia - име на селище в Дакия, но и във Фригия, а тълкуване можем са получим с *акмьнъ - камен, камък.


Значението на посланието е: На всеотдайната майка, Терес Арсдан [посвети]. А в съвременен словоред ще се получи: Този предмет Терес Арсдан посвети на всеотдайната богиня-майка.

 

Едва ли статуята на сфинкса е направена специално като дар за богинята-майка. По-скоро се касае за обект, който е купен или взет от някое светилище от гръцка колония по западното Черноморие. Важното в случая е това, че намираме следи от фригийски диалект на север от Дунава. Явно фригите са близки роднини на даките, защото облеклото на двете групи е идентично. Погребалните могили на фригите, по-специално тази на цар Мидас са от същия тип, който се среща в земите на даките, а разбира се и в земите на мизи, беси, одриси.

 


Тълкуването на надписа с помощта на българския език не е произволно. Аз се съобразявам с историческите извори, в които българите [или поне част от българите] са отъждествени с даките. Съобразявам се с факта, че името на селището, в което е намерен надписа е обяснимо с помощта на старобългарския език. Съобразявам се с това, че в Именника се говори за наше княжество, което е съществувало на север от Дунава през II в., т.е. по-рано от създаването на надписа. Съобразявам се и с факта, че фригийските глоси и думи като зелкия, гелавос, давос, багайос, ексис, земело, белте са тълкувани от различни лингвисти с помощта на: зелка, зълва, давити, богъ, еж, землia, блато. С други думи – налице са всички предпоставки да се направи опит за тълкуване с помощта на българския език.

 

Съмнявам се, че нашите траколози и лингвисти ще се съгласят с моето виждане, но пък ако те имат различно мнение по въпроса, нищо не ги спира да обърнат внимание на интересния писмен паметник и да представят свое тълкуване. Редно е да използваме всяко късче информация, което ще ни позволи да разкрием истината за корените си. И не просто е редно да се стори това, но е и наложително, защото в последно време враговете на истината са се активизирали и макар да са шепа хора, продължават да фабрикуват манипулации, които внасят объркване у нашите сънародници.

 

В крайна сметка лъжите ще лъснат, в крайна сметка истината ще излезе и ще бъде приета въпреки ориенталският фанатизъм, с който бива потискана от определени индивиди, служещи на чужди организации. Всеки ще си получи заслуженото, а нашият народ най-сетне ще разбере, че историята му не започва през прословутата 681 г., а поне 6000 години по-рано.

 АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА ПОДПОМОГНЕТЕ МЕН И МОЯТА ДЕЙНОСТ, ВЕЧЕ ИМА ВЪЗМОЖНОСТ

Pavel Pavlov Serafimov

IBAN

NL32 REVO 7367 5118 23

 

 

Използвана литература:

1.Revesz Peter Z., Inscription on a Naxian-Style Sphinx Statue From Potaissa Deciphered as a Poem in Dactylic Meter;; Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023): (In press) Published: Dec 30, 2023; https://www.maajournal.com/index.php/maa/article/view/1209.

2.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

3.Detschew D., Die Thrakischen Sprachreste, Östereichischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse, Schriften der Balkankommision, Linguistische Abteilung, herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, in Kommission bei Rudolf M. Rohrer, Wien, 1957.

4.Lubotsky A., The Old Phrygian Areyastis inscription, Kadmos 27,1 (1988), p.p. 9 – 26.

5.Orel V., The Language of the Phrygians, Description and Analysis, Caravan Books, Delmar, New York, 1977.

 

 

 

28.11.2016 г.

ВИНАГИ КОГАТО И КЪДЕТО ИЗЧЕЗНАТ ТРАКИ, СЕ ПОЯВЯВАТ БЪЛГАРИ

Поддръжниците на официалните теории споменават за присъствието на дедите ни в различни региони. По данните на Мойсей Хоренски, българи има на север от Кавказ.  Теофан Изповедник и патриарх Никифор поставят владенията на дедите ни край полуостров Крим. Павел Дякон разказва за сблъсък на българи и лангобарди в Панония (Северна Унгария). За български землища на север от Черно море знаем от работата на Йордан.

Писалият доста по-късно Михаил Сирийски, поставя корените на предците ни край планината Имеон в Средна Азия. От друга страна, около седем века преди времето на Михаил Сирийски, Св. Йероним създава карта, на която областта Мизия (обширна територия на юг от Дунава) е наречена и България.

Тези сведения са интересни, но за жалост са непълни, липсват важни подробности. Най-важното е това, че без изключение,  в гореспоменатите региони са регистрирани различни тракийски народи, след които изневиделица се появават българи.

Ако се касаеше само за един регион, то обяснението би било сравнително лесно. Неведнъж се е случвало един народ да заеме мястото на друг, но пък няма прецедент за това – един и също народ да заеме всички региони, в които преди това е живял друг народ. Това е абсурдно, невъзможно е, просто няма как да стане.

