ХЕТИ И БЪЛГАРИ – ОБЯСНЕНИЕ НА “НЕВЪЗМОЖНАТА” ВРЪЗКА

Фолклорът е безценно богатство. Дори някакъв жесток нашественик да подложи благородническата прослойка на една държава на клане, дори да изгори всяка намерена книга, истината за корените на народа остава скрита във фолклора. 

Ще напомня за това, че в българските народни песни се споменават римските императори Константин Велики и Марк Улпий Траян. Споменават се дори дошлите преди 2300 години в земите ни галати.

 

Това само по себе си е нещо забележително – съхраняването на спомени за събития случили се около 1000 години преди времето на княз Аспарух. Паметта на българския селянин обаче е съхранила спомени и за по-древни епохи, много по-древни, отколкото повечето от нас смеят да помислят.

 

 

Трябва да благодарим на акад. Иван Венедиков за неговия огромен принос в разкриването на един непознат момент от нашата история. Този наш учен е авторът на уникалната книга Раждането на Боговете. В нея е засегната тракийската легенда за потопа, естеството на Великите богове, познати още като Кабири, дадени са интересни подробности за Залмоксис, Дионис, Кибела, посочена е и връзката между легендата за тракийския певец Тамир и сходната българска приказка за свирача и самодивите.

 

Това са безспорно все интересни неща, а разбира се и важни индикации за древните корени на народа ни, но има и по-интересни моменти. Те засягат невъзможни на пръв поглед паралели между хетските предания и българските народни приказки.

 

Употребявам определението невъзможни, но трябва да уточня, че това е от гледна точка на нашата официална историография, според която ние сме сравнително нов народ, възникнал от смесването на три напълно различни по произход групи след прословутата 681 г.

 

За поддръжниците на това виждане е абсурдно да се говори за контакти между българи и хети, защото Хетската империя среща своя край през XII в. пр. Хр., или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух. А това е огромен период от време, наистина огромен!

 

Ако действително консолидацията на народа ни започва едва след VII в., то езикови и културни връзки с хетите биха били невъзможни, но ние се уверихме, че фактите показват нещо друго, а с фактите ние  трябва да се съобразяваме.

 

Смайващите българо-хетски паралели от областта на словесното богатство са извести на учените. Те знаят и за парелите между названията на хетски и тракийски селища, като например Арина – Арна. Второто е тълкувано от Емил Форер с арийския глагол rinati – тека, изтичам и стблг. ринѫти – тека, изтичам.

 

 

Нека сега да обърнем внимание на други интересни неща. Няма съмнение, че таченият от нас Гергьовден е ехо от култа към Тракийския конник, наричан още Херос. Проф. Евгений Теодоров подчертава важността на култа към този бог с факта, че българските мюсюлмани празнуват Гергьовден наравно с Байряма, а на някои места го считат и за по-важен от Байряма (Теодоров, 1972, с.9). Както Евгений Теодоров, така също други етнолози виждат в българските представи за Св. Георги остатъци от култа към Тракийския конник (Колев, 1987, с.59).

 

Акад. Иван Венедиков разказва за житието на Св. Георги, за змея, който тероризира хора в една определена област, за девойките, които населението дава в жертва на свръхестественото същество, като добавя и това, че когато идва ред на царската дъщеря да бъде дадена на змея, светецът става от гроба, убива змея, връща момичето на баща ѝ, но в последствие се прибира в гроба си. Според акад. Венедиков, корените на тази легенда могат да бъдат намерени в хетските митове  и по-точно – борбата между бога на бурята (носещ тракийското име Тарку, Таркунт) и змея Илуянка.

 

Макар в опита си да обясни този феномен нашият учен да тръгва в погрешна посока, правейки опит да намеси византийската традиция, определяйки я като посредник между древното хетско предание и българския фолклор, все пак Венедиков дава и много ценна информация в следния пасаж: “Чудно ли е, че старата хититска легенда се е запазила и е продължила да се разказва, и дори да се пее. Гергьовден е на 23 април (стар стил бел. авт.) и е един пролетен празник пар екселанс. И ние нямаме никакви причини да не мислим, че песните за Свети Георги и змеят не са наследник на хититските разкази за убиването на змея от бога на бурята. Една от причините да твърдим това е и фактът, че песните с този сюжет се пеят в България два пъти. Веднъж на самия празник на 23 април и освен това още веднъж на Коледа – 25 декември, когато всъщност в България е започвала Новата година…. ” (Венедиков, 1992, с. 211 – 212).

 

Паралелът между Тpакийския конник и носещият тракийско име хетски бог на бурята (Тарку) не е нито случайност, нито пък е нещо изолирано. Много отдавна, един писар, поданик на Хетската империя документира особено предание, което пък е възникнало още по-рано. Става дума за приказката за Ану (месопотамският бог на небето) и неговите два сина, наречени Лошият и Справедливият – по характера на делата, които те вършат. След смъртта на бащата Лошият започнал да убеждава своя брат, че трябва да се разделят и да си поделят наследството. Добрият се съгласил и делбата започнала, като при това Слънцето станало свидетел и наблюдавало внимателно. Лошият си избрал волът – силно и полезно животно, а на своя брат оставил кравата, смятана тогава за безполезна. Слънцето обаче направило така, че кравата да започне да ражда и да стане полезно животно….След като това станало братята се скарали и повикали Слънцето за съдник на спора им…

 

Акад. Венедиков прави сравнение с българска народна приказка имаща идентичен сюжет. Това е приказката за братята наречени Прав (добър) и Крив (лош), отново въз основа на делата, които те вършат. Подобно на разказа записан от хетите преди повече от 3500 години, и в нашата приказка двамата братя се скарват и търсят духовно лице, поп, който да реши техния спор и да определи кой от тях е по-добър.

 

След като добавя различни допълнителни детайли, като например това, че в хетския разказ има лакуна (липсващ пасаж) и т.н.  акад. Венедиков споменава  следното: “Близостта между българските и хититските (хетските) приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хетитската (хетската) приказка…”. 

Ако държим сметка с това, че нашата приказка е записана през XIX в., а хетската е документирана преди около 3500 години, въпреки огромната времева разлика, която е фактор за поява на промени, въпреки внесения християнски участник – нещо неизбежно за XIX в., приликите са наистина смайващи. По-важното, а и по-интересното е това, че съществуват и други невероятно близки паралели между българските и хетските приказки.

