ДОБРА НОВИНА ЗА ТЪРСЕЩИТЕ ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

В новата си книга, която се надявам да се появи скоро, съм подготвил много изненади. Не става дума за том III на “ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК”, а за междинна работа. На този момент не мога да споделя какво ще е заглавието, но и на това ще му дойде времето. Тракийски речник разбира се ще има, подготвени са 550 думи, които ще зарадват мнозина поради близостта си с българските думи.

 

Новата ми работа обаче засяга не толкова езика, а по-скоро непознатата история на траките. Немалко хора знаят, че по време на Бронзовата епоха, траките дардани и мизи (наречени по-късно българи) са съседи и съюзници на обитаващите Анатолия хети. По този въпрос е писано отдавна и учени като проф. Калин Порожанов и др. са дали хубава информация.

 

                                               Печат на хетския владетел Таркондемос (по Chipier, Perrot)

Има обаче и данни, на които нашите историци и траколози не са обърнали внимание, или поне не са успели да популяризират откритията си. Става дума за тракийското влияние над хетите. Зная, че за доста хора тема с подобно заглавие би предизвикала недоумение, а дори скептицизъм, но това е нормално. Новото винаги бива посрещано със съмнение, а в нашия случай се сблъскваме с още един проблем – недостатъчно добре проучената тракийска история.

 

Данни обаче има и то немалко. В новата си книга ще представя интересни подробности за тракийската богиня-майка Епта, за причината за присъствието ѝ в пантеона на хетите, но и този на митаните. Това е народът, от който произлиза египетската принцеса Нефертити, чието истинско име е Тадухепа и е свързано с тракийския теоним Епта, позната и като Хепат, Хебат и т.н.

 

Най-хубавото е, че новата информация е подкрепена и от проучвания на специалисти. Що се касае до тракийското влияние над хетите, ще посоча лингвистът Владимир Топоров, публикувал през 1977 г. един невероятно ценен материал за нашата история. Заглавието на труда е Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки (Хетският празник Пурулия, латинския Парилия, Палилия и техните балкански корени).

 

Хетски колесничари, или по-скоро служещи в хетската армия мизи (по Chipier, Perrot)

Историците знаят добре, че Пурулия е един от най-тачените празници на хетите, но името не може да бъде обяснено на хетски език. Същото важи и за римския Парилия, Палилия, чието название няма смисъл на латински език. Хетското и латинско название си приличат, обредите по време на празника си приличат, но тук вече поддръжниците на догмите хвърлят котва и не желаят да проследят логическия развой.

Не е тайна, че никога не е имало директен контакт между италийските народи и хетите. За да се наложи обред обаче е нужен не просто контакт, нужно е дългогодишно влияние, но според общоприетите теории хетите не са успели да установят свои колонии на Апенините, а пък римляните идват в Анатолия около хилядолетие след краха на Хетската империя.

 

На пръв поглед се сблъскваме със загадка, но ако следваме здравия разум, ще намерим бързо разрешение на проблема. Най-логичното обяснение е това, че както римляните, така и хетите са повлияни от едни и същи хора, които благодарение на по-високата си култура навремето са успели да наложат свои обичаи.  

 

Въз основа на информация от трудове на други учени, Владимир Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките.

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur и със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници, които са му по-добре познати.

 

Този извод руският лингвист прави през 1976 г., като трудът му бива публикуван през 1977 г. в “Балканский Лингвистический Сборник”. Няколко години по-рано, през 1972 г., нашият етнолог проф. Евгений Теодоров издава работата си “Тракийско наследство в българския фолклор”. След подробен анализ и позовавайки се на работи на други учени, Теодоров пише следното:

“…римският празник Палилия, честван от римляните на 21 април, е бил тракийски по произход, както може да се заключи от следното: 1. Съществуването на двете обозначения на празника (163) – Палилия и Парилия – говори за заемка на думата палилия, която по-късно подхвърлена в латинския език, по закона на дисимилацията се превръща в Парилия, която се и налага в по-голяма степен. 2. Божеството Палес, което е чествано на празника, вероятно е преминало в Рим от чужд култ. Иначе не би могло да се обясни, че представата за него е толкова смътна, че то бива считано “ту за бог, ту за богиня” (164), че е било познато в историческо време само по име, и то въз основа на самия празник (165), че е могло да се развие формата Парилия за обозначаване на празник в чест на Палес и, че “не може да се смята за задоволително нито едно от обясненията на името Палес чрез латинския език” (166). 3. Трудностите, които се явяват от това, че божеството “покровителства и пастирите и града” (167), възникват на римска почва и са обясними чрез тракийския култ на херос…”

 

Откритията на Теодоров и Топоров са важни за нас българите. Жалко е само, че и двама учени не са обърнали достатъчно внимание на още един аспект от областта на лингвистиката, който би им помогнал да засилят своята позиция. Става дума да общите за траки, хети и римляни топоними и хидроними. Пример може да се даде с Арина – име на селище в Тракия, сродно на друг тракийски топоним – Арне, а и на намиращата се в земите на хетите Арина, да не пропускаме намиращите се на Апенините Арна и Арнус.

