ДРЕВНИТЕ МАКЕДОНЦИ И ДНЕШНИТЕ БЪЛГАРИ

Преди около век проф.д-р Ганчо Ценов доказа общият произход на българи и македонци. Малко по-късно, през 1938 г. нашият родолюбец публикува още една работа. В нея бе обяснено, че старите македонци са сроден на траките хора и следователно не е редно да се прави разлика между българи и македонци – “Понеже в тая област спадат и Македония, Тесалия, Етолия и Акарнания, чиито жители се считаха досега за пелазги, тие жители сега се нарекоха  мизи или траки. Македонците, тесалийците, етолците и акарнанците са спадали, прочее, към тракийската раса”.

Ценов каза една голяма истина, но великият родолюбец се бе изправил сам срещу цяла тълпа служители на чужди интереси. Този наш учен бе несправедливо оплют и наклеветен. След време работите му бяха забранени за ползване и цитиране. Дори и днес безсъвестни личности не спират да хулят достойния българин.

Стъпка по стъпка, враговете на нашия народ успяха да ограничат силата на България. Отнети ни бяха огромни територии, включително важният за търговията излаз на Бяло Море. Стотици хиляди сънародници бяха подложени на страшни преследвания. Много наши братя и сестри оставиха костите си по земите, бранени от дедите ни хилядолетия наред...В началото на XX век група чужди “учени” се зае със създването на отделен македонски език. Така за пореден път бе забит нож в сърцето на нашия народ.

Явно някой изпитва панически ужас, че един ден България ще се съвземе и ще стане отново силна държава. Военните от доста страни са станали свидетели на какво са способни българите на бойното поле. За това дори и днес изкуственото делене на народа ни продължава...споснорирано от чужденци...

Истината е неудобна за мнозина, истината, че днешните българи и македонци носят една кръв, че сме потомци на най-древните цивилизовани жители на Балканите – траки и пелазги, на хората, които положиха основите на Атина и Рим, на хората, които промениха историята на Европа, Азия и Африка.

Това твърдение може да звучи абсурдно, но то може да се докаже. Още от времето на Неолита, материалната култура от земите на Тракия и Македония е една и съща. Както керамиката, така също орнаментика, идоли, погребални ритуали показват смайващи прилики. Единственото обяснение е това, че един и същ народ е обитавал както Тракия, така и Македония.

http://www.strangehistory.net/blog/wp-content/uploads/2013/06/lion-hunt-mosaic-macedonia.jpg

Друго необоримо доказателство за общите корени на траки и македонци са значителният брой сродни топоними и хидроними. Това са имена на селища, реки и езера документирани през Античността. Нашите езиковеди правят сравнение на тракийски и македонски, но по необясними причини пропускат да представят интересните, а и важни паралели в топоними и хидрониви.

Азорос е селище в Македония, чието име съотвества на тракийския топоним Азареис, Езареис. Тълкуване на названията получаваме с българските думи яз и езеро.

Названието на старата македонска столица е Пела. Всъщност името е Бела-бела, бяла. За това свидетелства Стефан Византийски – Βάλα …ϖς Πέλλα – Бала, както и  Пела. Прокопий Цезарийски споменава за тракийски крепости Балесиана, Бела и Бела Стура (бяла страна), чието име е сродно на македонската Бала.

Отново благодарение на Прокопий научаваме за македонското селище Баба, чието име съотвества на одриския град Бабуле, документиран от Стефан Византийски. Етимологията на Баба и Бабуле получаваме благодарение на нашата дума баба. Тя има значение не само възрастна жена, но също гледачка, грижовница.

Прокопий съобщава и за македонската  крепост Богас. Нейното название е сродно на тракийският теоним Багайос и тракийското лично име Багун. Тълкуването на Богас е бог, божие място.

Стефан Византийски е записал името на Македонският град Берия, но е споменал и тракийския Берес. Коренът бер намираме и във фригийския глагол аберет – той забира, носи...бере. Берес и Берия означават – място за събиране.

В Македония има град Берга, чието име съответства на тракийкия топоним Бергуле. Обяснение получаваме с думата брег-бряг, високо място. Както Тракия, така и Македония са планински страни.

Бора е название на планина в Македония, в Тракия пък срещаме топонима Бор брега. И двете названия се обясняват със стблг. боръ- бор, иглолистно дърво.

Името на македонската река Борбора съотвества на тракийския топоним Зуро бара. Бора, бара се обясняват с българската дума бара-рекичка.

В Македония срещаме град Вада, а Прокопий свидетелства за тракийски град Вода, на брега на река Дунав. Значението на Вада и Вода е вода, място до вода.

Тит Ливий е документирал Вегоритес - название на езеро в Македония. Вегоритес може да се раздели на ве-в, във и горитес – гора мест.пад.ед.ч. Действително това езеро се намира между две планини. Сроден тракийски топоним е споменатият от Плиний Стари град Гарескос. Както и при Вегоритес Гарескос се обяснява с думата гора, която в родопските ни диалекти е гара, гарица.