 

В Мотива за Пчелата акад. Венедиков обръща внимание на това, че при хетите един бог се разгневява и изчезва, скрива се някъде. Неговото отсъствие става причина за бедствия и между хората, и между боговете. Преданието е познато в два различни варианта, но и в двата изчезналия бог е Телепину – покровител на плодородието и земеделието. Богът на бурята, загрижен за сина си, изпратил орела да го търси, но това дело не завършило с успех…За щастие една богиня-заклинателка поръчала на пчелата да търси Телепину и като го намери да го ужили по крака и ръката…След дълго търсене пчелата намерила Телепину, ужилила го и макар той отново да се разсърдил, в крайна сметка решил да се завърне, а с него се завърнало и плодородието (Венедиков, 1992, с.108).

 

Богомилските приказки са съхранили подобна история, разбира се в променен, характерен за своето време вид. Иван Венедиков разказва за тази, спомената по-рано от акад. Михаил Арнаудов дуалистична приказка. Там се разказва за това, че едно време дяволът бил като съдружник на бога и работили заедно. Но дядо Господ заженил Слънцето и всекиго поканил на сватбата, само дяволът заминал. Той се разсърдил на Бога, яхнал заек и тръгнал да бяга. Господ пратил след него пчелата ….(Венедиков, 1992, с.108 – 109)…Озадачен от удивителните, спиращи дъха прилики, акад. Венедиков търси обяснение, което да пасне на общоприетите виждания от своето време. Нашият учен изказва предположение, че основите на българските дуалистични (богомилски) предания трябва да се търсят в Мала Азия, като няма директна връзка с хетите. За тях нашият учен смята, че асимилирани от фриги и траки и по време на християнския период са се промъкнали древни мотиви (Венедиков, 1992, с.109).

 

Това обяснение е меко казано несериозно, но акад. Венедиков е принуден да се съобразява с политическата конюнктура на епохата, в която твори. Принуден е да държи сметка с погрешните, недоказани, но общоприети поддържани с фанатизъм виждания. Вярно е, че след краха на Хетската империя, част от нейното оцеляло население потъва в по-многобройните и по-жизнени тракийски маси – старите господари на западна Мала Азия, но да се вярва, че по време на християнството ще се съхраняват и разпространяват древни езически предания, които ще бъдат пренесени на Балканите и пазени от народа ни повече от 1000 години, е лишено от логика твърдение.

 

Политическата конюнктура в миналото принуждава и талантливата етноложка Иваничка Георгиева, да се придържа към общоприетите теории, опитвайки се да обясни важни неща за българския фолклор, в който значително място е отделено за вълка. Макар да прави опити да намери общи неща с обичаите на тюркските башкирци и др. народи, с цел да обясни свидетелството на Лиутпранд (дипломат на крал Отон) за способностите на цар Симеоновия син Баян да се превърне във вълк, проф. Георгиева представя много ценна информация, съобщавайки за примери на ликантропия – превръщане във вълк при траки и хети:

“Митологичната представа за вълка у българите генетически се свързва със славянското езичество, но не трябва да се изключва влиянието на балканското антично население и религията на прабългарите….Корените на обичаите В. Вс. Иванов търси в митологията на древна Анатолия 305. В хетските текстове се съдържат сведения за ритуални преобличания в маски и кожи — за хора вълци, хора мечки и хора кучета (Георгиева, 1993, с. 56 – 57).

 

Съвсем нормално е, че както Иванов, така и Георгиева слагат хетите на първо място – имащи ролята на основоположници на култа към вълците. Не е изненада и това, че се търси връзка с религията на прабългарите, като трябва да се добави, че за култ към вълците при нас пише и Николай Колев, който подобно на своите колеги смята вълчите празници у нас за въведени от прабългарите (Колев, 1987, с. 64).

 

За тези учени е трудно да приемат, че дунавските славени са гетите, част от които са наречени даки, т.е. вълци. Не по-малка трудност за изследователите от миналото е и да приемат, че народа на Аспарух спада към групата на мизите – съседи и роднини на гетите, а и на останалите траки на юг от Дунава. На юг от река Дунав е древния град Даосдава, а за това, че фригийската дума даос (δάος) – вълк се обяснява със стблг. давити – давя, удушавам подобно на вълк е писано отдавна.

 

Дакийското лично име Dāvus е обявено за отговарящо на българското Вълко (Георгиев, 1977, с.45). Колкото до Вълко, то не е ново, защото по мое мнение е документирано по време на Античността под формата Улку (Ουλκου). Засвидетелствано е върху сребърен съд намерен в тракийско могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, описано от наши учени (Манов, Теодосиев, 1993, с. 31 – 42).

 

 

Накрая ще се спрем на нещо, което много интересно, дори сензационно, защото се явява ярко доказателство както за тракийското влияние над хетите, така и тракийското влияние над римляните. В главите засягащи присъствието на дедите ни на Апенинския полуостров и ролята им в оформянето на културата на местното население, бяха посочени редица тракийски по характер топоними, обясними на български език. Бяха споменати и редица общи за българи и римляни древни обичаи, като бе акцентувано на това, че според проф. Евгений Теодоров римският обичай Палелия, Парелия е без съмнение от тракийски произход (Теодоров, цит. Roscher Lexikon, Paulys Real Encyclopädie, 1972, с. 25 – 26).

 

Обичай или по-скоро празник с подобно име съществува и при хетите. При тях той е наречен Пурулия/Purulliia и е смятан за един от най-важните празници (Топоров, 1976, с. 125). След подробно проучване на характера на древния празник руският лингвист Владимир Топоров стига до забележителни заключения. Въз основа на информация от трудове на други учени, Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките (Топоров, 1976, с. 125 – 141).

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници (Топоров, 1976, с. 141) макар и у нас да има пролетни празненства свързани с паленето на огън.

 

Руският учен не се задълбочава върху важната подробност – защо българският език показва такава голяма близост с тракийския, но въпреки това приносът му към откриването на истината е огромен. Топоров е направил каквото е могъл, а това не е никак малко, защото сега ние разполагаме с поредното доказателство както за древността на езика ни, така и за ролята на нашите деди в изграждането на културата на римляни и хети. С това пък става пределно ясно, че пренаписването на българската история, а и тази на древна Анатолия е наложително – изискват го фактите, но най-вече справедливостта.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В YOUTUBE, ОПИТВАМ СЕ ВСЯКА СЕДМИЦА ДА ПУСКАМ ПО ЕДНО ИНТЕРЕСНО ВИДЕО. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! :)

https://www.youtube.com/watch?v=P-AJV1C7pzc&t=695s

 

 

            Използвана литература:

 

1.Венедиков. И., Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992.