Абсурдът може да се обясни сравнително лесно,  но за тази цел трябва да излезем от коловоза на официалните теории. Опрем ли се на факта, че в продължение на 1100 години българите биват отъждествявани с мизите – най-големия тракийски народ, имайки предвид, че във всички места, в които някога са живели траки, после живеят българи, единственото логично заключение е това, че българи е новото название на хората, които римляни и гърци са наричани траки.

Нека разгледаме подробностите, които поддръжниците на официалните теории предпочитат да оставят в сянка. Повечето от нас не са и чували за тракийско присъствие в Кавказ. Само шепа специалисти знаят, че на териториите на Армения и Грузия са живели траки и то още през Бронзовата епоха.

Още в дълбока древност, народът на Орфей е оказал силно влияние върху жителите на Урарту, а пък в асирийските надписи се  съобщава за разположеното в Южен Кавказ тракийско селище Иcпили брия. За тези неща пишат учените K.Джаукян, О.Карагезян, P.Ходинот.

През I век сл.Христа, Плиний Стари и Страбон съобщават за обитаващите Армения и околните региони тракийските племена халиби и сарапари. B последвалите епохи, никой автор не обелва и дума за това, че балканските преселници са избити до последния човек, или пък, че са прогонени. Къде изчезват тогава хората успели да повлияят няколко кавказки народа? Дали можем да говорим за изчезване, или просто по време на Ранното Средновековие, тези, които са наричани траки, вече носят името българи?

Потомците на Залмоксис и Орфей са колонизирали не само Казваз. На север от тази планина е така нареченото Боспорско Царство. След векове тази територия ще бъде наречена Стара Велика България. Там, по време на Античността са властвали благородници с имена като Спароток, Котис, Рескупорис, Берисад, Реметалк. По епиграфски паметници се срещат лични имена като Севт, Мокус, Дулос, Битюс, Садала, Мостис, Сурос. Във въпросната държава са почитани тракийски богове, а има и куполни гробници досущ като тези от нашите земи.

Както е в случая с Кавказ, за траките край Крим също липсват сведения, че са избити, покосени от страшни епидемии, или прогонени. Странното е, че никой учен не се вълнува от “изчезването” на тези хора. Тяхното многолюдие в региона е засвидетелствано не само от големия брой регистрирани лични имена, но и от значителното количество тракийски топоними. Такива са Панти-капа, Коркон-дама, Сибри-апа, Сал-оста, Таму-рака, Сур-ува. Елеменитте капа, дама, апа, оста, тама, сур се срещат в тракийските селищни названия Капи-стурия, Уску-дама, Залд-апа, Оста-фос, Тамаси-дава, Суро-бара.

Не само, че няма сведения за затриването на тракийското население в Крим и околностите му, но не съществуват и сигурни свидетелства за пристигане на българи във въпросния регион. За идване няма и как да се говори защото присъстващите в древните топоними елементи капа, дама, апа, оста, тама, сур, отговарят на българските думи копа, дом, вапа, устие, тъма, сур. Това означа, че хора говорещи древен вариант на българския език, са обитавали земите, които Теофан нарича Стара Велика България, около 1100 години преди времето на княз Аспарух.

Трябва да се добави и това, че територията между Боспорското Царство и делтата на Дунава също  е древна тракийска земя. Там не само са локализирани гети, беси, тирагети, костобоки и др. но дори и доминиращата материална култура е тракийска по произход.

В този регион, по време на Античността, населението укрепва селищата си със същите  ровове и валове, които са типични за защитните съоръжения от Североизточна България по време на Ранното Средновековие.

Къде изчезва това население, отново никой не е обяснил. Обикновено се казва, че в Северното Черноморие се настаняват “германски” готи, които обаче въпреки вековното си присъствие в региона, нито оставят германски топоними, нито керамиката им има прототип в Северна Европа, нито пък поне един автор от времето на Античността е определил готите като роднини на алемани, франки, свеви, квади, херуски и др. германски народи.

При друг опит да се оправдае изчезването на огромния брой траки от земите на север от Черно Море, се ползват хуните. В случая обаче, учените “забравят” да споменат, че хунската материална култура е като тази на местното население, т.е. не може да се говори, че новодошъл народ е изтласкал по-старото обитатели на региона. 

Това няма как да стане по простата причина, че така наречените хуни са същия народ, който Херодот нарича скити, а Стефан Византийски определя като сроден на траките народ. Като не се кажат тези неща обаче, могат да се правят дори и абсурдни твърдения.

На запад от черморските градове Олбия и Томи, край Карпатите също са живели траки.
Страбон е пределно ясен когато казва, че гетите  (познати и като даки) и мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава. Верно е, че в началото на II век, император Траян нанася страшно поражение на тракийския цар Декебал, чиято държава се намира във въпросния регион, верно е, че много от северните траки са избити, много, но не всички.