 

В книгата си за тракийските езикови остатъци акад. Дечев изказва предположение, че трак. Арне е дублетна форма на трак. Арина, споменава виждането на Емил Форер, който тълкува хетското (лувийското според Форер) име Арина със санск. rinati – теча, тека, но и със стблг. ринѫти – тека, теча, изтичам. Така излиза, че не само името на хетския празник Пурулия може да се обясни с български думи, но същото важи и за важния за хетите град Арина. Обърнем ли поглед към римляните виждаме, че името на техния празник Парилия, Палилия също е тракийско и може да се обясни със стблг. палѭ – паля, а също и запури, пърля, като на всичко отгоре, латинските Арна, Арнус могат да се обяснят със стблг. ринѫти – тека, теча, изтичам.

 

Забележете връзката – необясними на хетски и латински имена на празници са обявени за тракийски по произход, а обяснението получаваме с помощта на старобългарския език. Това разбира се не е случайно и примерите не са един – два. В предстоящата да излезе книга са представени повече паралели, като са описани и повече общи за българи и хети, българи и римляни обичаи и ред други неща.

 

За мен е загадка защо нашите траколози не са използвали откритията на Владимир Топоров и Евгений Теодоров и не са ги популяризирали сред широката публика. Все пак не се касае за съмнителни спекулации, а за базирани на солидни аргументи изводи на радващи се на добро име учени. Загадка е и това – защо не е проучен добре въпроса около почитаната от траки и хети богиня Епта. Нейното присъствие в хетския пантеон е интересно, но култа ѝ при митаните е по-важен, не само поради връзката с Нефертити, не само поради връзката с новата религия, която Ехнатон се опитва да наложи в Египет, но и поради други неща.

 

Представеното в настоящето есе е само кратък фрагмент от това, което може да се очаква от предстоящата да излезе моя нова книга. Тя е пълна и с много други непознати за повечето хора факти, които ще изненадат приятно всеки родолюбив българин. Тези, които прочетат книгата вече няма да вярват на заблудата, че хората на княз Аспарух са се оформили като народ далеч от Балканите, а ще са уверени, че както Аспарух, така и поданиците му спадат към голямото тракийско семейство. Тези, които успеят да прочетат предстоящата да излезе работа ще се уверят и в това, че езика ни е много древен и се е оформил на Балканите, а не в Припятските блата, както твърдят повечето учени.

 

Сигурен съм, че ще има и недоволни хора. Това ще са тези, които упорито поддържат измислицата за номадския характер на ранносредновековните българи, измислицата за титлата кан и ред други вредни манипулации. Проблемът обаче не е мой, а на тези, които са избрали не да следват истината, а конформизма и така са застраховали заплата и топло местенце. Каквото и да прави човек, рано или късно последствията идват и всеки жъне това, което е посял.

 

 

РАЖДАНЕТО НА РИМ, ИЛИ ИДВАНЕТО НА ТРАКИТЕ НА АПЕНИНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ – ГЛАВА ОТ БЪДЕЩА МОЯ НОВА КНИГА

 

Преди около три месеца излезе работата ми Тайните на тракийския език – Орфей проговаря. В нейните 532 страници направих опит да дам на читателите си сведения за речта на далечните ни предци. Представен бе и речник, който е в пъти по-голям от тракийските речници на акад. Дуриданов и акад. Георгиев. В приложенията има ценни материали, които помагат да се изяснят важни моменти не само от античната, но и от ранносредновековната ни история. Разбира се, както бе обещано в излязлата през 2020 г. Тайните на тракийския език – Посланията на древните надписи, бе даден и по-голям списък с тракийските племена. Допълнени бяха и данните засягащи тяхната история.

 

За моя голяма изненада точно това приложение, в което обръщам внимание на имената на различни групи наши предци, е събудило най-големия интерес у читателите. Получих доста съобщения във Фейсбук, а също и на мейла си. Над сто сънародника изразиха желание да научат повече за историята на отделните племена.

 

Данни разбира се има и то изключително интересни данни, защото дедите ни са първият народ, който прави значителна експанзия и колонизира нови земи, като при това повлиява силно местното население. Генетичните проучвания от ново време са най-яркото доказателство за този незасегнат до този момент аспект от историята на траките.

 

Данни има, но проблемът е, че много. Това наистина е проблем, защото в том III на Тайните на тракийския език ще бъде представен не само големият речник с около 600 думи, но и още много интересни неща засягащи ролята на дедите ни в оформянето на гръцката митология.

