ТРАКИЙСКАТА ЛЕГЕНДА ЗА ПОТОПА И ВРЪЗКАТА Ѝ С БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Много народи от различни места по света познават легенди за потопа. Шумери, евреи, гърци, индийци и др. са документирали сведения за страшното събитие. В епоса за Гилгамеш се разказва за Утнапищим – единственият човек преживял изпитанието на боговете, а след това и надарен с безсмъртие. 

Южните ни съседи са записали историята на Девкалион и Пира. Тези герои,  подобно на библейския Ной правят дървен ковчег, който ги спасява от водната стихия. В индийските пурани (древни предания) също се говори за ковчег, или по-скоро кораб, който трябва да спаси Ману – представителят на човечеството.

До преди известно време се смяташе, че това са свързани с религията легенди, но понастоящем вече е ясно, че в далечното минало, в следствие на сериозни климатични промени, е имало големи наводнения. Те са допринесли за края на определени селища, а и преселения на групи хора, чиито земи са пострадали от природното бедствие.

Както шумерите, така също евреите, индийците и др. са ставали жертва на големи наводнения, като преживелите са разказвали за събитията на своите потомци, които пък са предавали историите на идните поколения и така спомените за водната стихия причинила смъртта на мнозина са били увековечени.

Има разбира се и тракийска легенда за потопа. Тя е записана от живелият по време на Античността автор Диодор Сицилийски, който свидетелства, че речта на древните поселници на остров Самотраки е все още жива и се използва най-вече по време на религиозни церемонии. Тези хора помнели разкъсването на Босфора и Дарданелите в следствие на препълването на Черно Море с вода от различни реки. Огромна водна маса рукнала бурно и заляля значителна част от крайбрежието на Мала Азия, а и по-ниските места на Самотраки.

                            Остров Самотраки - Samothrace, photo of Ggia

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/be/20020800_Saos_mountain_Samothrace_island_Thrace_Greece.jpg

Понеже водата не спирала се покачвала все по-нагоре, хората започнали да се молят на местните богове да ги пощадят. Поради това, че думите  им били чути и живота им спасен, обитателите на Самотраки издигнали олтари около целия остров и благодарели ежегодно c жертвоприношения на боговете за избавлението си дори до времето на Диодор Сицилийски (90-30 г.пр. Христа бел.моя) - Diod. Sic. V.48.

Остров Самотраки, Храмът на Великите богове, By Ggia - Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11410972

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/0d/20020800_Sanctuary_of_the_Great_Gods_Palaiopolis_Samothrace_island_Thrace_Greece.jpg/1024px-20020800_Sanctuary_of_the_Great_Gods_Palaiopolis_Samothrace_island_Thrace_Greece.jpg

Самотракийското предание е интересно понеже отразява истинско събитие и го представя доста реалистично. Действително, преди повече от седем хилядолетия, Черно Море е било сладководно езеро, а протокът, който ние познаваме като Босфор все още не е съществувал. 

Босфорът е  служел за мост между Европа и Азия и този мост е прекосяван много пъти в далечното минало. Поради покачването на водите  (в нашия случай явно се касае за затопляне на климата в Европа), от разтопените ледници и сняг се е получила огромна водна маса, която сравнително бързо е запълнила сладководното езеро и дори е започнала да прелива Босфора.

Вследствие на отмитата и ерозирала земна маса се заформило силно течение, което постоянно се е засилвало и отнемало все повече и повече от преградата между езерото и Мраморно море, докато се стигне до там, че милиони, дори милиарди тонове вода са потекли със страшен грохот в посока Дарданелите. Гледката е била ужасна, а шумът се е чувал на километри.

Жителите на градовете в региона е трябвало да ги напуснат колкото се може по-бързо и тези хора, които са успели за избягат от насилието на вълните, със сигурност са се считали не просто за щастливци, но и за благословени, подпомогнати от висша сила.

Диодор Сицилийски дава и други важни детайли. След потопа, Caoн - един от оцелелите (имащ божествен произход), събрал населението на едно място и му дал закони. Саон имал пет сина, на които поверил оцелелите водната стихия хора (1)*. На първият син Дардан се приписва основаването на град Дардания (Δαρδᾰνία) в Троада, като се твърди, че този човек властвал над много народи в Мала Азия, а също така е и праотец на населяващите Балканите траки наречени дардани.

Възможно е легендата за идването на Дардан в Мала Азия и установяването на тракийската власт там, също да отразява реално събитие – древна миграция на тракийския народ дардани, предизвикана от покачването на водите на Черно и Мраморно море. Дали преселението се е случило веднага след потопа, или известно време след това е трудно да се каже, но е факт, че от най-дълбока древност, земите на юг и на север от Босфора са обитавани от едни и същи хора, които в епохата на Античността са познати под името траки, а след ранното Средновековие и като българи.  