Прокопий пише за македонската крепост Волвос, в Македония се намира и Волустана. Тези имена са сродни на тракийският хидроним Волве, споменат около хиляда години по-рано от Херодот. Всички названия са обясними с българската дума вол, която е по-новият вариант на тракийската волинт-бик, вол.

Описвайки Македония, Страбон споменава град Гординия. Селище с подобно име – Гордина има и на стров Крит – обиталище на траки и пелазги. Могат да се добавят също фригийските Гордиум и Манегордум. Коренът в имената на всички тези селища е горд, а обяснение идва от думате град, градина, градище, ограда...

В Aedificus срещаме името на македонското селище Гентианум. То е сродно на тракийската глоса гентон, която пък е обяснима със стблг. гнетон-притискам.

Дин-друме е македонски топоним споменат от Ст. Византийски. Вл.Георгиев тълкува частицата Дин като бог, бог на светлината, а като съответна успоредица предлага българската ден (т.е. светлина). В Тракия има топоним Диногетия, Диния, Динискарта. На втората частица -друме е предложен превод – горичка, а за българско съотвествие е предложена думата дръм – горичка (като например във Вълчедръм).

Едеса е бил голям македонски град, това е днешният Воден. Едеса не е нищо друго освен гърцизираното предаване на Ведеса (Водица),  тъй както едони е гръцкият вариант на тракийското племенно име ведони. Ведеса – Едеса е свързана с тракийската дума вода, веду-вода. Съвременни еквиваленти са нашите думи вода, ведро – съд за вода.

Илион е най-старото име на Троя, но също така название на градове в Тракия и Македония. Както Георгиев, така и Дуриданов свързват Илион с тракийската дума ила- кал, глина. Нейното съотвествие е старобългарската илъ-кал, глина.

Каларна се намира в Македония, в Тракия Прокопий локализира Калис. И двете имена се тълкуват с думата кал.

Киса е название на македонска планина, чието име съотвества на тракийския топоним Киса. Обяснение получаваме с българската дума киша-влага.

В Македония тече река Олган, а в земите на мизите Теофан поставя река Олгон.Името на река Олган бива сравнено от Вл.Георгиев с българската дума влага. Тя има диалектна форма улага.

Според езиковедът Вл.Георгиев името на македонската река Пеней отговаря на българската дума пена-пяна. Пеней означавапенлива река. В Тракия срещаме реките Панисия, Панисос и потокът Панака.

Стефан Византийски съобщава за македонския град Перхебус. Името на това селище съотвества на тракийските Перкота, Перна. Коренът пер(k) се обяснява с българския глагол – пера, перкам – удрям, ломя.

Стубера е древен македонски град, чието име е сродно на тракийското селище Стоби. Двете названия се обясняват с българската дума стобор. Стоби и Стубера притежават значението – оградено място.

Халиакмон е име на македонска река. То съотвества на тракийските топоними Акмония в Дакия и Фригия и тракийския хидроним Камандър, Скамандър. Коренът акмон, каман се обяснава с българските думи камы- камък, камен, камън-камък, т.е. касае се за буйни реки, които са влачели камъни.

Хемус, Хемон е тракийското име на Стара Планина, а според Страбон най-древното име на Македония е Хематия. Значението на хем е сняг, заснежен връх, като сродни думи са арийските хима, зима-зима, сняг, заснежена планина. Преди около 2500 години климатът на Балканите е бил по-студен и по върховете на планините ни е имало винаги сняг...

Виждаме, че значителен брой древни македонски топоними и хидроними са близки, или дори идентични с тракийските. Това означава, че траки и македонци са имали изключително близки наречия. А най-важното в случая е това, че етимология на имената намираме с помоща на българския език.

Общи неща между траки и македонци намираме и в религията. Дарзала е тракийски бог, а Дарон е почитан от жителите на Македония. Коренът на имената е дар, той се обяснява с българския глагол държа, даржа-държа диал.форма. Според Бешевлиев Дарзала може да се тълкува като самодържец, т.е. върховен.

Хезихий съобщава за Зеирена - македонска богиня. При траките срещаме пък Зеринтия – господарката на зверовете.

Тура е друго название на македонска богиня, или нимфа. Нейното име съотвества на тракийското божествено име Реско-турме. Тура се обяснява с арийската дума tura- бърз и българския глагол втурвам се.

Македонското име на Зевс – богът на светлината е Дин. Този теоним е познат на траките също като Дин, но и като и Ден. Вл. Георгиев свързва името на Дин и Ден с българската дума ден...т.е. светлина.

Тракийският бог Дионис също е почитан от македонците. Неговото най-древно име е Дивонусийо, то се обяснава със стблг. стблг. диво-чудо, дивъ удивление,  дивньно-дивно, чудно, дивьнъ- удивителен, дивити сен – удивлявам се. Дионис означава дивния, чудния, светлия.

Олган е речен бог при старите македонци. Неговото име е свързано от езиковедите с думата влага. Тя има диалектна форма улага, а влажен има форма улажен.