 

Ако в бъдещия том III на Тайните на тракийския език бъде дадено всичко накуп, ще се получи четиво от над 600 страници, а това вече затормозява. След разговор, с издателя ми, решихме преди да бъде пуснат том III, да бъде публикувана друга, по-малка по обем книга, в която да бъде обърнато повече внимание на тракийското влияние над различни народи.

 

Изненадите ще са много, но ще са и приятни. Учените ни не отричат тракийското присъствие в Египет. То е манифестирано по различен начин: исторически извори, епиграфски паметници, археологически находки. Проблемът е, че въпросното присъствие на дедите ни в страната на пирамидите започва много по-рано от общоприетото, като за това има солидни доказателства.

 

Присъствието на траки на Апенинския полуостров също не се отрича от учените ни, но както е в случая с Египет, точно най-ранните преселения не се разглеждат, нито се изследва влиянието на дедите ни в оформянето на езика и културата на римляните.

С настоящето есе давам един кратък пример какво могат да очакват читателите ми в новата книга, която се надявам да излезе към края на тази година.

 

По време на проучванията си върху римо-македонските войни попаднах на пасаж, който силно ме озадачи. Тит Ливий – авторът, който описва събитията от II в. пр. Хр., разказва за това как след бойните действия между легионите на Вечния град и армията на македонския владетел Персей, участвалият на страната на македонците цар Котис праща свои благородници в Рим с намерението да откупи сина си, а и други пленени свои сънародници. Реакцията на сенаторите срещнали се с тракийската делегация бе истинска изненада за мен. Патрициите отвръщат на траките, че помнят добре приятелството между римляните, Котис, неговите предци и тракийския народ…и макар да укоряват одриския владетел за това, че взема страната на Македония, все пак връщат свободата на тракийските военнопленници и не само не приемат предложения от Котис откуп, но даряват освободените траки с по 2000 аса (медна, или бронзова монета бел.авт.) и им осигуряват придружители, за да стигнат безпроблемно до родните земи (Liv. 45.42.6-11).

 

Постъпката е несъмнено благородна, защото римляните не прощават току-така на хора водили война срещу тях. Явно споменатото от сенаторите “приятелство между римляните, Котис, неговите предци и тракийския народ…“ е нещо с много дълбоки корени, нещо, което римляните не могат да пренебрегнат и това ги подбужда не само да забравят за прегрешението на цар Котис, но и да му окажат уважение, дарявайки хората му със значителна сума пари.

 

Римляните хранят уважение към героите и талантливите. Жителите на Вечния град знаят за Дионис, когото дори наричат Татко Либер (Pater Liber), знаят за известния с дарбите си Орфей, но също така им е известен и тракийския произход на Еней – човекът явяващ се праотец на ранната римска аристокрация. Старите автори вярват, че от брака между Еней и Лавиния се ражда Силвий, който полага началото на династията на царете Силвии, като някой от тях: Атис, Капус и Капетус носят тракийски имена. Те са последвани от Нумитор, чиято дъщеря ражда Ромул и Рем.

 

Съществуват и други неща, които карат римляните да уважават дедите ни. Има предостатъчно данни за ролята на старите балканци в оформянето на културата на жителите на Лациум и Апенините като цяло. Описвайки живота на Ромул Плутарх представя различните легенди за основаването на Рим. В поставеното на първо място предание се излага твърдението, че пеласгите са народ, който успява да обходи по-голямата част от обитаемия свят, като при това покорява по-голямата част от човечеството, след това, установявайки се на мястото (на което ще се появи Вечния град бел.авт.) пеласгите създават селище, чието име е Рим, а значението е сила, военна мощ (Plut.Rom.I.1).

 

Названието Roma (Рим) действително може да се преведе като сила, военна мощ, а обяснение може да бъде дадено със стблг. рамѣнъ – силен. Явно тук коренът е *ram/*rom-сила, мощ, а частицата -ѣнъ служи за образуване на прилагателно както е и днес: силен, волен, мощен, горен. В старогръцкия срещаме пеласгийската заемка ὄρμενος-висок (първоначално със значение едър, силен бел.авт.). Явно южните ни съседи са префасонирали ромен/ρὄμενος на ὄρμενος, тъй както преобразуват древната наша дума еленос/ἔλενος – елен  на енелос/ἔνελος – елен (за справка Frisk, H. Griechische Etymologische Wörterbuch, c. 514, бел. Niedermann).

