КОЙ ВЪВЕДЕ ЗАБЛУДАТА, ЧЕ СТАРИТЕ БЪЛГАРИ СА ИМАЛИ ТИТЛА ХАН?

Запитвали ли сте се защо още преди Освобождението, толкова много чужди учени са проявили жив интерес към историята на “малката” България? Уж не сме от значение, а всеки напира да обясни какви сме, откъде идваме, какво са постигнали предците ни? Сякаш принудени от зла сила, редица изледователи хвърлят неистови усилия, за да ни изкарат тюрко-татари, угро-фини и др.

В периода XVIII- XIX век, никой от ранните изследователи на историята ни не обръща внимание на думите на Лъв Дякон, Димитър Хоматиан, Михаил Аталиат и още много други летописци, които отъждествяват старите българи с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ. Дали това се дължи на непознаване на работите на средновековните хроникьори, или пък причината е друга? Едно е ясно със сигурност – симпатии към нас няма.

През 1782-ра година британския историк Едуард Гибън споменава дедите ни в своята книга “History of decline and fall of the Roman Emprire” и разказвайки за опожаряването на столицата ни (Плиска), вмята презрително, че владетелската резиденция няма да е било нещо повече от село с дървени къщи.

Отношението на Гибън към старите българи е неоправдано защото история се пише въз основа на факти, а не на фантазии. По-лошото е друго – уважавани учени след времето на британския изследовател продължават да работят с термини съществуващи само в нечие въображение. Въпреки ерудицията си, Якоб Фамерайер нарича княз Борис “Bogoris der Bulgaren Chan” – Богорис ханът на българите.

Тъй като няма нито един исторически източник от IX или X век, в който да ce cреща споменаване на хан Борис (Богорис), използваната от Фалмерайер титла хан не е нищо повече от заблуда. Всеки учен, който е запознат със средновековните надписи от земите ни, а и с ранните исторически извори засягащи старите българи, знае, че за нашите държавници, са ползвани титлите:  imperator, dux, reges/rex, princeps, dominus, κανες υ βηγη, κανας υ βηγι, ἄρχοντος υβηγη, ἄρχον, ἄρχηγός, ἐκ θεοῦ ἄρχοντος, βασιλεύς, κυριος – император, господар, принц, владетел, повелител. Нито веднъж няма споменаване на хан.

Eдин от първите западноевропейски автори писали за титла хан е Йохан Куспиниан, който през 1541-ва година публикува в Антверпен засягащата произхода на турците работа “De Turcorum origine, religione, ac immanissima eorum”. По-късно, през 1740-та година, английският изследовател Ричард Ноулс дава по-подробни сведения и споменава Даут Хан, Максут Хан и др., но отново се касае само за турците.

Понеже исках да разбера причината за възникването на заблудата за употребата на тази титла от дедите ни, реших да изследвам работите на историците от XVIII век XIX, a и началото на XX век, за да науча следното – кой учен за първи път пуска твърдението, че държавният глава на старите българи е наричан хан ?

Разбира се, още в началото аз се допитах до специалисти, но от тях не получих точен и ясен отговор. Имаше само един историк, който ме насочи към писанията на Фьодор Успенски с твърдението, че това е човекът, който най-рано приписва титлата хан на старите българи.

Действително, в сборника ИРАИК, 1905-та година, том 10, в чието създаване участват също Шкорпил, Елих, Панченко, Лепор и Айналов, на с.193 Успенски представя виждането, че присъстващата по различни надписи титла КАНАС е предаването на хан: “Здесъ мы видимъ правильную передачу старотурецкаго или туркменскаго ханъ съ греческимъ окончанiемъ на ας или ες “.

Това обаче не е откритие нито на Успенски, или пък на някой от сътрудниците му. Реално, още през 1898-ма година, австрийският учен Йосиф Маркварт пише за тюрската кан/хан като титла на старите българи и това е цитирано съвсем ясно ИРАИК.