Не само населението на Самотраки е запазило спомени за потопа, но и тези траки, които са населявали Централната част на Балканите. Понеже ние сме техни преки потомци, съвсем естествено е и в българския фолклор да има следи от събитията случили се преди хиляди години. Цитирайки работа на Й.Ковачев, Иваничка Георгиева разказва за народно предание, според което в далечното минало “хората правили кула, за да стигнат до Бога, но без негово позволение. Затова Бог я разрушил и потопил. Камъните от нея, които стърчат, са днешните планини.”

Високата кула от нашия фолклор едва ли е споменатата в “Старият Завет” Вавилонска кула, понеже в разказа за нея не се казва нищо за изпращане на водно бедствие от Бог, а само за това, че Той объркал езиците на хората, така те вече не били в състояние да си съдействат ефективно и да довършат огромната постройка, която трябва да стигне до небесните висини.

В несъмнено древното българско предание по-скоро намираме отражение на разказа за края на Атлантида, която в случая е преставена като огромна кула, но понеже легендата се предава от уста на уста, тя с течение на времето се променя и се запазват само неясни фрагменти от нея.

Най-рано за Атлантида пише Платон в работата си “Тимей”. Taм се разказва за разговор между елинският законодател Солон и египетски жрец, на когото е известно много древно предание за голям остров обитаван от хора притежаващи голяма власт над останалите народи.

Въпреки мощта си обаче, обитателите на Атлантида не били в състояние да предотвратят заличаването на държавата си от морските вълни. Трябва да се отбележи, че в творбата на Платон, локацията на Атлантида е далеч от Черно Море. Предавайки думите на египетския жрец, гръцкият автор локазилира легендарния остров отвъд Херкулесовите стълбове – Гибралтарският проток. Уточнява се и това, че Атлантида е била по-голяма от Либия и Азия (има се предвид само Мала Азия бел.моя) заедно.

Понтът – Черно Море, не е споменат изобщо, но това не бива да ни учудва. Напълно естествено е древни легенди да бъдат променяни до неузнаваемост. Понякога това е ставало без умисъл, но в определени случаи редакции са въвеждани, за да обслужат определени политически интереси. Преданието е документирано от враговете на дедите ни и може да е променено дълго време преди да е достигнало до Платон, който без да подозира го е предал в силно изменен вид.

Колкото и древна да е легендата, колкото и да е променяна в продължение на хиляди години, ние все пак можем да намерим важни неща. Ако разгледаме названието Атлантида, ще видим, че то принадлежи на тракийската ономастика (2)*. Описвайки земите на траките, Херодот споменава за река Атлас, която се влива в Дунава – Her.IV.49.

Не е изключено, още преди потопа, хора дошли от земите край река Атлас да се преселили на югоизток и да се установилие по бреговете на сладководното езеро, което след време ще бъде наречено Понт, а още по-късно ще получи името Черно море. Идвайки на ново място, те основават селище с име изведено от названието на река Атлас. Това не е нещо необичайно, Рим – Вечният град, носи името на река Румон (древното название на Тибър).

Обитавайки място със стратегическо разположение, а и имайки с достатъчно ресурси, жителите на Атлас – прототипът на Атлантида, нарастват на брой, нараства по големина и градът им, ставайки нещо уникално за древната Европа. Каменните стени на това селище, високите постройки, са възприети като огромна кула. Все пак, по онова време, основната част на европейското население живее в колиби и землянки и не познава луксът, а и благоденствието на жителите на градовете край Черно Море.

Понастоящем се знае, че край Варна е имало важен металургичен център, в който е ставало разпределението на предмети от мед и злато. Създателите на Варненската цивилизация са търгували не само с близките си съседи, но са изнасяли стоките си на големи растояния. Това е най-ранният случай на търговия на далечни растояния. Напълно възможно е представителите на това забележително напреднало за времето си население да са преселници от Атлас-Атлантида и бивайки носители на невероятно напреднали за времето си знания, да са съумели да си изградят име на велик и силен народ.

След покачването на водите на Черно море, жителите на Атлас-Атлантида са били принудени да търсят ново място, на което да се установят. Едни хора са избрали земите край Провадия, Дуранкулак, а други са потеглили надалеч. Всяка група е разказвала на потомците си за величието на стария Атлас-Атлантида, като с течение на времето са се губели подробности и накрая, след дълги векове, в нашия фолклор се е запазил само смътен спомен за градът подобен на голяма кула, потопен от пратените от Господа води.

