РАСОВИЯТ ТИП НА ТРАКИТЕ И ТОЗИ НА ДНЕШНИТЕ БЪЛГАРИ

Преди около малко повече от четиридесет години чух за първи път за името траки. С моя клас имахме излет в природата и минавайки край надгробните могили, учителят ни обясни, че преди “хан Аспарух и славяните да дойдат, нашите земи са обитавани от особени хора с яркочервена коса, те се радвали когато някой умре, а новородените оплаквали понеже знаели какви мъки очакват детето”. Общо взето - по онова време такава бе представата ми за народа на Орфей .

По-късно разбрах, че без да осъзнава, учителят ми е предал неточна информация за хората, които реално се явават наши деди. Просто той самият е бил подведен и с чиста съвест е преразказал това, в което искрено е вярвал. Дори при специалистите се срещат увличания в погрешна посока. 

Това по принцип е странно, защото от една страна има предостатъчно описания на външния вид на траките, от друга страна фреските в могилите предоставят още по-прецизни данни, които могат да се използват за сравнение и проверка на достоверността на историческите извори.

Въпреки че информацията е пределно ясна, никой не се е заел да я поднесе на българския читател подобаващо, обяснявайки важните подробности. В работа засягаща личните имена на траките, историкът и езиковед проф. Веселин Бешевлиев представя цитати от работите на стари автори, които наричат траките руси, рижи и т.н.

Действително Ксенофан смята траките за синеоки и червенокоси. Юлий Фирмик има същото виждане използвайки за косите на дедите ни думата rubri-червенокоси. Публий Овидий, сънародникът на Фирмик, определя гетите като flavi-руси, а в една епиграма на „Антология Палатина”  бистонските жени носят епитета ξανθαἱ [1] c.29.

Несъмнено, проф. Бешевлиев се е погрижил да представи богат изворов материал, но е пропуснал няколко изключително важни подробности. Първата засяга епитета ξανθαἱ, който днес се превежда като руси, светлокоси. Древното значение на ξανθοί обаче е кафяви, връзка намираме с глагола ξανθίζω - препичам силно, правя кафяв, а също и с ξανθοδερκής - имащ кафяви очи [2] с.534. Древното значение на лат. rubri също е светлокестеняви, а не червени.

Това което гърците и римляните са имали предвид под червена, руса коса, е реално светлокестенявата коса. Причината за това е лесно обяснима - бивайки хора със сравнително тъмна пигментация на кожата и черна коса, старите римляни и гърци са гледали на светлокестенявата коса е нещо необичайно и често са били  затруднени да намерят точен епитет.

Нека следваме фактите: от няколкото десетки изображения на тракийски мъже и жени, само в един случай може да се говори за индивид с червена коса – дамата от Оструша Могила.

                                                          Оструша могила, изображение на жена с червеникава коса

И отново само в един случай, по фреските от Казанлъшката гробница може да се види мъж със светлоруса коса. Останалите индивиди – било те благородници, или тяхна прислуга, са с кестенява и черна коса. 

Същото важи за изображенията на ловуващи мъже от Александровската гробница. Кариатидите в Свещарската гробница, навремето са били с кестенява коса. Гробницата от Силистра се води римска, но дори действително там да е намерил покой някой от потомците на Ромул, то неговите слуги са били представители на местното население и както можем да очакваме те са със светлокестенява коса.

 Казанлъшка куполна гробница, изображение на тракийски благородници и техните слуги

                                 Казанлъшка куполна гробница, изображение на мъж със светлоруса коса

                                                Александровска гробница, стенопис от купола, изобр. Kmrakmra  https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/1f/Aleksandrovska_grobniza.JPG/1280px-Aleksandrovska_grobniza.JPG

Силистренска гробница, изображение на слугиня на починалия благородник - Photo: Konstantin Tanchev. Fresco: unknown, 4th century AD. - http://www.otkrivam.com/?p=27&c=5&id=468&l=2

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b6/Roman_Tomb_Silistra_fresco_servant.jpg

Разбира се, сред дедите ни наричани траки в древността, е имало както руси, така и рижи индивиди, но те са били малцинство. Преобладаващата група хора е тази притежаващи кестенява коса, както е било в Средновековна България. Знаем, че цар Борис II е описан като индивид с червеникава брада [3] c.81 (бел.59). Други подобни описания на благородници, бойци и т.н. няма. Днес положението е същото – срещат се рижи индивиди, но те са рядкост, около 0, 25% - [4] c.231.

В далечното минало, сините очи също са били нещо необичайно за мургавите и чернооки гърци и римляни. Поради тази причина те са оставали силно впечатлени от светлооките хора и както е в случая с Ксенофан, особеният белег е приписан на целия тракийски народ, а със сигурност, Ксенофан не е бил запознат с всички групи на нашите далечни предци. Този автор просто е разказал за белезите, по които мургавите гърци най-ярко се отличават от местното балканско население.

Има и другo, генът за кафяви очи е доминантен и с течение на времето, броят на синеоките индивиди намалява, а броя на хората с тъмни очи се увеличава. Ксенофан е живял преди повече от две хиляди и петстотин години, а това е огромен времеви диапазон, през който броят на синеоките постоянно е намалявал. Това е и причината през ХХ век, когато са проведени мащабни антропологични проучвания, да е установено, че хората със сини и пъстри очи у нас са респ. 8, 69% и 33, 24% [4] c.265.

Въз основа на описанията на външния вид на траките, а и въз основа на изображенията по фреските от древните гробници, може да се каже, че народът на Залмоксис и Орфей е бил представен от европеидни раси, които са били представени както от индивиди принадлежащи на средиземноморската раса, така и на индивиди от северен тип. По времето на Ксенофан, броят на хората със сини очи е бил по-голям, преобладаващият тип коса е била светлокестенявата.