Тавлос е името на македонският бог на войната. То е сродно на Кандавъл, буквално убиващият, душащият. Коренът тав, дав се обяснява с глагола давя- душа, убивам.

Македонците са почитали и богинята-майка. За нея са употребявали абсолютно същото име както и траките – Ма. Названието Ма се обяснява с българската диалектна дума ма-майка.

Тракийската богиня на брака Вендис е позната на македонците. Нейното име е познато и под варианта Вензис. То се обяснява със стблг. вензати – свързвам, а също и венец, вечнило.

Струмон е тракийско божество –олицетворение на река Струма почитано не само от траки, но и от македонци. Значението на Струмон, Струма е течение, струя, стремеж.

Ведю е друго речно божество почитано както от траки, така и от македонци. Значението на теонима Ведю е вода, обяснява се с българската дума веда, т.е движа.

Македонците познават също и култовоте към тракийските богове Кибела и Атис, хранят дълбоко уважение към Тракийския Конник, Кабирите – великите богове, музите от тракийска Пиерия…

Разбира се щом има толкова много съотвествия между македонски и тракийски топоними и имена на божества, то би трябвало да срещнем родство и в личните имена.

Атал е известен македонски пълководец. Неговото име е сродно на тракийското Атис, като значението е баща. Обяснение получаваме със стблг. отьцъ имаща древен вариант атькъ (Ст.Младенов).

Алкет е древен македонски цар, чието име отговаря на тракийското Алкей и разбира се на старобългарското Алцек. Всички тези имена са обясними със старобългарската дума алъкати – гладувам. Семантично Алкей и Алцег отговарят на българските лични имена Глад, Гладиш, Гладил, които са от защитен характер, т.е. дадени са, за да предпазват от глад.

Македонското име Арбай е сродно на тракийското Рабо-кентос. Частиците арба, раба съотвестват на стблг. рабъ-слуга, служител.

Балагър е македонско име, то съотвества на тракийския божествен епитет Блегур.Най-интересното тук е това, че Балагър и Блегур не само притежават значение – светъл, сияен, но и с тях получаваме етимологията на нашето народностно име – българи. Квинт Курций Руф съобщава и за племе балагрии в армията на Александър Велики. Напълно е възможно тези балагрии да са дали името на планината Балагрос – Беласица. Съдейки по областта, която те са обитавали, става ясно, че балагриите са от групата на мизите. А старите българи са наричани в продължение на 1000 години с алтернативното име мизи.

Да продължим с Каран, той е е първият митичен  цар на Македония. Неговото име е идентично на прозвището на българският княз Крум – Каран. Значението е – този, който кара, принуждава. И македонския и старобългарския Каран ( Крум) са известни със  строгият си характер.

Темен е праотецът на македонската аристокрация, той е роден в Аргос. Самият Аргос е древна пеласгийска земя според Херодот. Името наТемен отговаря на тракийското прилагателно темoн-тъмен (в Темон-бари). Явно този владетел е бил с тъмни очи, или тъмна коса.

Разбира се най-известният македонски владетел е Александър Велики. Той е от родът на мирмидонът Ахил. A.Еванс и Ван Виндекенс определят Ахил като негрък (Ахил отговаря на тракийското име Ахелой, а синът на Ахил - Пур носи име сродно с трак. теоним Пурмерул) и по-скоро като пеласг. Малала пък отъждествява българите с мирмидоните на Ахил.

Тези данни показващи връзката между траки и македонци се потвърждават от сведенията на редица стари автори. Полибий нарича траки и македонци еногенес, а това означава от един род, т.е в древността се е знаело, че траки и македонци принадлежат на един и същи етнос.  В унисон са и сведенията на Помпей Трог, който споделя, че древните обитатели на Македония са пеласги, а древната традиция определя траки, илири и пеласги като три клона на една и съща общност (Дюруй).

Да приемем за момент, че тези данни не съществуваха. Да предположим, че траки и македонци бяха съвсем различни народи по произход. През II- ри век  преди Христа става такова масово заселване на Македония с траки, че спокойно може да се каже, че страната е тракизирана.

Тит Ливий споменава, че поради многобройните войни на македонския цар Персей, населението на страната застрашително намаляло и се наложило да бъдат докарани големи групи траки (които да обработват земята и гледат добитъка). Градското население е разселено до голяма степен от римляните. Плутарх свидетелства, че след битката при Пидна, Емилий Павел продал населението на седемдесет града в робство. По този начин в Македония остава предимно селското население, което е от тракийски произход. 

                  http://www.wildwinds.com/coins/greece/macedonia/kings/perseus/Mamroth_18b.jpg

Това се потвърждава от стария автор Страбон, който пише, че  Македония е обитавана предимно от траки и ботиеи (пеласгийско   племе). Н. Грегора потвърждава казаното от Ливий, Страбон и Плутарх споменавайки, че в древността Македония била заселена с мизи. А според Св.Йероним, Л.Дякон, Д. Хоматиан, М.Гавала, Й. Кантакузин и др. мизи и българи е един и същ народ.