 

Коренът *ram/*rom-сила, мощ, намираме и в тракийската ономастика по простата причина, че траки и пеласги са хора от една и съща общност, делят един език и култура. Според акад. Владимир Георгиев към едно от най-древните названия на тракийски богове трябва да се причисли Рома/Рομη. На север от река Дунав  – в Дакия пък се среща топонима Ramidava/Рамидава. Същият елемент откриваме и в името на тракийския цар Рометалк/Ρωμηταλκης, познат и като Реметалк. Явно думата *rome – сила наистина е много древна, понеже е ползвана от траки от различни региони. Нашeто старо съществително *rome – сила (основа на появилото се по-късно стблг. прилагателно рамѣнъ – силен) е обяснение за предложеното от Плутарх значение на името на град Рим (Roma).

 

Разбира се има и други възможности за тълкуване на названието на древния град. Цитирайки Шулце, Кречмер и други свои колеги, езиковедът Алоиз Валде е склонен да види в названието на Рим значение Stromstadt – град на река, като при анализа споменава стблг. думи строуiа – струя и островъ – остров. Действително, Мавър Сервий Хонорат пише за това, че Румон е по-старото име на река Тибър: “…nam hoc est Tiberini fluminis proprium, adeo ut ab antiquis Rumon dictus sit…” (Serv. Serv. A. 8.63).

В края на анализа си, Валде споменава нещо, което е много, много интересно: “Der Name des Tiber, Rūmo, erinert freilich stark an Στρῡμων.” – “(по-старото бел.авт.) име на Тибър, Румо (също и Rūmon бел.авт.), наподобява, напомня силно за Стрюмон (тракийското название на река Струма бел. авт.). Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите са обитавали земите край река Струма. В работата “Молителките” срещаме следния ценен пасаж: “Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги-тези, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон тече, та и на запад, аз съм господар…”   (Aesch. Suppl. 250-255). Напълно естествено е, ако дошлите от земите край Струма пеласги са се установили в близост до река в Лациум, да ѝ дадат свое име, а в случая – Rūmon име сродно на Στρῡμων.

 

Плутарх не е единственият автор, според когото дошлите от Балканите пеласги се явяват основатели на града, чиято сянка след време ще падне върху три континента. Един друг летописец от времето на Античността – Дионисий от Халикарнас, също дава много интересна, а и полезна информация. Този автор е уверен, че пеласгите са взели участие в основаването на Рим: “Що се касае до народа на пеласгите, тези от тях, които не бяха погубени или разпръснати из различни колонии (понеже малцина оцеляха от живелите някого много), останаха като съжители на местните хора тук (Лациум, Апенините бел.авт.), и след време наследниците им, заедно с други издигнаха град Рим. (Dion. Hal. Rom. Ant. I. 30.5). Тук не се споменава дали названието на селището идва от пеласгийската и тракийска дума *rome – сила, или пък от най-старото име на Тибър  – Румон/Rūmon (от по-старо Струмон/Στρῡμων), но това реално е без значение. Която и версия да приемем за вярна  – и в двата случая дедите ни се явяват кръстници на града.

 

Колкото и интересни да са сведенията на Плутарх и Дионисий от Халикарнас, на нас са ни нужни повече исторически извори, в които се говори за идване на траки и пеласги на Апепинския полуостров. За наше щастие има запазени документи, полезни за изследването ни. При описанието на Лациум, Плиний Стари споменава, че областта е обитавана в различни времена от различни хора, като пеласгите са една от групите (Plin.III.56). Същият автор съобщава за присъствие на пеласги в областите Лукания и Брутиум (Plin.III.71). Разказвайки за северните части на Апенините Плиний обяснява, че Етрурия започва при река Макра (буквално мокра бел. авт., на територията на България тече река Мокра Бяла). От това място умбрите биват прогонени от пеласгите (Plin.III.50). Римският летописец дава и други подробности, а именно това, че другото име на етруския град Цере е Агила и то е дадено от пеласгите, които са и основателите на селището (Plin.III.51). Не е за пренебрегване и Плиниевото твърдение, че азбуката е донесена в Лациум от пеласгите (Plin.VII.193). Това е едно от най-ценните сведения защото все пак писмеността е важен фактор за развитието на обществото и знаейки на кого трябва да благодарят за своята азбука, римляните несъмнено са изпитвали уважение към дедите ни.

 

На друго място Плиний изказва твърдението, че хората наречени корани, обитаващи земи недалеч от херниките са потомци на троянеца Дардан (Plin.III.63). Дардан е епоним на траките дардани – хора населяващи западните Балкани. За това свидетелства в една от книгите си Диодор Сицилийски (Diod.Sic.V.48.2). Уповавайки се на свидетелства на живелия по-рано летописец Меандрий, Страбон разказва как след Троянската Война, енети (наречени също и венети бел.авт.) и траки са се заселили в северните покрайнини на Адриатическо море (Strab.XIII.3.25). Въпросните енети са споменати и от Херодот, който ги нарича илирийски народ (Her. I.196), но към коя група спадат траките, придружили своите илирийски роднини толкова далеч на запад не е уточнено.

