БЪЛГАРСКИТЕ ИМЕНА НА ТРАКИЙСКИТЕ ОРЪЖИЯ

Доста често мои приятели са ми споменавали, че мечовете, които са изобразени на златните съдове от Панагюрище приличат на ятагани. Чак след време чух мнението на специалиста Георги Михайлов, който също виждаше някаква връзка между оръжието на траките и ползвания от безброй наши хайдути ятаган. Наистина, формата, а и размера съвпадат, една и съща е и територията, на която този вид оръжие се използва – България.

https://nl.wikipedia.org/wiki/Kopis_(zwaard)#/media/Bestand:Kopis.png

В миналото гърците наричат въпросния тип меч копис/κοπίς, а относно името, в речника на Лидъл и Скот се търси обяснение с гр. κόπτω-копая, удрям: κοπίς κόπτω a chopper, cleaver, a broad curved knife, somewhat like our bill, Eur., Xen. κοπίς, ἰδός, Liddell and Scott. An Intermediate Greek-English Lexicon. Oxford. Clarendon Press. 1889

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.04.0058%3Aentry%3Dkopi%2Fs

По-ясно обяснение има на български. Aко разгърнем “Български Етимологически Речник” ще срещнем нашите думи кóпнувам-бодвам, копаило-изкривен нож за дълбаене на дървени лъжици (говор Веригово, Карловско), да не забравяме скопувам-отрязвам, а и стблг. скопити-скопявам, т.е. отрязвам. Разбира се най-важната дума е копаило-изкривен нож, точно тя е производната на копис.

Бивайки по-добри бойци, дедите ни наричани по време на Античността траки, не само са изпълнявали фунцията на полиция в гръцките градове, не само са били два пъти по-заплатени от гръцките наемници, но дори успяват да окажат и сериозно влияние над гръцкото военно дело. Южните ни съседи копират както тактиката на далечните ни предци, така и някои от оръжията им. Кописът е излючително ефективен за близък бой, а формата му позволява да се насесат дълбоки прободни и прорезни рани.

Сродна на копис е и нашата дума копие. Нейното древно значение е предмет, с който  се удря, боде, порязва. Всички изброени действия са възможни с този вид оръжие. Интересна подробност е това, че в румънския се е запазила една ценна, също сродна на копие българска дума, а именно copie-кама. Заедно с копаило-изкривен нож, тя ярко свидетелства, че названието копис принадлежи на предците ни.

Вярно е, че освен гърците, египтяните също имат подобно оръжие, а и названието му е почти идентично: кепеш, но за това как траките повлияват народа живеещ край река Нил, ще бъде обяснено по-късно, в друга отделна работа, която засяга и характера на египетската дума мет/меч-меч. Ceга ще продължим с други важни неща.

http://www.trajans-column.org/wp-content/uploads/IMG_7190-web.jpg

Юрий Откупщиков съобщава за едно интересно име на тракийско оръжие, това е харпе: άρπη' μάχαιρα καμπύλη, Θρακών  (харпе-крив тракийски меч-Clem. Alex. Strom., I, 307). Тук всъщност се касае за сърповиден предмет, който е често срещан атрибут в ръцете на вахканките, а и на бойците на цар Декебал.

Не само формата на харпето прилича на сърп, езиковедите ни определят българската дума сърп като сродна на гр. άρπη. Смятам, че тук не се касае за родство, а по-скоро наша заемка в речта на старите гърци. Сам Откупщиков споменава в работата си за предгръцкия субстрат, че оръжията с криво острие като цяло са непознати на гърците, но за сметка на това са типични за траки и карийци (хора обитаващи Мала Азия, съседи на фригите и обявени от Херодот за роднини на мизите-Her.I.171).

Въз основа на тези, а и на други факти, руският учен смята, че гърците са заели определени видове оръжия както от карийците, така и от траките: “как и в случае с карийцами, греки заимствовали у фракийцев некоторые виды вооружения.” Не можем да пренебрегнем и факта, че използващите харпе вахканки на Дионис са от тракийски произход, култът към божеството на виното преминава при южните ни съседи благодарение на влиянитето на дедите ни.