През Ранното Средновековие дедите ни започват да освобождават земите ни от римските окупатори. Колонизаторите са прогонени не само от Тракия, но и от Македония. Старите автори са знаели, че това са изконни български земи. Поради това, Анастасий Библиотекар пише, че българите обединили Родината си по закона на родовото право- Qua Vulgares qui jure gentili sibi patriam subjugates... 

А за това, че и Македония е спадала към освободените земи научаваме от твърдението – Vulgaria patriam quae in Illyrico constituta est- Българското Отечество намиращо се в Илирия. Трябва да се отбележи, че Македония е част от Илирия. През VII- ти век, областите Тракия, Мизия и Македония са били обитавани само от българи -"Inter Thraciam vel  Macedoniam  et Mysiam  Inferiorem  modo Bulgari habitant".

Не е нужно да се обяснява, че след този период няма сериозна етническа промяна в Македония. Дошлите в по-късни времена гърци, албанци, турци и др. не успяват да променят сериозно етническия облик на тази изконна българска земя.

Когато обаче през XIX – ти век българинът започна за се пробужда и да прави опити да отхвърли османското подтисничество, се намериха хора, които не пожалиха сили и средства да разединят и дори настроят братя един към друг. Този процес продължава и до днес. Докато до  XIX– ти век жителите на Македония се самоопределяха за македонски българи, днес се е стигнало да там, че голяма част от тези наши роднини ни считат за друг народ.

Чужди фондации  щедро спонсорират откъсването на македонците от българските им корени. Принципът – Разделяй и владей не е от вчера. Една обединена България е и силна България, а това не се желае от някой. Силните хора не се оставят да бъдат грабени, унижавани и подложени на геноцид.

Единственият начин да се съберем с нашите роднини е като не отвръщаме на хулите от македонска страна, те са дирижирани най-вече от чужденци. Ние можем да покажем благородството си като помагаме на братята си и по един умерен и културен начин им представим доказателства за общ проиозход. За да могат македонците да приемат българските си корени, ние самите трябва да бъдем народ за пример. Всеки иска да се идентифицира с благородния и избягва сравнението с покварения. Когато българинът покаже истинското си лице, ще заслужи и истинската си съдба на благоденстващ и силен народ взел под крилото си всички свои събратя.

Използвана литература:

1. Herodotus, Histories, Wordsworth Editions Limited, Hertfordshire, 1996;

2.Livy, Rome and the Mediterranean, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1986;

3.Pausanias, Guide to Greece, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1985;

4.Pliny, Natural History, Loeb, London, 1942;

5.Strabo, Geography, Loeb, London, 1923;

6.Procopius, Buildings, Loeb, London, 1940;

7.Н. Иванова, П.Радева, Имената на Българите, Абагар, Велико Търново, 2005;

8.Н.П. Ковачев, Честотно-Тълковен Речник на Личните Имена у Българите, ДИ Др. Петър Берон, София, 1987

9.Г. Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

10.Г. Ценов, Праотечеството и праезика на Българите, Хелиопол, София, 2000;

11.Д.Иванова-Мирчева, А. Давидов, Малък речник на старобългарския език, Слово, В.Търново, 2001;

12. V. Duruy, The World of the Legendary Greece, Leon Amiel Publ.Edition Minerva,  Geneve, 1975;

13. S. von Reden, J.P. Best, Auf der Spur der ersten Griechen, DuMont Verlag, Köln, 1981;

14.В. Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;

15. A.J. Van Windekens, Le Pélasgique, Essai sur une langue indo-européenne préhellénique, Publications Universitaires, Louvain, 1952 ;

16. A. Evans, SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference to the archive of Knossos, Vol. II, Oxford, Clarendon Press, 1952;

http://www.bulgaria88.narod.ru/ELEMENTANOVAPROHISTORIAMACEDONO.htm

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Aemilius*.html

http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make5.htm

http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make8.htm

http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make16.htm

http://ziezi.tripod.com/bulgarite/35.htm

http://ziezi.tripod.com/bulgarite/39.htm

http://www.pantheon.org/articles/n/neoptolemus.html

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/5B*.html

http://artflx.uchicago.edu/perseus-cgi/citequery3.pl?dbname=PerseusGreekTexts&getid=1&query=Str.%207.fragments.12

http://www.freewebs.com/vitaphone1/history/justin.html

http://www.heinrich-tischner.de/22-sp/1sprach/aegaeis/mak-th.htm

http://www.makedonika.org/whatsnew/macedonia_in_ancient_times_FINAL_so_color.indd[1].pdf

http://historyofmacedonia.wordpress.com/category/ancient-macedonian-history/ancient-macedonian-religion/

http://historyofmacedonia.wordpress.com/category/ancient-macedonian-history/ancient-macedonian-religion/

http://antichniavtori.wordpress.com/tag/95/

КАК АСПАРУХ ПОБЕДИ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ?