2.Георгиева И., Българска Митология, Издателство Наука и Изкуство, София, 1993.

3.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

4.Колев Н., Българска етнография, Изд. Наука и изкуство, София, 1987.

5.Манов М., Теодосиев Н., Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993.

6.Теодоров Е., Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Изкуство, София, 1972.

             7.Топоров, В. Н., Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки, Балканский Лингвистический Сборник, Издательство Наука, Москва, 1977.

 

ДОБРА НОВИНА ЗА ТЪРСЕЩИТЕ ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

В новата си книга, която се надявам да се появи скоро, съм подготвил много изненади. Не става дума за том III на “ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК”, а за междинна работа. На този момент не мога да споделя какво ще е заглавието, но и на това ще му дойде времето. Тракийски речник разбира се ще има, подготвени са 550 думи, които ще зарадват мнозина поради близостта си с българските думи.

 

Новата ми работа обаче засяга не толкова езика, а по-скоро непознатата история на траките. Немалко хора знаят, че по време на Бронзовата епоха, траките дардани и мизи (наречени по-късно българи) са съседи и съюзници на обитаващите Анатолия хети. По този въпрос е писано отдавна и учени като проф. Калин Порожанов и др. са дали хубава информация.

 

                                               Печат на хетския владетел Таркондемос (по Chipier, Perrot)

Има обаче и данни, на които нашите историци и траколози не са обърнали внимание, или поне не са успели да популяризират откритията си. Става дума за тракийското влияние над хетите. Зная, че за доста хора тема с подобно заглавие би предизвикала недоумение, а дори скептицизъм, но това е нормално. Новото винаги бива посрещано със съмнение, а в нашия случай се сблъскваме с още един проблем – недостатъчно добре проучената тракийска история.

 

Данни обаче има и то немалко. В новата си книга ще представя интересни подробности за тракийската богиня-майка Епта, за причината за присъствието ѝ в пантеона на хетите, но и този на митаните. Това е народът, от който произлиза египетската принцеса Нефертити, чието истинско име е Тадухепа и е свързано с тракийския теоним Епта, позната и като Хепат, Хебат и т.н.

 

Най-хубавото е, че новата информация е подкрепена и от проучвания на специалисти. Що се касае до тракийското влияние над хетите, ще посоча лингвистът Владимир Топоров, публикувал през 1977 г. един невероятно ценен материал за нашата история. Заглавието на труда е Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки (Хетският празник Пурулия, латинския Парилия, Палилия и техните балкански корени).

 

Хетски колесничари, или по-скоро служещи в хетската армия мизи (по Chipier, Perrot)

Историците знаят добре, че Пурулия е един от най-тачените празници на хетите, но името не може да бъде обяснено на хетски език. Същото важи и за римския Парилия, Палилия, чието название няма смисъл на латински език. Хетското и латинско название си приличат, обредите по време на празника си приличат, но тук вече поддръжниците на догмите хвърлят котва и не желаят да проследят логическия развой.

Не е тайна, че никога не е имало директен контакт между италийските народи и хетите. За да се наложи обред обаче е нужен не просто контакт, нужно е дългогодишно влияние, но според общоприетите теории хетите не са успели да установят свои колонии на Апенините, а пък римляните идват в Анатолия около хилядолетие след краха на Хетската империя.

 

На пръв поглед се сблъскваме със загадка, но ако следваме здравия разум, ще намерим бързо разрешение на проблема. Най-логичното обяснение е това, че както римляните, така и хетите са повлияни от едни и същи хора, които благодарение на по-високата си култура навремето са успели да наложат свои обичаи.  

 

Въз основа на информация от трудове на други учени, Владимир Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките.

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur и със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници, които са му по-добре познати.

 

Този извод руският лингвист прави през 1976 г., като трудът му бива публикуван през 1977 г. в “Балканский Лингвистический Сборник”. Няколко години по-рано, през 1972 г., нашият етнолог проф. Евгений Теодоров издава работата си “Тракийско наследство в българския фолклор”. След подробен анализ и позовавайки се на работи на други учени, Теодоров пише следното:

“…римският празник Палилия, честван от римляните на 21 април, е бил тракийски по произход, както може да се заключи от следното: 1. Съществуването на двете обозначения на празника (163) – Палилия и Парилия – говори за заемка на думата палилия, която по-късно подхвърлена в латинския език, по закона на дисимилацията се превръща в Парилия, която се и налага в по-голяма степен. 2. Божеството Палес, което е чествано на празника, вероятно е преминало в Рим от чужд култ. Иначе не би могло да се обясни, че представата за него е толкова смътна, че то бива считано “ту за бог, ту за богиня” (164), че е било познато в историческо време само по име, и то въз основа на самия празник (165), че е могло да се развие формата Парилия за обозначаване на празник в чест на Палес и, че “не може да се смята за задоволително нито едно от обясненията на името Палес чрез латинския език” (166). 3. Трудностите, които се явяват от това, че божеството “покровителства и пастирите и града” (167), възникват на римска почва и са обясними чрез тракийския култ на херос…”

 

Откритията на Теодоров и Топоров са важни за нас българите. Жалко е само, че и двама учени не са обърнали достатъчно внимание на още един аспект от областта на лингвистиката, който би им помогнал да засилят своята позиция. Става дума да общите за траки, хети и римляни топоними и хидроними. Пример може да се даде с Арина – име на селище в Тракия, сродно на друг тракийски топоним – Арне, а и на намиращата се в земите на хетите Арина, да не пропускаме намиращите се на Апенините Арна и Арнус.

 

В книгата си за тракийските езикови остатъци акад. Дечев изказва предположение, че трак. Арне е дублетна форма на трак. Арина, споменава виждането на Емил Форер, който тълкува хетското (лувийското според Форер) име Арина със санск. rinati – теча, тека, но и със стблг. ринѫти – тека, теча, изтичам. Така излиза, че не само името на хетския празник Пурулия може да се обясни с български думи, но същото важи и за важния за хетите град Арина. Обърнем ли поглед към римляните виждаме, че името на техния празник Парилия, Палилия също е тракийско и може да се обясни със стблг. палѭ – паля, а също и запури, пърля, като на всичко отгоре, латинските Арна, Арнус могат да се обяснят със стблг. ринѫти – тека, теча, изтичам.

