ХЕТИ И БЪЛГАРИ – ОБЯСНЕНИЕ НА “НЕВЪЗМОЖНАТА” ВРЪЗКА

Фолклорът е безценно богатство. Дори някакъв жесток нашественик да подложи благородническата прослойка на една държава на клане, дори да изгори всяка намерена книга, истината за корените на народа остава скрита във фолклора. 

Ще напомня за това, че в българските народни песни се споменават римските императори Константин Велики и Марк Улпий Траян. Споменават се дори дошлите преди 2300 години в земите ни галати.

 

Това само по себе си е нещо забележително – съхраняването на спомени за събития случили се около 1000 години преди времето на княз Аспарух. Паметта на българския селянин обаче е съхранила спомени и за по-древни епохи, много по-древни, отколкото повечето от нас смеят да помислят.

 

 

Трябва да благодарим на акад. Иван Венедиков за неговия огромен принос в разкриването на един непознат момент от нашата история. Този наш учен е авторът на уникалната книга Раждането на Боговете. В нея е засегната тракийската легенда за потопа, естеството на Великите богове, познати още като Кабири, дадени са интересни подробности за Залмоксис, Дионис, Кибела, посочена е и връзката между легендата за тракийския певец Тамир и сходната българска приказка за свирача и самодивите.

 

Това са безспорно все интересни неща, а разбира се и важни индикации за древните корени на народа ни, но има и по-интересни моменти. Те засягат невъзможни на пръв поглед паралели между хетските предания и българските народни приказки.

 

Употребявам определението невъзможни, но трябва да уточня, че това е от гледна точка на нашата официална историография, според която ние сме сравнително нов народ, възникнал от смесването на три напълно различни по произход групи след прословутата 681 г.

 

За поддръжниците на това виждане е абсурдно да се говори за контакти между българи и хети, защото Хетската империя среща своя край през XII в. пр. Хр., или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух. А това е огромен период от време, наистина огромен!

 

Ако действително консолидацията на народа ни започва едва след VII в., то езикови и културни връзки с хетите биха били невъзможни, но ние се уверихме, че фактите показват нещо друго, а с фактите ние  трябва да се съобразяваме.

 

Смайващите българо-хетски паралели от областта на словесното богатство са извести на учените. Те знаят и за парелите между названията на хетски и тракийски селища, като например Арина – Арна. Второто е тълкувано от Емил Форер с арийския глагол rinati – тека, изтичам и стблг. ринѫти – тека, изтичам.

 

 

Нека сега да обърнем внимание на други интересни неща. Няма съмнение, че таченият от нас Гергьовден е ехо от култа към Тракийския конник, наричан още Херос. Проф. Евгений Теодоров подчертава важността на култа към този бог с факта, че българските мюсюлмани празнуват Гергьовден наравно с Байряма, а на някои места го считат и за по-важен от Байряма (Теодоров, 1972, с.9). Както Евгений Теодоров, така също други етнолози виждат в българските представи за Св. Георги остатъци от култа към Тракийския конник (Колев, 1987, с.59).

 

Акад. Иван Венедиков разказва за житието на Св. Георги, за змея, който тероризира хора в една определена област, за девойките, които населението дава в жертва на свръхестественото същество, като добавя и това, че когато идва ред на царската дъщеря да бъде дадена на змея, светецът става от гроба, убива змея, връща момичето на баща ѝ, но в последствие се прибира в гроба си. Според акад. Венедиков, корените на тази легенда могат да бъдат намерени в хетските митове  и по-точно – борбата между бога на бурята (носещ тракийското име Тарку, Таркунт) и змея Илуянка.

 

Макар в опита си да обясни този феномен нашият учен да тръгва в погрешна посока, правейки опит да намеси византийската традиция, определяйки я като посредник между древното хетско предание и българския фолклор, все пак Венедиков дава и много ценна информация в следния пасаж: “Чудно ли е, че старата хититска легенда се е запазила и е продължила да се разказва, и дори да се пее. Гергьовден е на 23 април (стар стил бел. авт.) и е един пролетен празник пар екселанс. И ние нямаме никакви причини да не мислим, че песните за Свети Георги и змеят не са наследник на хититските разкази за убиването на змея от бога на бурята. Една от причините да твърдим това е и фактът, че песните с този сюжет се пеят в България два пъти. Веднъж на самия празник на 23 април и освен това още веднъж на Коледа – 25 декември, когато всъщност в България е започвала Новата година…. ” (Венедиков, 1992, с. 211 – 212).

 

Паралелът между Тpакийския конник и носещият тракийско име хетски бог на бурята (Тарку) не е нито случайност, нито пък е нещо изолирано. Много отдавна, един писар, поданик на Хетската империя документира особено предание, което пък е възникнало още по-рано. Става дума за приказката за Ану (месопотамският бог на небето) и неговите два сина, наречени Лошият и Справедливият – по характера на делата, които те вършат. След смъртта на бащата Лошият започнал да убеждава своя брат, че трябва да се разделят и да си поделят наследството. Добрият се съгласил и делбата започнала, като при това Слънцето станало свидетел и наблюдавало внимателно. Лошият си избрал волът – силно и полезно животно, а на своя брат оставил кравата, смятана тогава за безполезна. Слънцето обаче направило така, че кравата да започне да ражда и да стане полезно животно….След като това станало братята се скарали и повикали Слънцето за съдник на спора им…

 

Акад. Венедиков прави сравнение с българска народна приказка имаща идентичен сюжет. Това е приказката за братята наречени Прав (добър) и Крив (лош), отново въз основа на делата, които те вършат. Подобно на разказа записан от хетите преди повече от 3500 години, и в нашата приказка двамата братя се скарват и търсят духовно лице, поп, който да реши техния спор и да определи кой от тях е по-добър.

