Показват се публикациите с етикет Виталиан. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Виталиан. Показване на всички публикации

19.09.2021 г.

ЕДНА ИЗМАМА С ИМЕТО БЪЛГАРИ

Навремето се удивявах на поведението на историците, затворили очите си за важна информация и приели охотно създадени от чужденци теории за произхода на Аспаруховите българи. Понастоящем продължавам да се удивявам на още по-голямото безочие на някои представители на българската наука. Става дума за една упорита традиция – граничещите с фанатизъм опити да бъде поставена прародината на българите колкото може по-далеч от Балканите.

 

Съвсем наскоро различни приятели ми писаха относно странни твърдения на хора от лоното на историческата наука. Според въпросните специалисти”, сведенията на старите автори Захарий Ритор и Йордан, позволяват ранносредновековните българи да бъдат локализирани далеч от Балканите – доста на изток от днешните ни земи.

 

Държа да отбележа, че за подобни твърдения няма абсолютно никакво основание. Захарий Ритор никога не е писал за българи. Касае се за едно произволно тълкуване на пасаж от работата на този хроникьор. Точно по същия начин, преди време, величия от областта на науката изтълкуваха името на споменатите в китайски документи азиатци пу – ку, пу – гу  (бу – гу) като българи (Симеонов, опиращ се на сведения на Бичурин и др., 2008, c.54). Тази интерпретация разбира се е пълна фантазия, навярно мотивирана от желанието да се създаде впечатление, че прародината на българите е в Средна Азия.

 

Нека да се запознаем с фактите. Някъде в средата на VI в., описвайки земите и народите на запад от Каспийско море, Захарий Ритор споменава и за две отделни групи хора: бургар и бургаре, като едните нарича номади живеещи в палатки, а за другите пък казва, че населяват градове.

 

Нищо не дава повод да се приеме, че споменатите от стария автор бургар и бургаре са българи. В ранни преводи на немски на работата на Ритор няма дори бегло загатване, че бургар и бургаре са българи.

 

Die Sogenante Kirchengeschichte des Zacharias Rhetor, von K.Ahrens, G.Krüger

Думите на стария автор са пределно ясни: “ Отвъд портите живеят бургаре, имащи собствен език и градове….и бургоси (римско укрепление бел.авт.) Eто го разковничето: бургар, бургаре са римските служители burgarii/бурарии – военни защитаващи бургосите, като тези военни са от различен произход, в зависимост от региона, който обитават.

 

Римляните имат бургоси от Каспийско море до Британия, да се свързват българите с хората обитавали земи край Каспийско море и наречени бургаре от Ритор, е пълна спекулация и гавра с доверието на българския народ. Всеки що годе подготвен историк и езиковед би трябвало да знае, че работата на Ритор е оцеляла благодарение на препис на арамейски. А там думата ܒܘܪܓܐ  (būrgāʾ) притежава значение бургос, крепост, кула, като се касае за заемка.

https://en.wiktionary.org/wiki/%DC%92%DC%98%DC%AA%DC%93%DC%90#Classical_Syriac

 

Трябва да се спомене и още нещо, което е от огромна важност. По времето когато Йордан и Захарий Ритор създават своите работи – средата на VI в. (550 – 560 г.), българите отдавна са свързани със събития, които са се случили на юг от река Дунав, а някои и на запад от Балканите.

 

Кошмар за казионните учени е Йеронимовата карта, на която Мизия е отъждествена с България – някъде към 388 г., според Конрад Милер (Miller, 1898, c.1). Този важен документ, историците ни не признават за автентичен, за създаден през IV в., въпреки, че топонимите от картата са характерни за IV в. Няма ново название на селище от XII в., както им се иска на определена група хора, но понеже това показва, че няколко поколения специалисти са ни заблуждавали – волно, или неволно, вместо да се признае вина и да се иска прошка от народа – картата е обявена за късна, а присъствието на българи на юг от Дунава се счита за грешка.

 

Тази уникална карта обаче не е единственото доказателство, че народа ни е местен, древен и оформен на Балканите още преди идването на римляните. Ние разполагаме и с други свидетелства, че още преди VI в., българите са обитавали Мизия и Тракия. Разполагаме и с данни от археологията, позволяващи ни да определим Аспаруховите българи като потомци на древен балкански народ.

 

Благодарение на Мавро Орбини, предаващ сведения на Марк Аврелий Касиодор знаем, че дедите ни са се сражавали край град Сирмиум (Стремска Митровица бел. авт.) с легионите на римския император Теодосий I. Той властва в периода 379 – 395 г. – IV век. Самата битка Орбини датира през 390 г. (Орбини, 1983, с. 51 52).

 

Други извори поставят дедите ни на юг от Дунава даже и по-рано. Синаксарът на Цариградската църква съобщава за военни действия между българи и войската на император Валент (GIBI V, c. 292), а този владетел е на трона в периода 364 – 378 г.

 

Анонимният автор на “Patria Constantinopolis” – Старините на Цариград, твърди, че император Константин Велики докарал водопроводни тръби от България. Споменава се и това, че владетелят е финансирал строежите на Плиска, Преслав и т.н. с огромната сума от 600 златни кентинария (GIBI V, c. 322-323). Константин Велики е на трона през 306 337 г.

 

Орбини представя също писания на Павел Дякон, Готфрид Витербски и Павел Емилий, според които българите, които живеели край Дунав, нападнали през 450 г. краля на лангобардите Агилмунд, убили го и по време на боя разбили лангобардите (Орбини, 1983, с. 52).

 

Тук е интересна не само годината 450, но и твърдението, че българите живеят по това време край река Дунав, а не край Каспийско море, или някъде на север от Азовско море. Василий Сиротенко предава виждането на историка Страшимир Лишев, според когото българите се сражават с лангобардите край Карпатите (без да се съгласи с нашия учен). Явно става дума за западните Карпати, територията на днешна Унгария.

 


Карта, която показва миграцията на лангобардите, вижда се ясно, че те са обитавали земи на запад от КарпатитеCastagna - Own elaboration from Image: Europe satellite orthographic.jpg, Migration of Lombards from Scania to Italy, I century BC- VI century AD. According to Lidia Capo (ed.) Paulus Diaconus' Historia Langobardorum, Mondadori 1992, map 1

 https://en.wikipedia.org/wiki/Lombards#/media/File:Lombard_Migration.jpg

 

Добре известно е, че по сведения на Йоан Антиохийски, през 478 г. (или 480 г.) император Зенон се съюзява с българи, за да може да се справи със заплахата, която предизвикват армиите на готите обитаващи Балканите.