 

Забележете връзката – необясними на хетски и латински имена на празници са обявени за тракийски по произход, а обяснението получаваме с помощта на старобългарския език. Това разбира се не е случайно и примерите не са един – два. В предстоящата да излезе книга са представени повече паралели, като са описани и повече общи за българи и хети, българи и римляни обичаи и ред други неща.

 

За мен е загадка защо нашите траколози не са използвали откритията на Владимир Топоров и Евгений Теодоров и не са ги популяризирали сред широката публика. Все пак не се касае за съмнителни спекулации, а за базирани на солидни аргументи изводи на радващи се на добро име учени. Загадка е и това – защо не е проучен добре въпроса около почитаната от траки и хети богиня Епта. Нейното присъствие в хетския пантеон е интересно, но култа ѝ при митаните е по-важен, не само поради връзката с Нефертити, не само поради връзката с новата религия, която Ехнатон се опитва да наложи в Египет, но и поради други неща.

 

Представеното в настоящето есе е само кратък фрагмент от това, което може да се очаква от предстоящата да излезе моя нова книга. Тя е пълна и с много други непознати за повечето хора факти, които ще изненадат приятно всеки родолюбив българин. Тези, които прочетат книгата вече няма да вярват на заблудата, че хората на княз Аспарух са се оформили като народ далеч от Балканите, а ще са уверени, че както Аспарух, така и поданиците му спадат към голямото тракийско семейство. Тези, които успеят да прочетат предстоящата да излезе работа ще се уверят и в това, че езика ни е много древен и се е оформил на Балканите, а не в Припятските блата, както твърдят повечето учени.

 

Сигурен съм, че ще има и недоволни хора. Това ще са тези, които упорито поддържат измислицата за номадския характер на ранносредновековните българи, измислицата за титлата кан и ред други вредни манипулации. Проблемът обаче не е мой, а на тези, които са избрали не да следват истината, а конформизма и така са застраховали заплата и топло местенце. Каквото и да прави човек, рано или късно последствията идват и всеки жъне това, което е посял.

 

 

ИЗЛЕЗЕ КНИГАТА “ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК”

Често съм казвал, че хубавите неща стават бавно. Сега вече и съмишлениците ми са напълно уверени в това. Измина доста време от момента, в който обявих, че съм събрал доста думи за съставяне на нов, голям тракийски речник, до днешната дата, на която може да се каже, че планираното вече е реалност. От днес книгата вече е физическо тяло. Бях уведомен, че ще е наличност в повечето наши книжарници, а е възможно и да се поръча директно от издателство Атеа.

 http://ateabooks.com/home/6451-tajnite-na-trakijskiya-ezik-poslaniyata-na-drevnite-nadpisi.html?fbclid=IwAR3cGejZQ25wRQx8FIRnoENIP1tOOy0_9lTfl_SRBpubv6JKBXSqZ1EgaS0

Илюстрацията на корицата е дело на Теодор Манолов, който не е случаен човек. Освен, че е талантлив художник, той е подел инициатива за популяризиране на образа на Спартак – тракиецът разтърсил Рим до основи със своето въстание. Теодор е син на Любомир Манолов, когото мнозина от нас познават благодарение на комикса “Спартак” от списание “Дъга”.

Реших да разделя материала на два тома. Първият, който излезе днес 10 март 2020 година, е написан на достъпен език. Чете се лесно защото съм се постарал да използвам колкото може по-малко научни термини. В Том 1 на “ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК” съм дал своите тълкувания на древните надписи от Ситово, Езерово, Дуванлий, Кьолмен, Браничево, Самотраки и т.н. За да има база за сравнение съм представил и тълкуванията на други хора. Никога не бях предполагал, че между различните надписи има връзка, че се употребяват едни и същи религиозни формули. Останах не просто изненадан, а приятно изненадан. Надявам се и читателите ми да останат приятно изненадани.

Понеже тракийските глоси са важен източник на информация, представих вижданията си за тяхното тълкуване на български. Като цяло, глосите са разделени на две групи – първата засяга тракийски думи, за които специалистите са посочили и български сродни думи, а втората група засяга глосите, при които важна информация е пропусната, най-вече българските съотвествия. Със сигурност доста от набавилите си книгата ще останат разочаровани от методите на нашите специалисти, но нека не забравяме, че всяко време носи своето бреме. Да кажеш истината е доблестно, но невинаги е безопасно.

Информация за речта на далечните ни предци може да се извлече и от топонимите и хидронимите – названията на населени места, реки. Използвал съм най-вече тези, за които има указания, че името на даден древен град отговаря на характера на местността. За град Дибалтум например знаем, че се е намирал до блато. В такъв случай не е трудно да се види, че частицата балт отговаря на стблг. балтии-блато. За тракийското селище Вода знаем, че се намира на брега на Дунава, т.е. до вода и така става ясно, че по времето на Прокопий, нашата дума за вода вече е придобила вида, в който я познаваме днес.

В края на Том 1 на “ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК”, като приложение съм дал списък с тракийските племена, тяхната локация, а в някои случаи и кратка история. Смятам, че за почечето читатели ще е изненада да разберат колко много са били тракийските племена- над 140.

В Том 2, тази информация ще бъде разширена както по отношение на броя на племената, така и по отношение на историята им, а тя е интересна защото има траки лигури, има и лигури, които живеят в съседство със старите римляни. Киконите са локализирани от различни автори по Беломорието, познато на римляните като Mare Thracicum, но давайки описание на народите на Индия, Плиний споменава за други кикони. Докато Страбон поставя траките сарапари в Кавказ, то Плиний намира техен клон до Бактрия. Това не са прости съвпадения, а свидетелства за древните походи на дедите ни и ролята им в създаването на културата на други хора.

Вторият том ще е по-голям като съдържание, като ще бъде обърнато повече внимание на подробностите. Във тази работа ще бъде представен и тракийския речник, чийто брой думи надвишават многократно всичко, което е представяно до този момент. Там е посочено къде е намерена думата, споменати са лингвистите подложили я на анализ, като разбира се бъде дадено не само българското съотвествие, но също и сродните думи от санскрит, авестийски, гръцки, латински, старовисоконемски, староисландски – езикът на викингите, сръбски, полски, украински, руски.

Със сигурност, нито Том 1, нито Том 2 ще се радва на популярност при историците и лингвистите ни. Тяхната позиция е диаметрално противоположна на моята. Макар доказателствата за древните балкански корени на българския народ да стават все повече и повече, това не стряска научната ни общност изобщо. Дори напротив, наблюдават се субтилни опити за възкресяване на теорията за тюрко-алтайския произход на старите българи.  Поне за мен това е притеснително явление и се надявам с Том 1 и Том 2 на ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК, да успея да внеса яснота в това чии потомци сме ние българите, колко древен е и къде се е оформил нашия език.