Твърде често моите противници ме укоряват, че не разглеждам критично сведенията на старите автори. От друга страна обаче, опонентите ми приемат безпроблемно данните на явно пристрастните и изпитващи омраза към българите летописци. Като пример може да се даде Теофан Изповеник, който нарича дедите ни “мръсен и нечист народ”. Съвсем ясно е, че този човек е мотивиран да обрисува дедите ни с черни краски.  Въпреки това, Теофан и неговият съвременник Никифор се ползват като основни извори.

Благодарение на писанията на тези хора е създадена теорията за възникването на Дунавска България в края на VII век. На ученици и студенти се преподава, че бягайки от хазарите, Аспарух се установява в Онгъла (Бесарабия). Не дълго след това, срещу българските бегълци потегля армията на Римската Империя. Като по някакво чудо войската на император Константин Погонат е разбита, а той е принуден да плаща данък на народа, който едва се е спасил от хазарите.

Поне за мен това са пълни глупости. Удивен съм как толкова дълго време нашите изследователи не са се замислили относно несъстоятелността на вплетените в теория сведения. Нека да приемем за момент, че хазарите са нападнали дедите ни и, че те са се оказали по-слаби и са побегнали. 

Когато някой е принуден да напусне земите си бързо, той взема само най-ценното със себе си. Това е семейството, а също и част от покъщнината. Добитъкът, зърното, запаси от метали няма как да се вземат защото ще забавят бягството.

Да обаче, един беден и изтерзан народ няма как да събере сили и средства да се опълчи на най-силната за времето си армия – римската. Войната е скъпо занимание и се подготвя дълго време. Ако хазарите са нападали от изток, то поне половината от българските мъже са се занимавали със защитата на източната граница. 

Останалите бойци на Аспарух  са били не само заети с отблъскване на римските войски, но и с пазене на западната граница от аварите. Какво се получава обаче – дедите ни не само смачкват легионите на Константинопол, но принуждават империята да им плаща данък. След битката при Онгъла Аспарух разширява своето влияние чак до Стара Планина. 

Как ли е станало това чудо?

Още по времето на Юстиниан Велики (VI век) се започва масово укрепване на Балканите. Тук са изградени шест пъти повече крепости отколкото в цялата азиатска област на Римската Империя (F.Curta, The Making of Slavs). 

Тези крепости са отбранявани от професионални войници. Снабдяването на гарнизоните с оръжие и храна е било на ниво. И все пак "изплашеният" от хазарите Аспарух, успява не само да разбие Константин Погонат, но също да му отнеме областта Мизия и да го накара да плаща данък.

Нещо не е наред в тази история. Всъщност нищо не й е наред, странно е, че тя е приета за чиста монета и дълги години на нас ни се внушава, че това е истината за основаването на държавата ни. Явно истината не е била удобна за определен кръг от хора и е изкривена ужасно.

Ето как аз виждам нещата. Аспарух не е бягал от никого. През втората половина на VII век, този наш благородник е властвал над огромна територия – от Крим до Западните Карпати. 

От незапомнени времена този регион е обитаван от различни тракийски племена. Става дума за клонове на беси, гети, тирагети, тисагети, костобоки, саи и разбира се мизи, които биват отъждестяввани с българите в продължение на около 1100 години.

По времето на император Клавдий, Тракия е превърната в римска провинция. През II век император Траян успява да покори част от земите на северните траки. Само след около 50-60 години обаче траките не само преминават Дунава и наказват римските колонисти в Тракия, но стигат чак до Термополите в Гърция. 

По-късно, по времето на Аврелиан -271 г. всички римляни са изритани от Траянова Дакия. С това опитите за освобождаване на тракийските земи на юг от Дунава не престават.  Походи има през 378г., 390 г., 494 г., 505г., 559 г... 

В някои случаи, в бойните действия участват и подтиснатите от Рим траки. Благодарение на тях дошлите от север техни братя успяват да достигнат до Контантинопол и Херсонес, а даже и Мала Азия.

До пълна победа обаче не се стига защото не е имало пълно обединение на тракийските племена. Аспарух прави нещо по-различно. Преди да се изправи срещу Рим, той сключва съюз със своите роднини. По този начин не само събира внушителна армия, но печели и подкрепата на подтиснатите траки на юг от река Дунав. Виждайки, че бойците на Аспарух превъзхождат римските легиони, селското население на Тракия дава охотно своята подкрепа.

Подкрепа е дошла и от друго място - самата византийска (римска) армия. Тя не е била съставена само от гърци както повечето хора си мислят. В легионите са влизали арменци, келти, исаврийци, германи и не на последно място траки. Да не забравяме, че най-способните римски военоначалници от Късната Античност са родените в земите ни Велизарий, Аеций, Виталиан.

Разбира се траките в римските легиони са били подчинени на Римската Империя и са й служели, независимо дали това им е харесвало, или не. Някои като Виталиан са се вдигали на бунт и са предвождали смело своите сънародници. Други като Хилбудий са били предани на окупаторите.

В краят на VII век се случва нещо уникално. Мъдрият владетел Аспарух успява да обедини всички свободни траки. Тогава тези наши деди, които са служели на Рим, но тайно са мечтали за независимост, са осъзнали, че ако подкрепят своите идващи от север братя, ще могат да живеят в свободна държава. 