Наглед незначително, българското предание за потопа е едно от доказателствата за древните ни балкански корени. Ако различни агресори не бяха унищожавали систематично книжнината ни, а и не бяха премахвали със заговори и убийства жреческата и благородническа прослойка, то ние щяхме да знаем повече подробности за далечното си минало. Уви – едва ли може да бъде посочен друг народ, който да е бил принуден да изтърпи това, което сме изтърпели ние. Едва ли има друг народ, чиято култура е унищожавана така методично както нашата.

Ето обаче - нас ни има, живи сме, а и не сме никак малко, макар, че враговете на народа ни постоянно се опитват да ни внушат, че сме се стопили и, че сме на изчезване. Това не е така, просто сега сме в момент на изпитания, нищо повече. Такива изпитания дедите ни са преживели многократно и не просто са оцелели, но и са станали по-силни. 

Трудните времена са закалка за стойностните народи, без трудности и борби един народ дегенерира и загива. Като се има предвид през какво сме минали, може спокойно да се каже, че за България има бъдеще. То обаче трябва не трябва да се чака като някакво чудо от Господа, нужни са дела и всеки може да даде своя принос.

Никой не може да те спре да правиш добро. Никой не може да ти забрани да помогнеш на по-слабия. Понякога страхът пречи да бъдат порицани лошите хора, но този страх трябва да се преодолее защото лош не ознаава всесилен. 

Когато добрите и почтени хора се хванат ръка за ръка, ще осъзнаят, че лошите са малко и, че тяхната "мощ" се крепи на илюзия пленила съзнанието ни. Никога няма да ми омръзне да повтарям думите на една будна българка - Иваничка Георгиева, която е осъзнала истинските качества на народа ни:

 “Особено важна черта в етнопсихологическата ха­ рактеристика на българина е неговата увереност и оптими­зъм. Тя изпъква особено силно и в българската митология, в която няма свръхестествено същество, което да не може да бъде победено от човека. Последният е способен да намери винаги някакъв изход: да го унищожи, а когато не може — да го надхитри, да го излъже, да го заблуди, и ако всичко това не помага — да го умилостиви. Човекът е този, който благодарение на своя ум и съобразителност в края на краища­ та ще победи.

Българинът винаги поставя себе си по-високо от де­моничните и митични същества: змеят е лековерен, вампи­рът е глупав, орисниците могат да бъдат заблудени, самоди­вите умилостивени. За него и дяволът не е така страшен, защото може да бъде надхитрен..." 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=I7uc9rZcGa0

Използвана литература и пояснения:

1.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Второ, преработено и допълнено издание, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993;

2.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

3.М.Лазаров, Древното Корабоплаване по Западното Черноморие, Славена, Варна, 2009;

4.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

Извори от интернет:

Timaeus by Plato, written in 360 BC, transl. B.Jowett  (посл.вид. 08-06-2019);

http://classics.mit.edu/Plato/timaeus.html

The Library of History of Diodorus Siculus publ.in Vol. III of the Loeb Classical Edition, 1939 (посл.вид. 08-06-2019);

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Diodorus_Siculus/5D*.html

DARDA´NIA (посл.вид. 08-06-2019); http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.04.0064%3Aalphabetic+letter%3DD%3Aentry+group%3D2%3Aentry%3Ddardania-geo

(1)*Има една интересна подробност, на която трябва да обърнем внимание. Диодор разказва, че Саон разделил оцелелите от потопа на пет групи. Старите балканци -пеласгите, които са споменати в Стария Завет като пелистимци, филистимци, ce установяват в Левант в края на Бронзовата е началото на Желязната епоха и основават там пет града. Имената на тези пет селища са Гет, Газа, Аскалон, Акрон, Асдод (Гат, Газа, Ашкелон, Екрон, Ашдод).

На пръв поглед това изглежда случайно, но в ирландските предания намираме историята на народа болги, които в дълбока древност, идвайки в Ирландия разделя страната на пет части  и въвежда закони. За тези болги се казва, че второто им идване в Ирландия от земите на Тракия е станало по времето на Кир Велики.

Не можем да забравим и разказаната от Теофан Изповедник за княз Кроват (Кубрат) и неговите пет сина. Реално ние разполагаме само с имената на Бат Баян, Котраг и Аспарух, другите двама не са споменати по име. Напълно е възможно историята за княз Кроват Кубрат и синовете му да е отражение на една легенда от древността.

 (2)* Проф. Иван Дуриданов смята, че името Атлас идва от и.е. *adu- течение и сравнява с авестийската дума аδu-течение, поток, канал. Аз лично смятям, че значението е подобно – течение, движение, но коренът е *at/yat, намираме го в арийските думи at-движа се, скитам, вървя продължително, yat-движа се, вървя пътувам. Сродна дума намираме в стблг. ити-отивам, пътувам.