Няма основания да се приеме, че светлият, северен тип хора се е появил на Балканите през Бронзовата епоха, или дори през късната Античност. Основните хаплогрупи при нас българите са I2, E-V13, R1a, R1b, а техните особеностие показват, че носителите им са обитавали земите ни още по времето на Мезолита и Неолита.

Със сигурност е имало идване на хора по време на Бронзовата епоха, а дори и ранното Средновековие, но нека не забравяме, че както на север от Дунава, така и на юг от Босфора, от най-дълбока древност са живели представители на тракийската общност.

Става дума за обитаващите Карпатите и Черноморските степи гети, мизи, карпи, тирегети, костобоки, да не забравяме и локализираните от Птолемей беси в близост до изворите на река Висла. Не можем да пренебрегнем и старите господари на Мала Азия: фриги, витини, халиби, бебрики, медовитини, малоазийски мизи.

Виждаме, че както от север, така и от юг, основните етнически групи, които могат да дойдат на наша територия и да се смесят с коренното население, са роднини на коренното население. Евентуалните преселения през Бронзовата епоха, Античността и ранното Средновековие, не само не са намаляли местният етнически елемент, а дори са го подсилвали.

Трябва да се добави още една много важна подробност. Противниците на виждането, че като цяло ние българите сме потомци на най-древното цивилизовано балканско население, често излизат с твърдението, че по време на римската окупация (I-VII век), у нас населението се е смесило с участващите в имперската администрация и военна машина германи, келти, римляни, гърци. Това не отговаря на истината изобщо.

Да, имало е смесени бракове, но те са били редки защото ако се касаеше за масово явление, то в нашия фолклор би трябвало да открием следи от германски, келтски, гръцки и т.н. божества и обреди, а такива липсват. Дори напротив – при келтите, римляните, гърците и т.н. се наблюдават култове към тракийски божества. Странно как това е убегнало на изследователите на нашето минало.

Освен това, при нас българите не са намерени генетични маркери, които да са общи за келти и германи. Немалко сънародници са носители на R1b, но нашия вариант е много древен, представителите на R1b (L23*) ca обитавали Балканите преди около дванадесет хиляди години. 

От друга страна, общите маркери за българи и италианци са определени като екзотични за Апенинския полуостров и биват считани за пренесени там от Балканите и Троада. На всеки разумно мислещ човек би трябвало да стане ясно кой на кого е дарявал гени.

Не по-малко странни са опититите на някои изследователи да представят траките като  хомогенна група. Едни учени като Веселин Бешевлиев обръщат внимание предимно на хората със светли очи и коси [1] c. 29, а други като Димитър Ангелов акцентуват предимно върху представителите на понтийския тип – индивидите с кестенява коса и кафяви очи  [5] c.189-190.

Какво излиза – според един критерий траките са хора от северен тип, а според друг критерий народът на Орфей спада към понтийския тип на средиземноморската раса.

Народите не се правят по калъп, няма голям европейски етнос, който да се състои от един единствен елемент – само руси, или само тъмнокоси хора, само едри, или само ниски, само мургави или само светлокожи. Да се акцентува върху една група от даден народ и да се лансира виждането, че това са белезите за целия народ е крайно несериозно.

Още в дълбока древност Балканите са обитавани както от хора принадлежащи към средиземноморския антропологичен тип, така и хора от северен тип. Като цяло, траките са се славели с едрият си ръст и физическа сила, но Плиний Стари пише и за хора с нисък ръст, които някога са обитавали Тракия (земите край Девня бел.моя) и са назовавани от местното население с името катизи [6]-Plin.IV.45.

Голямо объркване при читателите предизвиква изкуственото и напълно необосновано делене на българския народ на три напълно различни по произход части, които се смесват след 681-ва година: “романизирани траки, славяни и прабългари”. Дълго време много хора вярваха на тази заблуда, защото тя бе изкована изключително умело, а и бе защитавана с ориенталски фанатизъм.

Реално траките под римска власт, старите българи и дунавските славени са хора от един и същ произход, но поради римската окупация на страната ни са били разделени.

Цели хиляда и сто години различни автори отъждествяват българите с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ, но това учените ни наричат грешка на старите автори. Да, в миналото са правени грешки от някои летописци, но не и в продължение на повече от едно хилядолетие.

Египтянинът Симоката нарича дунавските славени гети в три свои книги, но и това според специалистите е грешка. Хубаво, но как тогава погребалните обреди на дунавските славени са неразличими  от тези на гетите, защо домашната керамика на дунавските славени е неразличима от гетската? Нали като дойде нашественик, той внася нови погребални обреди и нова материална култура?

Прокопий Цезарийски нарича дунавските славени едри, изключително силни хора с червеникава (кафява) коса [7] Proc. VII.xiv.27. Не бяха ли траките описани като едри, изключително силни хора с червеникава (кафява) коса? Можем ли да говорим за идване на нов народ, ако външният вид, погребалните обреди и материалната култура на “новодошлите” не се различава от външния вид, погребалните обреди и материалната култура на древното балканско население?

Нека се замислим: може ли три напълно различни народа да се слеят смайващо бързо така, че да се получи хомогенна общност? Как за рекордно кратко време са преодолени различията в култура, религия, бит, език?

На сродните англи и сакси им трябват около петстотин години, за да се консолидират в Британия, а у нас става чудо: идва Аспарух, свирва с уста и “трите различни народа” се спояват в такава здрава смес, че “новооформеният народ”се превръща в най-голямата заплаха за Римската Империя (Византия). Възможно ли е подобно чудо?

