ОТНОВО НЕЩО КАТО ИЗПОВЕД

Хубаво е човек да познава добре хората, с които общува. Тези, чиято компания ни е приятна, тези, чиито виждания и идеали са близки или еднакви с нашите, ние наричаме приятели. Без приятели животът е труден, те са наша подкрепа, наши съветници, наши съратници в делата, с които сме се заели. 

За приятелите е характерно това, че те не само ни подкрепят, но и ни казват истината право в очите когато вършим нещо нередно. Разбира се истинският приятел би направил това спокойно и културно. Добрият тон и проявата на разбиране са важни при общуването, бих казал дори – неимоверни важни.

Публикувам в интернет повече от десет години. Посещенията в блоговете ми са над 15 000 000, а броят на приятелите във “Фейсбук” е 5000. Това показва, че откритията ми са заинтригували доста хора. С болшинството от тях съм в много добри отношения, но с известна, за щастие малка част, се стигна до конфликти. Макар да се опитвам да съм толерантен, има неща, за които трудно бих направил компромис, или изобщо не бих направил компромис.

Осъзнавам добре, че няма как всички да мислим еднакво. Няма как и всички да харесваме едни и същи неща, като това е напълно нормално. С някои приятели не съм на едно мнение по отношение на етническата принадлежност на хуните и готите, но поради това, че в дискусията се поддържа културен тон и от двете страни, въпреки споровете, приятелството не страда.

С други приятели не мога да постигна консенсус относно това кои са старите славяни, или както считам за правилно – славени. Подобно на Ганчо Ценов, аз смятам, че старите славени са гетите, чието име по-късно е прието и от техните съседи и роднини венетите, яваващи се предци на поляци, руснаци, чехи и др. Други хора смятат, че понятието славяни е измислено, че означава роби и тн. С това аз не мога да се съглася поради простата причина, че няма доказателства за подобно нещо. И тази разлика във вижданията обаче, също не разваля отношенията ми с определени хора защото общуването е характеризирано с добър тон и взаимоуважение.

Аз съм християнин, но немалка част от приятелите ми са атеисти. Нито аз се опитвам да ги покръстя, нито те ми се подиграват поради изповядваната от мен вяра. Дори такава сериозна тема като религията не е причина за лоши отношения ако хората проявяват разбиране един към друг.

Това, което не понасям е грубият тон, обидните епитети, лъжите, клеветенето. Те често са породени от липса на аргументи и осъзнавайки, че не е прав, губещият прибавя още по-голям позор, мърсейки себе си с непочтено поведение. Нима не е по-добре е да загубиш с достойнство, отколкото да “спечелиш” показвайки всичко негативно от човешката природа?

Понеже си създадох и врагове от “научните” среди и определени индивиди от тези среди си послужиха с непочтени методи, някои от приятелите ми решиха да отвърнат по същия начин – на зла круша зъл прът. С това аз не се съгласих и за жалост се простих с тези свои защитници. Все пак – ако слезеш на нивото на непочтените, с какво си по-добър от тях? Да, неприятно е да те клеветят и чернят, но времето е най-добрия съдник. В крайна сметка се разбира кой какъв е.

He мога да направя компромис и с тези, които премълчават или омаловажават геноцида извършен наднарода ни по време на Османската окупация на страната ни, а и обезбългаряването на Беломорска Тракия. Нямам нищо против гърците и турците, сред приятелите ми има хора от такъв произход и аз се радвам, че ги познавам. Греховете на индивидите от миналото не бива да се прехвърлят на хората от нашето време, но и истината трябва да се каже – културно, спокойно, аргументирано, без преувеличения, но и без премълчаване на неудобни факти.

Тревожи ме разделението в обществото ни – процес, който е напълно ненужен и може да зарадва само нашите врагове. Разделението не започна след 1989 г., нито след 1944 г., а почти веднага след Освобождението в края на XIX век. Основната причина някои сънародници да бъдат съблазнени от чуждото и да започнат да му се кланят е според мен непознаването на собствента история и богатството на собствената култура.

Всеки иска да е част от нещо важно, да принадлежи към нещо значително. Навремето едни бяха съблазени от “културата” на гърците, други от мощта на “великите сили”. А никой дори не предполагаше, че нашите деди са извадили дедите на гърците от нищетата на пустинните номади. 

Никой не знаеше, че без княз Тервел Западна Европа щеше да е халифат още през VIII век. Никой не знаеше, че без хора като Киприян Българин Русия не би се консолидирала и би станала жертва на сепаратизъм и чужди  нашествия.