Точно в този регион, около петдесет години след военната кампания на Траян, се заражда антиримско движение. Избухва въстание с невиждан до този момент обхват. Тракийските бунтовници помитат всички легионери по пътя си, преминават римския лимес, побеждават римските контингенти по пътя си и като стихия стигат чак до Термопилите в Гърция.


 User:Andrein - собственная работа


Подобно действие не може да се извърши от шепа хора. По това време Рим разполага с най-добре екипираната и най-добре организирана армия в Европа. Въпреки това, римските легиони са смазани и само липсата на средства за дълга война спира северните траки, иначе те биха прогонили напълно чуждите окупатори.

Въстанието е станало през 170 година, а от “Именника на българските владетели знаем”, че 515 преди времето на Аспарух, дедите ни са имали княжество на север от Дунава, т.е. някъде в периода – 135-185 година – точно периода на въстанието против римската власт.

Летописците на империята не дават подробни сведения за бунтовниците, не описват с подробности срамното поражение на войската си, а век по-късно събитието се повтаря и този път всички римски легионери и колонисти бягат панически от Западна Дакия, като след прекосяването на Дунава, те махат дъските от моста, от страх, че “варварите” ще дойдат и на юг от голямата река. През 271 година, император Аврелиан настанява прогонените колонисти в Тракия, а областта, в която те се заселват получава името Аврелианова Дакия, като за административен център бива избрана Сердика-София.

Тези сведения не се отричат нито от нашите, нито от чуждите историци, но пък те не си правят труда да обяснят – къде изчезват хората, които в през II и III век карат римската армия да трепери от ужас. През II век, според Именника, на север от река Дунав се намира княжеството на старите българи, в този регион обаче живеят само траки. В такъв случай не е ли редно старите българи да бъдат причислени към народа на Залмоксис и Орфей?

Да видим как стоят нещата с Панония, там където днес се простират Хърватско, Северозападна, Сърбия, Унгария, Босна. Никой не би оспорил, че по времето на княз Крум, Панония е била владение на българите, този наш владетел е роден там. Да не забравяме и това, че Йоан Зонара отъждествява Панония с България - Πανονία  ἡ  Βουλγαρία.

Това, което не ни се казва че, че Панония е била обитавана от траки. За името на древния панонски град Песион, който по-късно е известен като Пеща, езиковедът Димитър Дечев смята, че е тракийско, въпреки, че Вилхелм Томашек предпочита да   определи топонима за келтски. Освен Песион трябва да се добави и Волентум, чието название се обяснява с тракийската глоса волинт-бик, вол, която реално е по-стария вариант на стблг. волѧте-вол. Името на панонските градове Лугио и Карпис пък е сродно на тракийските топоними Лугос и Карпати. Техните имена се тълкуват с българските думи луг-поляна и карпа-скала. Дори по време на римското владичество, Панония е обитавана от траки, за това научаваме от работа на унгарския учен Петер Ковач.

Панонските траки обаче също изчезват, подобно на техните братя от Черноморските степи, Крим, Кавказ. И отново, като по някакво чудо, мястото им е заето от българите, които в първата половина на V век, разгромяват лангобардите на Албоин. Българите остават господари на Панония до края на Х век, когато унгарците идват и завземат земите им. На никой от учените поддържащи официалните теории не му идва наум, че панонските траки и панонските българи са едни и същи хора.

Такова е и положението с изчезването на траките от земите на юг от Дунава и трайното настаняване на “новия народ” – българи. Проф. Ганчо Ценов е един от малкото, които се осмеляват да кажат, че българи и траки са едни и същи хора, като траки е название, което е ползвано за дедите ни по време на Античността.

Как иначе да си обясним невижданото чудо – винаги там където е имало траки, се появават българи, като същевременно няма свидетелства за етническото прочистване на въпросните региони, няма данни за измирането на по-старото население.

Отново напомням – ако един народ бе заменил друг народ в определен регион, това може да се приеме за добре познато на историята явление. В нашия случай обаче не става дума за един, а за няколко региона – Тракия, Дакия, Панония, Черноморските степи, Крим, Кавказ.

В науката трябва да се следва логиката, а не желанията и вижданията на учени служещи на определени политически сили. Не бива да се игнорират важни данни и не бива да се прокарват внушения. За жалост това е направено. Пренебрегнат е факта, че така наречените “нашественици” от Ранното Средновековие имат абсолютно същите погребални обреди като тези на траките. Жертването на кон и куче в гроба на боец, доброволната саможертва на съпругата на починал благородник и т.н. не са особености на погребалните ритуали, които се налагат в земите ни след прословутата 681 година.

Част от тези обреди са описани преди около 2500 години от Херодот, а за други знаем от проучванията на археолозите. Пак благодарение на труда на определени археолози като Стамен Михайлов знаем, че старобългарската керамика има дълга традиция тук на Балканите и в никакъв случай не може да се говори за поява на нов вид съдове след 681 година.