 

Преди да замине за Италия през 488 г., готският владетел Теодорик разбил гепидите на Трапстила, победил и българите на цар Бузан (LIBI, T.I, c. 410).

 

Уповаващ се на сведения на Павел Дякон и Комес Марцелин, историкът Сиротенко смята, че българите са участвали в нападението над Константинопол през 491 г.

 

Според съставителите на LIBI, T I, българското нахлуване в Тракия и опожаряването на Константинопол са станали през 493 г. (LIBI, T.I, c. 410).

 

Според хрониката на Теофан, през 494 г. българите участват в бойни действия на територията на Тракия (Ценов, 2014, с.178).

 

Отново Орбини представя представя сведения, че в началото на папството на Симах, което започнало през 495 г., българите са не само в Тракия, но и в Илирик (Орбини, 1983, с. 52). Става дума за западните Балкани – днешните земи на Сърбия, Македония, Хърватско.

 

Това твърдение е в унисон с един друг исторически извор. В Манасиевата хроника се изказва твърдението, че българите са заели земите край Охрид по времето на император Анастасий (491 – 518 г.), а началната точка на нахлуването е град Видин (Ценов, 2014, с.178). На тази подробност обръща внимание и Сиротенко. Напомням, че около век по-рано, през 390 г., по сведения на Касиодор българите се сражават с легионите на Теодосий край намиращата се недалеч от Видин (със старо име Бонония) Стремска Митровица (със старо име Сирмиум).


Ако по това време част дедите ни обитава земи между западните Карпати и Дунава, това обяснява защо те започват да изтласкват римската армия от нашата територия започвайки от Видин.

Приемем ли за правилно виждането на казионните учени, смятащи, че българите обитават земи на север от Азовско море или на север от Колхида, то се сблъскваме с огромен проблем - за да дойдат българите на Балканите, те трябва да изминат огромно растояние и да прекосят няколко големи реки. Това е пълно безумие и фактът, че се внушава от хора на науката, само показва какво е нивото им.

 

Карта на Балканите, Черноморските степи, Приазовието и Колхида (по Siegler), с червен и син цвят обозначен маршрута на българите, по виждане на казионните учени - нещо съвсем нереално.


Има и други неща, на които трябва да обърнем внимание.През 499 г. българите побеждават елитна римска армия от 15 000 души не къде да е, а край река Цурта, която се намира недалеч от Константинопол. За това събитие, при което са елиминирани 4 000 легионери съобщава Комес Марцелин. Осъзнавайщи, че това сведение поставя българите като постоянни обитатели на Тракия, повечето от историците ни отричат Цурта да е Чорлу дере, макар някои наши езиковеди да представят добри аргументи за това. Да не забравяме и малко по-ранното участие на българи в нападението на Константинопол през 491 г.

 

Именно близостта на дедите ни до столицата на империята обяснява защо 8 години след опожаряването на Константинопол българи разбиват за пореден път римска армия край река, която е само на няколко десетки километра от столичния град.

 

През 502 г. българите завладяват цяла Тракия, а никой римски войник не смее да им се противопостави (Марцелин, цит. Сиротенко).

 

Пишещ за събития от 504 г, отново засягащи битка край град Сирмиум (Стремска Митровица бел.авт.) Касиодор споменава за победа над българите. (цит. Сиротенко).

 

Енодий държи реч през 504 или 507 г., като при това не просто споменава българите, а уточнява, че това е народ, който купува достойнството си с кръвта на противниците си, народ, у който полесражението е родно място (Ценов, 2005, с. 62 – 63).

 

Предаващ сведения от работа на Марин Дринов, засягащи събития от 512 г., д-р Ганчо Ценов предава следното: “Дълга стѣнасъгради простираща се отъ Черно Море до Селибрия Мраморното Море срѣщу мизийците или българитѣ и скититѣ.” (Ценов, 2005, с.77).

 

Тук става дума за отбранителното съоръжение изградено по времето на Анастасий I, като обърнете внимание – българите са отъждествени с мизите. Нека не забравяме, че на създадената през 388 г. карта на Св.Йероним, областта Мизия е наречена и България/Vulgaria.

 

Българи участват в бунта на тракиеца Виталиан срещу император Анастасий 514 – 515 г. (цит. Сиротенко). Няма споменаване те да са дошли от далеч, няма споменаване те да са прекосявали Дон, Днепър, Буг, Дунава. А и как да има след като по-рано дедите ни са голяма и силна група хора обитаваща не само Панония, в която побеждават лангобардите, но също и Мизия, на която дават името си, а и Тракия, в чиито южни предели тече река Цурта – днешната Чорлу дере в европейска Турция.

 

Пишейки за делата на Виталиан Комес Марцелин съобщава, че този тракийски пълководец събира за три дни войската си от 60 000 римски войници (LIBI, T I, c. 314). По времето на Виталиан римската армия е препълнена с траки, защото в създадената по-рано работа Totius orbis descriptio се казва, че Тракия е неизчерпаем извор на способни войници за римските легиони (Бешевлиев, 1965, с.62).

 

По-интересно обаче е друго – хората на Виталиан са събрани за три дни. Не означава ли това, че поддръжниците на тракийския пълководец са обитавали Мизия, тази Мизия, която по-рано Св. Йероним нарича България. Разказващ за бунта на Виталиан - 514 – 515 г. , Йоан от Никиу съобщава, че след една голяма и кръвопролитна битка римският генерал Кирил се оттегля в Одесос (Варна), а Виталиан се оттегля в провинция България:

 

Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” – (Chr., LXXXIX, 75)

 

https://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

 

Не показват ли тези сведения, че предвожданите от Виталиан българи не са идвали далеч от изток, а са населявали територията позната като Мизия и България? Кой разумен човек би повярвал, че голяма войска може да премине разстояние от повече от 1000 километра за три дни? Това късче информация е поредното доказателство, че локализирането на българи далеч от Балканите не е нищо друго освен една нескопосана измислица. За това прочее има още свидетелства.

 

На тази карта с червена линия са отбелязани владенията на българите по време на късната Античност. Представената тук българска територия дава обяснение защо само за три дни водещият българи Виталиан събира огромна войска, а и защо българите се споменават често във връзка със Сирмиум.