 

Най-вероятно се касае за част от мизите (наречени по-късно българи бел.авт.) защото техните земи са опустошени от ахейците още в самото начало на Троянската война. Има и друга индикация, че споменатите от Меандрий и Страбон траки установили се край северните брегове на Адриатическо море са от групата на мизите. Съдим за това по факта, че в региона на тяхното заселване е локализирана река носеща името Атрианос/Ἀτριανὸς (Ptol.III.16.20). Това название е само вариант на локализираната в Тракия Iatrus (Янтра), която е точно в областта Мизия. На Апенините се среща град с име Атрия, Адрия/Atria/Adria, а малоазийска Мизия пък намираме селището Адрамютеон/Ἀδραμύττειον. Както топонимите, така и хидронимите са обясними със стблг. прилагателно ѩдръ – бърз. Явно на мизите (наречени по-късно българи бел.авт.) трябва да се припише и даването на името на Адриатическо море. Страбон съобщава за това, че в древността името Адриа (Адриатическо море) е важало само за северните части на морето, но по негово време (I в. бел.авт.) названието важи за цялото море. Старият автор пише и за това, че за въпросното море е наричано и Йонийско (Strab.VII.5.9).

 

Същото това название – Йонийско море, Херодот използва когато разказва за древната миграция на мизи и тевкри, покорили всеки по пътя си и стигнали на запад до Йонийско, т.е. Адриатическо море, а на юг до река Пеней (Her.VII.20). За някои читатели назоваването на Адриатическо море Йонийско навярно изглежда странно. Все пак ареалът населяван от йонийците се намира доста по на изток – в западна Мала Азия. Това е така, но за сметка на това западните Балкани, чиито брегове се мият от Адриатическо море, и по-точно Епир са населявани не от кой да е, а от пеласгите. (Strab.V.2.4). За предците на йонийците Херодот съобщава, че преди идването на Данай, те са били известни като крайбрежни пеласги (Πελασγοὶ Αἰγιαλέες) и чак след това получават названието йонийци, по името на героя Йон (Her.VII.94). Eто защо старото име на Адриатическо море е Йонийско – то е дадено от пеласгите, които са деди на йонийците. Явно пеласгийската миграция на Апенините е на няколко вълни, като точно пеласгите са първите стари балканци основали свои колонии на Апенинския полуостров.

 

Освен пеласги от земите край Струма, дардани и мизи, Апенините са колонизирани и от други наши предци. Извършвайки изследвания на особени погребални практики проф. Диана Гергова споменава за град Сатрианум, който според нея е сравним само с Рим по отношение на своето значение. Това селище е основано по време на ранната Желязна епоха. Ползвайки данни на Рос-Холоуей и др., проф. Гергова съобщава за това, че некропола на Сатрианум са открити погребения с трупоизгаряне, трупополагане, a и такива в проучваното от нея седящо (подобно на Буда) положение. По-интересно е това, че керамиката от въпросния некропол, а и нейната украса показват особено силна близост с керамиката от същия период (ранна Желязна епоха) от Тракия. А самият топоним Сатрианум отговаря на името на обитаващите югозападна Тракия сатри: регионите край планината Пангей, между реките Strymon/Струмон (Струма) и Nestos/Нестос (Места), а и западните Родопи (Gergova, 2005).

 

За тези сведения дължим на проф. Гергова огромна благодарност, защото тя не просто обръща внимание паралела между името на траките сатри и намиращият се на Апенините град Сатрианум, но, което е по-важно: посочва паралелите в погребалните обреди и керамиката. Така става ясно от кой регион са дошли основателите, или поне едни от основателите на Сатрианум, а именно войствените сатри, в чиито землища е прочутото в древността светилище на бог Дионис.

 

И  така – по сведения от историческите извори, а и благодарение на данни от археологията можем да заключим, че балканците колонизирали Апенинския полуостров и имащи значителен принос в основаването на Рим и оформянето на ранната култура на италийските племена са следните стари балканци: мизи, дардани (към които спадат Еней е други бежанци от Троада), сатри и пеласги. В следващата глава ще обърнем повече внимание на други трако-пеласгийски селища от територията на Апенинския полуостров. Мнозина читатели с удивление, но несъмнено и задоволство ще установят, че всички трако-пеласгийски топоними от земите на Италия са лесно обясними на български език. А и как да е иначе, след като ние българите сме наследници на траките и пеласгите.

 

БЪЛГАРСКИЯТ ГРАД СОЛУН

През 2016 г. различни медии лансираха “сензацията”, че благодарение на монети може да се докаже принадлежността на Солун към българската държава. “Сензацията” бе рециклирана и през 2019 г. Намират се хора, които продължават да споделят новината през 2020 г., а с това се спомага да се наложи едно погрешно виждане. Солун  и земите край този известен град наистина са обитавани от нашите предци, но не монета доказва това, а нещо друго.