Стамен Михайлов дава и друго важно севедение, а именно това, че свещения за старите българи знак IYI е познат на Балканите още от Каменната епоха. Може ли в такъв случай да се говори за донасяне на този символ от Азия през Късната Античност?

Автори като Луций Флор разказват за това, че траките правят чаша от черепа на враговете си, но на никой от учените поддържащи официалните теории, не му хрумна да свърже този особен обичай с действията на княз Крум, който прави от черепа на император Никифор ритуална чаша, с която черпи велможите си.

Повечето историци смятат, че вековното отъждествяване на българи с мизи е грешка, Геза Фехер с охота говори за българската прическа – бръснене на коса и оставяне на кика, но никой не е чувал за свидетелството на Плутарх, че мизите бръснат темето си и оставят косата да расте само в задната част на главата.

Има такива, които се опитват да прокарат внушението, че просото било донесено в земите ни от дошлите от Азия стари българи. Чудя се как да характеризирам това твърдение, като се има предвид, че просото е основна храна на определени тракийски племена и поради това те са наречени мелинофаги- ядящи просо.

До неотдавна се намираха и такива, които да твърдят, че строежите с квадри са въведени на юг от Дунава едва след 681 година. Реално, траките строят с квадри 1000 години по-рано, но какво са 1000 години за определени хора? За някой май е важно е да се създава объркване, да не може българинът да разбере, че земята, която обитава е свещено място, което хилядолетия наред е напоявано с кръвта на предците му.

Защо някои изследователи изпадат в паника, ако се каже, че траки и българи са имена на едни и същи хора, но в различни времена са употребявани различни названия? Трябва ли да се срамуваме, че сме потомци на героите възпети от Омир, че в нашите вени тече същата кръв каквато е текла във вените на Залмоксис и Орфей? Какво е лошото, да се знае, че от средите на дедите ни са произлезли най-големите военоначалници на Римската Империя, а също така и най-способните императори?

Да, дори след 681 година са се случили много неща, поради които можем да се гордеем, но трябва ли да загърбим по-старото наследство? Това, което е твое, трябва да го пазиш, а не да го покриваш с прах или да оставяш други да го присвоят. Дали сме достатъчно на света, повече от достатъчно, сега е време да си получим заслужената слава и признание.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ СВОЙ КАНАЛ В ЮТЮБ, ДАВАМ ЛИНК КЪМ ИНТЕРЕСЕН КЛИП

 https://www.youtube.com/watch?v=IxyX7x-kxtI



31.01.2016 г.

ТРАКИЙСКИТЕ ДУМИ В РУМЪНСКИЯ ЕЗИК


Преди няколко години излязоха резултатите от генетични проучвания извършени в Румъния. Стана ясно, че ние почти не се различаваме от северните си съседи. Хапло- групите E, J, I2, R1a1, R1b, G се срещат както сред населението на България, така и сред румънците. За мен изненадата не бе голяма. Случи се нещо, което очаквах, защото знаех, че от най-дълбока древност Дунава е разделял хора имащи един и същ произход.

За това свидетелстват стари автори като Страбон, който твърди, че гетите и мизите (наречени по-късно българи) обитават земите на север, но и на юг от река Истър (Дунав). Плиний локализира бесите между реките Струма и Места, а малко по-късно Клавдий Птолемей пише за беси край северните склонове на Карпатите.  

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/48/Ptolemy_Cosmographia_Dacia%2BDanube.jpg

Древните топоними от земите на България и Румъния също потвърждават, че от незапомнени времена тези територии са обитавани от едни и същи хора. Имената на намиращите се в Дакия селища Берзовис, Тамаси дава, Суро бара, Дино-гетия и др. са сродни на изградените в Тракия Берзаме, Тамон Бари, Бренто пара/бара, Дин-друме.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b1/Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg/800px-Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg

Не само по време на Античността, но и в ново време топонимите от земите на Румъния и България продължават да показват смайващо сходство. Значението на голям брой румънски имена на градове и села би бил разбран от всеки българин. Като пример могат да бъдат посочени намиращите се на север от Дунава Бистрица, Бистра, Луда Бара, Стража, Липова, Остров, Габри, Пещера, Корабия, Подгория, Гарван,  Пригорие,  Падина, Богати, Добра, Родна, Видра, Златна, Соходол, Извору, Глина, Куки,   Мирчa вода, Добромир.

Съчинени са няколко неиздържани и здраво засукани теории, които да обяснят защо из цяла Румъния има български топоними и защо там се ползват български лични имена като Богдан, Богдана, Боян, Влад, Войка, Влъкана, Дан, Драгомир, Драгута, Калин, Калина, Мирчо, Рада, Раду, Радул, Сава, Стан, Стана, Стойка, Стояна.

Дако-гетите бяха обявени за почти изтребени от римляните, а за оцелелите се смяташе, че за невероятно кратко време са обикнали своите поробители и са приели с любов езика им. 