Дори и днес причината за разделенията, дрязгите и чуждопоклонничеството е същата. Ако всички българи знаеха, че са потомци на първия цивилизован народ, при който най-рано блесва искрата на познанието, то залитането по чуждото би било силно ограничено само за шепа заблудени индивиди, а дрязгите със сънародници биха били рядкост.

Чуждопоклонничеството е болест, но тя не се лекува с упреци, обвинения и обиди. Едиственият лек е просвещението – нека се знае истинската ни история, нека се знае, че сме потомци на велики хора и е пълно безумие да се принизяваме, опитвайки се да спечелим симпатиите на чужденци, било от изток, било от запад.

Казвал съм го често, но ще го кажа още веднъж – Ако човек изпълни сърцето си с любов към Род и Родина, няма да остане място за чуждопоклонничество. Не е страшно да се прояви интерес към културата на другите, няма нищо лошо в това да се проявава уважение към другите народи, но родното трябва да се поставя винаги на първо място.

Не се ли прави така, то е все едно човек да презре родителите си и да обикне хора, които не са допринесли с нищо за неговото благо. Подобно нещо за мен е безумие.

Това са моите виждания, това са моите убеждения. Тези, които не могат да намерят себе си в тях, значи не би трябвало да са в кръга на приятелите ми. Взаимоуважението, културното общуване и най-вече любовта към Род и Родина са най-важните неща за мен. Надявам се така да е и при тези, които искат да останат мои приятели.

БЪЛГАРСКИЯТ АЗ И ТАЙНИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Богатството на българския език е признато от приятели и врагове. За това са се погрижили както средновековните просветители, така и поетите от ново време. Въпреки няколко жестоки чужди подисничества, речта ни се е запазила жива и красива. В нея са закодирани и ред доказателства за древните балкански корени на народа ни.

През 70-те години на ХХ век Кирил Влахов открива в езика ни същите фонетични особености, които са типични и за тракийския. В друга своя работа този автор споменава нещо, което е от изключителна важност. Става дума за това, че в тракийския език се наблюдава начален процес на изпадане на падежите. Именно изоставянето на падежите – аналитичния характер на българския е неговата най-голяма отлика от другите сродни езици.

Връзка между българския и тракийския намира и Владимир Георгиев. Този лингвист установява, че в речта на Залмоксис и Орфей се среща екането и якането, което пък е типичен белег на българския. Друга особеност на тракийския език е синкопa (изпадане на звук). Георгиев е уточнява, че това явление е типично и за много  източнобългарски диалекти. Като пример нашият учен е дал изразите Дъ͜   н͜  пани – да не падне, Шъ ͜  г земъ- ще го взема. 

Интересен особеност от тракийската граматика е суфикса –инт. Според проф. Георгиев този суфикс е идентичен на старобългарския – енте, който се среща във воленте, теленте, жребенте. Това, което нашия талантлив ливгвист е пропуснал да уточни е важната подробност, че през  Късната Античност тракийския суфикс – инт вече се е развил във – енте, както става ясно от антропонимите Кард-ентес, Бурк-ентес и др.

Общи граматически особености между български и тракийски успява да изолира и Иван Дуриданов. Той отбелязва идентичния начин на постройка на Критѣне и др. с Βεσσοπαρ-ηνοι- жители на Bessapara, като смята, че се касае за балто-славяно-тракийска успоредица в словообразуването

Виждаме, че тракийския е смайващо близък до българския по отношение на не малко граматически особености. Тук е мястото да бъде засегната още една граматическа особеност, а именно личното местоимение АЗ. В речта на Орфей и Залмоксис то е звучало идентично, т.е. както и днес – АЗ. Знаем за това благодарение на надписа на златен пръстен от Езерово. Там на първия ред проф. Георгиев разчита – Ролистене, аз...

Надпис от Езерово, думата АЗ е подчертана с червено
http://www.kroraina.com/thrac_lang/EZERO2.jpg

Дедите ни наричани в миналото с името траки са били много племена. Регистрирани са около сто и четиридесет различни етнонима. За това, че предците ни са били огромен народ знаем и от Херодот. Съвсем естествено е различните групи да ползват различни диалекти. Несъмнено въпреки общите корени речта на одрисите е била малко по-различна от тази на беси, гети, мизи, трибали. По същия начин родопските говори днес се различават от шопските и др.

Многообразието на диалекти в древността обяснява добре забележително големия брой разновидности на личното местоимение аз. Известни са вариантите: азе, ази, азека, азка, азкана, язкана, eз, езека, езе, яз, язе, язка, я. 