Монетите се прекрасно средство за датиране на определен археологически слой, с тях може да се определи възрастта на погребение, сграда и т.н. Ако например в дадено старо селище бъдат намерени солиди на император Константин Велики, а същевременно няма монети от по-ранни римски владетели, това означава, че въпросното селище е строено след, или по времето на императора от тракийски произход.

Монетите действително са важен археологически материал, но те циркулират, тяхното присъствие, най-често само показва какви са били търговските връзки на жителите на даден град с други хора. Ако в София бъдат намерени монети, на късносредновековния владетел Сигизмунд Люксенбургски, това не означава, че столицата ни е била управлявана от крал Сигизмунд, или пък е била част от неговата държава, а само, че сме били в контакст с хора, над които този владетел е властвал.

Въпросната “сензационна” монета, която е сечена по времето на цар Йоан-Асен II, не доказва, че Солун и околностите му са били населени с българи. По-удачно би било да се търсят други доказателства за българските корени на обитателите на Солун и териториите край този важен за различни сили град, а ценни сведения има.

Поне за мен, топонимите и хидронимите са най-важните доказателства за присъствието на определена етническа група в даден регион. Старите названия на селища, местности, реки и т.н. показват какъв език е говорен във въпросната област, а това спомага да се определи и етническата принадлежност на хората от областта.

Според повечето историци, още в края на VI в.сл. Христа (по сведения на Йоан Ефески, през 584 година), нашите деди правят опит да превземат град Солун, като атаката е подновена съвсем скоро – в началото на VII в.сл. Христа. Ако това бе първата поява на предците ни в региона,  то преди този период, ние не би трябвало да срещнем никакви български имена на реки, селища и местности край Солун.  Дали обаче това е така?

Базиликата Св. Димитър в Солун, изображение- Andrew Zorin, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=53960557

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/2/2f/Church_of_Saint_Demetrios_-_panoramio.jpg/800px-Church_of_Saint_Demetrios_-_panoramio.jpg

Писалият по-рано от Йоан Ефески Прокопий Цезарийски споменава течащата в близост до град Солун река Рекиос/Ρήχιος – Proc. Aed.IV.iii.27. Това название се е наложило поне век преди Прокопий да започне своята работа “За Строежите”, т.е. някъде към 440-450 година, т.е. повече от век преди “първото нахлуване на дедите ни” в Южна Тракия. Проблемът за поддържащите официалните теории е, че името на течащата край Солун река Рекиос/Ρήχιος е обяснимо на български език и оборва старите виждания, поради тази причина то бива оставяно в сянка. Рекиос /Ρήχιος означава просто река, реката.

То е сродно на друго подобно, споменато отново от Прокопий, който описва крепостите на Тракия и между другите изрежда и Мила река/Mιλλάρεκα – Proc.Aed.IV.iv.3.  На това название акад. Влaдимир Георгиев дава тълкуване мѣла рѣка-плитка река и смята името за славянско, но не обяснява няколко важни неща.

Много по-рано, около 500 години преди Прокопий, или приблизително времето, по което Апостол Павел посещава нашите земи, Плиний Стари нарича един от ръкавите на делтата на Дунава с много интересно име: Наракустома/ Naracustoma: “secudum ostium Naracustoma appelatur”-Plin.H.N.IV.49.  Частицата stoma e гр. στόμα-устие, ръкав на делта на река, а това показва, че Плиний е ползвал сведения на по-стар гръцки автор. От друга страна името на ръкава Нараку/Naracu не притежава смисъл нито на латински, нито на гръци, но стблг. на рѣкоу-на реката дава прекрасно обяснение.

Гръцкият автор, от който Плиний е черпил информация е записал тракийското, т.е. древнобългарското название на един от ръкавите на делтата на Дунава Ναράκου στόμα. Това название е сродно на името на течащата край град Солун река Мила река/ Mιλλάρεκα (мѣла рѣка-плитка река).

Хората дали името на солунската река, няма как да са нов народ по простата причина, че нито има сведения на римски автори за трайно заселване на нов народ край Солун в периода, в който името на реката е възникнало, нито пък Mιλλάρεκα (мѣла рѣка-плитка река) може да се нарече ново име, защото е сродно на споменатото малко след смъртта на тракийския цар Реметалк III  (44 г.след Христа бел.авт.) речно название Ναράκου στόμα/ Naracustoma (на рѣкоу-на реката).