През 530 г. българите отново се сблъскват с римска войска на юг от Дунава. Заслужава си да се спомене и битката при река Янтра, станала през 535 г. по сведения на Комес Марцелин (цит. Сиротенко).  

 

Малко по-късно, през 539 г. двама български царе водещи множество българи се сблъскват с римска войска в Мизия, Скития (Добруджа бел. авт. и Тракия). Царете на българите биват убити в битката, но радостта на римляните е кратка, защото били нападнати от други българи и на свой ред загубили своите военоначалници в последвалото сражение (ГИБИ, Т. III, 1960, c. 237-238).

 

Отново Теофан разказва за събития от 540 г, при които взелият страната на Римската Империя Мундо успява да победи българите в Илирик (западните Балкани бел.авт.), като след това настанал мир в Тракия (ГИБИ, Т. III, 1960, c. 238).

 

Не можем да пренебрегнем и самият Йордан, който споменава за всекидневните нападения на анти, славени и българи (Jord. Romana, 388). За да са осъществими редовни, или както казва Йордан всекидневни нападения над римските владения в Тракия, то антите, славените и българите трябва да живеят в близост до Тракия, или дори в самата Тракия.

 

Това е така разбира се, по времето на Йордан българите, бивайки потомци на траките мизи, населяват Мизия. Йордан е пределно ясен, когато поставя българите край Черно море в близост до владенията на римската империя (а не на стотици километри на север и изток, както твърдят определени представители на историческата наука) : “над Черно море са земите на българите станали известни поради последиците от нашите грехове” - “supra mare Ponticum Bulgarum sedes, quos notissimos peccatorum nostrorum mala fecerunt.” (Jord.De Orig. 37).

 

https://www.thelatinlibrary.com/iordanes1.html#V

 

Тук е важен изразът станали известни поради последиците от нашите грехове”, защото става ясно, че римляните са ощетили българите с нещо, а за да стане това е нужен контакт. Невъзможно е един народ да третира друг народ несправедливо, ако няма контакт помежду им. Явно тук става дума за българите, които обитават Мизия и са подвластни на римляните.

 

Както се уверихме, ние разполагаме с голям брой свидетелства, според които още преди 550 – 560 г., българите са в конфликт с римляните на Балканите, а и с други народи край западните Карпати. Казионните учени обаче искат ние да забравим за събитията от 388 г., 390 г., 450 г., 478 г., 488 г., 491 г., 493 г., 494 г., 495 г., 499 г., 502 г., 504 г., 512 г., 514 г., 530 г., 535 г., 539 г., 540 г. 550 г.

 

Наука ли е това да се пренебрегват толкова много важни данни? Научно ли е да се обявяват за българи обитаващите бургоси бургарии (burgare, burgar) от земите на запад от Каспийско море? Старото поколение историци има някакво оправдание да си затвори очите за информацията, която е в разрез с общоприетите теории, но новото поколение историци би трябвало да проявят друго поведение. Вместо с фанатизъм да защитават остарелите догми, е по-добре да се научат да мислят логично и да разширят хоризонта на знанията си.

 

Не е никак трудно да се осъзнае, че арамейската дума бурга – укрепление, е дала името на споменатите от арамееца Захарий Ритор бургаре. Не е никак трудно да се разбере и защо някои от историците в миналото са направили грешка. На юг от споменатите от Ритор бургаре е имало българи, но българи, които са се появили в региона едва след 540 г.

 

Преди това тези българи обитават Балканите, но бивайки победени от армията на служещия на Римската Империя Мундо, те са депортирани в Армения и Лазика (Южен Кавказ). За това съобщава Теофан Изповедник (ГИБИ, Т. III, с.238 – 239).

 

От наличната информация става ясно, че народ с име българи обитава земите от долното течение на Дунава по времето на Античността, а разбира се и по-рано. Тези българи са траки от групата на мизите, част от които живее под римска власт и по думите на Йордан са третирани несправедливо от римляните, а други наши предци, които са на север от река Дунав са свободни. За това свидетелства дори Именника (на българските владетели). Там е казано пределно ясно, че 515 г. преди времето на княз Аспарух, дедите ни има княжество от другата страна на Дунава. По това време – II в., земите на север от голямата ни река са обитавани от траки.

 

За това свидетелстват характера на регистрираните в периода II VII в. топоними и хидроними, типа керамика, а и отбранителните съоръжения – земен вал и ров, като тези от Плиска. На север от Дунава, в Сучидава е намерена амфора със символ IYI, която археологът Д. Тудор датира IV V в., като този символ, по сведения на Й. Тодорович и А. Церманович се среща и по керамиката на културата Винча (Михайлов, 1987, с.93), т.е. свещеният за старите българи символ IYI се появява на Балканите преди около 7000 години – факт, който представителите на казионната наука предпочитат да премълчат, както премълчават и други планини от информация.

 

Истината обаче не може да се скрие, тя упорито си пробива път въпреки фанатизма на защитниците на догмите, които, за да запазят топлото си местенце са готови да ощетят българския народ, удължавайки живота на вредните лъжи.

 

Въпрос на време е когато в нашите училища и университети ще се изучава не само истинската ни история, но и всеки ще знае, че ние сме народът, с който започва историята. Ще се знае, че сме народът, у когото блясва най-рано искрата на познанието, народът, който щедро и безкористно раздава своето богатство, но подобно на Прометей е наказан за стореното добро. Ще се знае и това, че няма защо да се страхуваме от бъдещето, защото роденият в огън е способен да преодолее всичко и макар да се издига от пепелищата жестоко белязан, се издига и по-силен.

 


Основна използвана литература:

1.Бешевлиев В., Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска поредица 8, БАН, София, 1965.

2.Михайлов Ст., Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987.

3.Орбини М., Царството на славяните, 1601, прев. Б.Христов, ред. Т.Сарафов, Наука и Изкуство, София, 1983.

4.Ценов Г., Праотечеството и праезикът на българите, Хелиопол,София, 2005.

5.Ценов Г., Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква, Хелиопол, София, 2014.

6.ГИБИ, Т. III, 1960.

7.ГИБИ, Т.V, 1964.

8.ЛИБИ, Т 1,  1958.