Струваше ми много време да намеря нужната информация. Това бе дълъг и труден процес, но благодарение на будни хора и приятели, успях да се сдобия с това, което ми трябваше. С всяка нова придобивка увереността ми растеше все повече и повече. Архивът ми стана огромен и това спомогна както да изградя теориите си, така и да мога да сравнявам и проверявам.

Едно е да събереш много информация, а съвсем друго е да я провериш и преработиш по такъв начин, че да е лесно разбираема. A темата е сложна, всъщност, ако трябва да съм напълно откровен - направена е сложна. Езикът на Орфей е обявен за мъртъв и дори голяма част от най-интелигентните хора искрено вярват в това. Причината се крие най-вече в липсата на достъп до ценна информация, а и в това, че е трудно старите ни виждания да се променят. Веднъж чули и приели нещо за вярно, ние го защитаваме защото то е част от нашия свят.

                 Страница от Том 1 на Тайните на тракийския език

B миналото сравнително лесно бяха наложени заблуди понеже всички ние  сме склонни да вярваме на хората радващи се на уважение и престиж. Щом те кажат нещо – трябва да е истина. В много случаи това е така, но понякога не е. Понякога това, което казват хората с титли няма абсолютно нищо общо с истината и реалността. Дори най-високо образованите грешат, а някои от тях даже работят усилено против истината, под давлението на политици и колеги.

Нека не забравяме, че учени радващи се на престиж създадоха македонския език и го обявиха за нещо различно от българския. Днес има катедра по македонистика, има английско-македонски речници като този на Душан Црвенкоски, Издателство Венециjа, Штип, 1997 г.

Защо тогава да се учудваме, че и езика говорен от Орфей е обявен от определени учени за нещо различно от българския? Да, казват го специалисти, някои от тях са безспорно интелигентни хора, но поради една или друга причина, волно или неволно, те са се поставили в услуга на заблудите.

Трябва да призная, че определени езиковеди посочват определени общи неща между тракийски и български. Става дума за общи умалителни наставки, начин на синкопиране на думи, окончания на имена в звателен падеж, редуциране на неудареното е в и, а и това, че типичното за българския език екане е якане не е ново явление, а се среща още в речта на Орфей.

Споменат е и факта, че още по време на Античността, тракийския е започнал да губи падежите си, а точно с това, че е аналитичен, българския се отличава от останалите езици от славянската езикова група. Не на последно място е лексиката. Много тракийски думи са се запазили непроменени до днес. Пример може да се даде с: аз-аз, до-до, стан-стан, стар-стар, кал-кал, бела-бяла и т.н.

Както се уверяваме - информация за характера на тракийския език има, но тя бе на разположение само на специалистите. Важни неща бяха открити от различни лингвисти, но никой от тях не събра смелост да събере всички открития на колегите си, да ги систематизира, а и да обясни важността им. Ако не събереш по правилен начин камъчетата на една мозайка, как ще разбереш каква е картината?

Моята заслуга е, че успях да събера различните парчета от мозайката. Намерих доста интересни сведения в работите на Кирил Влахов, Вилхелм Томашек, Владимир Георгиев, Димитър Дечев, Георги Сотиров, Иван Дуриданов, Владимир Нерознак, Юрий Откупщиков, Ото Хаас, Паул Кречмер и др.

Да ce натъкнеш на важни неща за езика на Орфей, да изковеш доказателства за това, че този език никога не е изчезвал е хубаво, прекрасно дори, но освен аргументи от областта на лингвистиката, са нужни и обяснения за историческите проблеми. Не може само въз основа на определени общи неща между тракийски и български да се заяви: хората наричани от римляните траки, не са изчезвали! Нужни са още доказателства - ясни, проверими неща, които да покажат, че официалните теории за смесването на три различни народа - романизирани траки, славяни и прабългари, през 681-ва година, са неиздържани.

В Том 1 съм дал съм предостатъчно данни, от които може да се разбере, че през 681-ва година се събират три групи на един и същ народ и това обяснява смайващо бързата консолидация на България. Хора от различен произход, хора говорещи различни езици и имащи различна култура не са в състояние да се смесят бързо. Англичаните са вече 1500 години на Британските острови, но не са успели да асимилират напълно уелсците, ирландците и шотландците.

Ползвайки работите на родолюбиви изследователи като Ганчо Ценов, Д.П. Даскалов, Кирил Рилски, Данаил Юруков и др., успях да събера достатъчно ценна информация, която да ми помогне да обясня, че в нашите земи може да се говори за уникален континюитет – от Каменната епоха до наше време. С други думи – откривателите на колелото, изобретателите на писмеността, създателите на първите градове на Европа, а също така героите възпети от Омир, удивили Херодот, Тукидид, Страбон и Ливий спадат към един и същ народ, чиито пълноправни наследници сме ние.

Несъмнено, през тези 9000 години съотношенията на групите на местните хора и колонисти, нашественици са се променяли ту в чужда, ту в наша полза, но никой не е успял да ни прогони или промени съществено, никой не е успял да ни претопи. На никого не се е одало да заличи традициите ни. Ето това ни отличава от великите някога шумери, хети, етруски, финикийци, митани. Падайки в праха те са напускали страниците на историята завинаги, а ние отново и отново сме се надигали от пепелищата, и макар с тежко бреме на рамената, сме успявали да достигнем до нов разцвет.

Ние сме реликва от стария свят и то уникална, непокварена и непохабена реликва. Загубили сме много, но най-важното сме запазили – духът си. Въпреки черното небе над нас, въпреки, че враговете ни никога не са спирали да ни копаят гроба, ние пак ще възкръснем!

ТРАКО-ПЕЛАСГИЙСКИТЕ КОРЕНИ НА ГРЪЦКАТА МИТОЛОГИЯ

Далечното минало ме е вълнувало винаги. Бях още дете когато се запознах с така наречената гръцка митология. Герои като победилия Минотавъра Тезей, успелият да убие ужасната Горгона и имащ крилат кон Персей грабнаха веднага вниманието ми. Cилен интерес предизвикаха също историите на нимфата Дафна, на титаните Япет и Прометей, на бога на войната Арес и т.н.