Такова нещо няма как да стане, в историята няма мистерии и необясними феномени. Мистериите и феномените всъщност са манифестация на нежеланието на определена група учени да каже неудобна за влиятелни хора истина.

Докато проф. Бешевлиев и проф. Ангелов имат извинение поради това, че творят по време, в което цензурата разполага с голяма власт, то днес за историците ни не съществува никакъв проблем въз основа на новата информация да обявят старите теории за неверни и да положат началото на документирането на истинската ни история.

Време е да се обясни на българския народ ясно и без увъртане, че древното население на земите ни не се отличава особено от днешното, с разбираемото изключение на броя на синеоките, а и светлоруси индивиди. Ние сме потомци на най-старите цивилизовани обитатели на Балканите, наричани по време на Античността траки, а това, че езикът и културата ни показват прилики с езика и културата на сърби, хървати, словени и др., само показва, че предците на тези хора се явават роднини на траките. Има ли нещо нелогично в това обяснение?

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ СВОЙ КАНАЛ В ЮТЮБ, ДАВАМ ЛИНК КЪМ ИНТЕРЕСЕН КЛИП

 https://www.youtube.com/watch?v=ojahINN_BkU

 Използвана литература:

1.В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, БАН, София, 1965;

2.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926;

3.П.Ангелов, България и Българите в представите на Византийците (VII-XIVвек), Парадигма, София, 2011;

4.М.Попов, Антропология на Българския Народ, Том 1, Физически Облик на Българите, в сътрудничество с д-р Г.Марков, ред. А.Ходжийолов, БАН, София, 1959;

5.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971;

6.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

7.Procopius, History of the Wars, Books VII and VIII, transl. H.B.Dewing, Harvard University Press, William Heinemann Ltd, London, MCMLXII;  

ВАЖНИ СВЕДЕНИЯ ЗА РЕЛИГИЯТА НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

Веселин Бешевлиев е изследователят, който е проучил доста подробно вярата на старите българи. Без съмнение, този наш учен е успял да издири много ценни свидетелства на средновековни автори, а и да използва откритията на историци и езиковеди от своето време. Още в началото на ХХ век, Бешевлиев публикува две свои важни работи: “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ” -1929-та година, и “Новъ изворъ за вѣрата на първобългартѣ” -1933-та година.

Във втората си творба, тази от 1933-та година, нашият езиковед и историк коментира статия на Бернд фон Арним, включена в списание “Български Преглед”. Cтава дума за материала “Принасяне на кучета въ жертва при царъ Симеона”. Бешевлиев не е доволен от превода, а и смята, че текстът, който фон Арним представя, е от по-ранна дата, отпреди приемането на християнството.

Като нов извор за вярата на старите българи, немският филолог използва 66-то писмо на патриарх Николай до неизвестно високопоставено лице. В случая, интересното е това, че римският (византийският) духовник споменава за жертване на кучета при българите. Изразявайки своята критика, Бешевлиев не се впуска в подробности засягащи корените на обреда, задоволявя се да предложи цялото писмо, с по-добър (по свое мнение) превод.

В другата си статия “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Бешевлиев упоменава и свидетелството на Теофилакт Охридски, който нарича българите “народ непознаващ Христа и служещ на скитското безумие, кланяйки се на слънцето, луната и други звезди, а даже принасяйки жертва на кучета”. Думите на стария летописец, явно счетени за важни от нашите учени, по-късно са включени в “Гръцки Извори за Българската История” -ГИБИ, IX, част 2, с.62.

Понеже двама различни автори споменават за един и същ ритуал при дедите ни, нашият учен стига до заключение, че кучето ще да е играло важна роля в духовния живот на старите българи. Жалко е само, че не е извършен по-подробен анализ и не е установено дали се касае за практика наложена на Балканите след VII век, или за местен култ, който е познат още във времето на Античността и може да се говори за приемственост.

В случай, че се бе направил сравнение с тракийската религия, Бешевлиев  неизбежно би установил това, че за култа на почитаната на остров Самотраки и други места богиня Зеринтия е характерно жертването на кучета.

Зеринтия, почитана от гъците под името Хеката, изобр. -RichardCosway - http://www.britishmuseum.org https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/2e/AN00969955_001_l.jpg

Самото име Зеринтия/Zηρινθία е обяснимо на български език. Лингвистите Иван Дуриданов и Владимир Георгиев тълкуват названието на тракийското божество със стблг. звѣръ, а за умалителната частица -инт (в Зеринтия, волинт и т.н.) дори е уточнено, че отговаря точно на старобългарската умалителна наставка -ѧте, която се среща в думи като телѧте-теленце и др.

Справедливостта налага да бъде споменато, че тълкуванията на Дуриданов и Георгиев са от доста по-късна дата, но от друга страна, способен езиковед като Бешевлиев може сам да направи анализ, а и eдва ли не е бил запознат с книгата на Вилхелм Томашек “Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung“. Тя излиза в три тома, през 1893-та и 1894-та година, като е спомената богинята Зеринтия, а и това, че нейния култ изисква да се принасят в жертва кучета.

Бих приел, че въпреки ерудицията си, Веселин Бешевлиев не е направил връзка между култа на Зеринтия и особения обред на старите българи по невнимание, ако не бяха и други пропуски. В друга своя работа от 1929-та година, “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, този автор дава богата информация за необичайните обреди на предците ни, но отново пропуска да провери дали въпросните обреди са внесени на Балканите след VII век, или пък са характерни за местното население, което гърци и римляни наричат траки.

Цитирайки Теофан Изповедник, Йоан Зонара и Георги Акрополит, Бешевлиев споменава за това как княз Крум отсякъл главата на император Никифор, а после я обковал със сребро и гордеейки се, давал на славянските вождове да пият от нея. Същата нерадостна съдба постига и Балдуин Фландърски. След като е победен от българският владетел Калоян, фламандският благородник е обезглавен, а от черепа му е направена чаша.

