Показват се публикациите с етикет менади. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет менади. Показване на всички публикации

7.09.2017 г.

КАКВО КАЗВАТ ЧУЖДЕНЦИТЕ ЗА БЪЛГАРКАТА


Историята на нашия народ не започва през прословутата 681-ва година. Не започва и два века по-рано, когато император Зенон търси помощта на дедите ни в борбата си с готите [480 г.]. Началото е реално няколко хилядолетия по-рано.

Названието българи възниква преди повече от 3300 години на Балканите. Това е име, което принадлежи на част от тракийския народ мизи. С течение на времето то се налага над всички техни роднини - гети, пеони и др. Точно по същия начин се налагат етническите имена елини и германи. Това е обяснено пределно ясно от старите автори Корнелий Тацит и Аристотел.

Нека не забравяме, че както мащабните проучвания на д-р Методи Попов показаха, че болшинството от нас са от същия антропологичен тип както народа на Орфей, така също и резултатите от генетичните изследвания доказаха, че за изчезване на траките в никакъв случай не може да се говори. Етнологът Евгений Теодоров дори определи нас българите като хора имащи пълното право да се нарекат преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството – тази на траките.

Ние имаме пълното право да наречем наши предци, а дори и древни българи възпетите от Омир цар Резос, пеонът Астеропей, мизиецът Хромий, фригийките Хекуба, Ниоба, а и други герои. Древни българи е най-правилното название понеже ние сме както културни, така и кръвни наследници на тези хора, наричани в далечното минало траки. 

Щом учените в цял свят определят живелите през Бронзовата епоха микенци за гърци, то и ние имаме право да наречем предците си от Бронзовата епоха с името българи. Ето за това започвам с чуждите свидетелства за качествата на българските жени не от Средновековието, а от доста по-ранна епоха. Това е напълно справедливо и оправдано.

Още преди Троянската Война нашите предци са привлекли вниманието на съседните народи. На жените обитаващи древните ни земи, чужденците са гледали често като на свръхестествени същества, полубогини с неописуема хубост и чар. Като такива те раждат и деца с необикновен талант. За потомци на тракийските музи са обявени митичните певци, поети и жреци Орфей, Лин, Евмолп, да не забравяме и цар Резос – син на музата наречена Сладкогласна. За музиканта Тамир пък се твърди, че е роден от нимфата, чието име може да се преведе като Светлоока...



Това, че тракийските жени са считани за нимфи, музи, несъмнено се дължи на тяхната необикновена красота, която истински омагьосва чужденците посетили земите ни. Неслучайно родената в град Айсюме благородничка Кастанира e наречена миловидна и подобна на богиня.

Многото и необикновени дарби на тракийската жена, стават причина и за възникването на вярването, че ямбическата поезия е създание на тракийката Ямба. Действително терминът ямб не притежава гръцка етимология. Специалистите смятат, че се касае за тракийска заемка. Това се потвърждава от факта, че съществува тракийска богиня с име Ямба Дула. Тя е спомената в работи на лингвистите Владимир Георгиев и Димитър Дечев.


                          Изображения от Казанлъшката гробница

Тракийката Ямба е дъщеря на бог Пан и внучка на бог Хермес, който според бащата на историята е родоначалник на тракийската аристокрация. Тези сведения позволяват да се предположи, че Ямба е от благородно потекло и израствайки в царския двор тя е в състояние да получи високо образование, което от своя страна да и позволи тя самата да направи нововъведение - ямбическия стих.

Държа да отбележа, че надарените с рядка красота тракийски жени не са били рядко изключение, а по-скоро нещо съвсем нормално за страната на Орфей (както впрочем е и днес у нас). Теано, дъщерята на цар Кисей е описана като забележителна хубавица. Херодот разказва за това как лемносците биват така запленени от чара на тракийките, че започнали да пренебрегват съпругите си и в крайна сметка ги изоставили напълно. Това разбира се предизвикало ужасна ревност у лемноските жени и ги подтикнало да избият своите мъже.



Хораций е омагьосан от Хлое – тракийка, която е не само хубава, но и владее до съвършенство музикални инструменти. Римският поет е така силно впечатлен, че споделя за готовността си да умре за русокосата Хлое. Красивите тракийки са често споменавани в работите си и Аристофан. Анакреонт оприличава младо тракийско момиче, което познава с грациозна тракийска кобилка. Георги Михайлов съобщава за един анекдот за Талес, в който се говори за остроумна и миловидна тракийка. За необикновената хубост и хармонично тяло на тракийката Родопа знаем благодарение на разказите на Херодот.