Пренебрегваше се факта, че легионите на Вечния град така и не успяват да покорят траките обитаващи Източните Карпати и Черноморските степи. Не се обръщаше никакво внимание на свидетелството на Приск Панийски, че по времето на Атила, на север от Дунава латински се говори предимно от търговците. Това разбира се е било последствие на бягството на римските колонисти и легионери от Дакия по времето на император Аврелиан.

Това, че българския  се ползва в Румъния до началото на ХХ век се отдаваше на българско влияние, а не на това, че се касае за изконния език на местното население, което обаче е подложено от чужденци на латинизация и в последствие дори е промито националното му съзнание.

Лингвисти от разични школи твърдяха, че от древния език говорен от Залмоксис и Декебал са останали само шепа думи, които са се запазили в речта на румънците. Различни изследователи представиха известен брой: balta, briu, brînza, buza, vatra, gard, gușa, zestre, caciula, cătun, colibă, copil, mal, măgură, magar, murg, raţa, stînă.

Ето и сравнение на дако-гетските думи с български:

balta-балта, блато
briu-връв
brînza-бринза, вид сирене
buza-буза, устна
vatra-ватра, огън
gard-градина, ограда
gușa-гуша
zestre-зестра
caciula-качула, качулка
cătun-катун
colibă-колиба
copil-копеле, малко дете
mal-вал, възвишение
măgură-могила
magar-магаре
murg-мургав кон, черен кон
raţa-раца, патица
stînă-стена, подслон, ограда

Интересното е, че тези древни тракийски думи присъстващи в румънския, не само се срещат в българския език, но също така имат и българска етимология. 

Пример може да се даде с дако-гетската balta отговаряща на българската балта-блато, която пък от своя страна произлиза от стблг. балтина-блато, като основата е прил.бал-бял. Няма никакво основание да се смята, че балта е заемка в езика ни както твърдят някои специалисти. Как да заемеш нещо, което си е твое?

Има и други интересни, а и важни дакийски думи, но румънските учени не са им обърнали внимание. Касае се за названия на лечебни растения. Това са: дивизма, зена, котията, мизила/мозула, сева, сопитис. 

Причината за игнорирането на важните данни навярно е факта, че имената на дакийските билки нямат обяснение на румънски, но за сметка на това българската етимология е повече от ясна. Нека разгледаме анализа на билките ползвани от учениците на Залмоксис.

Дивизмата е лечебно растение което вирее почти навсякъде в Източна Европа. Билката е считана за свещена защото първият й елемент - диви е тракийската дума за бог. Леонид Гиндин си опитва да даде обясние на дивисма с диво есе (дума подобна на чудесе-чудо). Значението на дивизма е Божие растение. В речника на Найден Геров срещаме  Див огън, което е равностойно на Божий огън.  

Зена е название на силно отровно растение. Владимир Георгиев търси връзка с персийската дума зян-вреда (която според него е навлязла чрез турския в езика ни). Нашият езиковед пропуска да отбележи връзката със старобългарския глагол жѧти/женти –повалям, жъна. Той е сроден на санскритския ханти и староперсийския жанайти-жъна, убивам, унищожавам - точно това, което ще направи едно отровно растение.

Името на дакийското растение котията  бива дефинирано като сродно на чешката дума котята  котенца (котета ) на върба. Растението е имало мъхниста повърхност подобна на котенцата на върбата.  

Мизула, мозула е древното название на мащерката. Тя е известна с пикочогоното си действие. Като сродни думи са предложени арменската мизем, хърватската и сръбската мижам със значение уринирам. За жалост е пропуснат е стблг. глагол  мочати, диалектната дума мащам-махам, отделям, а също и мизинец-най-малкото дете. Нейното значение е този, който се напикава - БЕР, том III, с. 786.  

Сева е дакийското название на вид бъз. Владимир Георгиев правилно свързва тракийската дума с българската дума цев, защото бъзът е кух и стъблото му фактически е цев.

Сопитис е название на растение имащо благотворно действие върху нервната система. Георгиев търси обяснение с помоща на редки гръцки и латински глаголи, което е излишно защото сописис е чуждото записване на старобългарския глагол съпати спя. Растението е имало успокояващо действие и е помагало за спокоен сън.

Фактът, че дакийските думи в румънския език, а и дакийските имена на растения се тълкуват с помоща на българския език, показва убедително, че нашата реч е древна, много древна, не се е появила на Балканите с идването на бедни пришълци от Припятските блата и далечния Памир, а е отеквала из горите и долините ни няколко хилядолетия по-рано. Езикът на дако-гетите е като този на траките обитавали земите на юг от Дунава.

Това обяснява и защо името на дако-гетския цар Скорило не просто присъства в българската именна система като Скорил, но и се обяснява със стблг. скоръ-бърз. Не случайно Йеромонах Спиридон поставая дако-гетския благородник Декефал (Декебал) като владетел на българите. 

Не случайно опита на дако-гетския цар Буребиста да изкорени лозята и премахне пиянството, присъства в българските предания (но деянието се приписва на княз Крум). Не е случайно и това, че в нашия фолклор се споменава римския император Траян - човекът победил северните траки и завладял част от земята им.