Бешевлиев споменава, че такъв обичай имали също първобитните племена на Африка и Австралия, като дори смята, че по времето на цар Калоян, обичаят у нас ще да е бил забравен и е повторен навярно под влияние на куманите (конен народ, съюзници на дедите ни във войните им с кръстоносците).

И дума не е отворено за това, че този специфичен ритуал е добре познат на старите народи на Европа  - келти, скити и траки. Едва ли българският учен не е бил запознат със свидетелството на Луций Аней Флор, според когото траките пият от чаши направени от човешки черепи: “bibere in ossibus capitum…“ – “they drank out of human skuls…” – Flor. Lib.I, Bell.Thrac. XXXVIIII

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

Пропуск има и при анализа на сведения представени от летописеца Лиутпранд. Те засягат Баян и Петър – синове на цар Симеон. За Баян Лиутпранд твърди, че до такава степен е изучил магията, че от човек може да се превърне на вълк, или пък на някакъв друг звяр. Отново вместо да направи връзка с обичаите на траките, Бешевлиев отправя поглед към народите на Австралия и Северна Америка, като добавя, че обличането в животински кожи е една от най-важните части на животинския култ и се среща почти у всички народи тачещи животни.

Нас обаче не ни интересуват всички народи, а единствено и само тези, с които са били отъждествявани старите българи. В продължение на 1100 години, различни автори наричат българите мизи, а мизите са най-големия тракийски народ. Носенето на вълча кожа е типично за траките, най-вече за трако-трояните. Всеки чел “Илиада” знае за Долон и това, че този омиров герoй носи вълча кожа: “Долон повярва. Тутакси той си обрамчи извития лък на плещите, а върху него наметна си кожа на сив вълк одрана.” – Илиада, X.332-332

https://chitanka.info/text/2033/10

Долон наметнал вълча кожа, лекитос от Лувъра, снимка Marie-Lan Nguyen

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/bd/Lekythos_Dolon_Louvre_CA1802_n2.jpg

Напълно излишно е било Бешевлиев да търси връзка със средноазиатските шамани, с обичаите на индианците и австралийските аборигени. Тук на Балканите култът към вълка е необикновено силен. Неслучайно северните траки – даките носят това име, то е изведено от древна дума за вълк – даос. Почти всички наши езиковеди тълкуват даос с българския глагол давя-душа.

Друга тракийска дума за вълк е улкос, почти не различима от блг.диал. уълк-вълк, забележително близка е и до имената Вълкас, Вълкуш. Тук е мястото да се спомене и това, че у нас имена като Вълко, Вълкан, Вълк, Въло, Вълкомир, Вълкослав, Вълкун, Вълчо, Вълчин и др. са били доста популярни. Тези имена не са нито тюркски, нито ирански, а местни и то доста древни съдейки по думата улкос-вълк.

В работа си “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Бешевлиев е представил още много подробности относно вярванията и религиозните практики на старите българи. Споменал е, че (след битката при Верзиникия), недалеч от Златната врата (на град Константинопол), следвайки обичая си, Крум пренесъл в жертва много хора и добитък.

Отново, нашият учен бърза да спомене, че човешкото жертвоприношение се среща при много други народи и отново забравя, че нас ни интересуват само тези етноси, които са отъждествявани със старите българи.

В случая би било редно да се направи връзка с Ахил Пелеев и неговите мимидони. За тях Йоан Малала твърди, че в ново време са наречени българи. От друга страна, благодарение на сведенията от Илиада научаваме за това, че при погребението на Патрокъл, неговият роднина Ахил жертва много хора и животни:

“В чест на Патрокъл заклали множество овце и волове и с лойта им покрили цялото му тяло; около одъра с тялото наредили и съдове с мед и с масло. Убили четири коня и две кучета. Върху кладата поставили и труповете на дванадесетте троянски младежи, които Ахил собственоръчно убил.”

https://chitanka.info/text/2428/96

Приликата между обреда извъшен от княз Крум и обреда извършен от Ахил Пелеев е повече от ясна и не е случайна, защото, както вече бе споменато, Йоан Малала счита българите от своето време за потомци на водените от Ахил бойци.

Погребалните ритуали несъмнено отразяват характера на изповядваната религия. Бешевлиев често свързва хуните със старите българи и поради това споменава свидетелството на Йордан, че хуните отрязвали част от косата си и разкървавили лицето си когато Атила Умрял. Нашият учен твърди, че този обичай се среща при тюрските народи, но забравя да добави, че около хилядолетие по-рано Херодот е описал абсолютно същото при европейските скити: “…Scythians, that is they cut off a part of their ear and shave their hair round about and cut themselves all over the arms and tear their forehead and nose and pass arrows through their left hand.“ - Her.IV.71.

http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh4070.htm

Тук е мястото да се спомене, че Стефан Византийски нарича скитите тракийски народ, че има тракийско име Скитоток, а и, че според Ганчо Ценов, етнонима скити може да се обясни със стблг. скытати сѧ-скитам.

Бешевлиев забравя и друго, след като хуните (които Приск нарича скити) погребват Атила, те организират конни надбягвания, а и угощение, което на собствения си език наричат стравa: “The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games…When they had mourned him with such lamentations, a strava, as they call it…” – Jord.256-258.