След като намерих работата на Маркварт, аз се уверих, че този учен подлагайки на анализ старобългарските надписи, тълкува  канас/κανας като кан/хан около седем години преди Фьодор Успенски. Известно време смятах, че австрийският изследовател е отговорен за въвеждането на кан/хан като титла на старите българи. После реших да проверя как стои въпроса с Константин Иречек, защото той пише за историята на народа ни още през 1876-та година, т.е. двадесетина години по-рано от Маркварт.

Набавих си “Geschichte der Bulgarien” и там, на с. 133 намерих следния пасаж: “Der altbulgarische Staat hatte eine Aristokratische Verfassung. Der Fürst hies mit dem einhaimischen Namen Chan.“ – “Старобългарската държава е управлявана от аристократи. Принцът е наричан с местното название хан.”

Естествено останах разочарован – все пак Константин Иречек не само написва историята на народа ни, но след Освобождението става министър на народното просвещение, макар и за кратко. Освен титлата хан, Иречек добавя и друга заблуда – тази за фереджето на българските жени, по подобие на мюсюлманските правила, а и за чалмите на старите българи – ориенталски обичай.

В историята обаче няма място за емоции. Разбирайки, че съм се лъгал относно Успенски и Маркварт, реших да проверя дали действително измислицата за чалмите и титлата хан принадлежи на Иречек, или той е подведен от някой друг. Понеже Павел Шафарик е сънародник, а и роднина на Иречек, сметнах, че в издадената през 1827-ма година Шафарикова книга “Slawische Alterthümer” навярно ce говори за ханове.

Когато направих проверка, се оказа, че това е така. До този момент, както Иречек, така също Маркварт, Шкорпил и Успенски се оказаха оневинени. Ha c. 167, бел.1, на написаната от Шафарик “Slawische Alterthümer”, при разглеждането на езика на старите българи, не само се твърди, че дедите ни ползват тюрската титла хан-принц, но са лансирани и пълни фантазии. Името на княз Умор бива представено като Омар и е определено за арабско, а това на княз Аспарух за персийско. Стига се  дори до безумието името на княз Омуртаг /Мортагон, да бъде тълкувано като Мурад хан.

Несъмнено Шафарик е създал ужасни бъркотии, но дали той е злодеят, който е въвел заблудата за титлата хан? Дали и той няма да е повторил сведения от някой друг, който е творил преди него? Сега вече търсенето ми се оказа по-трудно защото и по-ранните изследвания за историята на българския народ, не се намират току-така.

Все пак, знайки, че още през 1797 Йохан Енгел е писал за дедите ни, реших да проверя дали в книгите му се споменава за ханове при българите. Този учен е творил малко след Едуард Гибън – английският историк даващ твърде оскъдни, а и некоректни данни за дедите ни.

След време успях да намеря нужната ми работа на Енгел  “Geschichte des Alten Pannoniens und der Bulgaren, nechst einer algemeiner Einleitung in Ungrische und Illyrische Geschichte”. Стигайки до с. 336 се натъкнах на мястото, на което се твърди, че властелинът на българите е наречен хан. Не по-малко интригуващо бе това, че дори внушението за “чалмите на дедите ни”, се оказва също дело на Енгел.

Тъй като започнах с Успенски и Маркварт, минах през работите на Иречек и Шафарик и се уверих, че друг преди тях пише за ханове, вече не бях напълно сигурен дали и Йохан Енгел е първият, който дава източни корени на старите българи. След дълго търсене се натъкнах на публикувана през 1755-та година работа на Йосиф Асемани. Това е човекът, който намира българско глаголическо евангелие в Йерусалим и този ценен ръкопис бива наречен по негово име – “Асеманиево евангелие”.