9.K.Miller, Mappae mundi - Die älteste Weltkarten, Stuttgart, Jos. Rotscheverlagshandlung, 1898.

10.Die Sogenante Kirchengeschichte des Zacharias Rhetor, von K.Ahrens, G.Krüger, Leipzig, Druk und Verlag von B.G.Teubner, 1899.

В. Т. Сиротенко, ПИСЬМЕННЫЕ СВИДЕТЕЛЬСТВА О БУЛГАРАХ IVVII ВВ. В СВЕТЕ СОВРЕМЕННЫХ ИМ ИСТОРИЧЕСКИХ СОБЫТИЙ

(p. 195-218 in Славяно-Балканские Исследования, Историография и источниковедение
Академия Наук СССР, Институт Славяноведения и Балканистики, Издадельство "Наука", Москва, 1972)

 

http://www.kroraina.com/fadlan/v_sirotenko.html

29.04.2020 г.

ТРАКИЕЦЪТ МАВЪР И БЪЛГАРИНЪТ МАВЪР – ЕДНО И СЪЩО ЛИЦЕ



Проф. Веселин Бешевлиев е известен като един от най-ерудираните български историци и езиковеди. Не съм съгласен с виждането му за тюрко-алтайските корени на старите българи, а и с изразеното по-късно от него мнение, че първобългарите са амалгама от тюрки и иранци. Въпреки това, трябва окровено да призная, че този учен има и положителен принос в процеса на търсенето на произхода на дедите ни.

През 1965 година излиза една много интересна книга на Бешевлиев. Нейното заглавие е “Проучвания върху личните имена у траките”, а богатството на ценни данни е наистина неописуемо. Нашият учен представя предостатъчно данни, от които става ясно, че “тракийският елемент е играл немаловажна роля почти в целия обществен живот на Византийската империя в VI век.”-64-65. Като имаме предвид, че властвалият в началото на VII век император Фока (602-610 година) също е тракиец, то излиза, че само седемсесет години преди битката при Онгъла, траките са разполагали с голямо влияние.

На страница 65 срещаме един друг изключително ценен пасаж: “След 600 година лица с тракийски имена се срещат много рядко, и то само в египетските папируси. Според един папирус [405] в 615 г. Φλ. Τζ[ι]ττα бил κόμης в Египет. В друг папирус, от VII в., [406] се споменава някой си Τζιττα Πραύ. В трети папирус, от византийско-арабската епоха, [407] се среща един κύριος Ζίττα. Най-сетне в един папирус от VII в. [408] се споменават тракийските имена Νεστος и Ζιττα. Вторият от тях бил комес. За последен път в 710 г. у Теофан се среща един бес Мавр, който бил патриций[409] .”

С други думи – според сведенията на Бешевлиев, чак след 710 година може да се говори за “край на споменаването на траки” в историческите извори. Въпросният бес Мавъp -Μαῦρον τὸν πατρίκιον τὸν Βέσσον”,  е живял по времето на княз Тервел и император Юстиниан Ринотмет … като е служил както на Римската Империя (Византия), така и на България.

Докато Теофан Изповедник нарича Мавър бес, т.е. тракиец, то авторът на Чудото на Св. Димитър гледа на Мавър като на българин. Ценна информация по този въпрос намираме в работа на Петър Петров: В научната литература съществува единодушие по въпроса за народностната принадлежност на Кубер и Мавър. Още в заглавието на „Деянието” (Чудото) се казва, че Кубер и Мавър дошли „с българска войска” (cum exercitu Bulgarorum) да превземат Солун, а в един от преписите двамата пълководци направо са посочени като „българи” (τὼν Βουλγάρων).- c.301.

Петър Петров доста добре уточнява, че Мавър е патриций, т.е. благородник на българите: “Сведения за Мавър най-сетне дават и три печата, в които се среща неговото име. Първият печат е от края на VII в. и гласи: „(Принадлежи на) Мавър, патриций и архонт на сермисианите и българите” — Μαύρω πατρικίω κ(αὶ) (ἄρ)χοντι τῶν Σερμης(ι)ανῶν κ(αὶ) Βουλγὰρ(ων). В другите два печата, които са от началото на VIII в., Мавър също е посочен като патриций.”c.300.

Ако на един благородник се гледа ту като на българин, ту като на бес, т.е. тракиец, нима това не е доказателство, че поне през VII в. век все още е било добре известно, че траки и българи са едни и същи хора? Въпросният Мавър е живял през VII и VIII век, а римските византийските автори започват да пренагласят историята и да демонизират дедите ни по-късно. Нека не забравяме свидетелството на Константин Апамейски, който на събора през 681-та година говори за войната с БългарияGIBI III, c.170, т.е. не става дума за конфликт с непознати нашественици, а с представители на вече призната държава. Тук държа да допълня, че още по времето на бунта на водещия българи във войската си Виталиан -513 година, страната ни е наречена Провинция България: "Vitalian withdrew into the province of Bulgaria" -J.Nik.Chr. LXXXIX.75


Нека пак да се върнем при Бешевлиев и твърдението му, че “След 600 година лица с тракийски имена се срещат много рядко, и то само в египетските папируси, а последният споменат тракиец е бесът Мавър- 710 година.” Дали това е вярно, или пък критерия на учените изследващи миналото е такъв, че тракийския характер на определени имена бива игнориран и преиначаван?

Ако обърнем внимание на името на княз Аспарух и неговите варианти Есперих, Исперих, ще установим, че те имат точни съответствия в тракийската ономастика. Елементът асп и вариантите есп, исп (исб) се среща в имената на Хероса Ут-аспиос, Вед-еспис, а и в името на пеонския цар Аутл-есбис, също и в тракийския топоним Ар-исба. Както Димитър Дечев,така също Владимир Георгиев и др. виждат в еспа, аспа тракийска дума за кон.

Леонид Гиндин свързва името на трак.  Арисба/Ἄρισβος с тракийска дума за кон, намира дума за кон и в името на пеонския цар Аутл-есбис: “Кстати, и реконструируемое для Троады и соседней области Фракии на основании названия Арисбы слово для "лошади"  *issu̯a”... Исконно фракийский апеллатив, в реконструкции *esbi-/e- =лик. esbe- ≪конь≫, в группе ЛИ также в надписях из континентальной Фракии (к северу от параллели Никополя-на-Несте): Εζβενις, Εσβενις, Esbenus, Hezbenus, Hesbenus (D.S. 165) (-zb- < -sb- под влиянием последующего звонкого губного; формы с Я в лат. передачах также вторичны, аналогично греч. ίππος при ικος); чистая апеллативная /- основа на уровне ономастики в ЛИ *Autesbi-s (исправление транскрипции Ливия — Autlesbis с большим числом разночтений по рукописям) – с.18.