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html

За конни надбягвания при погребение на одриси съобщава доста по-рано Ксенофон:

“As for the latter, when they had accomplished this speedy victory, had slain the Odrysian Thracians who guarded the tents, and recovered all the booty, they departed; so that the Greeks, on coming to the rescue when they learned of the affair, found nothing in the camp except dead bodies stripped bare. But when the Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race.”- Xen. Hell. 3.2.5

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0206%3Abook%3D3%3Achapter%3D2%3Asection%3D5

Що се касае до хунската дума страва-погребално угощение, тя има прекрасно обяснение на български език, а също на украински и др. Значението е храна, като древния вариант на думата е бил съ трава → с храна, угощение. Коренът трав – храна се среща в тракийския хидроним Травос/Τραῦός. Toй е споменат от Херодот преди около две хилядолетия и половина – Her.VII.109.

В“Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, е споменат факт, който е известен, но не му е обърнато достатъчно внимание. Става дума за това как са погребвани благородниците. Бешевлиев цитира следният отговор на папа Николай: ”И наистина мъртвецътъ затова трѣбва да бѫде занесен въ собствената му земя, ако пожелаятъ близките му, за да си спомнят за него, като виждат надгробната му могила...“.

Този текст, а и текста от надписа на княз Омуртаг, кара нашият учен да признае, че “Надъ гроба на умрѣлия прабългаритѣ са издигали, както се вижда от приведения надписъ, могила, която е била по-величествена, колкото е било по-важно погребаното лице.”

За това, че траките издигат могили над гроба на своите благородници, не се казва нищо, все една страната ни не е осеяна с десетки хиляди могили и все едно никой не е наричал българите траки, пеони, мизи. Бешевлиев цитира само Йордан, който споменава за това, че в чест на Атила е издигната могила.-Jord.258, но забравя да уточни няколко важни неща:

-хуните са наречени многократно скити от Приск, а Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ;

-хуните почитат свещения меч на Арес, който е несъмнено тракийски бог, за скитите пък е казано, че почитат Арес под формата на меч и само на него издигат олтари;

-скитските куполни гробници от Приазовието са трудно различими от тракийските;

-хунските лични имена Адамас, Атила, Балас, Берик, Гордас, Улдин, съотвестват точно на тракийските Адамис, Атий, Балис, Бергай, Гордий, Улден.

Слава Богу, в някои случаи, Веселин Бешевлиев споменава за паралелите мажду старобългарските ритуали и тези на древните балкански народи. Засягайки други действия на княз Крум извършени край Златната врата (на град Константинопол), нашият учен споменава за това, как българският владетел подложил себе си и войската си на очищение, напръсквайки с морска вода. Добавена е и важната подробност, че точно такъв обичай на очищение на войската има и при старите македонци.

Към събитията станали пред стените на Константинопол, трябва да се отнесе и желанието на княз Крум да забие копието си във Златната врата. Значението на това действие е обяснено доста по-късно от Бешевлиев в неговата книга “Първобългарите, История Бит и Култура”.  Там, опирайки се на мнението на западни учени, нашият учен представя постъпката на Крум като акт целящ да покаже право на собственост, т.е. чрез забиването на копие в “Златната врата”, Константинопол е обявен за превзет. И в този случаи са дадени примери от класическата древност, като най-интересен е примера с Александър Велики, който като наближил троянския бряг, “хвърлил от кораба копие, което се забило в земята. Тогава той скочил от кораба и заявил, че приема от боговете завладяната с копие Азия”.

Ценно сведение от книгата на Бешевлиев е това, че старите българи имали идоли, на които се кланяли. Самият учен обаче е принуден да признае, че по време на археологически проучвания не са открити първобългарски идоли (т.е. такива каквито се почитат от тюрските народи, бел.моя), ако не се смята намерена в околностите на Шумен плочка от пясъчник. Изображението е на гол мъж, който дъри в ръцете си продълговат предмет (навярно меч според Бешевлиев), а от двете страни на мъжа са изобразени по една змия и друго четириного животно.

 http://atil.blog.bg/photos/118356/original/images%20(4).jpg

http://atil.blog.bg/history/2011/04/27/spisyk-na-kara-bulgarskite-care-potomci-na-bat-boian-otkysi-.736857

Странно как начетеният български историк и езиковед изобщо не е забелязал, че изображението от шуменската плочка има прототип в древна Тракия, по-точно изображенията на Асклепий, Сабазий. Те представят полугол мъж с жезъл и змии, въпреки огромната разлика във възрастта на артефактите, приликата изобщо не може да се отрече.

Изображение на Сабазий със змии, Белинташ, снимка Kmrakmra 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/6e/Sabazij2.jpg/800px-Sabazij2.jpg

Интересното в случая е това, че Бешевлиев представя сведение от грузинското житие на Св.Георги Агиоритис, в което се споменава, че българите край Солун почитали една антична женска статуя. Защо ли изследователят на миналото ни не се е запитал как ревниво пазещите вярата си стари българи, ще почитат “чуждо” божество? Нали уж дедите ни са почитали Тангра,  каква е причината се кланят на божествата на траките?

Иваничка Георгиева, а и други наши учени са установили, че култът към богинята Бендида (Венда, Менда) е оцелял в особената почит към Св. Марина. В българската именна система пък са оцелени имената Венда и Менда – реално изконните названия на древното божество. Иван Венедиков прави връзка между нашите самодиви и богинята Афродита (почитана като Зеринтия у нас бел.моя). Борис Илиев представя сведения за запазване на култа към Семела (Земела, майката на Дионис) до ново време.

Дали българите край Солун са се кланяли на статуя на Бендида, Зеринтия, или Земела, няма как да разберем, но е важно това, че ние пазим спомена за древните тракийски божества както във фолклора си, така и в календара си обличайки езическите богини в християнска дреха.