                      Портрет на тракийка - Оструша могила

От красотата на тракийките (българките от времето на Античността) се е възползвал Пизистрат. След прогонването си от Атина, този гръцки политик подговя добре своето завръщане. Залага не само на военната помощ на Лигдам от Наксос, но също така урежда истински спектакъл при влизането в си в полиса. Със съдействието на Мегаклес, той успява да внуши, че самата богиня Атина го подкрепя. Това той прави като наема Фия - една изключително красива тракийка с висок ръст, облича я като божеството покровител на града и поставяйки я на колесница влиза през портите. Смаяни от величествената гледка, гърците приемат прогонения тиран с отворени обятия.

Разровим ли работите на старите автори ще намерим и други сведения за качествата на тракийките (българките от времето на Античността). Ариан от Никомедия разказва за нимфата Траке, която била веща в заклинанията и лечението. Тя била в състояние както да избави някого от болест давайки му нужните билки, така и да омая друг и да го накара да страда посредством баене. Несъмнено Траке не е изключение, а по-скоро типична представителка на нашия народ – жена, която е близо до природата и благодарение на това е научила тайните й. Траке е жена, която притежава не само с красота, но и сила.

Такива са качествата и на Хекуба – съпруга на цар Приам и дъщеря на фригийския цар Димант (или Кисей според други извори). Тя е вярна съпруга, майка на много деца, най-известните от които са Парис, Хектор, Хелен, Дейфоб, Антиф, Хипоной, Касандра, Креуса, Лаодика, Поликсен, Троил, Полидор. Многодетна майка е и Ниоба, за която се казва, че е родила дванадесет, или четиринадесет деца. Гордостта й от качествата, а и броя на синовете и дъщерите й била толкова голяма, че дори предизвикала ревността на боговете.

Има и друг особен аспект от облика на тракийската жена. Тя не е отстъпвала по сила и храброст на мъжете. Била е в състояние да борави с копие, меч и лък като истински войн. От легендата за Харпалика научаваме, че тракийската благородничка е обучена да язди кон още в най-ранна възраст. Баща й я карал да пие мляко направо от вимето на кобилата. Този обичай прочее е описан като характерен за старите българи.

Тракийските жени са били обучавани в бойното изкуство, не защото народът ни е бил войнолюбив и е обичал кръвопролитията, а защото животът в древността е бил труден и опасен. По нашите земи е имало не само много мечки, вълци и чакали, но дори и лъвове. Освен това на наша територия често са идвали чужденци с цел да отвлечат хора и да заграбят собственост. Който е запознат с омировата “Одисея” знае и за коварното нападение над градовете на киконите, при което жени и деца биват отвлечени. Този, който не е бил в състояние да се защити е бил обречен. Предците ни са знаели това доста добре и са обучавали не само момчетата, но и момичетата във военното дело.



Благодарение на Херодот разполагаме с описание на пеонските жени, или по-точно тяхното невероятно трудолюбие. Бащата на историята разказва за това как цар Дарий среща младо момиче – високо и стройно, облечено в красиви дрехи. На главата си тя носела стомна, държала юздите на кон и същевременно предяла. Персийският владетел останал смаян защото никъде не бил виждал подобно нещо, нито в Персия, нито в Лидия, нито където и да било в Азия. На въпроса откъде идва тя и дали всички нейни сънароднички са така работливи, братята на момичето отвърнали, че всички пеони са сръчни и способни...

Дали разказа на Херодот почива на реална случка, няма как да се докаже, но във всеки случай, в представите на гърците, а и други народи, тракийските жени се отличават ярко със своите способности и забележително трудолюбие. Това е традиция, която продължава и до ново време както отбелязва Георги Михайлов коментирайки разказаното от бащата на исорията: “...на пазара в Охрид млади и здрави жени, облечени в тежки и живописни премени, да носят на главата цяла дървена люлка с дете, на гърба – задянат цедилник със стока, а в ръцете – хурка, или кошница. Да се привърже за пояса кон или магаре е лесно и сигурно са го правели.“

Както споделя Михалов на друго място в своята работа – тракийките (българките от времето на Античността) са осъзнавали добре цената си. Освен, че са били приветливи, красиви, работливи и добри, те са имали и високо самочувствие. Мъжете са давали много, а и ценни дарове на родителите на своите съпруги, които пък, в случай, че са оставали недоволни от мъжа си са имали правото да го напуснат и да се завърнат в бащиния дом. Традицията на даване на голям дар за съпругата продължава да съществува дори в средновековната българска държава. За това съобщава проф. Петър Ангелов.