В нашия език личното местоимение аз се проявава в четиринадесет форми - това е нещо уникално. Немският език е говорен от около 90 000 000 души в Германия и Австрия. Аз лично познавам три варианта на личното местомение аз (Ich), тяхното звучене е их, иш, ик (последният вариант е от речта на северните фризи).

В една малка България се срещат четиринадесет варианта на една основна дума, а сред немско говорящите има само три.

Поне за мен обяснението на “феномена” е лесно. Както бе споменато по-горе, дедите ни са били огромен народ. Съвсем естествено е, че в различни региони са ползвани различни говори. Някои са изчезнали по естествен път, други са загубени поради деянията на римляни, гърци и др. подтисници. 

Все пак, това, което се е запазило не е никак малко и свидетелства не само за древността на езика ни, но и за това, че сме потомци на най-големия народ на Европа.

Територията обитавана от дедите ни е била голяма. Не само по-голямата част от Балканите е била наша, предците ни са населявали значителни части от Мала Азия, Черноморските степи, Кавказ, а дори и Средна Европа. За жалост ничие величие не трае вечно. Дори и създателите на първата цивилизация не могат да предотвратят всичко. 

Земята ни е земен рай и винаги е била желана от различни агресори. Всеки от тях е знаел, че не може да владее нашата страна без сериозно да намали населението й. Това е причината дедите ни да бъдат принудително разселвани и дори продавани в робство в далечни региони.

От ерата на Октавиан Август до ново време различни врагове децимират народа ни. Прокуждането на хора от родните им земи е страшно, но не по-малко страшно е и промиването на съзнанието на отделни групи. Преди стотина години никой не би повярвал, че жителите на областта Македония някога ще говорят с озлобление за своите братя от България. Преди хиляда години власите – предците на румънците са били част от нас. Доказват го не само хилядите книги на български език съхранявани в румънските библиотеки, доказателства има и от областта на етнологията, а и генетиката. 

Още по-рано част от предците ни са обитавали териториите на днешните Украйна, Словакия, Южна Полша, Унгария. Тези хора са асимилирани напълно и дори по-късното пристигане на българи в някои от тези земи не е успяло да обърне процеса на обезбългаряване. Сякаш някаква зла сила ни е преследвала навсякъде и с нечовешки фанатизъм е правила опити да унищожи българщината.

Злото има защо да се страхува от нас. Земята ни е родила не само благи хора като Залмоксис и Орфей, но също така опитни бойци и смели бунтари, които срещаме в лицето на цар Ситалк и Спартак. Едни са внасяли светлина в душите на хората, други са пресичали планове на подли хора и са чупели веригите на робството. 

Дори страшния петвековен геноцид не успя да изтръгне от сърцето на българина неговата любов съм свобода и справедливост. Докато ни има злото не може да пороби света, първо трябва да изчезнем ние, за да може тъмнината да наложи своята воля.

Ето за това сме мразени от определени групи индивиди. Ето за това те ни преследват като бесни кучета и не се спират пред нищо, за да намалят броя ни, да замъглят съзнанието ни, като крайната цел е пълното ни унищожение. Едни от враговете ни действат с перо, други с пари, едва ли и отровите в храните ни са случайни. Всичко обаче е напразно, няма съмнение, че много от нас ще пострадат, но и няма съмнение, че ще надделеем над злото както са правели дедите ни.

Борбата започва не с нож в ръка, а с пускане на светлина в сърцето, с протягане на ръка на тези, който имат нужда от помощ. Първият, който трябва да падне убит, това е егото.

Благодарение на него синовете на лъжата ни делят и настройват един срещу друг. Ако се поддържаме един друг и си помагаме ние сме сила. 

Индивидът е като пръчка, която лесно може да бъде пречупена, по-добре е да сме като сноп стрели, така както заръча княз Кроват (Кубрат), а и други по-стари владетели преди него. Вместо да се кланяме на запад и на изток е по-добре са се преклоним пред предците ни и да следваме заветите им. Не запада и изтока са гаранция за оцеляването ни, а нашата способност да се върнем към себе си, да бъдем истиски българи – такива, които милеят за Род и Родина и пазят ревниво своето.

КАКВО Е ТОВА НАЦИОНАЛИЗЪМ И ИМА ЛИ ПОЛЗА ОТ НЕГО?