По-късно прочетох за обитаващите Беотия хора наречени минии и техния праотец Миний, за цар Атамант, за Тантал, Пелопс и Ниоба. Разказите за техния живот, премеждия и деяния останаха дълбоко вкоренени в паметта ми. Навремето обаче и през ум не ми минаваше, че всички тези фигури от митологията нямат нищо общо с гърците. Дори в най-смелите ми мисли не съм гледал на Арес, Миний, Япет и др. като на част от българското културно наследство.

Причината за това бе проста: моето съзнание, подобно на съзнанието на милиони сънародници бе отровено с безброй лъжи. Реално няколко поколения българи израстнаха със заблудите за късното идване на дедите ни на Балканите от север и изток. Никой не дръзваше да помисли, че историята ни не започва през прословутата 681-ва година, а повече от 6000 години по-рано.

Тъжното е, че още през 30-те и 50-те години на ХХ век е имало информация, която е позволявала да се сложи край на догмите, но тази информация не е използвана. Благодарение на мащабни антропологични изследвания стават ясни две неща. Първото е, че ние българите сме твърде отдалечени от народите на Средна Азия, а второто, което е и доста по-важно: повечето от нас принадлежат на понтийския антропологичен тип - вариант на средиземноморската раса, към която са принадлежали и повечето от древните балканци познати като траки и пеласги.

Малко по-късно, през 70-те години излязоха интересни работи на траколози, етнолози и езиковеди, като Георги Михайлов, Владимир Георгиев, Иваничка Георгиева, Николай Колев, Кирил Влахов и др. От изнесените денни стана ясно, че основните ни народни празници, обреди, обичаи са тракийско наследство. Същото може да се каже за определени наши носии, земеделски сечива, пастирски атрибути.

Най-интересното може би бе от областта на езика. Касае се за това, че според Владимир Георгиев в тракийския език се среща абсолютно същото явление, което е най-типичния белег на българския език – екането и якането. Кирил Влахов пък направи смелото изказване, че речта на идващите от север от Дунава през късната Античност племена наречени стари славяни, е изключително близка или дори идентична с тази на местното балканско население – траките.

За разбирането на истината, тези сведения бяха безценни. От една страна обаче открития бяха известни само на шепа специалисти. От друга страна, никой друг страничен изследовател не намери смелост да събере сведенията намерени от своите колеги на едно място и споявайки данните в отделен труд да докаже, че историята ни трябва да се преразгледа и трябва да бъде обяснено, че ние българите сме пълноправни наследници на народа, който Омир и Херодот наричат траки.

На трудовете на родолюбивите изследователи доказващи, че сме потомци на древен балкански народ, казионната наука гледаше с пренебрежение. Макар да бяха пълни с ясни доказателства, книгите на  Цани Гинчев, Никола Йонков Владикин, Д.П.Даскалов, Кирил Рилски, Иван Селимински, Ганчо Ценов, Георги Сотиров останаха невидими за широката публика.

Липсата на синтезиран труд на български или чужди учени за истинския произход на народа ни, бе причината, напредъкът в моите изследвания през 80-те и 90-те години на ХХ век да бе незначителен. В края на 90-те години обаче намерих нова, непозната до този момент информация в слабо известни работи на Кирил Влахов, Георги Сотиров, Артър Еванс. На още по-ценна информация се натъкнах в началото на ХХI век, най-вече след 2004 г. Тогава успях да намеря гръцкия етимологичен речник на Хялмар Фриск, на речника на Франк Мюлер, изследванията на фламандските лигвисти Аренд Ян ван Виндекенс и Алберт Карни.

Малко по малко ми ставаше ясно, че предположенията ми за произхода на имената на селища от древна Гърция, на имената на древни божества и герои,  са не просто моя спекулация, а реално се подкрепят от открития на известни и уважавани учени. Благодарение на Хялмар Фриск разбрах, че героят Персей, от чиито подвизи аз се възхищавах носи негръцко име.

Фриск търси тълкуване на името Персей със стсл. (стблг. бел.авт.) перѫ-пера, бия, удрям, т.е. Персей означава боецът, този, който перва, бие, удря. Сродни на Персей са  епитета на Хероса Перкос, названието на тракийското племе перхеби (перкаибои бел.авт.), а и името на мизийския град Перкота.

Древният, победил Горгоната герой, е известен и с бързият си кон Пегас, чието име обикновено се обяснява с гръцката дума пеге-извор. Потърсих етимологията на пеге-извор и установих, че както Пегас тя също не притежава ясно обяснение на гръцки.

Несъмнено има връзка между Пегас и пеге-извор, но каква е тя?  За моя радост този път отговорът дойде от работа на български учен. През 1975 година езиковедът Кирил Влахов публикува своята творба “Тракийски Фонетични Явления в Българските Говори”. Разглеждайки родопските диалекти Влахов споменава думата пегат-бегат, бягат и я сравнява с името Пегас, което пък обяснява с *beg(h)ǝ-so-s- бяг, бегач.

Що се касае до Горгоната (Гοργώ), интересни сведения за произхода на името ѝ намерих отгово при Фриск, който макар да изразява съмнения по отношение на виждането си на своя колега Остхоф, отгосно това, че Горгона може да се обясни със стсл. (стблг.бел.авт.) гроза-ужас, все пак споменава информацията. Данните впрочем са споменати и в Български Етимологически Речник, Т 1, там има съпоставяне на гроза и Гοργώ, като разбира се, се уточнява, че връзката е несигурна.

Историята на Дафна е трогателна, красивата девойка дава обет за безбрачие, но пленен от хубостта ѝ бог Аполон се влюбва в нея и под влиянието на стрелите на Ерос, Аполон започва да преследва Дафна. Тя, в отчаянието си се моли на своя баща – речния бог Пеней, да я спаси. Спасение идва, но по необичаен начин – нимфата е превърната в лаврово дърво, известно още като дафна. Огорчен, но неспособен да забрави любовта си, Аполон си прави лавров венец и това се превръща в свещен символ. Лавровото дърво е известно не само с вечно зелените си листа, но и с приятния си аромат.

При изследването на речта на предгръцкото население, Мирослав Катичич споменава за сравнението, което неговия колега Будимир прави между δάφνη, δαύχνα/ дафна, даухна- названието на лавровото дърво със сърбохърват. duha-дъх, миризма. Тук несъмнено трябва да се добави българския глагол дъхна-мириша.