Напълно е възможно Константин Погонат да е избягал преди битката след като е разбрал, че най-способните му легионери са преминали на страната на освободителите. В такъв случай той не е имал дори и най-малкия шанс да победи.

Именно подкрепата на тракийското селско население и на траките от римските легиони дава възможност на Аспарух да заздрави своята позиция и даже да постави на Погонат неизгодни за империята мирни условия. 

Разбира се императорът не е бил доволен от договора. Опитвайки се да отслаби обединената държава, той плащат на хазарите да нападнат България от изток, като се е надявал дедите ни да отделят голяма част от войската си за защита на отвъддунавските владения. По този начин би било по-лесно за имперската войска да нахлуе в Тракия и да отвоюва старите територии.

Платени и подбудени от Погонат, хазарите наистина завладяват част от източните ни владения, но по-на запад от Днепър не успяват да дойдат. Дедите ни губят Крим, но печелят най-старата си земя, в която има много повече българи, отколкото в Приазовието. 

Това, че хазарите нападат страната ни чак след обединението на България е засвидетелствано и от факта, че Аспарух загива в битка с тези хора край река Днепър след обединението на земите ни. До село Вознесенска, Украйна се намира гробa на този велик българин.

Фактът, че България остава стабилна държава и след Аспарух показва, че няма новодошъл народ, а е настъпило едно дългоочаквано обединение. Годината 681 се определя като начало на държавата ни, но в Именникът на Българските Владетели се казва, че преди Аспарух са властвали други петима князе на север от река Дунав. Обърнете внимание – на север от Дунав, а не на изток от Черно Море.

Приазовието е било само периферия на държавата ни. Дедите ни са владели земи в териториите на Румъния, Унгария, Украйна. Наша, но окупирана от Рим е била и Тракия. След краят на VII век това се променя – тази територия е отново цяла след вековна борба за свобода.

Това е изпълнило със страх душите на хората подвизаващи се на престола в Константинопол. Те са знаели, че е само въпрос на време когато дедите ни са щели да потеглят още по- на юг, за да си възвърнат Константинопол, а и други земи. Не случайно погледът на старите българи е постоянно отправен към юг. Знаели са, че, ако не успеят да освободят навреме своите събратя в Тесалия, Пелопонес и т.н. римляните са щели да разселят и претопят тези хора.

За жалост се получава точно това. Траките в границите на ИРИ често биват депортирани в Мала Азия, или избивани безжалостно. Между тях се сее изкуствено вражда, създават се лъжи за произхода им*. Княз Крум, а и други наши владетели успяват да спасят част от това изпаднало в неволя тракийско население, като при походите си на го преселвали на север – при своите.

Тези спасителни операции обаче са тълкувани като масови отвличания. Това не е единствената лъжа на имперските летописци разбира се. За да придадат сила и правдивост на своите претенции за нашите земи, южните ни съседи създават измислицата за българското нашествие, а де факто деянието на Аспарух не е нахлуване в нова земя, а освобождаване на Родината от страшен поробител и подтисник.

Ако Аспарух бе представител на нов народ, то името му нямаше да е тракийско. Аспа е тракийска дума за кон. Срещаме я не къде да е, а в Ут Аспиос - епитет на Тракийския конник (Вл. Георгиев). Почти хилядолетие преди Аспарух в Добруджа са царствали царе с подобни имена. Става дума за Хар-аспос и Адр-аспос. Да не забравяме и живелият в Късната Античност военоначалник Аспар, който е гет, т.е. тракиец според Йордан. 

http://www.wildwinds.com/coins/greece/scythia/Moushmov_5813.jpg

                          монета на царувалият в Добруджа преди около 2300 г. цар Адр-аспос 

С идването на княз Аспарух не настъпва съществена промяна в топонимията. Тракийските бара, балта, река, бурдо, стоб, полт, ила, не са нищо друго освен българските бара, блато, река, брод, стобор, плотъ-ограда, илъ-кал, глина...

Няма промяна и в начина на строеж на крепости. Старите българи градят с квадри, но този метод е познат на траките поне от IV век преди Христа. (Китов, Агре, Въведение в Тракийската Археология). През Ранното Средновекoвие в земите ни най-популярните жилища са землянката и полуземлянката. В такива жилища обаче живеят и траките. За дедите ни е известно, че съхраняват зърното си в ями. Точно така правят и траките.

В старобългарските погребения на благородници е жертван кон. Същият ритуал се наблюдава и при траките. Всеки е чувал за това как княз Крум е направил ритуална чаша от черепа на Никифор. На малцина обаче е известно, че това е тракийски обичай описан от Флор в книгата му Тракийската Война. Друг особен обичай на старите българи е изкуствената черепна деформация. Тя не е въведена в земите ни чак през Ранното Средновековие, а е позната още от Каменната ера.