АСЕМАНИЕВО ЕВАНГЕЛИЕ - Codex Vaticanus Slavicus 3 Gagoliticus, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4478241

В книгата си “Kalendaria Ecclesiae universae”, изследователят представя имена на наши владетели в различните им варианти. Ha c.322 името на княз Телериг е дадено като Telerigus, Telericus, но и Teler Chan – Телер Хан.

За княз Омуртаг, на с.363, са дадени вариантите Murtagon, Omortag, Mortago, Crytago, но и Murad Chan- Мурад Хан, като обаче съвсем точно и съвестно е отбелязано, че това е опорочено, неправилно предаване на името от страна на гръцки и латински автори – “a Graecis & Latinis corrumpitur.”

За жалост Асемани не споменава имената на въпросните автори, които са направили опит да изкривят имената на владетелите ни с цел да припишат тюрски произход на старите българи. Поне обаче знаем, че първият опит за внушение, че дедите ни са имали ханове става малко преди 1755-та година. Този период от време не е никак случаен, белязан е с важно за нас събитие.

Тръпки ме побиват като си помисля, че Отец Паисий става монах през 1745-та година и недълго след това започва да търси исторически извори за миналото ни. Дали враговете на народа ни са разбрали за намерението на Отец Паисий и осъзнали потенциала на делото му, са поели кампания целяща да сее лъжи, на този момент няма как да разберем със сигурност.

Във всеки случай, може да се каже, че първите опити да се наложи вярването, че старите българи са управлявани от ханове е станало към 1745-1755-та година, като тогава началото е скромно. Омуртаг е наречен Мурад Хан, a Телериг - Телер Хан, но пък се знае, че това са изкривени, неверни варианти на имената на нашите владетели.

Съвсем друго е положението около четиридесет години по-късно – 1797-ма година. Тогава Йохан Енгел не само без колебание определя хан като титла принадлежаща на старите българи, но и подготвя още заблуди като твърдението, че дедите ни са носили чалми.

Кой е накарал Енгел да направи това, кой го подкрепял и финансирал, а и кои са били помощниците му едва ли ще разберем скоро, но поне вече има яснота по отношение на това, къде се коват заблудите за титата хан при българите.

Йохан Енгел е поданик на Австрийската Империя, чиято столица е Виена. Там историкът въвел заблудата за титлата хан живее и работи. Интересно е, че във Виена се ражда и друга заблуда – тази за култа към тюрския бог Тангра при старите българи. Това разбира се е дело на друг човек - Вилхелм Шот.

През 1866-та година, той представя доклад в Берлинската Академия на Науките. Темата е интересна: “Алтайски проучвания, или Изследвания от областта на татарските (туранските) езици” -“Altajische studien oder unterzuchungen auf dem gebiete der tatarischen(turanischen) sprachen”.

На с.147 Шот представя цитат от късен турски ръкопис съхраняван в Берлинската библиотека и засягащ името на бога при различни народи: “на български [въпросното име на бога] е тангри” - “in der Bulgaren-sprache ist er [der fragliche name] tangry!”. Това кара Шот за стигне до заключение, че старите българи не са фини, а тюрки.

Австрийският учен изобщо не е притеснен от няколко важни факта:

1.Не е уточнено дали става дума за жителите на град Болгар, чиято реч през Средновековието е тюрска, или се касае за населението на Дунавска България.

2.Българите са познати на различни автори от IV до XIX век, но в продължение на 1500 години,  нито един автор не определя Тангра, или Тангри като име на бог при дедите ни.

3.Сведенията за религията на българите по време на ранното Средновековие са за богове – слънцето, луната, звездите, т.е. за монотеизъм не може да става дума.

4.Сведенията от турския документ са късни, а това предразполага към контаминация – смесване, объркване на имена и събития.

5.Дълго преди времето на Шот, в доста книги е прекрасно обяснено как българите наричат своя бог: “ Deus quidem Bulgarorum lingua Bog dicitur” – “На български език думата за небесния Отец е Бог.” Споменаване каква е българската дума за бог има още в епохата, в която са живели Никита Хониат е Евтимий Зигавин – Βόγ.