 

След като добавя различни допълнителни детайли, като например това, че в хетския разказ има лакуна (липсващ пасаж) и т.н.  акад. Венедиков споменава  следното: “Близостта между българските и хититските (хетските) приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хетитската (хетската) приказка…”. 

Ако държим сметка с това, че нашата приказка е записана през XIX в., а хетската е документирана преди около 3500 години, въпреки огромната времева разлика, която е фактор за поява на промени, въпреки внесения християнски участник – нещо неизбежно за XIX в., приликите са наистина смайващи. По-важното, а и по-интересното е това, че съществуват и други невероятно близки паралели между българските и хетските приказки.

 

В Мотива за Пчелата акад. Венедиков обръща внимание на това, че при хетите един бог се разгневява и изчезва, скрива се някъде. Неговото отсъствие става причина за бедствия и между хората, и между боговете. Преданието е познато в два различни варианта, но и в двата изчезналия бог е Телепину – покровител на плодородието и земеделието. Богът на бурята, загрижен за сина си, изпратил орела да го търси, но това дело не завършило с успех…За щастие една богиня-заклинателка поръчала на пчелата да търси Телепину и като го намери да го ужили по крака и ръката…След дълго търсене пчелата намерила Телепину, ужилила го и макар той отново да се разсърдил, в крайна сметка решил да се завърне, а с него се завърнало и плодородието (Венедиков, 1992, с.108).

 

Богомилските приказки са съхранили подобна история, разбира се в променен, характерен за своето време вид. Иван Венедиков разказва за тази, спомената по-рано от акад. Михаил Арнаудов дуалистична приказка. Там се разказва за това, че едно време дяволът бил като съдружник на бога и работили заедно. Но дядо Господ заженил Слънцето и всекиго поканил на сватбата, само дяволът заминал. Той се разсърдил на Бога, яхнал заек и тръгнал да бяга. Господ пратил след него пчелата ….(Венедиков, 1992, с.108 – 109)…Озадачен от удивителните, спиращи дъха прилики, акад. Венедиков търси обяснение, което да пасне на общоприетите виждания от своето време. Нашият учен изказва предположение, че основите на българските дуалистични (богомилски) предания трябва да се търсят в Мала Азия, като няма директна връзка с хетите. За тях нашият учен смята, че асимилирани от фриги и траки и по време на християнския период са се промъкнали древни мотиви (Венедиков, 1992, с.109).

 

Това обяснение е меко казано несериозно, но акад. Венедиков е принуден да се съобразява с политическата конюнктура на епохата, в която твори. Принуден е да държи сметка с погрешните, недоказани, но общоприети поддържани с фанатизъм виждания. Вярно е, че след краха на Хетската империя, част от нейното оцеляло население потъва в по-многобройните и по-жизнени тракийски маси – старите господари на западна Мала Азия, но да се вярва, че по време на християнството ще се съхраняват и разпространяват древни езически предания, които ще бъдат пренесени на Балканите и пазени от народа ни повече от 1000 години, е лишено от логика твърдение.

 

Политическата конюнктура в миналото принуждава и талантливата етноложка Иваничка Георгиева, да се придържа към общоприетите теории, опитвайки се да обясни важни неща за българския фолклор, в който значително място е отделено за вълка. Макар да прави опити да намери общи неща с обичаите на тюркските башкирци и др. народи, с цел да обясни свидетелството на Лиутпранд (дипломат на крал Отон) за способностите на цар Симеоновия син Баян да се превърне във вълк, проф. Георгиева представя много ценна информация, съобщавайки за примери на ликантропия – превръщане във вълк при траки и хети:

“Митологичната представа за вълка у българите генетически се свързва със славянското езичество, но не трябва да се изключва влиянието на балканското антично население и религията на прабългарите….Корените на обичаите В. Вс. Иванов търси в митологията на древна Анатолия 305. В хетските текстове се съдържат сведения за ритуални преобличания в маски и кожи — за хора вълци, хора мечки и хора кучета (Георгиева, 1993, с. 56 – 57).

 

Съвсем нормално е, че както Иванов, така и Георгиева слагат хетите на първо място – имащи ролята на основоположници на култа към вълците. Не е изненада и това, че се търси връзка с религията на прабългарите, като трябва да се добави, че за култ към вълците при нас пише и Николай Колев, който подобно на своите колеги смята вълчите празници у нас за въведени от прабългарите (Колев, 1987, с. 64).

 

За тези учени е трудно да приемат, че дунавските славени са гетите, част от които са наречени даки, т.е. вълци. Не по-малка трудност за изследователите от миналото е и да приемат, че народа на Аспарух спада към групата на мизите – съседи и роднини на гетите, а и на останалите траки на юг от Дунава. На юг от река Дунав е древния град Даосдава, а за това, че фригийската дума даос (δάος) – вълк се обяснява със стблг. давити – давя, удушавам подобно на вълк е писано отдавна.