Вариацията raka-reka е обяснима точно с екането и якането в българския език. В определени региони се казва река, като в Суха Река, Тервелско, а в други ряка (в древността *рака бел.авт.), както например в родопския топоним Ряката. Не самоMιλλάρεκα (мѣла рѣка-плитка река) и Naracustoma (на рѣкоу-на реката) са обясними на български език, но особеностите на тези древни названия са типични за българския език. Самият акад. Вл. Георгиев признава, че якането и екането е не само типичен белег на българския език, но се манифестира и в тракийския (който реално е древен български бел.авт.).

Разбира се една птичка пролет не прави. Нужни са повече български топоними от земите край Солун, за да можем да говорим за доказано българско присъствие в този регион по време на Античността. Проучвайки така наречените славянски названия от територията на Гърция, лингвистът Макс Фасмер дава огромен брой имена на селища от земите край Солун и Халкидика, и то названия обясними на български език. Този учен обаче е убеден, че се касае за нови имена и това не е учудващо защото Фасмер не смята дунавските славени за стар народ, както прави д-р Ганчо Ценов идентифициращ ги с гетите.

Най-интересните названия дадени от Фасмер са: Βάλτα/Балта, Βορένος/Боренос, Δόλιανη/Долиане, Σανά/ Сана, Σέλι/Сели, Στανός/Станос, Σκοτίνα/Скотина. Те са обясними с българските думи балта-блато, бор, долина, сѣно-сено, стан, скотъ-животно,добитък.

Ако тези названия от земите край Солун бяха нови, т.е. дадени от народ, който едва през 584 година (по сведения на Йоан Ефески) е дошъл да граби богатия град, то преди този период, на Балканите не би трябвало да има топоними сродни на Βάλτα/Балта, Βορένος/Боренос, Δόλιανη/Долиане, Σανά/ Сана, Σέλι/Сели, Στανός/Станос, Σκοτίνα/Скотина.

Реалността обаче показва нещо съвсем друго – имена сродни на оставените от българите край Солун се срещат доста  дълго преди 584 година. За да не съм голословен, представям названия на обясними на български език древни топоними и етноними, които са регистрирани в периода VIII в. пр. Христа – IV в.след Христа:

Bora –Liv.45.29 – I в.сл.Христа.

Di-baltum- Amm.Marc. 31.8 – IV в.сл. Христа.

Doliche- Liv.42.53 -I в.сл. Христа.

Σάνη – Her.VII.22 - V в.пр. Христа.

Σελλοί – Hom.2.748-751 – VIII пр. Христа, Sellae-Plin.IV.1.2- I сл. Христа.

Νεστάνη – Paus.8.7.4 – II в.сл. Христа (Г. Сотиров прави връзка със стан)

Σκοτοῦσσα - Xen. Hell. 4.3.3 – V-IV в.пр. Христа, Scotussaei – Plin.H.N.IV.17 – I в.сл.Христа

Към древните съотвествия на българските топоними край Солун, трябва да се добави и изключително важната подробност, а именно това, че с изключение на Ди-балтум (днешният Дебелт) и Нестане (в пеласгийската Аркадия), се касае за названия от територията на Южна Тракия и Древна Македония, т.е. в региона, в който е и Солун.

В такъв случай какво дава право представените от Макс Фасмер български названия край Солун да бъдат определени за нови? Реално нищо не дава право да се твърди подобно нещо.

Самото древно име на Солун е българско. Стефан Византийски съобщава, че Солун e наричан още Алия/Άλία, което пък несъмнено идва от гр. дума ἄλος-сол. Древната форма на българската дума сол е била *sal, в стблг. срещаме сланъ-солен, сланостъ-солен вкус, слатина-минерален извор.

Смятам, че първото название  на Солун е било Салос, Саланос – от сланъ, поради солените минерални извори. С подобно име е и Салмудесос, чието значение е солена вода. Не правя връзка между Солун, сол, *sal, сланъ-солен, сланостъ-солен вкус, слатина-минерален извор, произволно. Край Солун наистина е имало солени минерални извори. За това свидетелства и споменатото от Херодот алтернативно име на града, то е Терма/Θέρμα, а неговото значение е горещина, несъмнено поради горещите минерални извори в близост до Солун.

За тези горещи, солени извори срещаме информация в създанения от Уйлям Смит речник на старогръцката и римска география: “During the first period of its authentic history, it was known under the name of  THERMA  (Θέρμα,  Aesch.; Θέρμη,  Herod., Thucyd.; Θέρμαι, Mal. Chronog. p. 190, ed. Bonn), derived, in common with the designation of the gulf (Thermaicus Sinus), from the hot salt-springs, which are found on various parts of this coast, and one of which especially is described by Pococke as being at a distance of 4 English miles from the modern city.”

Чак в по-късни времена, названието на тракийското селище е свързано с име на лице. По същия начин тракийските топоними Полтимбрия и Месембрия са свързани с фиктивните лица Полтис и Мелса. Преименуване на градове е позната традиция от миналото. Тракийският Ускудама бива наречен по-късно Адрианополис, по името на император Адриан. Преслав получава името Йоанополис, след агресията на император Йоан Цимисхи и завладяването на България.  