Не е изключено, объркването на Вилхелм Шот да е било невинно, но имайки предвид приносите на Йохан Енгел, роденият във Виена Константин Иречек, а и приносите на тюркофила и поданик на Австрийската Империя Арминиус Вамбери, да не забравяме и Геза Фехер, по-скоро може да се говори ако не за заговор, то поне за политическа кампания целяща да попречи на появата на силна българска държава на Балканите.

Дълго време преди Енгел, Шот и Вамбери да се появат на бял свят, цитиращ Биондо, Сабелик и Платина, Мавро Орбини представя господстващото за своето време вярване, че българите са най-могъщият народ, който може да срази турците.

Това безспорно е било така, дедите ни никога не са преставали да се бунтуват и за се борят за свободата си през петте века , през които са подложени на геноцид. До прогонване на окупаторите не се е стигнало защото не е имало масовост.

Тя обаче би била възможна, ако цялото население осъзнало славното си минало и героични подвизи от миналото, придобие както самочувствие, така и решителност да прогони потисниците от земите си. Работата на Паисий, а и книгите на други възрожденци са правели точно това – пробуждали са народа ни и са му давали сили.

За жалост, паралелно на този процес е вървял друг – целящ да отрови съзнанието на българите с унизителни лъжи, като приписването на българите родство с тези, които пет века, подтискат, грабят и колят населението на страната ни.

Австрийците не са ни мразели, но не са имали и интерес да видят възраждането на българската държава. Независима България в истинските ѝ етнически граници би била по-голяма по територия от Автрийската Империя, а хомогенния състав на населението ни пък е предпоставка за много по-голяма стабилност и военен потенциал. Никой не иска съсед и съперник, чиято територия опира на три морета и чието славно минало все още плаши и великите сили.

Може би преувеличавам, може да се бъркам, но изводите си правя въз основа на информацията, която притежавам, а тя на този момент е достатъчно красноречива. Поне за мен, причините за кампанията целяща да скрие истинската ни история, истинските граници на държавата ни, а и приноса ни в европейската история, не се крие в етническа омраза към нас, а просто в упорито преследване на икономически интерес – запазването на цялостта на Австрийската (Австро-Унгарската) Империя.

По ирония на съдбата, въпреки деянията на учени и политици от Австрийската (Австро-Унгарската) Империя, освен свободата си през 1878-ма година, България успява да получи голяма част от дължимото ѝ. От друга страна, Австро-Унгария се разпада 40 години по-късно - през 1918-та година. От 50 000 000 души, поданиците на новата държава Австрия стават 6 420 000. В процентно съотношение, загубата на население е по-голяма от населението, което губи България поради бедствения за нас Берлински договор.

Дали е Божие дело, или случайност не зная, но тези, които са ни навредили, често за пострадвали. Баязид – покорителят на България завършва живота си затворен в клетка, разкарван из различни градове на Азия. Никифор Геник – опожарителят на Плиска и убиец на много невръстни български дечица е обезглавен от бойците на княз Крум, а от черепа му е направена чаша. 

Ако се върнем във времето на бунтаря Спартак, ще видим отново същото – победителите на смелия мъж от народа на медите имат ужасен край. Гней Помпей е заклан като жертвено животно, убити са и останалите членове на семейството му. Марк Крас губи сина си малко преди за загуби главата си, която бива използвана като театрален атрибут в пиесата “Вакханки”, организирана за забавление на царете на Партия и Армения.

Бог може да наказва враговете ни, но само на Божието отмъщение не бива да се разчита. По-добре е човек да постъпва така, че да не му са налага да мисли за отмъщение. На разплата се надяват слабите, докато силните мислят как да станат по-силни и не само мислят, но и действат.