Heка разгледаме фактите: и трите варианта на името на княз Аспарух имат успоредици не къде да е, а в названието на Тракийския Конник, в името на пеонския цар Аутл-есбис, а и в името на град Арисба, чийто елемент исба Леонид Гиндин тълкува като тракийска дума за кон. От голяма важност е и нещо друго, което лингвистите ни не са забелязали. Вариацията Еспор-Аспарух отразява типичното за тракийския и българския език екане и якане - явлението, поради което името на тракийската река Eterus/Етерус (Етъра) е представяно и като Iatrus/Ятрус както обяснява Вл. Георгиев. От друга страна, вариацията Есперих-Испор, Исбул отразява друго типично за тракийски и български езиково явление, а именно редузирането на неударено Е в И – отново обяснено от Вл. Георгиев.

Нима всички тези неща не са доказателство за тракийския произход на името Аспарух, притежаващо варианти Есперих, Испор? Дали приликата между името Есперих и името на пеонския цар Аутл-есбис е случайна и случайно българите са наричани пеони ? He мисля, че се касае за просто съвпадение.

Без да се пускам в подробности, ще дам сравнения на старобългарски имена с тракийски – нещо, от което историци и езиковеди бягат като дявол от тамян:

Кроват/Κροβατος - баща на княз АспарухКровизи/Кροβυζοιтраки от групата на мизите, с които старите българи са отъждествявани многократно.

Тервел/Τερβελιςнаследник на княз АспарухТервос/Tέρβοςиме на дакийски цар, Терес Тервелов/Τηρεὺς Τρεβελλίουтракийско име документирано на надпис с регистрация Epidamnos-414,

Корсис/Κορσηςстаробългарско имеКорсас/Κορσας-тракийско местно име, Καρσις, Κερσης/Карсис, Керсесварианти на тракийско лично име.

Мостичъ-старобългарско имеМостис/Mοστις име на тракийски цар.

Кардам/Κάρδαμοςстаробългарски владетел- Кардамюла/Καρδαμύλη-древнобалкански топоним, Кардент/Cardentes- тракийско лично име.

Борис/Bορης- старобългарски владетел- Bορισκος, Bορας, Bῶρος/Бориско, Борас, Борос- тракийски лични имена, последното е носено от меонски благородник, а меоните са причислени от Страбон към мизите, с които старите българи са отъждествявани през Средновековието.

Пресиян, Прусиян – старобългарски владетел - Прусий/Пρουσιάς- име на тракийски цар.

Tелец/Тελέσσιος – старобългарски владетел – Телеф/Τήλεφος – цар на траките мизи.

Сабин/Σαβῖνος- старобългарски владетел – Сабин/Σαβῖνος- едно от названията на тракийския бог Дионис.

Сондок/Sondoke – старобългарски благородник – Сондис/Σονδίς – тракийско местно име.

Докум- старобългарски владетел - Диком/Dicomes – цар на траките гети.

Кубер/ Κοῦβερ – старобългарски благородник – Κυβέρων/Куберон- топоним от земите на траките витини, причислени към мизите от Страбон, Кобос/Κῶβος – цар на траките трери.

Не можем да пропусенм  старобългарското име Исбул/Ισβουλος, понеже присъстващия в него елемент исб, се среща и в трак. Арисба. Колкото до носената от Исбул/Ισβουλος титла кавкан, тя се среща не само в лидийската дума кавес-жрец, но и в тракийската, самотракийската глоса κόες-жрец на Кабирите. Вл.Георгиев я сравнява с лидийската дума kaves-жрец, а и със староиндийскта kavi-h- мъдрец- с.40-41.

Както се убеждаваме – въпреки ерудицията си, Веселин Бешевлиев не е прав. Навярно подведен от господстващите тенденции и от сремежа на определени сили да изкарат старите българи азиатски народ, нашият езиковед и историк пропуска голямо количество важни данни. В никакъв случай не можем да говорим, че след беса Мавър, вече няма, споменаване на траки (по-точно хора с тракийски имена). Уверяваме се, че старите автори като Зонара, Хоматиан, Аталиат и др. не отъждествяват старите българи с пеони и мизи случайно.

Смайващото е, че при старите българи не просто намираме тракийски лични имена,   при средновековните ни владетели  и благородници, се срещат варианти на имена носени от древни тракийски царе и благородници като Телеф, Мостис, Прусий, Тервос, Борос, Диком, Кобос.


Познавайки фактите, можем ли да приемем, че няма споменаване на тракийски имена след 600 година! Какви са като цяло старобългарските имена – тюрски, ирански, или както показват фактите - тракийски? Tрябва ли да си затворим очите за наличната информация, понеже някой в миналото си е наумил да налага заблуди? Бешевлиев донякъде е оправдан, понеже през 60-те години на ХХ век, макар да е бил добре запознат с тракийската ономастика, той вече е на възраст. Не можем да пренебрегнем и това, че много допълнителна информация излезе през 70-те, 80-те и 80-те години на ХХ век. Тази информация за жалост остана неизползвана от неговите по-млади колеги, които предпочетоха да поемат по утъпкания, лесен, но погрешен път.




Днес има предостатъчно данни, които позволяват историята на България да се пренапише и то така, че да блесне с истинската си светлина. Когато се говори за началото на историята ни, трябва да се започне с времето на Каменната епоха, когато дедите ни – първите земеделци на Европа, започват да се преселват в различни посоки, а с това и да разпространяват знанията, които ще помогнат на осталите жители на континента ни да оцелеят. Трябва да се спомене и това, че първите ковачи и златари на Европа са хора, чиято кръв ние носим. Задължително е да се знае, че най-ранните европейски градове са строени от предците ни, че дори Атина и Рим са издигнати от траки и пеласги. Вместо да се повтаря постулатът, че траките са безписмени, нека бъде всеобщо достояние, че като създатели на първата писменост са обявени траките Орфей и Лин, че в официално най-старите писмени документи на Европа – минойските, се срещат тракийски имена като Арей, Диза, Питак, Тетюс.