 

Дакийското лично име Dāvus е обявено за отговарящо на българското Вълко (Георгиев, 1977, с.45). Колкото до Вълко, то не е ново, защото по мое мнение е документирано по време на Античността под формата Улку (Ουλκου). Засвидетелствано е върху сребърен съд намерен в тракийско могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, описано от наши учени (Манов, Теодосиев, 1993, с. 31 – 42).

 

 

Накрая ще се спрем на нещо, което много интересно, дори сензационно, защото се явява ярко доказателство както за тракийското влияние над хетите, така и тракийското влияние над римляните. В главите засягащи присъствието на дедите ни на Апенинския полуостров и ролята им в оформянето на културата на местното население, бяха посочени редица тракийски по характер топоними, обясними на български език. Бяха споменати и редица общи за българи и римляни древни обичаи, като бе акцентувано на това, че според проф. Евгений Теодоров римският обичай Палелия, Парелия е без съмнение от тракийски произход (Теодоров, цит. Roscher Lexikon, Paulys Real Encyclopädie, 1972, с. 25 – 26).

 

Обичай или по-скоро празник с подобно име съществува и при хетите. При тях той е наречен Пурулия/Purulliia и е смятан за един от най-важните празници (Топоров, 1976, с. 125). След подробно проучване на характера на древния празник руският лингвист Владимир Топоров стига до забележителни заключения. Въз основа на информация от трудове на други учени, Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките (Топоров, 1976, с. 125 – 141).

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници (Топоров, 1976, с. 141) макар и у нас да има пролетни празненства свързани с паленето на огън.

 

Руският учен не се задълбочава върху важната подробност – защо българският език показва такава голяма близост с тракийския, но въпреки това приносът му към откриването на истината е огромен. Топоров е направил каквото е могъл, а това не е никак малко, защото сега ние разполагаме с поредното доказателство както за древността на езика ни, така и за ролята на нашите деди в изграждането на културата на римляни и хети. С това пък става пределно ясно, че пренаписването на българската история, а и тази на древна Анатолия е наложително – изискват го фактите, но най-вече справедливостта.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В YOUTUBE, ОПИТВАМ СЕ ВСЯКА СЕДМИЦА ДА ПУСКАМ ПО ЕДНО ИНТЕРЕСНО ВИДЕО. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! :)

https://www.youtube.com/watch?v=P-AJV1C7pzc&t=695s

 

 

            Използвана литература:

 

1.Венедиков. И., Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992.

2.Георгиева И., Българска Митология, Издателство Наука и Изкуство, София, 1993.

3.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

4.Колев Н., Българска етнография, Изд. Наука и изкуство, София, 1987.

5.Манов М., Теодосиев Н., Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993.

6.Теодоров Е., Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Изкуство, София, 1972.

             7.Топоров, В. Н., Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки, Балканский Лингвистический Сборник, Издательство Наука, Москва, 1977.

 

НАРОДНОСТНИТЕ ИМЕНА ПРЕВЪРНАЛИ СЕ В ОБИДНИ ДУМИ

Враждата между хора от различен произход не е нещо странно. Не е странно и демонизирането на противника, той трябва да е по-черен и от дявола. В стария Рим децата са плашени с думите: Hanibal ad portam – Ханибал (картагенецът) е пред вратите на града. 

Този човек е дълго време заплаха на жителите на Вечния град и макар, римските писатели като Ливий макар да не отричат силната воля и желязната дисциплина на Ханибал, наблягат най-вече върху това, че той е ужасно жесток, че за него няма нищо свято - нито религия, нито дадена дума. Противникът на Рим е описан като непритежаващ уважение към боговете и хората, определен е и като по-извратен от останалите пуни (картагенци) и т.н. (Liv.XXI.4)

Потомците на Ромул са презирали народите неотличаващи се с храброст са . Ето за това Graecula-гъркинче, а и Graeculus - гърче, Graeculus esuriens - гладно гърче, са използвани като обидни думи от жителите на Вечния град.

Иронията е, че южните ни съседи не се разпознават като гърци и то с право. По начало етнонима Graeci (грайки) - гърци важи само за група трако-пеласги обитаващи Епир (Западните Балкани). Понеже се запознават първо с грайките (които през II в.пр. Хр. вече говорят езика на дошлите от Африка данайци), римляните решават да ползват това наименование за останалите жители на страната, като не се е правело разлика между малкото останали наследници на трако-пеласгите и потомците на дошлите от Египет нашественици.

Какво е значението на грайки е трудно да се каже, възможно е името им да е свързано с грѣiати - грея, светя. По същият начин е изградено и келтското племенно име Aedui – от aedu - огън. Най-вероятно, грайките, с които римляните най-рано се запознават са клон на граите, агрианите от нашите земи, както селите от Епир са клон на селите от територията на Тракия.

Дълги векове след идването на картагенеца Ханибал на Апенините, Рим е изправен пред втора подобна заплаха, това са хуните. Поради това, че бойците на Атила нанасят големи, а и унизителни поражения на римската армия, те биват обрисувани като получовеци-полуживотни, с черни краски е описан и великият пълководец.