Хубаво е да разберем, че всеки може да стане наш враг и всеки може да стане наш приятел. Мъдрите хора могат да наредят нещата така, че интересите им поне до голяма степен да съвпаднат с интересите на своите съседи. На първо място обаче мъдрият се старае да стане силен защото силният рядко е нападан, но от друга страна мнозина търсят приятелството му.

Бог ни е дал достатъчно дарби, сега обаче на ход ние сме, сега съдбата ни зависи от нас – от това дали можем да страним от пороците, да пренебрегнем егото си и следвайки идеалите на дедите си, да подадем ръка първо на своите сънародници, а после обединени да действаме за общото благо.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

 https://www.youtube.com/watch?v=FuoflA1Mjc4

Използвана литература:

1.E.Gibbon, History of decline and fall of the Roman Emprire, Publ. A. Strahan & T. Cadell;, London, 1782;

2.J.Ch. von Engel, Geschichte des Alten Pannoniens und der Bulgaren, nechst einer algemeiner Einleitung in Ungrische und Illyrische Geschichte, Johann Jacob Gebauer, Halle, 1797;

3.P.J.Šafarik’s Slawische Altertümer, Deutsch von M.von Ahrenfeld, herausgegeben aus H.Wuttke, Zw.Band, verlag von W.Engelmann, Leipzig, 1844;

4.W.Schott, Altajische studien oder unterzuchungen auf dem gebiete der tatarischen (turanischen) sprachen, Abhandlungen der Kӧniglichen Akademie der Wissenschaften zu Berlin aus dem Jahre 1866, Druckerei der Kӧniglichen Akademie der Wissenschaften, 1867;

5.C.J.Ireček, Geschichte der Bulgaren, Verlag von F.Tempsky, Prag, 1876;

6.Josefi Simonii Assemani, Kalendaria Ecclesiae universae, Kalendaria Ecclesiae Slavicae sive Graeco-Moschae, Tomus secundus, Sumptibus Fausti Amidei, Romae, MDCCLV;

7.J. Ph. Fallmerayer, Geschichte der Halbinsel Morea während des Mittelalters, Erster Teil,

In der J.G. Cotta'schen Buchhandlung, Stuttgart und Tübingen, 1830;

8. Johannes Cuspinianus“De Turcorum origine, religione, ac immanissima eorum...” apud Ioan.Stelsium inscuto Burgundiae, Antwerpiae, 1541;

9.Извѣстія Русскаго Археологическаго Института въ Константинополѣ. Томъ X, Матеріалы для болгарскихъ древностей. Абоба-Плиска. Ѳедор Иванович Успенскій, Карелъ В. Шкорпилъ, Р. X. Лепоръ, Дмитрий Власьевич Айналовъ, Борисъ Амфиановичъ Панченко, Бог. Еллихъ, Държавна печатница, Софія 1905;

10.М.Орбини, Царството на Славяните, Наука и Изкуство, София, 1983, превод Божан Христов; 

ДУМАТА “KAНАС” В РЕЧТА НА ЗАЛМОКСИС И ОРФЕЙ

Преди няколко години, ентусиазирани мои читатели ме засипаха със съобщения във “Фейсбук”. Тези хора горяха от нетърпение да ме уведомят за една хубава новина. Ставаше дума за настояването на определена група учени за промяна на някои термини и датировки.  Мисля, че понастоящем почти всеки сънародник е запознат с пледирането за замяна на хан с кан и за приемане на началото на българската държавност  II век, а VII век. Приятелите ми считаха това за нещо прогресивно, за голяма крачка напред.

Никак не ми се искаше да ги разочаровам, но е редно човек да казва истината, а не само това, което ще се хареса на другите. С риск да попаря жестоко радостта на хората, аз им обясних, че прокарването на титлата кан, като замяна на хан, не е нещо ново, защото през 1943 година, Иван Дуйчев пише за канъ ивиги. Още по-рано, през 1932 година, цитирайки езиковеда и историк Веселин Бешевлиев, Карел Шкорпил разказва за канъ Персианъ.