Важно е и друго, докато имена като Тангра, Тенгри, Танри, напълно отсъстват от българската именна система, то названията на над двадесет тракийски божества са се запазили при нас. Става дума за Яздул, Балей, Балиш, Богой, Витьо, Водю, Държил и др. вдъхновени от древните Аздул, Балей, Балис, Багайос, Витюс, Ведю, Дарзала и т.н.

На тези важни неща Бешевлиев не е обърнал внимание. Не е забелязал и това, че името на Аспарух е сродно на едно от названията на Тракийския Конник – Ут-Аспиос. Друг вариант на името на Тракийския Конник е Вед-Еспис, а точно този той отговаря и на варианта Есперих. Каква забележителна “случайност”!

Как обикновеният човек, а и студентите ни по история да получат вярна представа за религията на старите българи, след като огромно количество важна информация е премълчана? Кой би повярвал, че Аспарух е довел азиатци, ако бе уповестено, че корените на старобългарската религия трябва да се търсят на Балканите, че правенето на чаши от черепа на враг е местен обичай, че жертването на кучета е местен обичай, че вдигането на могила над гроба на старобългарски благородник е местен обичай.

Щеше ли някой да вярва, че дедите ни са се домъкнали от Алтай, или Памир, ако бе обяснено, че обредите, които княз Крум извършва край Златната порта са типични за древните балкански народи, като описание на тези обреди има в “Илиада”?

Дали и най-наивните биха се подлъгали да вярват, че дедите ни са вярвали в Тангра и, че са били монотеисти, ако учените бяха уточнили, че от IV до XV век нито един римски (византийски) летописец не отваря и дума за култ към Тангра при старите българи? Кой да обърне внимание на думите на патриарх Фотий, че българите са се отказали от бащините си богове? Забележете – богове, няма и загадка за монотеизъм, няма и бегло споменаване на Тангра, или пък някой ирански бог.

Направо тръпки ме побиват като се замисля, че хора, които ние считаме за способни учени са премълчали важни факти, а същевременно са ни внушавали фантазии, карали са ни да вярваме в измислици и то вредни измислици. Многобройните лъжи отровиха съзнанието на много сънародници, а по-лошото е това, че процеса на укриване на истината продължава и днес.

Няма извинения за внушаваните дълго време заблуди, няма дори бегъл опит да бъде рехабилитиран Ганчо Ценов. Създават се даже пречки на хората, които по културен начин искат да поднесат на широката публика важна за историята ни информация.

Тези, които служеха и все още служат на догмите, няма да се предадат никога, защото това означава и да признаят вина. Ще бъдат създавани пречки на прогресивните изследователи. Тези, които изнасят неудобната информация ще бъдат чернени и клеветени. Нищо ново под слънцето. Явно битката за истинската ни история ще бъде дълга и трудна, но си заслужава. Дължим го не само на нашите деди, чието име трябва да бъде измито от лъжите, дължим го и на децата си защото те трябва да получат светъл пример, който да следват.

Тези, които идват след нас трябва да са бунтари като Спартак, да не се примиряват с робски хомот и да знаят, че дори и най-големия противник може да бъде победен със съвместни усилия. Тези, които идват след нас трябва да наследят мъдростта на Орфей и Залмоксис – да пазят душата си чистта. Тези, които идват след нас трябва да се поучат от урока на цар Ситалк, който въпреки, че има огромна войска прави всичко възможно да разреши конфликта с роднините си по мирен начин. Истински живот живееш само тогава когато следваш пътя на предците си.

Използвана литература:

1.В.Бешевлиев, “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Известия на Народния Етнографски Музей, 8-9, 1929 ;

2.В.Бешевлиев, “Новъ изворъ за вѣрата на първобългартѣ”, Известия на археологическото дружество, 13, 1933;

3.В.Бешевлиев, Първобългарите. История бит и култура, “Фондация Българско Историческо Наследство”, Пловдив, 2008;

4.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

5.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

6.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, Т.9, Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история, част 2, Подготвени от Илия Г. Илиев, Институт за История, БАН, София, 1994;

7.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998

8.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя,

Издателство към Частен колеж „Тракия”, II.  прераб. изд., Стара Загора 1995;

9.И.Георгиева, Българска Митология, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993;

10.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;

Извори от интернет:

Н.Кун, Старогръцки легенди и митове (посл.вид. 29-07-2018)    https://chitanka.info/text/2428/96

Омир, Илиада, прев.А.Милев, Б.Димитрова (посл.вид. 29-07-2018)   

https://chitanka.info/text/2033/10

Lucius Anneus Florus, Loeb Classical Library (посл.вид. 29-07-2018)  http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

Jordanes, transl.Ch.C.Mierow (посл.вид. 29-07-2018)   https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html

Herodotus, transl. G.C.Macaulay (посл.вид. 29-07-2018)     

http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh4070.htm

Xenophon, transl. C.L.Bronson, (посл.вид. 29-07-2018)     

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0206%3Abook%3D3%3Achapter%3D2%3Asection%3D5

НОВ ТРАКИЙСКИ НАДПИС СЪДЪРЖАЩ БЪЛГАРСКИ ИМЕНА

Пътят на истината е дълъг и труден, но е единствения, който трябва да се следва. За жалост, в миналото бяха съчинени много лъжи за произхода на народа ни. Със завидно упорство и премълчаване на важни факти, бяха наложени заблуди, които отровиха съзнанието на мнозина. Слава Богу, на това пагубно явление идва край защото вече имаме база за сравнение. Можем да се запознаем с различни виждания и сами да определим какво е вярно и какво не е.

Благодарение на книгите на Ганчо Ценов, Георги Сотиров, Асен Чилингиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев, Алекансър Мошев, Андрей Киряков, Стоян Николов, днес доста сънародници осъзнават, че са потомци на древен балкански народ - траките. За това, че действително сме наследници на Залмоксис, Спартак и Орфей, са налице много доказателства, които в миналото бяха укривани, но сега ние имаме достъп до важната информация, която отваря очите ни.