Докато Терма/Θέρμα  и Алия/Άλία, са гръцки имена, то Салоника, Солун, (Салос, Саланос) са български названия. Това, а и многого останали древни български названия от региона са доказателство, че дедите ни са обитавали земите край Халкидическия полуостров от незапомнени времена.

Все пак траките бисалти, одоманти, бистони, мигдони и др. са обитавали земите край Солун, те са и създателите на селището, а ние българите сме техни пълноправни наследници. За това свидетелстват не само типичните за нас древни хаплогрупи, (I2, R 1b*L23, E-V13, J2, R1a), но и характера на фолклора ни, голяма част от земеделските уреди, пастирските атрибути и т.н.

След като се наблюдава приемственост – от Каменната епоха, та до ново време, няма причина да се отрича, че Солун е създаден от хора, чиято кръв тече във вените ни. В далечното минало тези хора са наричани бистони, одоманти, използвало се е и колективното име траки, а накрая се налага и името българи. По-право то принадлежи на хора от групата на траките мизи, а да не забравяме, че мигдоните са причислени към семейството на мизите.

В народната памет истинското име на Солун винаги е пазено, тъй както точно народната памет е съхранила името на Пловдив – Пулпудева. Римляните са наричали града Тримонциум, гърците са ползвали названието Филипополис. Дедите ни са казвали на селището си Пулпудева, което еволюира във Плъпъдивъ, Плъвдивъ, Пловдивъ, Пловдив. По същият начин е запазено и името на град Солун.

Следвайки фактите трябва да се заключи, че Солун и земите край него са обитавани от наши деди от най-дълбока древност, но поради конфликти с различни агресори, дедите ни са губели властта си над селището, а това е позволявало на гърците да се заселят в Солун, да се увеличат на брой и след време да назоват града свой.

Солун наистина е бил български град, като поне до времето на император Йоан Цимисхи доминантния език в селището е бил българския. Солун е изгубен като територия, но това не означава, че трябва да го считаме за изгубен и за историята ни. Както казва Васил Левски: “Чуждото не щеме, но и своето не даваме”.

Използвана литература:

1.Вл.Георгиев, Въпроси на Българската Етимология, БАН, София, 1958;

2.Н.Колев, Българска Етнография, Наука и Изкуство, София, 1987;

3.Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;

4.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, София, 1971;

5.БЪЛГАРСКИ ЕТИМОЛОГИЧЕН РЕЧНИК, ПУСКАМ-СЛОВАР, T.VI, вт.изд. ред. M.Рачева, Т.Ат.Тодоров, автори В.Атанасов, Х.Дейкова, Л.Димитрова-Тодорова, У.Дукова, Д.Михайлова, М.Начева, М.Рачева, Г.Риков, Л.Селимски, Т.Ат. Тодоров, АИ Марин Дринов, София, 2012

6.N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984.

7.Procopius, Buildings, transl. H.B.Dewing with the collaboration of G.Downey, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY,Harvard University Press, London, 2002;  

8.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999

9.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

10.A.Marcellinus, History, Books 27-31, transl. J.C. Rolfe, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2001;

10.G.Sotiroff, Slavonic names in Greek and Roman Antiquities, Canadian Institute of Onomastic Science, Quebec, 1969;

12.G. Lucas Friedrich Tafel, Historia Thessalonica res gestas usque ad annum Christi DCCCCIV сomplectens, typis Hopferi de’Lorme, Tubingae, MDCCCXXXV;

13.Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood. William Smith, LLD. London. Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row; John Murray, Albemarle Street, 1854;

14. M.Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Mit eine Karte, Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin 1941, (Zentral Antiquariat der Deutschen Demokratischen Republik, Leipzig 1970);

Извори от интернет:

 Уникална монета разкри, че Солун е бил български

https://novini.bg/bylgariya/obshtestvo/353638

Монети доказват: Солун е бил български Копирано от standartnews.com

https://standartnews.com/balgariya-obshtestvo/moneti_dokazvat_solun_e_bil_balgarski-333042.html

Монета от аукцион в САЩ: Солун е част от България

публикуване от Кремена Бедерева 15/05/2016

https://littlebg.com/moneta-solun-e-bil-bulgaria/

P.S. Книгата ми "ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК" може да се поръча от страницата на издателство Атеа 

http://ateabooks.com/home/6451-tajnite-na-trakijskiya-ezik-poslaniyata-na-drevnite-nadpisi.html?fbclid=IwAR3cGejZQ25wRQx8FIRnoENIP1tOOy0_9lTfl_SRBpubv6JKBXSqZ1EgaS0