Освен с физическата си красота тракийките (българките от времето на Античността) са имали пъстро, майсторски бродирано облекло, което не се е различавало особено от традиционната българска носия. За това свидетелстват както шарките по идолите от далечното минало, така също изображенията от вази и стенописи.


             Възстановка на женска носия от Бронзовата епоха

В края на XIX век, за древния характер на живописната българска женска носия споменава Джеймс Бейкър:  “…Женското облекло е се отличава с ярките си багри, a комбинациите във всяко село са различни...Съществуват много разновидности на селските дрехи, като цветовете са така умело подбрани, че създадената хармония гали окото. Техните пафти, гривни и др. украшения са от сребро и са майсторски направени, а също и високо ценени. Те се предават от майка на дъщеря като наследство. Интересното е, че формата на пафтите показва силна прилика с украшенията на етруските (древен народ от земите на Италия), които са бяха намерени по време на археологически изследвания. Възможно е тази прилика да се дължи на общ етнически произход.”

Съвсем естествено да очакваме, че ако по време на Античността жените от нашите земи са се отличавали с необикновената си хубост и чар, то това ще продължи и в по-късни времена. Това разбира се е така, а и няма как да е различно след като траки и българи са имена на едни и същи хора, но от различни епохи.

Един от нашите най-добри медиевисти – Петър Ангелов представя ценни данни в своя работа засягаща външния вид и характера на дедите ни по време на Средновековието: “ За своята баба Мария, която била внучка на българския цар Иван-Владислав (1015-1018), Ана Комнина пише, че водела потеклото си от българите и била с такова хармонично тяло, че по отова време нямало нито една жена, по-хубава от нея“ -  

Друг наш способен медиевист – Пламен Павлов, също дава интересни сведения, които ни помагат да се убедим, че красотата на българската жена е необикновена и веднага впечатлява тези хора, които са посетили земите ни: “Чуждите пътешественици от епохата на османското владичество не крият възторга си от хубостта, ведрия характер, физическата и нравствена чистота дори на обикновените български селянки. Един средновековен персийски поет е споделил със своите читатели – красива като българка”. 

За благостта и доброто сърце на българката съобщава един френски пътешественик от XVIII век – Пиер Огюстен Ги: “Минавайки през тези места, видяхме жени по вратите с мляко и сладкиши, които предлагаха на пътниците. Девойките ни хвърляха жито и ечемик, за да ни пожелаят изобилие, обект на пожеланията ни….Българските жени са толкова разумни, че човек не би повярвал, ако не го е изпитал...”

Същият този автор успява да открие и друго качество, което не е очаквал да намери в представителка на нежния пол, а именно безстрашие и сила. Разхождайки се в околностите на българско село, французинът бива нападнат от кучета, които пазят добитъка. Ужасен от ръста и озлоблението им, чужденецът си мисли, че вече е дошъл края му, когато едно момиче го избавя от бедата: “Небето я изпрати. Жената въоръжена с върбов клон, най-напред отстрани кучетата и ми даде знак да я следвам. Тя ме заведе до нашия конак, където пристигнах с тази глутница кучета, които не спираха да ме лаят. Възнаградих освободителката си, която дойде тъкмо навреме, понеже бях много затруднен...от нищо не се страхувам тук, както от българските кучета…”