Имайки предвид всички тези данни, ние не трябва да се учудваме, че в продължение на хиляда години старите българи са отъждествявани с траките от различни автори. Св. Йероним, Л. Дякон, М.Аталиат, М.Гавала, Н.Грегора, Фулко, Й. Зонара, Й. Кантакузин, Л. Халкондил, Й. Цеца, Й. Геометър и др. поставят равенство между българи и траки.

Ето каква е истината за “идването” на Аспарух. То не е завоюване на нова земя от един отчаян и изтерзан народ, а дръзко освобождение на Родината от чужди подтисници. Има какво да научим от тази история. 

Побеждават не най-силните, най- войнствените, не най-мъжествените, а тези, които са в състояние да оставят настрана различията си и да се обединят за общото благо.

Както по времето на Аспарух, така и днес ние сме на кръстопът. Както тогава, така и днес разковничето е същото – обединение. Не можем да чакаме дълго, кръвта на България изтича. Трябва да се действа докато имаме сили. Трябва да спрем изкуственото противопоставяне подклаждано от враговете ни и да спасим бъдещето си, не само нашето, но и това на децата ни. Те заслужават един по-добър живот.

От нашите действия зависи дали ще сме благославяни, или проклинати от младото поколение. Все още имаме избор и все още е възможно да създадем една нова, чиста и свята република. Такава, за каквато мечтаеше Левски. Такава, каквато ще е майка, а не мащеха на българите.

Пояснения:

*Хората, които Римската Империя отвлича от Тракия и откарва в Мала Азия са наречени в летописите славяни. Те обаче не са деди на словени, словаци, чехи и поляци, а са траки – местен народ. С тези траки техният роднина Аспарух сключва договор, обединение и така успява да се сдобие с огромна войска....

Понеже недобросъвестни личности злоупотребяват с и без това обърканото понятие славяни, е нужно да се дадат допълнителни разяснения. Днес под знаменателя славяни се слагат около 300 000 000 души. Това обаче не означава, че дедите на словени, словаци, руснаци и др. са гетите, които Т. Симоката нарича славяни. Съвсем не, в далечното минало предците на словени, словаци, руснаци и т.н. са носили имената венети, венди, виниди. 

Словения и Словакия са носили имената Венетия, Виндиш Марк, Марка  Винедорум. Финландците все още се наричат Русия от с името Веная, а  на руснаците казват венелайнен. За съжаление твърде малко хора знаят за тези важни подробности.

По времето на Прокопий, Йордан и Симоката предците на словени, словаци, руснаци и др. са били в земите на днешните Словения, Словакия, Русия...и не са взели абсолютно никакво участие в бойните действия на старите славяни срещу Римската Империя.

Гетите- славяни са били най-силните от всички свои родственици и са причинили най-много проблеми на Рим, ставайки най-известни. Понеже техния език е родствен на венетския, то след време венетите биват също наречени славяни и езика им славянски. Родственост и идентичност обаче са две коренно различни неща, това трябва да се осъзнае добре!

По същия начин се поражда и названието германи. Корнелий Тацит обяснява, че по начало името германи е важало само за едно племе. Чак след време всички други хора говорещи близки езици получават името германи. Днес шведите се считат за германи в езиково и културно отношение. Това обаче не означава, че Гай Юлий Цезар се е сражавал със викинги (дедите на шведите). Не бива да се сместват поняния от линвистиката с имена на исторически народ.

ЕДНА ПРЕКРАСНА НОВИНА!

Често съм се питал – какво е нужно, за да оцелее даден народ? Какво го погубва и какво му вдъхва нов живот ? Богатството и славата са преходни, владенето на огромна територия също не е гаранция против падение. Има и други неща обаче, те не са материални и поради това не могат да бъдат унищожени. Става дума за духът на хората, за тяхната воля и упоритост, за търсенето на истината и нейното отстояване.

България е държава, която е благословена с будители. Колкото и черно да е било небето надвесено над нас, винаги са се намирали родолюбци, които са грабвали главнята на просветата и са показвали пътя. Днес също е така, не един и двама будни българи са се заели да убедят своя народ, че заслужава да е горд и трябва да отстоява своето, да води борбата без страх, защото в нашите вени тече кръвта на герои, на първите царе, на тези създали най-раннато човеколюбива доктрина...Ние не сме случайни хора, а тези, с които историята започна.

Като един от най-изявените будители аз считам проф. д-р Асен Чилингиров. Той е известен най-вече с революционните си книги за гетите – най-смелият и същевременно най-праведният тракийски народ. Повечето от нас са се запознали с  различните издания на “Готи и Гети”. Там е обяснено на достъпен език каква е етническата принадлежност на готите, за кого Урфил (Вулфила) превежда библията и ред други важни неща. Лично на мен тези изследвания са ми помогнали много в проучванията ми на тракийската история.

Радостен факт е това, че д-р Чилингиров продължава своята дейност. Наскоро той успя да завърши поредната своя работа в защита на истината. Българските читатели ще имат щастието да се запознаят със “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. В тази прекрасна книга са представени ценни сведения за важния архитектурен паметник, за проучванията на различни учени и за ранното християнство по нашите земи. Творбата е богата на илюстративен материал, който спокойно може да се нарече уникален.