В такъв случай, как да наречем “въвеждането” на титлата кан нещо ново? Може ли това, което е било прокарано преди около 86 години да бъде наречено ново, промяна за добро? 

Според мен,  някой от казионните учени е решил да се възползва от неосведомеността, добродушието и лековерието на българския народ, и премълчавайки определени сведения, да удължи живота на старите заблуди.

В миналото се твърдеше, че предците ни са наричали владетелите си канъ, ханъ, защото тази титла се ползва от народите на Средна Азия. Следвайки неиздържаните и недоказани теории създадени от чужденци, повечето наши учени, волно, или неволно внушаваха на своите студенти и читатели заблуди, които обаче се вкорениха здраво в съзнанието на хората.

Държа да уточня, че титлата на нашите деди е кнез, княз, като вариантите в различни времена са: кнѧзъ, кьнѧsъ, кънѧsъ, KANAC, KANEС. Живелият през IX  век арабски автор Ибн Хуразбих дава ценна информация за старите българи, а именно това, че владетелите са наричани КАНАС (Р.Заимова, Арабски извори за Българите c. 26). 

Друга важна подробност е това, че нито един от нашите стари и познаващи историята ни книжовници, като например Йоан Екзарх, Константин Преславски, Константин Костенечки, не пишат изобщо за канове, или ханове, а само за князе.

Нека обърнем внимание и на друг изключително важен факт: Hито един средновековен български летописец не споменава дори и веднъж термин като канство, ханство. Вместо това се ползва думата кнѧженïе - княжество. Странно как нашите специалисти не са забелязали това.

Във времето на владетелите Омуртаг и Маламир, по надписите се срещат формите KANAC и KANEС, те отговарят точно на вариацията княз-кнез. Това е обяснено подробно от Ганчо Ценов още в началото на ХХ век, но за жалост тогава властва наложеното от чужденци виждане, че старите българи са азиатци и нашите учени покорно приемат заблудата използвайки в своите работи титлите ханъ, канъ.

Ценов е отречен защото смята, че българите са потомци на древен балкански народ, познат най-вече под името траки. Твърдението си, съвестният учен е подкрепил солидно, но това не пречи на колегите му да го клеветят и оплюят – позорно действие, което за жалост продължава до ден днешен.

Тъжното е, че още в края на XIX век е имало доказателства за това, че княз е древна наша титла, а не заемка, както се смята понастоящем. В публикувания през XIX век речник на Григори Дяченко, като основа на думата кнѧзъ се дава конь, кънъ- начало . 

Извадка от речника на Дяченко от XIX век, още тогава е предложено напълно логично тълкуване на титлата княз, кнез

Отделно от това, в “Етимологически Речник на Келтския Език”, като сродна на ceann-господар, владетел, глава е дадена ceud-първи, начален, a също  и стчерксл. (стблг. б.а.) конь-начало. Тя е имала по стара форма кань, кень-начало .

Пак през XIX век е творил езиковедът Вилхелм Томашек. Той е един от първите, които дават голямо количество информация за тракийската ономастика. Разглеждайки името на племето Καινοί, Caenos, този учен смята, че то означава или млади, или тези, които са в началото, тези, които са до брега, като във втория случай, дава обяснение със сл. конь-начало и др.

Карта на Тракия с посочена локация на хората познати като Καινοί, Caenos [по Дройзен]

Мисля, че както Томашек, така и цитиралия го по-късно Димитър Дечев са могли да свържат KANAC със Καινοί, Caenos, но разбира се това е противоречало на вижданията им, че старите българи са азиатски пришълци и навярно поради тази причина споменаване не е направено.

Фригийските надписи са открити също през XIX век, а малко по-късно те са били добре известни и в научните среди у нас защото Никола Йонков Владикин публикува надпис със съвременна регистрация М-01, в своя работа от 1911 година. На този паметник е отбелязана титлата AKENANOΓAFOS, съдържаща същия корен като в KANAC, Καινοί, Caenos, но отново никой от нашите учени не търси връзка.