Едно от най-сполучливите описания на българските жени е дал акад. Адолф Бланки. През първата половина на XIX век този учен посещава страната ни е сило удивен от видяното: “ Високи и стройни, българките са приятни, състрадателни и трудолюбиви. Майчинските и сестринските грижи, с които обкръжават настанения в у дома им чужденец, са наистина трогателни…Момичетата, девиците биха могли да се покрият с великолепните си коси като с дреха. И когато принудени да отидат по бърза работа, нямат време да повдигнат русите или черните си плитки, развяващи се зад тях като поли на връхна дреха, косите им се влекат по цветята на ливадите. Гледайки за първи път тези хубавици, мислим, че сънуваме. Възхищаваме се от формите, в които най-мъжествената енергия не заличава нежността на очертанията. Гледаме с почуда да минават край нас тези балкански девици, като газелата, която бяга по пустинята, или лебеда, който плува в гръцките езера. Запитвайки ги нещо, пътникът се бои да не намери, че са мълчаливи – тъй по изглед принадлежат на друга епоха от човешкия род. Бои се да не би с величествената си хубост на антична статуя да имат и безчувствеността на статуята. Но когато забележи, че под суровата си външност тези хубави създания крият способна за нежни чувства душа, преживява миг, чрез който извън волята си започва да се съмнява в превъзходството на цивилизованите жени (на Западна Европа) над тези девици на природата. Нека художниците, които биха желали да намерят най-простодушните лица на Перуджино, най-нежните създания на Фра Анжелико и на флорентинските стенописи, посетят Балканите.”

Знаейки истината за нашия произход, ние не бива да се учудваме, че талантът на тракийските музи продължава да живее в българските жени. Техните гласове омайват както сънародници, така и чужденци и оставят впечатления, чието ехо отеква дълго време. Джордж Хариъсън – един от Бийтълс, човек с изумителни способности в областа на музиката споделя, че любимият му албум е “Мистерията на Българските Гласове”.


                              Янка Рупкина и Джордж Харисън

Журналистите от “Le Figaro” казват за нашите певици следното: “Божиите пътища са неведоми, но великите гласове на България са също такива, те са уникални, прекрасни...”

Очарован е и Куинси Джоунс, който най-откровено признава, че “няма по-голямо удоволствие от това, като се прибере от работа, да седне на дивана с бутилка бира в ръка и да послуша българските гласове...”


Излишно е да се напомня за грацията, чара и професионалните качества на българските гимнастички. Те са оставили живи спомени у милиони хора успели да видят техните изпълнения. За тези момичета съм чувал доста комплименти. Немци, холандци, белгийци и др. са наричали българските гимнастички нежни нимфи, обгърнати с магия, прекрасни, невероятни, неземни.

Дори и обикновените българки привличат днес погледа на чужденците, което не е учудващо, като се има предвид това, че у нас представителките на нежния пол са потомки на тези, които преди няколко хиляди години смаяха Омир, очароваха Херодот, накараха Хораций да въздиша, а Ариан да тръпне от възхищение.

Макар от доста време нашето общество да е патриархално, ролята на жената, майката, никога не е излизала на заден план. Българските възрожденци са знаели това прекрасно и са го отразили в стиховете си. Пишейки за майка си Вазов споделя: “Душата ми от теб научи да мрази, да обича страстно, от твоята душа засучи любов към всичко, тук прекрасно. Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блещеше, ти и човека в мен създаде - ти два пъти ми майка беше!”


Нежните рамена понякога са носили цели семейства, а когато съдбата е изисквала, българката се е превръщала и във воин. Едва ли щяхме да преживеем толкова много чужди подтисничества, ако българските жени не бяха носителки на древната сила, на старата магия, на свещеното желание да създадат нов живот и да го насочат в правилната посока. Каквото и да каже човек, няма да е достатъчно, за да може да благодари както подобава. За това – от мен поклон!!!

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ ВИДЕА. ПРИЛАГАМ ЛИНК КЪМ ЕДИН ОТ ТЕЗИ ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! 

https://www.youtube.com/watch?v=p2J373z8FKw





Използвана литература:

1.П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците (VII-XIV век), Парадигма, София, 2011;
2.П.Ангелов, Българско Средновековие, Полис, София, 2007
3.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, София, 1971;
4.Н.Колев, Българска Етнография, Наука и Изкуство, София, 1987;
5.Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
6.П.Павлов, Забравени и Неразбрани Събития и Личности от Българското Средновековие, Сиела, София, 2010;
7.Х.Данов, Траки, Народна Просвета, София, 1979
8.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;
9.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977; 
10.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
11.Б.Цветкова, Един френски пътепис за българските и балканските земи през XVIII в., Известия на НИМ, Т2, Изд. Наука и Изкуство, София, 1978;
12. Ст.Минкова, Т.Трифонов, Народно-психологически щрихи на българина, Изд. ОФ, София, 1990; 
13.N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren,Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;
14.D.Detschew, Die Thrakische Sprachreste, Wien, 1957;
15.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
16.Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood. William Smith, LLD. London. Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row; John Murray, Albemarle Street. 1854.
17.W. Leaf, The Iliad, edited, with apparatus criticus, prolegomena, notes, and appendices, Macmillan, London, 1900; 

Извори от интернет:





29.11.2014 г.