Понастоящем, малко по малко, освен истината за произхода си ние научаваме и други важни неща. Запознатите с работите на старите автори Алкидамант, Тацит, Алексис, Платон, Аполодор, Диодор Сицилийски, Плиний и др., разбират, че дедите ни наречени траки, не само са създали свои книги още през далечната Бронзова епоха, но и дори са определени като изобретателите на буквите.

Твърденията на старите автори не са необосновани, съществуват достатъчно материални доказателства за това, че далечните ни предци са били не само храбър, но също и високо културен народ. B началото на XX век бяха открити надписите от Ситово и Езерово. Малко по-късно светът научи за епиграфските паметници от Кьолмен, Браничево, Дувалний, а за и 40-те посвещения от остров Самотраки.

Карл Леман публикува всичко, което бе намерил, но други изследователи  все още се бавят с обнародването на 200 други надписа. Като имаме предвид и това, че от фригийските надписи са оцелели около 340, то доказателствата за това, че Алкидамант, Платон, Диодор и др. са имали право за посочат траките като първия европейски народ разполагащ със своя азбука.

Колкото и да бъде забавяно публикуването на сведения за 200-тата надписа от Северна Гърция оставени от дедите ни, колкото и да бъдат покривани със срамно мълчание други паметници от нашите земи, като тези край Вишеград, Странджа, а и други от Елеза, Буково, Драгойна, Надарци, истината няма как да бъде спряна. Тя си пробива път, бавно, но упорито, като при това безмилостно отмива лъжите съчинени от шепа недобросъвестни индивиди. В наше време, доказателствата за това, че сме потомци на траките, стават все повече и повече.

                         Надарски надпис - снимка Мартин Константинов

           Надпис от местността Елеза край с. Буково, Първомайско

                           Надпис от Драгойна, снимка - Сребрин Сребрев

Неотдавна попаднах на научно списание, в което бе публикувана работа на български учен- Методи Манов. B нея, той е засегнал откриването на два сребърни съда в тракийско могилно погребение, а и е подложил на анализ надписите върху съдовете.

Посвещението е идентично и сравнително кратко, но за сметка на това е от голяма важност. Причината да оценя този древен епиграфски паметник така високо, е присъствието на две, според мен български имена.

Преди да публикува в “TYCHE - Beiträge zur Alten Geschichte Papyrologie und Epigraphik”, нашият учен е обнародвал работа в сп. “Археология”, заедно със своя колега Никола Теодосиев. Taм двамата изследователи са представили интересна информация. През лятото на 1990 година са проведени разкопки на Пандурската могила намираща се в околностите на село Драгодан, Кюстендилско. Открито е богато тракийско погребение, като приложения обред е кремация на тялото на покойника.  Сред гробния инвентар има монети, благодарение, на които бива направена датировка –последните години на властване на император Хадриан -134-138 г.сл.Христа.

Сребърни римски касеролета с надпис, тук са споменати тракийските имена Мукапор и Апукент, изобр. – Hermann Historica (1) ***

https://www.hermann-historica.de/Lots/Images/1-74aw-227248.jpg

https://www.hermann-historica.de/en/l/151802/two_silver_roman_casseroles_one_with_votive_inscription_2nd_-_3rd_century?aid=152&Lstatus=0&Accid=1733&currentpos=18

Археолозите намират интересни артефакти от бронз, сребро, стъкло и злато, в нашия случай, най-важни са два сребърни съда заради текста върху тях. Установено е, че съдовете, за които учените използват термина “касероле”, са изработени от високопробно сребро и са еднакви по размер и орнаментация. По дължината на дръжките, с остър предмет е гравиран един и същи надпис. Специалистите дефинират буквите като старогръцки, като уточняват, че са инкрустирани със злато.

Манов и Теодосиев смятат, че по характер и изпълнение надписите от съдовете намерени в Пандурската могила са най-близки до надписи върху друго “касероле” и сребърен съд от Голяма Брестница, Плевенско. Буквите са осем и са разделени симетрично, като изследователите смятат, че става дума за две имена – собствено и бащино, първото е съкратено до първия разделителен знак.

ΟΥΛΚ  .  ΤΙΟΥ

Това е нормална практика за епиграфските паметници от римската епоха, други подобни са засвидетелствани върху съдовете от Голяма Брестница, Плевенско.  Учените правят следната нормализация на надписа: Ουλκ(ου) Τιου и предлагат превод: (Съдът е на) Улкос  (син на) Тиос.

Уточнено е и това, че името Ουλκους се среща за първи път, като подобни са споменати от лигвиста Ладислав Згуста, но са локализирани в Ликия. Относно името Τιος се казва, че е регистрирано от Димитър Дечев, но се касае за топоним, название на селище от Мала Азия (в граничната област на Витиния и Пафлагония).

По-задълбочен анализ на имената прави отделно Методи Манов. В “TYCHE” той дава доста интересни подробности, а именно това, че Ουλκους може да се сравни със стгр. λύκος, лат. lupus, англ. wolf, нем. Wolf-вълк, като не изключва възможността да има връзка и с англ.bull, нем. Bulle-бик, посочвайки и името на живелия през I в.пр. Христа тракийски жрец Вουλογαίσης (Булогес).

Поне за мен, тракийското име Ουλκους/Улкос, е най-близко до българското Вълко, а и до нашата дума вълк. Тя съотвества на стгр. λύκος, лат. lupus, англ. wolf, нем. Wolf-вълк, но несъмнено се явава най-добър кандидат за тракийската станала основа за името Ουλκους/Улкос. Защо г-н Манов не е споменал това, нямам обяснение. Не само звуковата близост на Вълко и Улкос е очевидна, но е на лице и отъждествяване на българи с траки, мизи, в продължение на около 1100 години.