Трябва да се кажат няколко думи и да бащата на Дафна, и по-точно - речния бог Пеней. За тълкуване на това име, нашият езиковед Владимир Георгиев предложи стсл. (стблг.бел.авт.) дума пѣна-пяна. Както Персей, Пегас и Горгона имат обяснение на български, така също Дафна е Пеней са имена, за чийто смисъл българският дава най-добро обяснение.

Поради твърдението на Йордан, че богът на войната Марс (Арес) произлиза от средите на гетите, а и заради факта, че името на този древен тракийски бог е споменато в минойски Линеар А надпис под формата Арей, интересът ми към значенито на името бе голямо. Смятах, че за бог на войната би било подходящо име със значение този, който е яростен, а обяснение би могло да се получи със стбл. iарити сѧ-яростен съм, гневя се, iарость-ярост, гняв. За сродна дума смятах арийската irasyati-яростен съм, гневя се.

Споменавайки за виждането си в свои работи публикувани в интернет, аз срещнах критика и дори насмешка от страна на специалистите. Оказа се обаче, че съм прав. Разбрах за това прочитайки работата на фламандския лингвист Алберт Карни, който също търси обяснение с irasyati-яростен съм, гневя се: “Ares, dieu de la guerre, tire son nom — comme les anciens l’admettaient deja — de la racine de gr. άρή ≪ violence, destruction≫ (sans, irasyati ≪ il entre en fureur ≫.”  Като имаме предвид, че дори старите гърци гледат на Арес като на Тракийски бог, а Тракия е негово свещено място, то не е трудно да се разбере, че гр. дума άρή-насилие, разруха е заемка от речта на дедите ни.

Hасмешка срещнах и когато направих опит да изведа името на сина на цар Приам Парис от борити сѧ-боря се. И в този случай обаче се оказа, че не нашите специалисти са прави а аз, понеже уважаван и способен фламандски лингвист притежава същото виждане: Парис означава борец, боец, елементът порис се среща в типични тракийски имена, а сродна дума е санскр. prtana-борба: “Paris, heros troyen qui emporta Helene. — Quel que soit son role dans l’epopee, son nom signifie : combattant — Divers noms thraces se terminent par -ηορις  frappeur (i. eur. per ≪ frapper ≫ > sans, prtana ≪ combat.”

Друго важно божество от така наречената гръцка митология е Деметра.Едно от алтернативните имена на богинята на урожая и природата е Сито. За това название Карни смята, че отговаря на думата за жито - σίτος: “Sito, surnom de Demeter en Sicile, d’apres σίτος  ble, froment.” От своя страна Франк Мюлер смята, че σίτος-жито е заемка в гръцкия. От чий език е заемката не е трудно да се разбере, ако знаем, че ситони е име на тракийско племе, а пък и дошлите от Африка и занимаващи се предимно с отглеждане на кози данайци, са научени на земеделие от дедите ни.

Трудовете на Алберт Карни се оказаха истинско съкровище. При анализа на името на изворната нимфа Егерия, фламандският лингвист предлага литовската ezeras и слав. (стблг. бел.авт.) ѥзеро, като посочва и връзката с течащата в Аида река Ахерон: “Egeria, fut originairement une nymphe des sources. Son nom fut compris comme venant de e-gerere, ce qui a amene les gens a en faire ≪ celle qui extrait l’enfant chez les accouchees ≫, mais en tant que deesse aquatique, il vaut mieux admettre que son nom etait egeria, venant de l’i.e. eghero- ≪ flaque ≫ (d’ou lith.ezeras, a. slav. jezero, gr. Άχέρων ≪ fleuve infernal)”.

Литовският език подобно на нашия показва силна връзка с речта на Орфей, но не литовците, а българите са свързвани с най-старото балканско население: мирмидони, пеони, мизи. Самите тракийски изворни нимфи не са нищо друго освен нашите самодиви, а почитта към определени извори се е запазила в нашия фолклор до ново време.

Характерни за българския фолклор са не само самодивите наричани тракийски нимфи по време на Античността. В преданията на дедите ни има и представители на злите сили като например вампира. При анализа на името Емпуса – демонично същество от антуража на богинята Хеката, цитирайки Франк Мюлeр, Карни посочва връзката с думата вампир: Empusa (gr. ’Έμπονσαί), sorte de fantome, accompagnant Hecate. Nom generalement rattache a gr. εμπάομαι ≪ s’emparer de ≫, mais que M u l l e r (Gr. Ned. Woord., s. v.) propose de rattacher a la racine du yougo-slave: vampire.”

He само Емпуса се обяснява с думата вампир, но на гръцки името на демоничното същество няма смисъл. При анализа на Έμπονσα Хялмар Фриск уточнява, че названието е необяснено (на гръцки): Unerklärt. Древната форма на вампир е била *onpir, *ompir, *ompus, от което гърците са направили Емпуса/ Έμπονσα.

С митични същества от далечното минало е свързана и българската дума кобар-човек, който предсказва лошо. Става дума за названието на хтоничните божества познати като Кабири, велики богове. Посочвайки връзка с името на индийския бог Кубера, гр. название за демон κόβαλος, нем. Kobold  и т.н., за обясенние Карни се обръща към думата кобь-съдба, участ: “En outre, quant a la racine, on a extrait le nom de i. e. kob- ≪ bonne fortune, bon genie ≫ [a. slav. kobi].” Такова прочее е и виждането на Димитър Дечев, който при анализа на името Кабири предлага стблг. кобь-участ, съдба.

За обитавалия древна Беотия (Централна Гърция) народ минии, Карни търси обяснение с ie. mei-движа се, минавам и слав. (стблг. бел.авт.) minuvati/минувати-минавам, движа се, отивам напред: “Leur nom, comme celui des Minyens, peut etre mis en rapport avec la rac. mei ≪ courir, errer ≫ qui forme le verbe slave minuvati ≪ aller de l’avant.” Понеже миниите са скитали, Карни смята, че точно това е наложило името обяснимо с минати (минавам, заминавам).

В проучванията си Карни засяга героят Милет и град Милет, който е познат на хетите под името Милаванда. Селището е в западна Мала Азия и е известно с древността си. За името фламандския лингвист предлага прилагателното мил-благ, благоразположен и посочва, че със същата семантика са и други градове като Олбия, Гаудиакум и т.н.: “Miletos, eponyme de Milet. Diverses villes portent ce nom qui semble etre une forme stereotypee du type d’Olbia (voy. ce nom) et des Gaudiacum, Blandiacum des Gaules. Il faut, en effet, comparer ce nom a lith. mylos ≪ agreable ≫, a. slav. milu.”