ИСТОРИЯ НА ВИНОТО, КЪДЕ Е НЕГОВАТА РОДИНА?


Виното е едно от най-старите и най-обичани питиета. Преди хиляди години то се е леело в дворците на шумерските царе, става любима напитка на египетските фараони, без него войствените властелини на китайската династия Шанг не са започвали да празнуват. Виното заема важна част и в живота на нашите деди. Не случайно като негов създател е определен тракиецът Дионис. Неговите сатири и вакханки са се опиянявали често от рубиненочервения еликсир.


Изумително красивите златни съдове от Вълчитрън, Панагюрище, Борово и т.н. познават сладкия дъх на тракийското вино. Държейки бляскави ритони владелели като Терес, Ситалк, Сефт и др. са вдигали многократно наздравица за благоденствието на своите хора и държава.



За разлика от своите южни съседи нашите предци са пиели виното неразредено с вода – факт, който едновременно е смайвал и ужасявал гърците. Способността на траките да се справят с алкохолната напитка много по-лесно от други хора показва, че предците ни са познавали опияващото питие  от най-дълбока древност и организма им вече е изградил ензимите, които са нужни за преработката на алкохола.

Виното от нашите земи  се е славело в древността с изключителните си качества. По време на Троянската Война ахейците си набавят високо цененото питие от Тракия. Одисей е силно впечатлен, дори нарича виното на Марон – божествена напитка. Гроздето, лозата, а и Дионис са така дълбоко почитани от дедите ни, че те дори са ги изобразявани на своите монети...







Съществуват доста теории за мястото където за пръв път в историята е правено вино. Едни сочат Месопотамия (Ирак), някои залагат на Грузия и Армения, а най-новите открития показват, че това е може би Иран. Не мисля, че спора ще бъде решен скоро защото с течение на времето нови археологически открития ще доведат до нови данни, а те до нови изводи.

Едно нещо обаче е пределно ясно- в дълбока древност, различни народи от Европа и Азия са успели да култивират дивата лоза и ползвайки плодовете й са създали първото вино. Кой на кого е дал знанията все още не е напълно ясно. Възможно е дори отдалечени една от друга групи да са започнали самостоятелни опити за създаване на напитка от гроздовите зърна. В това няма нищо чудно, дивата лоза вирее както на Балканите, так и в земите около Кавказ, в Анатолия и Средна Азия.

Има обаче един интересен факт, който учените не са обяснили както трябва. Думата вино е позната на хора от съвсем различни езикови и етнически групи. На хетски вино е вияна, на грузински гвино, латинската дума е винум, гръцката инос, а на арабски вино е уаин. 

Хетския език е сроден на българския, гръцкия и латинския, но няма нищо общо с арабския, нито пък с грузинския. От друга страна нито исторически, нито генетични, нито пък археологически проучвания ни дават основание да смятаме, че някога предците на араби, грузинци, гърци, римляни, българи и т.н. са оформяли една общност. От това следва, че думата за вино пърноначално е принадлежала на един народ, който чрез миграциите си я е разпространил сред други хора.

Споменахме, че понастоящем  археолозите смятат, че най-старото вино е от Иран – VI-то-V-то хил.пр. Христа. Явно обаче напитката не е изобретена от дедите на персите защото  думите им за вино са бор, мей, баде.  Думата   бор присъства и в езика на унгарците, но принадлежи на новоперсийски, не се среща в по-стария авестийски.

Арменците, в чиито земи се е произвеждало вино в края на VI хил.пр. Христа са добър кандидат за разпространители на технологията на виното, но арменската дума за вино е гини. Тя не би могла да бъде префасонирана от гърци и т.н. като инос, винум и т.н.

Да оставим за момент произхода на виното и да отправим поглед към древната Европа. На този континент организираното земеделие се появява през VII-мо хил. пр. Христа,  първо на Балканите. Преди дедите на германи, латини, келти и др. да получат знанията за култивация на различни растения ще минат няколко хиляди години. 
Това е факт, който никой учен не би се наел да оспори.