Израснах с книги, в които бе описано геройството на много борци за свобода. От най-ранна възраст попивах българския дух, възхищавах се от примера на истинските българи. Подвизите на героите, тяхната удивителна храброст и любов към народа, ми показваха какъв трябва да е всеки, който е закърмен в нашата земя. Разбрах, че дедите ни никога не са спирали да се борят за свобода. Разбрах, че нашите предци са се вдигали срещу потисниците дори само със земеделски уреди в ръцете.

Приказката за покорната рая се оказа една хитро прокарана и упорито поддържана измама, целяща да смачка самочувствието ни и да ни сложи невидими вериги.

С измамите се отравя съзнанието на хората. Не случайно е казано, че перото е по-силно от меча. Когато сме объркани и обезверени ние сме лесна плячка за безсъвестните хитреци – паразитите на обществото. 

Гордият, силният, изпълненият с увереност човек няма да се остави да бъде грабен и унижаван. Добрият няма да отвърне на обидите на лошите хора, но ще защитава своето със зъби и нокти. Така е редно защото, ако не пазиш своето, то не го и заслужаваш.

Хубавите неща никога не стават лесно. Благоденствието никога не идва в една държава спонтанно, като по чудо, а със сигурност не се донася от чужденци. Богатството и сигурността са плод на дългогодишен труд и неспирна борба за защита на собствените интереси. 

Така както истинският мъж брани съпругата, децата и остарелите си родители, така истинският родолюбец защитава държавата си. Тя е нашето семейство, нашия дом, чието просъществуване може да се осигури само от волеви и силни хора.

От доста време медиите у нас, а и в други държави правят опити да ни убедят, че национализма е нещо лошо, нещо порочно и дори опасно. Внушава се, че трябва да сме широко скроени, да бъдем граждани на света. Това обаче е една илюзия, хитър опит да ни накарат да свалим гарда. Гражданин на света е този, който може да си позволи за купи света. Ние не спадаме към тази група хора.

Нека не се залъгваме, няма силна държава, която да не държи на своето. Няма силна страна, която да се е отказала от своята култура и традиции в полза на химера като граждани на света. В началото на ХХ век Индия и Китай бяха многолюдни, но и слаби държави. През 40-те години на ХХ век шепа англичани и японци бяха в състояние да правят каквото си поискат. Именно пробуждането на национализма спомогна за прогонването на чужденците, национализмът разчупи оковите на Индия и Китай превръщайки ги в новите господари на Азия.

Започнах делото си с ясната мисъл, че за нас има бъдеще само, ако си възвърнем самочувствието. За разлика от други народи, ние нямаме нужда от измислици и фалшификации на историята. Нужно е само истината за нашето минало и произход да бъде имъкната от мръсната тиня на лъжите трупани дълго време. 

Когато българинът разбере каква кръв тече във вените му и какви качества са закодирани в гените му, оковите на съзнанието ще паднат. Невъзможното ще стане възможно и най-после животът ще има смисъл.

Нима не е окрилящо да знаеш, че си потомък на велики хора, на първите благородници и създатели на култура, на борци против потисничество и несправедливост, на хора, чиято най-голяма дарба е способността им да се издигат от пепелищата! 

Гордостта, която бях изградил опознавайки миналото на народа ни ми помагаше. Тя ме изправяше всеки път на крака когато на плещите ми тежаха грижи и болежки. Тя ми даваше стимул да продължавам да се боря въпреки сериозността на ситуацията, в която бях.

Не малко пъти съм изпадал в ужасни ситуации. Не малко пъти ми се е струвало, че идва края ми. Винаги обаче си казвах – българин не се предава! В тежките моменти си спомнях, че и дедите ни са подлагани на изпитания, че и над тях небето е било черно, а земята, на която са стъпвали е било прогизнала от кръв. Щом те са били в такъв ад и не са се предали, то и аз не бива да се предавам.

Да си потомък на благородници е рядка привилегия, но и задължение. Щом носим кръвта на първите благородници ние сме длъжни да се държим като такива. Нямаме право да се отчайваме, нямаме право да униваме, нямаме право да оставаме пороците да ни победят. Благородникът се бори безотказно, но също така е в състояние и да прости. Благородникът е смел, но не отговаря на злото със зло, а вместо това се обединява със своите братя и сестри.

Националната гордост бе като лекарство за мен, а това, което е лекарство за индивида, ще е лекарство и за обществото. В това съм напълно уверен защото е вече доказано от други народи, чиято любов към собствен език, история и традиции им е дала вдъхновение да изградят ново общество. Вдъхновеният човек не може да се спре, за него изпитанията не са нещо страшно, а само поредното предизвикателство, което ще го направи по-силен.