В българската именна система, имената с корен мил са забележително много, като най-интересните от тях са Милат и Милете. Нека се запитаме – къде са били дедите ни по време на Бронзовата епоха, ако в хетските летописи е споменат град, чието име е българско? Съседи на хетите са мизите, които през XIII в.пр. Христа помагат на цар Муватали да победи не кой да е, а египетския владетел Рамзес Велики. За същите тези обитаващи Мала Азия мизи Димитъ Хоматиан твърди, че са предци на българите.

Българският характер на Милет не е изключение защото недалеч от това селище е град Лебедос. Малко след Алберт Карни, живеещият в Канада български изследовател Георги Сотиров тълкува името на намиращият се в близост до Милет град Лебедос с думата лебед: “LEBEDUS. Strabo (14. 1. 29) places this city in Lydia. A festival in honour of Dionysus was held there every year. Dionysus was the Greek name of the Thracian sun-god Sava, or Sabazios, also known to the Romans under the name of Pater Liber, or Bacchus. Lebed in Slavonic means "swan", and it is conceivable that the name of the city came from some "swan lake" in the neighborhood. ”

В гръцката митология е спомената и Земела – майката на Дионис. За името ѝ Карни предлага думата землia-земя, като добавя и фригйската дума земело: “Semele, mere de Dionysos. C’est le nom thrace de la terre (phryg.ξεμελω). — Comp. l’a. slav. zemlja ≪ terre.” Нашият езиковед Владимир Георгиев също се спира на стблг. землia-земя, тълкувайки името на богинята Земела.

Принадлежащите на дедите ни предания, записани от гърците и представени като старогръцка митология, съдържат сведения и за Гордий – основател на столицата на Фригийското Царство Гордион. За името на този герои, Карни търси обяснение с думата град: “Gordias, phrygien, fondateur de Gordion. Forme phrygo-pelasgique de l’i.e. ghrdho- ≪ enclos, forteresse, ville ≫ (d’ou ail.Garten, anc. slav. grad ≪ ville ≫).

Сведенията на Карни са много, няма как да се посочат и обяснят в тази работа, но си заслужава да се спомене виждането на фламандския учен по отношение на значението на името Троя, героят Трой, нимфата Траке и връзката с етнонима траки.

Карни смята, че Трой, Троя, нимфата Траке, а и траки могат да бъдат обяснени с i.e. treu-охранен съм, едър съм, голям съм, процъфтявам: “Tros, eponyme de la ville de Troie. — Ce nom pourrait bien etre derive de l’i. eur. treu ≪ etre florissant, fort, puissant ≫ (voy.Thrakes).... Thrake, heroine, eponyme de la Thrace. Le nom des Thraces (Θράϊκες) vient apparemment de *Trausikes, derive de l’i.eur. treus ≪ etre florissant ≫”.

Така нареченият индоевропейски корен trеu намираме в стблг. трѣва, чието най-древно значение е храна, сродна е и гр. τρέφω-отхранвам, храня, гледам, грижа се, която разбира се е трако-пеласгийска заемка в речта на дедите на южните ни съседи.

Трябва да се отбележи и това, че на старобългарски трѣва означава млади посеви, ниски зелени растения. За варианта на трѣва, а именно трава в БЕР се казва, че притежава значение смилам, ям консумирам, да не забравяме и диалектните ни думи труя, труям, потрувам-ям, изяждам. Според Карни Троя, Трой, Траке и траки притежават значение благоденстващи, процъфтяващи.

Списъкът с древни божества, чиито имена се тълкуват с помощта на български, а не на гръци е значителен, като това не е някакъв феномен. Обяснението е лесно и логично: ние сме потомци на най-старото цивилизовано население на Балканите. Ние носим тяхната кръв и характер, тачим техните празници, говорим развит вариант на техния език.

Персите не успяха да покорят и заличат дедите ни от лицето на земята. На римляните също не се отдаде да асимилират предците ни. Дошлите с огън и меч османлии децимираха народа ни, но не го пречупиха. Южните ни съседи обаче почти постигнаха целта си сеейки упорито лъжи в продължение на дълги векове. Самите гърци са пришълци от Африка, както твърдят Херодот, Страбон, Плиний, а и както се доказа от генетиката показала близостта на гърци и етиопци. Това не попречи на южните ни съседи да изкарат нас чужденци на Балканите, макар да няма абсолютно никакви доказателства за това.

В нови времена когато Европа започна да съчинява историята си, под влияние на филелинизма лъжите на дедите на южните ни съседи бяха приети безкритично и дори охотно защото пасваха идеално на интересите на новите господари на континента ни. И така, ние едва успели да оцелеем физически под игото на ориенталците, почти бяхме унищожени...от писалките на учените.

Перото действително се оказа по-силно от меча, а вперилите предимно в кариерата си посредствени чиновници, наричащи себе си историци и археолози, се оказаха по-страшни врагове на народа ни от горделивите перси, амбициозните римляни и жестоките османлии. Както каза Ценов:  Калето (крепостта) бе предаденo отвътре.

Страшно е когато собствените ти учени помагат за отравяне на съзнанието на цял народ. Страшно е, когато уж свои поддържат теории, които не просто са грешни, но и обслужват интересите на чужди политически сили. Страшно е, но посредствения човек не вижда по-далеч от носа си, съвестта му е приспана със сребърници, а ушите му са запушени от хвалебствията и угодническата поддръжка на своите заместители и ученици. Никой не се притеснява, че културното ни наследство бива подарявано на чужденци, никой не се притеснява от евтината продажба на славата на дедите ни.

Дано успеем да се преборим с тази ужастна напаст, защото ще е жалко тези, които бяха богове на бойното поле, тези, които пръскаха знания и будеха заспалите, тези, от които се възхищаваха дори чуждите врагове, да бъдат победени от джуджета – ренегати, забравили завета на дедите си.

Има надежда и тя е не само в това, че с интернет новата информация се разпространява бързо. Обнадеждаващо най-вече е това, че все повече сънародници разбират истината и броят на пробудените расте бързо. Това вбесява и плаши чуждопоклонниците, сега те са задъхани от страх и злоба, но какво да се прави – Ако посееш ветрове, ще жънеш бури. Съдбата въздава всекиму заслуженото. Каквото и да става, народът ни ще получи своята награда и световни признания, а тези, които криеха истината и пречеха на излизането ѝ ще бъдат затрупани с презрението на родолюбивите българи.