Имам честта да ви представя увода на поредният шедьовър на един истински родолюбец – проф. д-р Асен Чилингиров.

АСЕН

ЧИЛИНГИРОВ

СОФИЙСКАТА

„СВЕТА СОФИЯ“

И НЕЙНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Стогодишният юбилей на първите научни изследвания върху Софийската „Света София“ на Богдан Филов и излизането на неговата монография за църквата, както и неотдавна завършилият пореден етап от нейните изследвания и възстановяването ѝ, при­ключил с откриването на музея във и под църковната сграда, на­лагат равносметка на тези, продължаващи вече цяло столетия из­следвания. Но те засягат не само архитектурата на този паметник, а също така неговата история и предистория от първите векове на християнството чак до последните дни на нашето съвремие, както и неговата украса – или поне това, което е стигнало от нея до нас. 

На най-важната част от тази украса, подовите мозайки в сградите, предшествали сегашната, е посветен значителен брой мои публикации, представени от 1989 до 2011 г., последната от които във вид на монография, излязла от печат преди две години и публикувана малко след това в интер­нет. В настоящата монография се разглеждат предимно въпроси­те, свързани с историята и архитектурата на паметника, а също така и неговите връзки с другите паметници на византийската и на българската средновековна ар­хитектура. Но се прави и рекапитулация на сведенията от археологическите изследвания в църк­вата и в античния дохристиянски некропол около нея.

Богатият фактически материал, получен от раз­копките по целия ареал на античния некропол, включително под самата църковна сграда, показва твърде точно неговите хронологични и топографски граници. Въпреки това, много от тълкуванията на този фактически материал са правени напъл­но произволно и нямат ни­що общо с действителността, като съз­дават погрешен образ на ху­дожествения и архитектурен паметник, налагайки на обществеността невярна представа както за него, та­ка и изобщо за българската история и нейния принос в културна­та съкровищница на човечеството. 

А тъкмо изследванията върху този паметник показват неговите най-характерни черти, свързани не с византийската православна традиция, а с раннохристиянската ду­ховна и художествена традиция в нашата родина, като продължение на тази традиция, зародена още през първите хилядолетия на човешката цивилизация. Че и тогава, преди много столетия и хи­лядолетия, един от главните отличителни белези на тази цивилизация не е бил принципът за мирно съвместно съ­ществуване на различните етнически, религиозни и културни об­щности, показва сложната и изпълнена с борби между разни верски общества история на софийската църква – но тези борби показват и централ­ната роля, която нашата столица играе през цялата раннохристиянска епоха още от първите вселенски църковни събори, а и след нея като един от главните християнски църковни центрове в следюстиниа­новата епоха и дори в рамките на Първата българ­ска държава, когато за известно време е седалище на българския патриарх.

Болшинството историци и богослови привеждат патроната на Софийската „Света София“ като едно от главните и безспорни доказателства за принад­лежността ѝ към византийската право­славна традиция. А тъкмо патронатът на Божествената Мъдрост е заложен в основата на конфликта между двете идейни течения в ранното християнство, за който ние сме осведомени във всички подробности от писмените исторически извори. 

И той е свързан с първата християнска църква, посветена на Божествената Мъдрост – замислената и проектирана от Константин Велики, но построена от неговия наследник на престола Констанций ІІ църк­ва в столицата на Източната римска империя. Тя е осветена в 360 г. от арианския епископ на Константинопол Евдоксий Антиохийски и е най-голямата църква в столицата на Източната римска империя, а от последните десетилетия на ІV век става прицелна точка за нападенията на войнстващите православни монаси. 

След разрушаването ѝ през V век е наново построена от Теодосий ІІ (408–450); отново опожарена в 518 г., тя е възстановена от Юстиниан по поръка на вуйчо му, Юстин І, а след поредното нейно разрушаване през 532 г. по време на въстанието Ника Юстиниан прекратява борбите между двете враждуващи помежду си течения в ранното християнство, като обявава и двете за православни. На мястото на разрушената по време на въстанието църква той пострроява следващата и последна едноименна църква, като я провъзгласява за символ на православието. 

Сега ние вече сме в състояние да проследим в неотдавна откритите текстове на пър­вите християни и пред­историята на този патронат, стигаща назад до първия век на нашата ера, а също и него­вата връзка с другите дохристиянски духовни общества в Древ­ния из­ток. 

И знаем, че този патронат на софийската църква не е резултат на византийски влияния, а про­дължава раннохристиянската традиция в нашите земи. Той е присъщ за главните цър­ковни сгради между „седемте храма, с които българският владе­тел Борис опасал като с пояс страната си“ – но и за голям брой едноименни епископски и митрополитски църкви под върховенството на българската патриаршия/архиепископия, пръс­на­ти по це­лия Балкан­ски полуостров и дори далеч от него, чак до Новгород и Киев.

Берлин, 2 VІІІ 2013