Историците, археолозите и линвистите от старото поколение направиха каквото бе по силите им и каквото ситуацията навремето позволяваше. Днес няма цензура, няма политически натиск и е редно младите историци, археолози и лингвисти да изоставят срамното си сервилно поведение и сторят това, което е почтено, а именно – да търсят истината и да я защитават.




Използвана литература:

1.В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, БАН, Археологически Институт, Епиграфска Поредица Nr. 8, София, 1965;
2.П.Петров   Образуване на българската държава, Наука и изкуство, София, 1981;
3.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
4.Л.Гиндин, Население гомеровской Трои, Историко-филологические исследования по этнологии древней Анотолии, Восточная Литература, Москва, 1993
5.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ-FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE - Tом III, cъст. и ред. И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-6.Заимова, Л.Йончев, П. Тивчев, БАН, София, 1960
7.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
8.Τηρεὺς Τρεβελλίου- I.Epidamnos 414, Epitaph of Tereus, son of Trebellius, White limestone cippus https://epigraphy.packhum.org/text/182526
 9. The Chronicle of John Bishop of Nikiu http://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

16.02.2020 г.

ОТКЪДЕ ПРИСТИГНА АСПАРУХ, ИЛИ КАК СЕ КОВАХА ЗАБЛУДИТЕ?



Неотдавна един приятел сподели с огорчение, че новите поддръжници на догмите правят фанатични опити да оневинят фалшификаторите на историята ни. Става дума за направените от нови историци твърдения, че по времето на Васил Златарски не е имало достатъчно информация и поради това съвсем неволно, учените ни са били подведени, като в последствие са наложили в учебниците неверни неща.

В интерес на истината, проф. Златарски умира в края на 1935 г., а резултатите от антропологичните изследвания доказващи убедително, че българите нямат нищо общо с тюрките и народите на Средна Азия са оповестени по-късно - в началото на 1938 г.

Мащабното антропологично проучване под ръководството на д-р Методи Попов обаче, не е единственото доказателство за това, че дедите ни не са азиатци по произход. Има още много други данни, но те или са пренебрегнати, или представени в ужасно изкривен вид.

Картата на живелия през  IV век Св. Йероним, на която областта Мизия е наречена България, е издадена от Конрад Милер през 1898 година – това е тридесет и седем години преди смъртта на Златарски. 

Д-р Ганчо Ценов пише с огорчение, че на този важен документ, основателят на историческата ни школа не е обърнал нужното внимание. "Професионалистите" от по-късно време упорито отказват да приемат, че може да има грешка в техните виждания. С фанатизъм се отрича възможността Аспаруховите българи да спадат към древното балканско население. Реално не само областта Мизия е наричана България, но и също така ранносредновековните българи са назовавани мизи от различни автори.

Потвърждение на истинността на Йеронимовата карта и ранното присъствие на българи на юг от Дунава идва и от хрониката на Йоан Никиуски. В нея е описан бунта на предвождащия българи Виталиан, който през 513 година възстава против император Анастасий. Работите на Йоан Никиуски са известни на научния свят още преди Златарски да се роди, като и това бива отбелязано от д-р Ценов.

Самият Златарски е добре запознат с въпросните хроники, но предава сведенията некоректно: Виталиановата войска, че последната била съставена главно от „хуни” и „българи”. [10] С тая войска Виталиан нахлул на юг от Дунав в Мизия, стигнал до Одесос и Анхиал и се запътил към Цариград; но тук недалеч от столицата на империята той бил разбит от императорските войски и се съгласил да се откаже от императорската си титла за голяма сума пари и за управлението на Тракия. След това хуни и българи, одарени богато от Виталиан, се върнали в земята си.

Това е ужасно изопачено предаване на фактите от страна на основателя на българската историческа школа. Реално, Йоан Никиуски не пише никъде, че Виталиан е нахлувал на юг (от територия намираща се на север от Дунава), няма и споменаване на това, че в края на конфликта хуните и българите са се завърнали на север от Дунава, напротив, старият автор е ясен твърдейки, че Виталиан се завръща в Провинция България (която е и Мизия бел.авт.): “ Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.”  J.Nik. Chron.LXXXIX-76


Васил Златарски говори за връзката между старите българи и хуните на Атила, но не ползва адекватно писанията на най-добрия познавач на хуните. Това е роденият в тракийския град Паниум историк Приск. Този стар автор дава безценна информация за речта и бита на накаралите римляните да треперят бойци, описвайки техните къщи направени от масивни, майсторски изгладени дървени греди

Хората на Атила са европеиди защото самият Приск не може да направи разлика между тях и свой сънародник избрал да живее в двора на могъщия владетел. 

Няма споменаване на юрти и кумис, Приск разказва, че хуните, които той нарича скити (определени за траки от Ст.Византийски бел.авт.), пият медос (медовина), а и питие от жито наречено камон (според Г. Ценов това е нашата дума комина - ферментираща течност).

Нито медос, нито камон са тюрски думи, а от Йордан научаваме, че хуните наричат своя погребален обред страва. Тази дума все още се среща в украинския език и там означава погребално угощение. Д-р Ценов свързва хунската дума страва със струвам-давам погребално угощение.

Йордан обяснява също и, че хуните наричат река Днепър с името Вар: “…river Danaper, which the Huns call in their own tongue the Var.” Jord. (268) https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#LII

Идентично речно название има не в Сибир, Памир, или Китай, а в Западна Европа, в земите на лигурите, там според Страбон тече река Вар: Ligures who live between the Varus River”-Strab. IV.6.4.


Златарски може да не е бил запознат със сведенията на Макробий, който пише за траките лигури, но Страбон е добре познат автор. Ако стари европейци имат название на река Вар, което е идентично на хунското речно название Вар, то не е ли логично да се отсъди, че езика на хуните не е тюрски? Прочее, Йордановата Вар е по-скоро представяне на думата бара-река, която срещаме в тракийски названия като Суро-бара, Тамон-бари, Суа-бара.

След като няма абсолютно никакви доказателства за това, че речта на хуните е тюрска, то не е ли манипулация и грозно изкривяване на истината езика на дедите ни да бъде определен за тюрски, а и те самите да бъдат определени като тюрки?