В по-късни времена, вече станалото обидно име Hun - хун бива използвано от англичаните за германците, с които те воюват по време на Първата Световна Война, макар никой германски народ да няма нищо общо с Атиловите хуни по отношение на произхода. Въпреки това Hun-хун става символ на безжалостен убиец, който оставя само смърт и разрушение след себе си.

http://www.crimeahistory.org/wp-content/uploads/2014/03/scythians.jpg

http://www.crimeahistory.org/timeline-of-the-history-of-crimea/

Всъщност правилното име на хуните е уни, като значението е благородни, царски. Обяснение можем да получим със стблг. унии-по-добър и “тракийското” име Унила.

Хуните са царските скити, за които пише Херодот, а и живелия около 900 години по-късно и използващ същото название царски скити Приск Панийски. Трябва да се добави важната подробност, че скитите обитават Добруджа още в ранната Желязна епоха, а и това, че според Стефан Византийски са тракийски народ.

Англичаните притежават и друга обидна дума, която е изведена от народностно име. Доста хора биха останали неприятно изенадани разбирайки, че англ. buggar - педераст е изведена от Bulger, Bulgarus. 

Причината името ни да бъде изкривено и ползвано по такъв грозен начин са българските богомили. Навлекли си омразата на западното духовенство и най-вече доминиращите Западна Европа лихвари, богомилите известни още като катари, албигойци, българи, често биват клеветени.

За тях са разпространявани много и най-разнообразни лъжи, една от които е, че българите богомили са хомосексуални. Справедливостта изисква да се спомене, че първоначално негативно значение на Bulger, Bulgarus дават француците, а от старофренския, по късно вече опорочената дума преминава в английския речник, в който за жалост е запазена и до днес.

Заемайки много от речника на други хора, англичаните се сдобиват с още една обидна дума, чето първоначално значение е било съвсем различно. Касае се за philistine - човек лишен от култура и образование. По начало обаче philistine притежава смисъл филистимец – представител на войнствен народ споменат в “Стария Завет”. 

От този народ произлиза  Голиат, известен с отромния си ръст и необикновено въоръжение. Филистимците са клон на пеластите, които са познати и като пеласги – хора явяващи се наши предци и обитаващи както Балканите, така също Мала Азия, Апенините, а дори и Ориента където се установяват в ранната Желязна епоха и дават името на Палестина. Не е никак случайно, че в древността река Струма е наричана Палестин. И тук трябва да се спомене, че негативното значение на филистинец не е дадено от англичаните, а от германците през XVII век.

https://peterjfast.files.wordpress.com/2011/07/philistine2.jpg

https://peterjfast.com/tag/philistine/

Понастоящем южните ни съседи наричат държавата си Ελλάδα-Елада, а себе си Έλληνες-елини, но едно, че това название по право не им принадлежи, а друго, че по време на Средновековието, във Византия името Έλληνες (елини) е притежавало негативно значение, станало е символ на езичници, противници на ортодоксалното християнство.  

Колкото и странно да звучи, предците на южните ни съседи са се срамували от името Έλληνες (елини) и са се самоназовавали Ῥωμαῖοι (ромеи), т.е. поданици на Римската Империя, която е известна и като Византия.

Едва ли много от южните ни съседи знаят, че през IX век, произлизащият от средите на гърците патриарх Фотий говори с презрение за елинско суеверие, т.е. за езическа религия и обреди. Тези сведения са споменати от Ганчо Ценов в книгата му “Кроватова България и Покръстването на Българите”.

Ще добавя нещо важно и интересно за името елини. Както споменах по-горе, това народностно название не принадлежи на дедите на южните ни съседи. Сам Тукидид признава, че името елини е сравнително ново и в древността е важало за малка група хора, по-точно тези, към които принадлежи Ахил Пелеев. Подвластните на Ахил са наречени предци на българите от Йоан Малала и това не е нито грешка, нито случайно.

Както знаем от Омир, Ахил се кланя на Зевс Пеласгийски и споменава селите – пазители на Зевсовото светилище в Додона. Тези сели са трако-пеласги, а не дошли от Африка данайци. Освен край Додона, сели има в близост до Стара Планина където е областта Селетика, а и в региона на Селимбрия, която е на Бяло море познато в древността като Тракийско море. Ще добавя и това, че уважавани учени като Артър Еванс и Алберт Йорис ван Виндекенс определиха името Ахил като предгръцко, а хората обитаващи територията на Гърция в далечното минало са трако-пеласгите.

Понеже речта на данайците е твърде различна от тази на дедите ни, африканските пришълци превръщат сели в ели, елини. Ще минат дълги векове докато названието елини стане известно из целите Южни Балкани, като по това време първоначалното му значение е забравено отдавна. Отрекли се от старото си име, потомците на Данай приемат престижното име на хората, на които дължат индоевропейския си език, а и културата.

Разбира се най-опороченият и най-обърканият етноним, от който са изведени нем. Sklave, англ. slave-роб е славянин. На малко хора е известно, че това значение е възникнало доста късно, наложило се е чак през XIII век в езиците на англичаните и немците.