Градежите от времето на дако-гетските царе Буребиста и Декебал показват смайващи прилики с тези от Плиска и Преслав. Налице е една жива традиция, която е потвърждение на тезата на проф. Ценов, че старите българи са северни траки, които са освободили братята си от римско подтисничество.



Сравнение на дакийски и старобългарски строежи


Нека не забравяме, че в Именника (на българските владетели) се казва, че предците ни са имали княжество от другата страна на Дунава 515 години преди Аспарух, т.е. някъде към 165-170 година.Точно тогава 165-170 г. е и първото значително антиримско въстание на северните траки. Тогава дедите ни не само прекосяват Дунава и разбиват пазещите границата римски гарнизони, но успяват да стигнат дори до Термопилите, Гърция.

Въпреки успеха на тази военна акция, тя не връща свободата на страната ни защото в този период от време свободните траки не разполагат с ресурси, с каквито разполага Рим, а ресурси са нужни за водене на дълга война. Принудени от ситуацията, свободните траки се завръщат на север от Дунава. Те обаче не се отказват от намерението си отново да строшат оковите на своите братя. Атаките срещу подтисниците не спират до прословутата 681 година, когато войските на империята са принудени да побягнат към Константинопол и най-сетне живеещите на юг от Дунава наши предци получават пълна свобода.

Враговете на народа ни обаче представят тези събития в ужасно изкривен вид. C намерение да си върнат загубените територии, римските летописци съчиняват безсрамни лъжи. След време тези лъжи са използвани охотно от представителите на чужди исторически школи следваши политическите интереси на великите сили, за които една обединена България е неудобна. Въпреки, че съществуват и сведения, в които българите биват определени като потомци на траките, в определена група учени обяви тези сведения за недостоверни.

Ингорирани бяха и доказателствата на д-р Методи Попов. Неговите изследвания убедително показаха, че ние нямаме нищо общо с народите на Азия и, че повечето българи принадлежат на така наречения понтийски тип, т.е. местно население.

Под влиянието на чужди школи бе въведена заблуждаваща терминология и народът на Орфей и Залмоксис, макар да бе преживял над 600 години римско подтисничество и да бе доказал силата си, бе осъден да изчезне.

На негово място бяха поставени новинароди, само където нито материалната култура на тези народи не може да се нарече нова за Балканите, нито пък езика на пришълците се различава от този, който прозира от древните тракийски топоними Бела, Баба, Бога, Бор брега (Боров бряг), Вода, Врацища, Габрайон (Габърен),  Дабан (Дъбен), Дебре, Листе, Стене, Среден, Струа (Струя), Тамон бари (Тъмни бари).

Учени като Веселин Бешевлиев признаха, че на територията на България, по време на Ранното Средновековие няма поява на тюркски топоними. Стамен Михайлов доказа древната балканска традиция на старобългарската чернолъскава керамика. Този изследовател дори имаше смелостта да представи работи на чужди учени, според които особения знак IYI присъства на Балканите поне от пето хилядолетие преди Христа. 

Благодарение на проучванията на Иван Венедиков, Евгений Теодоров, Иваничка Георгиева, Николай Колев и др. знаем, че култовете към Залмоксис, Дионис, Сабазий, Бендида, Хероса са все още живи в българската култура, а традиционните ни земеделски сечива и пастирски атрибути са от тракийски произход. Да не забравяме и това, че има отъждествяване на българи с мизи в продължение на хиляда и сто години.

Какво още трябва да се появи, за да бъде истината най-сетне призната? Може ли егото на шепа учени да е по-важно от истината? Толкова ли е трудно да се каже -прощавайте, сгрешихме? Защо да позволяваме на други да се кичат с наша слава и да си присвояват заслугите на предците ни в развитието на европейската култура? Защо децата ни да не растат с образите на Спартак, Вологес и Декебал, защо да не получат примера на силни и борбени хора? Или може би някой се страхува от гнева на пробудения българин?



Използвана литература:

1.Л. Милетичъ,  Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II.
Нови влахо-български грамоти отъ Брашовъ, Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, книга XIII, София, 1896;
2.Л. Милетичъ, Д. Д. Агура, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния 
Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, Изд. Министерството на Народното просвещение, София, 1893;
3.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;
4.Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
5.Procopius, Buildings, transl. H.B.Dewing with the collaboration of G.Downey, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY,Harvard University Press, London, 2002;  
6.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
7.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
8.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
9.I.Duridanov, Thrakisch-dakische Studien, Erster Teil. Die thrakisch und dakisch-baltischen Sprachbeziehungen, Academie bulgare des sciences, Linguistique Balkanique, XIII, 2, Verlag der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Sofia, 1969;
10.И.Венедиков, Златният стожер на прабългарите, Издателство Наука и изкуство, София 1987;
11.Н.Колев, Българска етнография, Издателство Наука и изкуство, София, 1987;
12.Е.Тeодоров, Древнотракийско наследство в българския фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
13.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, София, 1993;
14.N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;
15.S.Stati,  Rumänische  Wörter Thrakischen Ursprungs, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress zu Ehren WTomascheks, 2-6 Juni 1980, Wien, Bd.I, Swjat, Sofia, 1984;
16. Romanian Genetics: Abstracts and Summaries



27.09.2014 г.