Съществува и друга причина поради, която би било редно при тълкуването на Улкос да се потърсят първо български лични имена. На учените е добре известно тракийското име Орол, то бива тълкувано с помоща на стблг. орьлъ-орел, да не забравяме и нашите Орлин, Орльо. Тракийското име Бебрик (легендарен цар) може да се обясни с блг. диал. бебер-бобър, а за присъстващите при българите Бебер, Бебро, Бебрьо, Бебрю, споменава Йордан Заимов.

За тракийското име Козис, Кирил Влахов предлага тълкуване с коза, сродни са и българските имена Козе, Козо, Козьо, Козю. Принадлежащото на благороден тракиец Улкос, пасва идеално в нашата традиция на наричане по имена на животни. Тя съществува и при други народи разбира се, но не те, а ние сме наречени наследници на траките – важна подробност, която не бива да се пропуска.

За второто име, това на бащата Τιος/Тиос, Манов смята, че може да е теофорно, т.е. вдъхновено от име на бог и споменава виждането на Димитър Дечев за това, че “Tius” e название на върховното тракийско божество, чието съотвествие е гр. Ζεύς/Зевс. Това кара Манов да предположи, че може да се говори за запазване на старата тракийска жреческа традиция дори във времето на римската епоха в земите ни.

Несъмнено, както Дечев, така и Манов имат известно основание да предложените твърдения, но от друга страна ние разполагаме с името на върховното божество на далечните ни предци. То е Дин, като съществува и вариант Ден, а за тълкуване Владимир Георгиев предлага стблг. дьнъ-ден (светлина, сияние).

Смятам, че Τιος/Тиос е сродно на тракийските Тато, Татас, Татес, Тетес, които са обясними с блг. тате, татко, като за Τιος/Тиос, най-подходящ кандидат е блг.диал. тийко-тейко-татко, баща. У нас се среща и личното име Тейко, което според Йордан Заимов е пожелателно и притежава значение – да стане баща, да създаде поколение.

Изписаното по време на Античността Ουλκ(ου) Τιου не е нищо друго освен древният вариант на Вълко Тийов, Вълко Тей(к)ов. Трябва да се уточни и това, че формата на родителен падеж в Τιου е най-популярната в българската именна система, ου е древното предаване на - ов.

Писменият паметник от Пандурската могила край село Драгодан е поредното, но не и първото, или последно свидетелство за това, че ние българите сме потомци на местни хора, които ревниво пазят родната си земя хилядолетия наред. Има още древни надписи съдържащи ясни български имена, но, за да бъде показана истината, е нужна смелост от страна на учените.

В миналото, Кирил Влахов обяви регистрираното на римски надпис Velicus/Великус за идентично на българското Велико, но вместо признание за важното си откритие, получи нападки. Българският характер на друго име Voicius/Войкиус, което е споменато в древен паметник от Филипополис (Пловдив) също не е признат от специалистите, макар да е видно, че то е чуждото предаване на Войко. Специалистите отказват да видят и, че изсеченото на скала преди около 2700 години фригийско име Voines/Войнес е идентично на българското име Войн.  

Учените трябва да се занимават с търсене и разпространяване на истината, не с нейното укриване, изопачаване и оказване на жестока съпротива на този, който е посмял да направи това, което те или не са посмели, или не са пожелали да сторят. Старите теории за произхода на народа ни бяха създадени от чужденци, срамно е, тази отрова за съзнанието да бъде поддържана и защитавана от българи.

Стига робуване на догмите, стига страх от това какво ще кажат западните учени, време е да се работи за интереса на България, време е да се каже истината, а именно това, че корените ни са на Балканите, че дедите ни са пазили ревностно земята си и никой агресор не е успял да ги пречупи. Във вените ни тече същата кръв каквато е текла във вените на благия Орфей, мъдрия Залмоксис, безумно смелия Спартак. Наши деди са не някакви говорещи ирански език хора, а тези, които образоваха гърците и положиха основите на културата им – траките Евмолп, Имарад, Тамир, Лин.

Ние сме наследници на хора, непознаващи думата поражение, непознаващи израза - предавам се. Калени от съдбата, нападани от злото, но и пазени от Бога, предците ни са успели да съхранят езика и култура си хилядолетия наред. Наш дълг е да измием лъжите омърсили името на дедите ни и подобно на тях да дадем пример на идните поколения, да покажем, че можем да се преборим с покварата, с апатията и нихилизма, и да изградим мечтаната от Левски чиста и свята република.

Използвана литература:

1.M.Manov, Eine neue Inschrift auf zwei silberen Schöpfkellen aus Thrakien, TYCHE – Beiträge zur Alten Geschichte Papyrologie und Epigraphik, Band 9, Herausgegeben von Gerhard Dobesch, Herman Harrauer, Peter Siewert und Ekkhart Weber Verlag, Wien 1994, z.89-92;

2.Н.Теодосиев, М.Манов, Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993, с.31-42;

3.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

4.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;

5.Йордан Заимов, Български Именник, Второ фототипно издание, БАН, София, 1994;

6.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

 (1) ***  Дано някой заможен българин да посети страницата на аукциона Hermann Historica и да закупи сребърните съдове, на които са гравирани тракийските имена Мукапор и Апукент. Името Мукапор е известно, но Апукент се среща за първи път, поне по мои сведения. Апукент е двусъставно, като Апу отговаря набългарското Япо, а - кент на Чедю →Чѧдо→Kendo.

https://www.hermann-historica.de/Lots/Images/1-74aw-227248.jpg