Отново на твърде малко хора е известно, че названията Sclavi, Sclavos, Σκλαβηνοι, Σθλαβηνοι, нямат никакъв смисъл на латински и гръцки, а и самите думи са напълно непознати на автори като Ливий, Цезар, Светоний, Страбон, Апиан, Херодот, Тукидид, Павзаний, Ариан и т.н.

Изконните латински думи за роб са: famulus, verna, servus, puer. Към тях може да се добави ancilla - прислужница, робиня.

Старогръцките думи за роб са: δοῦλος, παῖς, ἀνδράποδον, θεράπων, ἀτμήν, ἑρκίτης. 

В речника на старите германи намираме  þræl-слуга, роб ст.англ., dregil-слуга, роб ст.норв., ст.вис.нем., kniucht-слуга, робст.вис.нем., knecht-слуга, роб ст.фриг., нид., Knecht-слуга, роб нем.

Тези данни показват, че първоначално Sclavi, Stlavi, Stlaveni, Sclavos, Σκλαβηνοι, Σθλαβηνοι, Σθλοβηνοι e название на народ, което в последствие умишлено е изкривено и опорочено, а прецедент за точно такъв случай има и то на Балканите.

В старогръцкия намираме думата θρᾷσσα, на която умишлено е предадено вторично значение робиня, слугиня, но реално θρᾷσσα има по-старо значение тракийка, тракийска жена. По същия начин Σκλαβηνοι, Σθλαβηνοι първоначално е било име на народ, което в последствие умишлено е очернено и опорочено.

Южните ни съседи пишат склавени и стлавени, а на славени по простата причина, че в старогръцкия няма дума, започваща със звуковата комбинация СЛ, тя е странна и налага вмъкване на съгласна К, или Т. Това е причината името на Преслав да бъде предавано като Пερεσθλαβα.

За жалост нито нашите, нито чуждите учени са дали достатъчно данни, от които да стане ясно кои са старите славени, кога се е появило за първи път името им и какво означава. Днес то бива свързано предимно с руснаците понеже те са най-големия народ от славянската езикова група. Първоначало обаче етнонимът е важал за други хора.

Най-ранно споменаване на Sclaietis има през II век на латински епиграфски паметник от Дакия – земята на северните траки. Надписът е с регистрация C.I.L. III C VI и въпреки, че е публикуван от Ханс Крае през 1923 година, у нас по този въпрос не съм срещал никаква информация, все едно надписа изобщо не съществува.

В същия регион, в който е споменато името  Sclaietis, през IV век Цезарий Назиански локализира народа славени, които нарича и данувиани - дунавци, т.е. хора обитаващи долното течение на Дунава – владенията на гетите. Учените пренебрегват това важно свидетелство защото според официалните теории, славените ще да са били далеч на север по това време.

Пренебрегнато и обявено за грешно е и твърдението на египтянина Теофилакт Симоката за това, че хората наречени славени са били познати под името гети в по-старо време: “Sclavos sive Getas: hoc enim nomine antiquitus appellati sunt” - Cлавeни, или гети, понеже с това име се наричали в старо време.

Ясно е, че когато пише за Getae equites - гетски конници, Комес Марцелин има предвид славенските конници прегазили римската войска в Западните Балкани, но и на това важно сведение не се отдава значение.

Причината за странното поведение е това, че за повечето наши, а и чужди учени, старите славени са нашественици от север – обитатели на Припятските блата в Украйна. За повечето наши, а и чужди учени е кощунство да се каже, че названието славени първоначално е важало за северните траки – гетите и чак след дълги векове се е наложило и над други хора живеещи на север, изток и запад от тях.

Това е и причината специалистите занимаващи се с историята на славените, да не  споменат  за регистрираното преди около 2350 години тракийско име Δισλοι(f)iας (Дисло(в)йас). Акад. Вл. Георгиев  го тълкува със словлен-славен, а проф. Лариса Бонфанте смята, че името е теофорно и съотвества на сл. Богослав.

Ще минат около 1000 години след като тракийският майстор Δισλοι(f)ας /Дисло(в)йас е гравирал името си на сребърен съд, до времето в което венетите от земите на Словения бъдат наречени и слави, славени - “Venetorum qui et Sclavi dicuntur”.

За хората обитаващи територията на Полша, името слави, славени ще се спомене за първи път около 1500 години след времето на тракийския майстор-ковач на сребро Δισλοι(f)ας (Дисло(в)йас).

Представената тук информация е от голяма важност, но не е представяна на българския читател. Това дава възможност на спекуланти, а и страдащи от постоталитарен синдром индивиди са лансират безумни съчинения, с които да объркват народа ни.

Проблемът с идентичността на старите славени се състови в това, че истината устройва само нас. Имайки претенции за трети Рим, историците на руската имперска истоическа школа лансират информация, която да им позволи да се обявят за корена на народите от славянската езикова група, a реално коренът е на Балканите.

За гърците е абсурд да признаят, че старите славени са древен балкански народ, по-древен от африканските данайци. Константин Порфирогенет твърди, че в ранното Средновековие земята на империята се пославянчила и станала варварска поради многобройните нашествия. Да обаче оставените уж в ранното Средновековие славенски топоними са типични за българския език и, което е по-важно, те са от същия характер както и най-старите названия на реки, градове и местности от територията на Гърция.