Чуждопоклонничеството убива индивида, убива и обществото. Не е случайно това, че бяхме залъгвани в миналото, че не сме способни да се управляваме сами, че културата на предците ни е била по-ниска от тази на други хора. Тези лукави внушения спомогнаха да се раздели народа ни. Стигна се дори до такива крайности, че някои сънародници започнаха да се срамуват от произхода си, а и да презират своите братя и сестри.  

Лошото е, че процесът на разпространение на заблуди объркващи обществото ни продължава. Недобросъвестни хора правят опити да внушат, че ако българите си върнат националната гордост, те ще се превърнат в надменни хора и ще се стигне до крайности както в Германия през 30-те и 40-те години на ХХ век. Анонимни хитреци коментиращи по форуми, блогове и стени във Фейсбук намилат, че национализма води до пораждане на омраза.

Това разбира се не отговаря на истината. Този, който обича народа си и се гордее с произхода и културата си, не мрази другите хора. Омразата идва, когато човек е ограбен, унижен и притиснат в ъгъла, когато му е отнето достойнството и възможността да изхрани семейството си по честен начин. Омразата идва, когато ни е отнето всичко човешко и в празната обвивка, в която сме се превърнали идва тъмнината.

Защо да мразиш, ако никой не те обира най-нагло? Защо да мразиш, ако твоите традиции са уважавани? Защо да мразиш, ако никой не ти пречи да водиш нормален живот? Нелепо е ние българите да бъдем сравнявани с други хора и други ситуации. Нелепо е да бъдем изкарвани расисти защото обичаме своето и не искаме да приемем натрапени от чужденци нови “морални ценности”. Нелепо е национализма да се обрисува като най-голямото зло, а същевременно деянията на банкерите съсипващи цели държави да бъдат определяни като нещо нормално.

Всъщност истинското, българското название на национализма е РОДОЛЮБИЕ. Никой не може да каже с презрение – Този е голям родолюбец. Никой не може да те обвини за това, че си родолюбец. Няма нищо срамно в това да обичаш род и Родина, да уважаваш старите традиции и да пазиш своето.

Докато на думата национализъм е залепен негативен заряд, то е невъзможно да се опорочи думата Родолюбие. Това е причината медиите, а и чуждопоклонниците пишещи в интернет да използват само термина национализъм когато става дума за опитите ни да възстановим историята си и да искаме да живеем нормално, без да ни грабят, тормозят и унижават.

Спасението на България е във възраждането на Родолюбието. За това обаче е нужен обединяващ идеал. Поне за мен това са нашите предци, които отдавна са ни дали пример как живеят истинските хора. 

Спартак ни научи как се чупят окови и как дори и най-могъщият враг може да се накара да трепери. Залмоксис и Орфей ни дадоха мъдроста, знанието за това, че страхът е излишен, че човек трябва да се стреми винаги към свобода на духа, защото само тогава живота има смисъл. Благородният и смел цар Ситалк показа как се прощава, как се превъзмогва гордостта в името на народното благо.

http://stocklandmartelblog.files.wordpress.com/2010/01/spartacus1.jpg

https://newtopiamagazine.files.wordpress.com/2012/09/01_00_ovid_wbcvr_romx.jpg

Тези уроци се прекрасни и който и да ги следва ще се превърне в буден и силен човек. Когато човек не знае от къде идва, не знае и какво да защитава.

Днес ние разполагаме не само с доказатествата дошли от неудобните исторически извори, в които сме наречени местен народ. Днес имаме доказателствата на антропологията и генетиката за това, че сме потомци на хората създали първата цивилизация, на хората, които бяха духовни водачи на мнозина, на вечните носители на светлината. Колкото и да се опитват враговете на истината да оспорват, манипулират и отричат фактите, истината си пробива упорито път.

Чудо скоро няма да стане. Няма да се превърнем бързо в богати и благоденстващи хора, но и на това ще дойде време. На този момент е важно да спрем отравянето на съзнанието на младите хора. Нужно е да ги възпитаме в гордост и любов към род и Родина. Дори да отидат да учат в чужбина, младежите ни няма да са загубени за нас. 

Те или ще се завърнат отново в България, или ще работят за нея с цялата си душа и сърце. От посланици по света имаме нужда защото силите на злото са се постарали да омърсят името ни. С примера си, с поведението си на горди, благородни хора ние ще измием калта на лъжите и името Българин ще стане отново символ на хора на светлината.