Най-старите балкански обитатели са траките и пелазгите. Именно те са първите европейци успели да създадат питие от плода на лозата. Гърците се появяват в Европа едва през
II хил. пр. Христа и заемат голяма част от езика и културата на местното население. Явно думата инос е заемка от тракийски и пеласгийски. Гърците са “гълтали” началното тракийско В. Град Едеса е всъщност Ведеса, Одесос е Водесос, Исмар е Висмар, а инос е гърцизираната форма на винос-вино.

Южните ни съседи заемат от дедите ни и култът към Дионис. Фламандският учен Алберт Ван Виндекенс разглежда термините от дионисовия култ и заключва, че думите не са гръцки. За думата тирс Ван Виндекенс смята, че трябва да търси обяснение със санскр. трасати- треса, тръскам. Тирсът наистина е една украсена с шишарка тояга, която се тръска от танцуващите почитатели на бога на виното. Точно така както се прави и по нашите хора с тояга украсена с някаква зеленина. Не е нужно за се обяснява, че тирс се тълкува с треса, тръскам.




Друг древен термин носи името тиясос. Това е процесията на празнуващите, за чието название Ван Виндекенс предлага етимология с помощта на санскр. двисати-движа се.
Тиясос означава движение, шествие. Дали Ван Виндекенс е пропуснал връзката с българския глагол движа от непознаване на езика ни, или причината е друга едва ли някога ще узнаем. Важното е да запомним, че тирс и тиясос имат обяснение на български.



Има и други индикации, от които става ясно, че дедите ни са дали виното на гърците. Атеней разказва, че Инопион (Винопиец) – синът на Дионис показал на хиоските гърци как се садят лози. Павзаний твърди, че дори в Спарта е имало светилище на тракиеца Марон (жрец на Дионис, който дарява Одисей с тракийско вино). Псевдо-Хигиний предава друга история, тази на Икарий -последователя на Дионис. Той дошъл в Гърция и дал на местните овчари да опитат от виното. Опиянени, те се изплашили, че са отровени и убили Икарий с тоягите си.

Това, че латинската форма - винум започва с В показва, че думата е получена директно от траки и пелазги, а не чрез гръцко посредничество. За ранен контакт между римляни и древни баканци занем от Плутарх. Той предава една от версиите за основаването на Рим, а именно тази, че градът е създаден от пеласгите: “Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome. “



До тук може да се каже, че траките са дали дума за вино на гърци и римляни, като последните са изиграли голяма роля в разпространението на напитката, така и думата за нея сред западноевропейските народи. 

Редно е обаче да се запитаме дали траките са изнамерили сами дионисиевия еликсир, или пък са получили знанията за направа на алкохолната напитка от някой друг. Все пак живеещите в Азия хети имат думата вияна, арабите пък  ваин, да не забравяме и етиопската ваин.  

Даните от археологията показват, че на Балканите, в Южна Тракия виното е било познато още през V хил.пр. Христа. По това време хетите все още не са колонизирали Мала Азия, а арабите са били неорганизирани номади, т.е. не са били в състояние да правят вино, нито пък са познавали лозата като растение.

Виждаме, че хилядолетия преди хетите да се установят в земите на днешна Турция нашите предци са познавали виното. А сега идва и най-важното – доста учени знаят, че тракийското присъствие в Мала Азия, Иран и земите коло Кавказ не започва едва през II хил.пр. Христа, няколко  хиляди години по-рано. За това може да се отсъди по тракийската неолитна керамика в Грузия и Иран, както и смайващата прилика в неолитните погребалните ритуали от Тракия и Мала Азия.

Босфорът не е бил граница между европейските траки и други народи. Преди около осем хиляди години както на Балканите, така и в западните и средни части на Мала Азия са живели траки. Част от тях са бригите, наречени фриги, мизите, дарданите, витините, мариандините, меоните, бебриките, халибите и добре познатите на персите сарапари.

Тези траки са влезли в контакт с дедите на арменците, грузинците, иранците, да не забравяме хетите и арабите. За последните Херодот казва, че носията им била същата като тази на траките, но не толкова богато украсена. Плутарх пък добавя, че арабите бръснели косата си и оставяли кика също като мизите (наречени по-късно българи). Това едва ли се дължи на случайност, а по-скоро е последтвие от контакт и културно влияние.