Учените от австро-унгарската историческа школа също има причина да укрият кои са старите славени. През XVIII-XIX век голяма част от хората говорещи славянски езици са под властта на Австро-Унгарската Империя. Признаването, че хуните, които полагат основите на държавността на германите са представители на славянската общност, би довело до брожения, загуба на престиж и загуба на територии – нещо, което империята не може да си позволи и избира решаване на проблема със съчиняване на лъжи.

Ето как липсата на смелост на нашите учени, а и измислиците създадени и поддържани от чужденци доведоха до това, че за много българи името славени придоби негативно значение. Обикновеният човек няма вина, в крайна сметка ние запомняме не истината, а това, което чуваме най-често. Ако не подложим дадено твърдение на проверка посредством подробно проучване волю-неволю ще вярваме и на заблуди, и дори ще ги защитаваме.

За да не се стига до такива абсурди е добре да не повтаряме механично чутото от други, а да проверяваме. В случай, че срещнем трудности по време на проверките, можем да се консултираме с хора притежаващи нужните знания. Най-важното обаче е това – да се пазим чисти избягвайки омразата. Тя заслепява и със сигурност ще ни поведе в грешна посока. Веднъж потънали в блатото на заблудите, не е никак лесно за излезем от него.

Накрая искам да споделя нещо, което много ме тревожи. Излиза така, че повечето от етнонимите използвани в миналото и днес като обидни думи принадлежат на предците ни. Филистинци, грайки, хуни, елини, българи, славени, са наименования на хора от балкански произход и някой изпитващ сатанинска омраза към дедите ни е очернил имената им. Все едно някакъв безсмъртен демон преследва настървено народа ни във всяка територия и всяка епоха. Наистина факт, който обезпокоява.

Да имаш врагове е нещо неизбежно и ако враговете ти принадлежат на тъмните сили, и си служат с непочтени способи, означава само едно, именно това, че ние българите принадлежим на светлината, а светлината никога не загива.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=MzAdhb8e9u8

ТАЙНАТА НА БОГОМИЛИТЕ

Според официалните теории корените на богомилството са в Мала Азия. Вярва се, че то е създадено на основата на източни доктрини... Хората изповядващи тази особена форма на християнство са наричaни с различни имена – катари, павликяни, манихеи, албигойци, патарени, българи.

Името катари идва от гръцката дума καθάρός -чист, неопетнен, незамърсен. За названието павликяни съществуват няколко виждания. Едни изследователи смятат, че идва от името на Павел Самосатски, който е бил владика на Антиохия. Други считат, че павликяните са последователи на Апостол Павел, който проповядва в Мала Азия и Балканите на през I век. Някои смятат, че Св. Ерм - владиката на Филипопол (Пловдив) e последовател на Апостол Павел.

Манихеи е изведено от учението на манихеизма – доктрина възникнала (или по-точно утвърдила се) през III век. За неин основател се приема Манес, но когото се приписва персийски произход въпреки тракийското му име. Страбон е пределно ясен казвайки, че Манес е не само име, но и синоним на фригиец - VII.3.12.

Понеже през Средновековието във френският град Алби (Албига) е имало много привърженици на особената форма на християнство, тези хора биват наречени албигойци. По същия начин възниква и названието патарени – от Патария – това е място, което е обитавано от последователите на наречената ерес религия.

Названието българи – bougri не се нуждае от дълъг коментар. Поради това, че от България идват хората разпространяващи преследваната от църквата доктрина, то изповядващите, така наречена ерес са познати и под името българи. Богомили пък идва от името на поп Богомил, който е живял през Х век в земята ни. В настоящата работа ще бъде използвано името богомили за хората, чието учение е преследвано с жесток фанатизъм.

Веруюто на тези хора се и отличавало значително от това на гърци и западноевропейци.Богомилите не са се кланяли на кръста (разпянието). В интерес на истината трябва да се спомене, че ранните християни не считат кръста (разпянието) за свой символ. Божият син е избразяван като добрият овчар, или пък са използвани агне и риба като негови символи.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiO_VwaAPpnoSYfwULXVYU6EJ-jlInItEc6sVQ1EE4tUfUSsqoqHnXpMPwoykJywSRB828vAguwqX2TEkTwqcCWZJRtI6-EgQo3JRl5Qu9tFOZrlQR7085ZwW3sdvrVWMme10xLMGW2sJ9I/s1600/PC1-Shepherd.jpg

                                                                                                       http://www.fisheaters.com/LAMB.gif

                                              http://www.jesuswalk.com/christian-symbols/images/chi-rho_fish_anchor.jpg

Трябва да се отбележи и това, че кръстът на Константин Велики няма нищо общо с разпятието. По-скоро се касае за един древен символ на светлината. Самият Христос е олицетворен със светлината в Евангелието на Йоан - “В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Йоан, 1-4,5.

Така нареченият лабарум също не е свързан с разпятието. Лабарумът е изграден от гръцките букви Х и Р, които са първите букви от името Христос, явяващо се като превод на еврейското и арамейско Машиях – помазаник, то пък идва от маша- мажа, помазвам...(трудно е да се определи смайващата прилика между българската и еврейско- арамейската дума).

                   http://engage.ywamlausanne.com/wp-content/uploads/2011/02/early-Christian-symbol-fish-296x300.jpg

Богомилите не са признавали Стария Завет. Това обаче не би трябвало да е нещо учудващо. Сам Христос заменя принципа – Око за око, зъб за зъб с новото послание  - Да се обичаме един друг ! Любовта и духовната чистота трябва да са отличителните белези на последователите на Христа.