По-късно е намерен фригийски надпис W-07, на който се среща титлата AKENAS, а тя е сродна на AKENANOΓAFOS. Коренът кен се среща и в тракийски лични имена съдържащи елемент κενθος, cendus. За този елеменет,  учени като Дечев, Георгиев и др. дават обяснение със конь-начало, а и начѧти-начевам. 

Никой от специалистите обаче не прави съпоставка на KANAC с AKENAS, κενθος, cendus, макар още през XIX век Исмаил Стрезневски и Григорий Дяченко да дават обясенние на княз с конь (кань) - начало.

Интересен, но и пренебрегван факт е това, че съществува тракийско лично име Канас/Kάνας. То се среща в надпис от II век, идентично е на старобългарската титла KANAC, но за жалост, поне по мои сведения, нито историците ни, нито траколозите ни са направили споменаване на важната информация. Тя може да бъде намерена в работа, която изследователката Pinar Özlem-Aytaçlar е публикувала пред 2010 година, но известие относно надписа, на който тракийското име Канас/Kάνας е регистрирано, е обнародвано през 1978 година,  т.е. преди около четиридесет години [в труд на С. Шахин].

Най-важното в случая е това, че Канас/Kάνας е записано в региона на Пруса, до Олимп – точно мястото, в което Димитър Хоматиан разполага старите селища на българите още преди времето на Александър Велики – IV век преди Христа. Уви, дори тази важна подробност не е трогнала никого от специалиститте ни.

Пропуснато е и друго важно фригийско име Дору-канос/Δορυ-κανος. Смятам, че частицата κανος е сродна на Kάνας и на около хилядолетие по-рано документираната титла AKENAS. Δορυκανος е изградено по същия начин както древната фригийска титла модро ванак / MOΔΡO FANAK, чието значение е господар на град Модра.

Съществува още едно интересно фригийско име Kανυτιεναις, като първият елемент Kανυτι се среща в древен минойски документ, чиято регистрация е HT-97a3- КА-НУ-ТИ/KA-NU-TI. В същия документ намираме и името Тати, което е почти идентично на фригийското Татес, обяснимо с блг. тати, тате, тато.

Отново минойски документи, които са на около 3800 години, са съхранили важни за историята ни имена. Освен КА-НУ-ТИ/KA-NU-TI, на друг надпис с регистрация KO Za 1c, срещаме УНА КАНАСИ/UNA KANASI.

Американският учен Дж.  Янгър смята, че се касае за някакъв термин от култа на определено божество, по-скоро обаче става дума за име на владетел, или дори титла  на владетел - (A)КANAS в склонена форма.  Частицата UN може да се изтълкува със стблг. прил. унии-по-добър, в смисъл –благороден. 

В такъв случай UN AKANASI би получило превод – на благородния княз. Тези изключително важнни данни не са представяни никога на българския читател.

Това, че дедите ни наричани в далечното минало траки, са обитавали минойския Крит се знае добре. Холандският изследовател Петер Ван Сусберген и др. откриха тракийски лични имена в документите с Линеар А. Най-известните са Диза, Питак, Арей, Тетюс и Резос. Последното име е засвидетелсвано и от Омир във формата Резос.

Не е за пренебрегване и факта, че още преди римляните да дойдат в нашите земи, или по-точно - около 860 години преди времето на княз Аспарух, в Добруджа е живял владетел с име Канит/Κανιτης. Неговите монети са с високо качество, а самия цар е споменат в гръцки епиграфски паметници. Поне за мен, връзката между името на Канит с фригийското Канутиеваис и документираното преди около 1800 години Канути е ясна, но по непонятни причини е останала невидима за специалистите.