БЪЛГАРСКИТЕ КОРЕНИ НА РУМЪНСКИЯ НАРОД


Рядко се замисляме върху това, че дори и в XXI-ви век съществуват определени догми. Доста неща казани в миналото просто  не подлежат на обсъждане. Сякаш сме длъжни да се правим на слепи и да приемаме лъжи само защото някой с авторитет е решил, че това е правилно и точно.

Аз отказвам да вярвам на измислици и ви моля да ми съдействате при разкриването на една измама, която ощетява сериозно нас българите. Става дума за румънския език. Той е квалифициран като принадлежащ на романската езикова група. Твърди се, че е сроден на италиански, френски, португалски, испански, реторомански.

Смятам, че критериите за подобно твърдение са меко казани странни. Езиковедите знаят добре, че латинските елементи в румънския език са едва 25% от речниковия състав (В.Георгиев, И.Дуриданов, Езикознание, 1972, стр. 311). Това разбира се не е никак малко, но поне според мен не доказва абсолютно нищо. Не доказва, понеже има друг език, чието присъствие в румънския речник е два пъти по-голямо. Този език е българския. Няма шега, не е и грешка, в румънския език думите с български произход са 50%   (V.  Stеvenson,  Woorden, 1998, с.171).

По която и изчислителна система да го смятам 50% е повече от 25%....цели два пъти повече! И все пак някои са имали наглостта да определят румънския език за принадлежащ на романската езикова група. Как са смятали, каква аритметика са ползвали, или може би не са считалия българския за език? Фактът, че в румънския изкуствено са вкарани голямо количество думи от латински произход, не би трябвало да го прави автоматично романски език.

Едва 15% от речевият запас на англичаните идва от староанглийския (V.Stеvenson,  Woorden, 1998, с.133).   В английския броя на думите от старофренски и латински произход е огромен. Различни изследователи дават различни проценти- 56%, 58%. Във всеки случай се касае за повече от половината от речниковия състав, но на никой не му идва на ум да нарече английския романски език, нали?

Защо е тази дискриминация спрямо българския език, който фактически до XIX-ти век е бил гръбнака, основата на румънския? Някои господа просто казват: В румънския се наблюдава силно българско влияние...Това е глупост, за влияние може да се говори, ако по начало в земите на север от Дунава се е говорил език съвършено различен от нашия и българските елементи са започнали да проникват едва в Средновековието. Дали е така обаче?

Няма спор, че през Средновековието, на север от Дунава е ползвана кирилицата и българския език. Ето един пример-  грамота на Мирчо Войвода, владетел на земите на север от река Дунав между 1386 и 1418-та година:

“+ Азъ иже въ Христа Бога благоверный и благочестивый и христолюбивый и самодръжавный Мирча великий войвода и господин, милостион Божион и Божиемъ дарованиемъ....

Текстът е на около 600 години, но въпреки това е разбираем за нас българите.  Най-важното е, че в документите на влашките владетели от XIV-ти и XV-ти век няма нито една латинска дума. Не намирате ли това за странно?  За какво влияние да говорим, като езика си е чист български!

Ако се върнем още по-назад във времето ще се натъкнем и на други неудобни за официалната историграфия факти. През 448 година Приск Панийски прекосява Дунава оглавявайки имперска делегация опълномощена да преговаря с Атила.

Приск съобщава, че на север от река Дунав се говори хунски, или готски, а латински съвсем рядко и то само от тези, които търгуват с римляните.

Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че по времето на император Аврелиан, през 273 година римските легионери и колонисти напускат панически Дакия. От страх да не би свободните траки да ги последват, бегълците разрушават мостта на Дунава. На юг от голямата река е създадена Аврелианова Дакия, чиято столица е Сердика (София).

Сега парадоксът е пълен – след като на север от Дунава няма римски легионери и колонисти, които да разпространяват латинския език, как може да се твърди, че основите на румънския език са положени от римски колонисти? Не е ли това гавра с логиката? Чак 1300 години след Аврелиан, в езика на северните ни съседи започват да се появават думи с латински корени.

Едва през XVI-ти век във влашките документи се срещат думи като тоте-всички,  востри-ваши, но българските изрази продължават да бъдат използвани. В писмо (на благородника Някшу) от 1521 година намираме следното: Мудрому, племенитому и чистому и Богом дарованиму жупан Ханаш Брегнер от Брашов, много здраве от Някшу от Длагополе!.. Бог те веселит!”