Според учението на богомилите съществуват двама господари на света. Материалният свят е създаден от черния бог, а човечеството от добрия бог. Това де факто е и виждане на самият Христос. В Евангелие на Йоан 14-30, четем думите – “Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо общо с мене”.

Интересното е, че според виждането на траките също има бог на светлината и такъв на тъмнината. От изучаването на тракийската религия става ясно, че дедите ни са познавали твърде различни богове. Балей, Багос, Сабазий и др. са били олицетворение на светлината и доброто. Имало е обаче и други като Керсос, Аксио-Керсос. Последното се превежда като черният ужас от Вл. Георгиев (Траките и техният език с. 59). Не са открити нито храмове, нито посвещения на този бог. Това означава, че дедите ни са познавали това божество, но не са му се кланяли.

Предците ни са разбирали, че съществуват две сили – тази на доброто и тази на злото.Това сващане е мното древно, то се среща при индо и ирано-арийците, които познават добрият Ахура Мазда и злия Ангра Маниу. Съществувало е вярване, че ще дойде ден на последната битка между доброто и злото, като силите на тъмнината ще бъдат победени. Същият концепт се поддържа и от ранното християнство.

Обществото на богомилите е доста особено. Те не са се обръщали към своите свещеници с името Отче! Това обаче го намираме в Евангелието на Матея като послание на Христос - “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата” – Евангелие от Матея, 23-9.

На хора с богат духовен опит богомилите са давали  името дед, дядо. Тук трябва да се отбележи, че Дедас и Дадас са тракийски лични имена...Определени личности сред богомилите успели да постигнат високо ниво на пречистване са назовавани чисти (от там и гръцкият превод катари-чисти).

Богомилските чисти обаче не се появяват в България едва през Средновековието. От незапомнени времена такива хора е имало между дедите ни траките. За това научаваме от живелият преди около 2000 години Страбон - “Посидоний предава за мизите, че заради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собстствените им стада. За храна използват мед, мляко и сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи и капнобати. И има някои от траките, които живеят без жена, те са наречени ктисти и заради почитта, на която им е отдавана, ги смятат за свети хора живеещи освободени от всякакъв страх”. VII.3.3.

Наистина тракийските монаси са били чисти. Те са считали за грях да се убие живо същество, хранели са се с плодове, мед, зеленчуци, житни растения. Отричайки богатството и другите материални блага тракийските монаси са пазели душата си неопетнена. Не случайно Херодот, Омир и Страбон наричат северните траки най-праведните от всички хора...

Най-важното в случая обаче е това, че мизите, за които говори Страбон са наречени в по-късни времена българи. Цели хиляда години значителен брой стари летописци са сравнявали българите с най-големият и най-благороден тракийски народ – мизите. За ктисти трябва да се поясни, че то не е нищо друго, освен гръцкото предаване на българската дума чисти. Вл. Георгиев бе един от първите изказали предположение за връзката между ктисти и чисти.

Фактите показват, че богомилското учение има тракийски корени. Траки са и тези, които са го изповядвали. Не само Балканите, но и Мала Азия е била заселена с наши деди. Там са живели тракийските племена мизи, фриги, витини, мариандини, меони, мейони, бебрики, бюснеи, халиби, сарапари. Те са повлияли народите, с които са били в допир.

Персите също са изпитали влиянието на предците ни. От Херодот знаем, че мидийците играят огромна роля в оформянето на персийската култура. Заратурстра не е персиец, а мидиец, за мидийците обаче Плиний казва, че са предци на сарматите. Същите тези сармати са причислени към тракийското племе гети, по сведения на Прокопий Цезарийски.

Манес, за чието учение се казва, че става основа на богомилството не е персиец, а тракиец. Негови предшественици са Теребинт и Скитиян. За Скитиян се казва, че е живял по време на апостолите (Е.Бъртън).

В древността богомилите са подложени на неописуеми страдания. Били са горени живи, удавяни, бесени, посичани, подлагани на чудовищни изтезания. Преследването им е било толкова жестоко, че част от тях напуска Балканите и забягва в Средна и Западна Европа. Дори и там обаче изповяващите особена форма на християнството не намират покой. Садистичните им врагове ги преследват и избиват без дори да пожалят старци, жени и пеленачета...

И въпреки това богомилите са изкарани врагове на християнството! Христос е благ, той е против насилието, против насилието са и богомилите. Нашите южни съседи гърците леят реки от кръв без никакво притесненние, изтезават садистично противниците си и дори не се срамуват да се хвалят с това в своите хроники. Какво християнство е това? Та това си е сатанизъм…

Какво е предизвикало тази дива омраза към дедите ни? Какво а накарало гръцки, френски и италиански “благородници” да изцапат ръцете си с кръвта на стотици хиляди хора? Богомилите не са ограбвали никого, не са нападали градове и села, не са се държали безобразно и не са се отдавали на пороци. Въпреки това те са ненавиждани в почти цяла Европа. Смята се даже, че един кръстоносен поход е организиран специално срещу нашите богомили  (Н.Овчаров, Победите на Калоян).