Не мислете обаче, че тракийската ономастика няма и други думи свързани с титлата KANAC. На един от съдовете на Рогозенското съкровище е гравирано името KAINOS, или по-точно KAINO в родителен падеж. Комбинацията KAINO  KOТΥОС бива тълкувана от Вл. Георгиев като – на кейниеца Котис.

Тъй като липсват каквито и да било данни, че траките Καινοί, Caenos са имали цар с име Котис, то е по-логично да се приеме, че KAINO(C)  KOТΥОС означава – принадлежи на княз Котис в род.пад. В такъв случай KAINOС, KAINO е сродна на другите тракийски титли AKENAS, AKENANOΓAFOS.

Уверяваме се, че специалистите подложили на тълкуване титлата КАНАС, са пропуснали огромно количество информация. Ценни сведения от тракийската ономастика не са споменавани изобщо на българските студенти, не са представени разбира се и на широката публика. Ето списъка на данните, които по една или друга причина не са станали обществено достояние:

KANASI – регистрирано име, титла преди около 3800 години;

KA-NU-TI - регистрирано име, титла преди около 3800 години;

Kανυτιεναις- регистрирано име, титла преди около 2700 години;

AKENAS – регистриранa титла преди около 2700 години;

AKENANOΓAFOS- регистриранa титла преди около 2700 години;

KAINOS -регистрирано име, титла преди около 2350 години;

Καινοί, Caenos- регистрирано племенно име преди около 2000 години;

Δορυκανος - регистрирано име, титла преди около 2100-1900 години;

Κανιτης- регистрирано име, титла преди около 2180 години;

Kάνας -регистрирано име, титла преди около 1850 години;

κενθος, cendus- елемент от тракийски имена, обясним със стблг. *kendo, чѧдо, *kanь, конь, начѧти, зачѧти и т.н.;

Вместо богатата и ценна информация от тракийската ономастика да бъде подложена на анализ, или поне представена на българските читатели, доста от специалистите са предпочели да вперят упорито поглед далеч на изток, към Сибир и Хималаите, в търсене на корените на народа ни колкото може по-далеч от Балканите. Трудно ми е да дам определение за това поведение, трудно ми е да дам и обяснение за причината. Може би всеки специалист си има свои мотиви, но каквато и да са те, не е редно важни неща да бъдат ингорирани.

Обяснимата на български език титла кнез, княз е смайващо древна. Тя е съществувала още през Бронзовата епоха, т.е. поне отпреди 3800 години. Сродна е на хето-лувийската кандават-княз, а и на староегипетката кенти-княз, главнокомандващ чужда армия. Кнез, княз е сродна и на келтската ceann-господар, владетел, глава.

Ползваните от германските народи титли cyning (king), kunungr, konge, koning, König, ce се появяват едва през Средновековието, т.е. преди около 1100 години. Със сигурност много хора са чували за византийските василевси, но малцина знаят, че βασιλέυς е заемка в гръцкия, заемка, която е сродна на друга титла βάττος-бато, цар.   

Тези неща трябва да се знаят защото са един от пътеводителите към истината, а тя е, че ние българите сме пълноправни наследници на най-древното цивилизовано население на Балканите. Ние носим кръвта на тези, които удивиха със своята смелост и сила дори Рим, а със своята доброта, духовна чистота и милосърдие смаяха гърците. Дедите ни бяха не само славни бойци, но и учители на другите народи.

Едни хора създават раздори, лъжат, грабят, подтискат и унищожават по-слабите. Други, макар да имат възможност да заличат всеки по пътя си, показват що е истинско благородство разпространявайки знания и светлина. Такива бяха дедите ни и ние имаме пълното право да се гордеем, че сме техни потомци. Да си потомък на благородник обаче, не е само повод за високо самочувствие, но и задължение – да се следва традицията на доброта, милосърдие, честност и смелост. Наследството се предава не само с кръвта, но и с духа.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=dNkRjDxZXk0&t=938s