Това, че българският език е говорен на север от Дунава  дълги векове се вижда и от значителното  количество на български топоними и хидроними в Румъния. Като пример могат да се посочат: Луда Бара, Бистра, Стража, Липова, Остров, Габри, Пещера, Корабия, Подгория, Гарван,    Пригорие,    Падина, Богати, Потлоги, Родна, Видра, Златна, Соходол, Извору, Глина, Салище, Куки,  Мирчa вода, Добромир, Драгомирещи, Негомиру, Добра. Тези названия, а и още и много други звучат пределно ясно за всеки наш сънародник защото са дадени от българи.

 Още по-старите данни от дакийската ономастика показват убедително, че най-древното  население на земите между Добруджа и Карпатите е говорило архаичен вариант на българския език. Названия на древни реки, планини, селища, имена на хора са разбираеми за нас българите, но са непонятни за французи, италианци и др.

Да започнем с антропонимите, те са изключително интересни. Личните имена на гето-дакийските царе Золтес, Скорило, Косон, Орол, Буребиста, Котела не само, че  са успоредици на българските Злат, Скорил, Косан, Орльо, Бурьо, Когил, но и притежават смисъл на български. Това за жалост не пречи на учените да затворят очи пред този важен факт и да го отминат най-небрежно...

Оронимите – названията на планини също са обясними на български. Карпатите са голяма планинска верига, чието име се обяснява лесно с нашата дума карпа- скала. Тя е все още в употреба в някои области, среща се и в художествената ни литература (работите на И.Вазов), но поради една, или друга причина езиковедите ни я изхвърлят от модерните речници.

Описаните в Античността дакийски селища Потависа и Берзовис съдържат частицата вис(а), а това е всъщност старобългарската дума вьсъ (вис) - село, селище. Берзо вис означава буквално Брезово село...

Името на дакийския топоним Друвета бе изтълкувано от езиковеда В.Георгиев като дървета.

Диерна, Тиерна, Тсиерна е древно име на дакийска река, което се обяснава с българското прилагателно черна. В стария латински не е имало нито звук, нито буква Ч и поради това е направен опит за заместване с Д, Т, ТС.

Дакийската река Напарис е описана от Херодот през V-ти век преди Христа. Напари се само гръцкото предаване на На бари (на реката –местен падеж).В по-късни времена Клавдий Птолемей регистрира друго подобно название, а именно Зуро Бара...а днес в Румъния срещаме Луда Бара.

Десетки гето-дакийски селища съдържат частицата дава, имаща вариант дева. Като пример могат да се посочат Реки Дава, Тамаси Дава, Бури Дава... Езиковедите са установили отдавна, че дава, дева  се обясняват с глагола дявам, девам, т.е. полагам (основи на селище). Не само, че обяснението е на български, но вариациите дава, дева свидетелстват за българска диалектна особеност. Това е така нареченото екане и якане.

Не доказва ли това, че на север от река Дунав, в Дакия са живели хора, чийто език може да се нарече български диалект? Да не забравяме, че в румънския език има задпоставен определителен член както в българския. Това е нещо чуждо и напълно непознато на французи, италианци и др.

За мене е ясно едно, голяма част от румънците са наши роднини. Не мога да разбера само какъв грях са извършили нашите деди, за да може някой да ги мрази така неистово, че да раздели народа ни на части и да отнеме идентичността на голяма група хора. Ето как изчезна най-големия народ на Европа-траките. Той бе разкъсан на части и всяка част бе подложена на геноцид. Това е нещо чудовищно! Най-страшното е, че по този план се работи векове наред...направо тръпки ме побиват...

Дали причината за извършването на това престъпление няма да е в това, че ако на Балканите същесвуваше една единна държава, обхващаща земи от Карпатите до Бяло Море и от Висла до Черно Море, дори и великите сили трябваше да се съобразяват с хората живеещи в тези територии

Или може би народът, наричан от старите автори най-праведен и благороден пречи на някого. Дали някой не се е страхувал, че жажадата на дедите ни за свобода и справедливост може да зарази и други хора? Тази жажда, която чрез Спартак разтърси Рим и за малко не го събори...тя е опасна за подтисниците...

Трудно е да се разгадае причината за печалната съдба на дедите ни, превърнали се от най-големият европейски етнос в настроени и отчуждени една от друга групи. Не зная кой стои зад плана на разделяне траките и промиването на съзнанието им. Процесът може да е започнал дори преди идването на римляните на Балканите.
Едно е ясно обаче – ние сме особени хора. Въпреки безбройните страдания и неволи сме успели да запазим езика, културата и духа си. Суровите изпитания са ни правили по-силни. Колкото и да са опитват да ни унищожат, невидимите злодеи няма да успеят. Пет века черно подтисничество не бяха достатъчни да убият нашата борбеност.
Будители като Вазов имаха вяра в българския дух и неговата неизтощима сила. Съвсем оправдано великия поет написа -  Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне! Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порасне....И ако слънцето изчезне от тия небеса приветни, то някой в ада ще да влезне, главня да вземе, да ни светне!