За да разберем жестокото отношение на гърци и др. към богомилите, ние трябва да обърнем поглед към ранното християнство. В Европа то е въведено от Апостол Павел (и неговият помощник Сила) първо в земите обитавани от дедите ни. Това става някъде към 46-49 година, по времето на император Клавдий. Новата религия се разпространява в земите ни със смайваща бързина. Във Филипопол – старият Пловив е имало владика още през I век. Става дума за Св. Ерм, който е споменат от едно от обръщенията на Апостол Павел (Римляни 16-14).

Eрм е тракийско лично име, което между другото съотвества на старобългарското родово име Ерми. Свети Ерм е бил глава на няколко раннохристиянски църкви, а това означава, че доста траки живеещи в и край Филипопол са прегърнали новата вяра. 

Причината за това се крие в близостта на тракийската религия и християнството.Траките са вярвали, че душата е безсмъртна, вярвали са в новият живот, който е проповядван и от Божия син. Не е никак случайно, че един от ранните отци на църквата – Св. Климент Александрийски нарича Христос – вторият Орфей (Best, von Reden).

Явно в учението на Спасителя е разпозната доктрината на благородния тракиец. Нейни аспекти откриваме в писанията на Страбон, който разказва за ктистите. Тяхното учение, а и начин на живот са съвпадали с принципите на ранното християнство.

За него ние знаем твърде малко защото доста важни неща са скрити от нас. През I век гърците са били едни от най-фанатичните гонители на християните. Гърците са преследвали апостолите на вярата, клеветели са ги, предавали са ги на властите. По-късно, усетили потенциала на новата религия, южните ни съседи решават да я използват за свои цели.

За жалост те успяват да направят това. Само за няколко века от гонители на християнството, гърците се превръщат ...в “християни”. Малко по малко южните ни съседи получават все повече влияние в църквата, като през IV век те вече са в състояние да елиминират своите идеологически противници...наричайки ги еретици.

Доминираната от гърци християнска църква вече не е това, което е била по времето на апостолите. Учението на Христос е извратено и използвано за други цели. Покварата засяга и църквата в Рим...Спасителят е предаден, а тези, които следват предано завета му са обявени за еретици и биват преследвани, изтезавани и избивани без милост.

Богомилите са били пример на истински християни със своята морална чистота и благородство. Те обаче са били и просветители, обяснявали са на новопосветените във вярата, че официалната църква оглавена от гърци и др. не е християнска. Обяснявали са, че събирането на богатства, сляпото подчинение, самовъзвеличаването на свещениците е противно на християнството, докато любовта, отричането на материалното и търсенето на справедливостта са истинските християнски ценности.

Тази истина е била опасна за тогаващната официална църква, която се е радвала на голяма власт и богатства. Воден от богомилите народът е започвал да се събужда и да търси сметка за безобразията на “свещеници” и “благородници”. Доктрината на богомилите е правела хората свободни, а когато човек един път опита свободата, той вече не позволява да му се слагат вериги, видими, или невидими.

С деянията си богомилите провалят плана на гърци и др. да завладеят много хора с помощта на новата вяра. Движението на богомилите е де факто повторение на бунта на тракиеца Спартак, който счупи оковите на десетки хиляди роби и с това предизвика гнева на Рим. Докато действията на Спартак засягат само Апенинския полуостров, то богомилите успяват да пробудят хората в обширни територии на Мала Азия, Балканите, Средна и Западна Европа.

Спокойно може да се каже, че без намесата на богомилите, християнството отдавна щеше да е изчезнало. Българските богомили дават един светъл пример как човек трябва да търси светлина и справедливост. Искрата, която тези хора запалват гори още векове наред и принуждава враговете на църквата, опитващи се да я разбият отвътре да се унищожат...

Богомилите показват, че вярата в доброто и любовта към хората винаги трябва стоят над властта на така наречените духовници и монарси. За да намери щастие и покой, човек първо трябва да се пробуди, да живее като свободна личност, а не като роб носещ веригите си безропотно.

Желая да уточня, че аз в никакъв случай не отричам Православната Църква. Напротив, смятам, че без нея българщината нямаше да просъществува. През вековете на чуждо подтисничество, нашите православни свещеници успяха да се пречистят носейки същият товар, който опираше на плещите на народа. Българската Православна Църква успя да постигне това, което не се отдаде на много други и поради това заслужава уважение.

За жалост през втората половина на 20 век у нас насилствено бе наложен атеизма. Днес ние опитваме горчивият плод на бездушието и безверието. Когато уважението и срамът си отидат, отива си и човещината. Християнството проповядвано от възвишени хора е не само просветление, то е и лекарството, от което обществото се нуждае. Живеем в свят, в който тъмнината неуморно преследва светлината, и този, който се откаже от доброто ще се лута до безкрай причинявайки страдания не само на себе си, но и на другите.

Дори някой да няма доверие в църквата като институция, дори да не приема Христос като спасител, какво пречи да се следва доброто и да се върши добро? Ще навреди ли Христовото послание да се обичаме един друг, ще навреди ли това да се опитваме да бъдем чисти духовно и телесно? Не мисля... Християнин не е този, който се тупа по гърдите и се нарича такъв, а този, в чиято душа има любов и човечност.