Интересна информация дават и особеностите на хунските погребални обреди, но наличните данни са игнорирани най-безотговорно. От Йордан знаем, че в чест на Атила, при неговото погребение биват проведени конни надбягвания:” The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games”-Jord.(256)


Точно това е погребален обичай и при някои от траките, които също имат погребални угощения, а организират и военни игри: “ Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race” –Xen.Hellen.3.2.5


Както Йордан, така и Ксенофонт са основни автори, но дадената от тях информация е пренебрегната. Дали това не е станало защото сведенията показват, че хората на Атила делят един произход с населението обитаващо земи на юг от Дунава?

Да продължим с разглеждането на друга информация, която е била достъпна по времето на Златарски. “Именникът на българските князе” е намерен през 1861 година и е публикуван през 1866 година. Там като български княз е посочен Ирник, за когото се знае, че е син на хунския цар Атила.

Tук възникват два огромени проблема за Златарски и поддръжниците му. Единият се състои в представеното съвсем ясно сведение в  “Именникa”, че 515 години преди княз Аспарух дедите ни имат княжество от другата страна на Дунава, не от другата страна на Черно море или Кавказ, т.е. далеч от страната ни.

Другият проблем е отново локацията на хунското княжество след 453 година. Сведенията на Йордан са ясни: след смъртта на Атила, на неговия най-малък син Ирник е позволено да се засели в Малка Скития  (Северна Добруджа - там където е Онгъла бел.авт.), а на други негови сънародници са дадени земи на юг от Дунава - край Искус (Искър), Алмус (Лом) Утус (Вит), а и територии в Тракия, в близост до лимеса (това се потвърждава от името фосатизии-пазещи лимеса, границата бел.авт.):

"Hernac, the younger son of Attila, with his followers, chose a home in the most distant part of Lesser Scythia. Emnetzur and Ultzindur, kinsmen of his, won Oescus and Utus and Almus in Dacia on the bank of the Danube, and many of the Huns, then swarming everywhere, betook themselves into Romania, and from them the Sacromontisi and the Fossatisii of this day are said to be descended." - Jord. 266.


Прочее, след 453 година други хуни също остават на юг от Дунава, за тях Йордан твърди, че им е позволено да се заселят заедно със сарматите край Кастра Мартис (град Кула, Видинско бел.авт.) : “Sarmatians, and the Cemandri and certain of the Huns dwelt in Castra Martis, a city given them in the region of Illyricum.” –Jord.255


Ако Аспарух е от рода Дуло и е потомък на Атила, или поне спада към същия народ, от който произлиза и Атила, то не може да се говори за идване на неговия народ на Балканите през 681-ва година, понеже поне 200 години по-рано хуните обитават Северна Добруджа където е Онгъла, обитават също територии край течащите на юг от Дунава реки Искър, Вит и Лом.   

Потвърждение за това, че владенията на княз Аспарух са се простирали в Тракия и в Добруджа, а не само в Черноморските степи, получаваме от Патриах Никифор, който твърди, че мястото, на което синът на княз Кубрат (Кроват бел.авт.) прави военен лагер, се нарича Онгъл на езика на Aспаруховите хора.


Един народ може да даде име на дадена област само ако я обитава дълго време, иначе просто няма как да е отговорен за названието ѝ.  А и все пак, нека не забравяме – дълго време преди Аспарух, ареалът на Онгъла е населен от хората на принадлежащия на рода Дуло княз Ирник.

Историкът Васил Златарски решава проблема доста хитро: представяйки едни сведения и пропускайки други:
“Както и да било, но от приведените известия на Приск и Йордан може да се заключи, че към края на седмия десятък на V в. остатъците от Атиловите хуни, които се били вече поселили между устието на Дунав и Днестър, [55] са граничили с кутригурите, обаче в какви политически отношения те сега се намирали едни към други, за нас остава неизвестно.”
http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Защо само межу Дунав и Днестър? Къде се изгубиха хуните обитаващи земи край Видин, Искър, Вит и Лом? Тях Златарски обявява за избити в конфликти с готи и римляни, като отново премълчава важни данни, от които става ясно, че за изчезване на хуните обитаващи земи на юг от Дунава и дума не може да става:

Така едни се поселили в Илирия, други — в Малка Скития и Долна Мизия [48], трети — двамата Атилови синове Емнецур и Влциндур, завзели Dacia Ripensis по реките Utus (Вит), Hiscus (Искър) и Almus (Лом). Тия хуни по-сетне загинали почти всички в борбата си както с остготите, тъй и с ромеите и само една малка част сполучила да избяга в Скития.” – c.77-78


Нека видим как стоят нещата. През 480 - 481 година има военен сблъсък между българи и готи, но никой не говори за пълното унищожаване на българите. Няма абсолютно никакви сведения даже за омаломощаването на дедите ни, дори напротив – срещаме сведения, че малко по-късно, а именно през 499 година българите разбиват римска армия от 15 000 души край Цурулум в Тракия.

Теофан Изповедник споменава за военни действия на българи в Тракия и Илирия само две години по-късно – през 501 година. През 505 година българите пък са съюзници на римляните и участват в битката край Маргум, където дедите ни са на страната на губещите, но отново няма сведения за пълното им унищожение.


И след този момент дедите ни са хора, с които Рим трябва да държи сметка. През 535 година, българите разбиват римска армия край река Янтра: “Комес Марцелин пише в своята хроника: „Патриций Цита се сблъска в Мизия с неприятелските българи и стигна на горното течение на Янтра.“ – Ценов, Кроватова България


Описвайки периода 527-565 година Прокопий се жалва от редовните нападения на хуни анти и славени, а разказвайки за същите събития Йордан пише за българи, анти и славени. През 559 година българите участват в похода на Заберган срещу столицата на Римската Империя. Българи участват и в похода срещу Константинопол през 626 година: “Византийский писатель Георгий Писидский (первая половина VII в.) также упоминает булгар и называет их в числе участников аварской осады Константинополя в 626 г”


Не само няма сведения за избиването на повечето хуно -българи обитавали Тракия, но в периода 480-626 година дедите ни нанасят значителни поражения на Римската Империя.

Важността на тези сведения е пренебрегната от Златарски, той даже измисля друго лице Ирник, понеже обитаващия Добруджа (където е Онгъла бел.авт.) Ирник не пасва на теорията му и поради това за основатели на българската държава, историк ни счита само тези наши предци, които са обитавали земите на изток от Днестър:

По тоя начин остава да приемем, че идентифицирането на нашия Ирник от Именника с Присковия Ирнах или Ирна и Йордановия Хернак е невъзможно и че това са били две съвсем различни лица и по род, и по положение, и по време.

Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „най-крайния кът” на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, но това може да се отнесе само към западния им клон — кутригурите, които след изселването на остготите от бреговете на Черно море заели, както видяхме, техните места на запад от Меотида към Днепър и са живели съвършено отделно от утигурите — източния клон на българите, следователно станали са почти в непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон, оттука Ирнах не е могъл да бъде господар на българите-утигури.”c.80


Що за “аргумент” е това изказване: “от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон”.

Кои всички? Какви са доказателствата на тези хора? Проверени ли са твърденията тези всички? Защо не се обръща внимание на това, че в Именника е казано ясно, че дедите ни са имали княжество от другата страна на Дунава 515 години преди княз Аспарух. Обърнете внимание – сърцето на държавата на дедите ни до края на VII в., е на север от Дунава, а не отвъд Черно Море, или на север от Кавказ.

Може да се бъркам, но поне по мое мнение, тълкуванията на Златарски са грозна и безсъвестна манипулация – изкуствено издърпване на земите на предшестващия Аспарух Ирник далеч на изток, само и само да може да се говори за идване на Балканите. На предците ни обитаващи земи на запад от Днестър, в Северна Добруджа и на юг от Дунава не се гледа като на хора отговорни за появата на държавата България през 681 година. Що за метод е това?

Нека видим дали изобщо можем да говорим и за идване на хуните още преди времето на Атила. Прокопий Цезарийски е добър познавач на тези хора защото придружава генерал Велизарий, на когото служат хуни. Прокопий обяснява, че в старо време хуните са наричани с името масагети: “Aïgan was by birth of the Massagetae whom they now call Huns; and the rest were almost all inhabitants of the land of Thrace. “  [9] Proc.LB.III.xi.9


За масагетите Йордан обяснява, че са част от семейството на гетите, но по-интересна е информацията за това как след битката с персите –VI век преди Христа, масагетската царица Томира дошла в Малка Скития (Северна Добруджа - земята, която населява по-късно Ирник, там където е и Аспаруховия Онгъл бел.авт.) и основава там град Томи: “Queen Tomyris crossed over into that part of Moesia which is now called Lesser Scythia--a name borrowed from great Scythia,--and built on the Moesian shore of Pontus the city of Tomi, named after herself.” – Jord.(62)


Ако принадлежащите на гетското семейство масагети наречени още хуни, са обитавали Добруджа 1000 години преди Атила и около 1230 години преди княз Аспарух, да се говори за някакво идване на хуни-масагети през II век е крайно несериозно, но като се премълчат Йордановите сведения номерът може да мине, както и се случва.

Добруджа е интересно място защото там са намерени прототипи на така наречените хунски котли – големи, изработени майсторски съдове. Тези прототипи не са от I-II век след Христа, а много, много по-стари: VI -V век преди Христа, или с други думи – времето, в което масагетската царица Томира основава намиращият се в Добруджа град Томи.


Прототип на хунски котел от Добруджа – среда на първо хилядолетие преди Христа


Хунски хотел – среда на първо хилядолетие след Христа


Хунски котли от различни територии

Не само котлите, но също върховете на хунските стрели, техните копия и т.н.  имат прототип в Източна Европа и то още през първо хилядолетие преди Христа. Дали това е било известно на Златарски и хората му не зная.

Има нещо друго обаче, нещо, което е било известно от 1905 година. Става дума за доклада от археологическите разкопки в Абоба-Плиска: ИРАИК X. Освен описанията, има и изображения на материали от времето на Античността. По повърхността на римски тухли са отбелязвани имената на собствениците на тухларните.

Освен типичното тракийско име Дионис се среща и друго, което е още по-интересно. Става дума за DULES/ДУЛЕС, което реално е ранен вариант на старобългарското родово име Дуло. Както княз Аспарух, така и княз Ирник са от рода Дуло, а излиза, че това е тракийско име познато под варианти Дулон, Дулус, Дулас, като ареала на разпространение е огромен – от долното течение на река Струма до северна Мизия, среща се и старите градове от Северното Черноморие.

Като имаме предвид, че около 900 години преди княз Аспарух, в Добруджа са властвали царе със сродни имена като Хар-аспос и Адр-аспос, то ранното присъствие на родовото име Дуло в Тракия не би трябвало да е изненада.Още повече, че името на Аспарух е сродно и на това на Тракийския бог Хероса Ут-аспиос.

Както споменава С. Андрух, монетите на древните владетели на Добруджа са известни още през XIX : “Благодаря нумизматическим и эпиграфическим данным сейчас известны имена шести царей Малой Скифии — Танусака, Канита, Сариака, Акросака, Хараспа и Айлия. Царские эмиссии стали известны в литературе еще с середины XIX в. в связи с публикацией частных коллекций и находок на о. Змеином ...”- С. И. Андрух, Нижнедунайская Скифия в VI  начале I в. до н.э. (Этно-политический аспект)- c.117


Уверяваме се, че по времето на историка Златарски е имало предостатъчно данни , които да позволят да се каже, че старите българи спадат към изконното население на Балканите, като части от това население е обитавало също Черноморските степи и др. региони, като Кавказ, Мала Азия и т.н.

Спокойно е можело да се каже, че старите българи са от групата на северните траки, чиито най-известни представители са мизите и гетите, като е имало и смесени племенни образования – мизогетите, които Херодот нарича масагети, а Прокопий назовава хуни.

Определени групи от тези наши деди са стигнали чак до Средна Азия като победилата персиеца Кир Томира например. Други са отишли още по-далеч – в земите на индийци и китайци, но това не дава право на никого да определя Персия, Китай и Индия като прародина на дедите ни. По същия начин, английските колонии в Индия и Хонконг не дават правото на когото да било, да каже, че Китай и Индия са прародината на англосаксите.

Виждаме, че в никакъв случай не може да се говори за липса на информация в началото на ХХ век, когато угаждайки на чужди политически интереси, наши историци са обезобразили историята ни. Данни е имало в изобилие, но просто неудобното е пропускано, все едно не съществува. Да няма факти и да се престориш, че тези факти не съществуват са две различни неща.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

 https://www.youtube.com/watch?v=1N60RwBybKs