Интересно е да се отбележи, че тракийската дума за селище – мидне отговаря на арабската медина-град. Тъй като траките имат селища хиляди години преди арабите, то е ясно, че те са взаимствали думата за селище от дедите ни. Траките усвояват организираното земеделие хилядолетия по-рано от арабите, следователно твърде вероятно е те да са дали на азиатските номади думата за вино. Поредната индикация за това е твърдението на Херодот, че в древността арабите почитат Дионис:

“Of gods they believe in Dionysos and Urania alone: moreover they say that the cutting of their hair is done after the same fashion as that of Dionysos himself; and they cut their hair in a circle round, shaving away the hair of the temples” – Her. 3.8.


За хетите се предполага, че са потеглили за Анатолия в края на трето хил.пр. Христа от земите на Южна Русия и Украйна. По това време траките познават виното вече две хиляди години. Напълно ясно е кой на кого е дал технологията за направата на питието, а и думата за него. Хетите почитат дори тракийския бог Арес (Яриш) и тракийската Епта (Еват).

Интереснен е въпросът с келтите. Те влизат в интензивен контакт с Рим през IV-ти век преди Христа. Гърците основават тържища в Южна Галия (Марсилия) още през VI-ти-V-ти век преди Христа, но гръцката дума инос едва ли е дала келтската вино. Тя е документирата на лепонтийски надпис от VI век преди Христа. Лепонтийците са келти, които са обитавали територии отдалечени около 800 километра от гръцката колония в Марсилия. Освен това тези хора биват свързани с културата Голасека.

Керамика, фибули, мечове, копия и ножове от Голасека са неразличими от тракийските от по-ранен период. Лепонтийското лично име Латумар, споменато в надписа, в който присъства думата за вино, е сродно на тракийските лични имена  Карсимар  и Беримар (днешните Красимир и Беримир).  Да не забравяме и свидетелството на Страбон за култ на Дионис при келтите.

С германите положението е неясно, директна тракийска връзка е възможна, но не могат да се изключат също галско и римско посредничество. Честно казано те са по-вероятни.

От данните, които притежаваме може да се заключи, че древни тракийски племена са дали знанията за направа на вино на хети, араби, гърци, римляни и келти. Възможно е траките да са взели технологията от предците на иранците, с които са влезли в контакт през Неолита. Проблем остава обаче древната дума за вино, тя определено не е иранска.

Езиковедите смятат, че вино идва от глаголя вия, увивам се, понеже лозата се вие, увива около скали и клони на дървета. Както смисъла, така и строежа на думата са си български. Глагола вия, увивам е наш, а съществителни от м.р. често носят окончание О – сено, руно, вено (цена), коляно, мливо...

Самата дума лоза е тракийска по произход. Сродна е с персийската раз-лоза, но в езика на иранците няма обяснение за нея. Лоза е свързана с лазя, лъка, лъкатуша, лък, лакът, т.е. нещо извито, нещо криво, виещо се. В иранските езици няма етимология, а това прави вероятността иранците да научили траките на винарство нищожна.

Дори новоперсийската бор-вино няма обяснение в персийския. Тя по-скоро е заемка, вариант на нашата дума бръшлян – увивно растение. Съществува вариант на бръшлян, а именно борстлян, тя е добър кандидат за персийската бор. Важно е да се спомене, че в Линеар А надписи идеограмата за вино е идентична на глаголическата буква Б, т.е. съществувала е трако-пеласгийска дума за вино започваща с Б...Изводите ги оставям на вас...

Като завъшек трябва да се изясни и тракийската дума зелас-вино. Смятам, че това е по-скоро епитет на питието, свързан с нашата дума желание. Т.е. касае се за определен вид вино, което е характеризирано като събуждащо желанието. Качествата на виното като афродизиак са добре известни, то премахва задръжките и освобождава страстите. Буйното вилнеене и разюздано държание на дионисовите менади и сатири е лесно обяснимо...

Това е моята теория за за произхода на виното и неговото разпространение сред различни народи. Смятам, че дори траките да не са били първите, които са създали божесвения еликсир радващ сърцето, то те са раздали знанията за направата му на хети, араби, гърци, римляни и келти. Това никак не е малко...


Наздраве на всички родолюбиви и чистосърдечни българи!


Благодаря на ZELAS-Пламен Георгиев, който ме вдъхнови да напиша тази работа!