Друго оръжие подобно на сърпа-харпе е сиката. Тя има същата форма, но е по-голяма по размер, а и е по-опасна поради своята масивност. Тя е употребявана както от даките, така и от тракийските гладиатори. Сика може да се обясни със стблг. сѣкѫ-сека, посичам. Дъговидното острие действително е годно да сечене, а не за мушкане.

Сика, най-горе, изобр. CristianChirita Cluj National History Museum^, https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/da/Dacian_Weapons.jpg/800px-Dacian_Weapons.jpg

Цитирайки старият автор Хезихий, Юрий Откупщиков споменава за тракийския меч скалме: “σκάλμη ' μάχαιρα Θρακία”. И тук както по-горе трябва да потърсим помощ от “Български Етимологически Речник”. Там срещаме сколи се, сколил -прич.с вероятно значение прекършил, отрязал. Така разбираме, че името на тракийското оръжие скалме означава това, което реже. Сродна на скалме е и нашата дума, тя е сколка-речна мида, тя е свързана и с думата скала, а и с глаголите коля, заколвам, клане,

Интересна е връзката със старонорвежката дума skalm-къс меч. Едва ли обаче се касае за прасродни думи, по-скоро skalm е тракийска заемка в речта на северните германи. В староисл. срещаме skilja-разделям, но в германските езици няма съюз с, както е в нашата реч. При нас глаголите паря, бера, товаря, печеля, рязвам и т.н. могат да бъдат преобразувани със съюза с във формите спаря, сбера, стоваря, спечеля, срязвам. 

Коренът на скалме е *кал/кол, като първоначалното значение е остър предмет. По-късно се появават значения като коля, отрязвам, чупя, разделям, а в случая със скалме, това е направено с типичния за езика ни съюз с, който е напълно непознат на германските народи, т.е. skalm-къс меч е заемка.

Дойде ред на най-известната тракийска дума за оръжие и по-точно ромфея/ρομφαία. Хялмар Фриск обяснява, че се касае за голям, широк меч, като в гръцкия език думата е неясна и навярно е тракийска заемка. Ромфеята е голям меч, но не се отличава с широко острие. Сляпото копиране на думата от страна на дедите на южните ни съседи е довело до това, че названието ромфея/ρομφαία се ползва за всяко оръжие с впечатляваща дължина. В римските исторически извори, името е представено като румпия/rumpia.

Акад. Владимир Георгиев търси тълкуване на думата ромфея/румпия с лат. rumpo-чупя, троша, разчупвам, наранявам, като добавя, че тракийската дума е запазена днес в диалектните български думи рофéя, руфя, а и в алб. rufeje, rёfeje-копие, светкавица.

По необясними причини, нашият учен е пропуснал най-добрите български кандидати, които могат да помогнат да разберем смисъла на името на древното оръжие на предците ни. Въпросните думи са: рубя-режа, сека, *рѫбити-разсичам, орубвам се-отсичам, рубило-ножче,  ръбам-режа силно блг. диал., ръбушка-белег на нещо. 

Ромфея, румпия, рубило са варианти на една и съща дума притежаваща значение – нещо, с което се реже, нещо с което се ломи.

http://www.1066.co.nz/Mosaic%20DVD/whoswho/text/image/Rhomphaia[1].jpg

За глосата колаврос/κολαβρος-песен, която съпровожда κολαβρισμος-танц с оръжие, дава ценни сведения акад. Владимир Георгиев.Toзи учен тълкува колаврос/ κολαβρος като копиевъртещ, като явно на елемента βρος, нашият учен нашият учен съпоставя въртещ, добавяйки стблг. врьтѣт, блг. въртя. Въз основа на приликата с думите κολέα > κολία-вид танц, за които се изказва предположение, че може и да са фригийски, първата част на глосата κολα-,  е сравнена със стблг. коло, (кол)есе-колело, кръг, ср., хр. коло-колело, кръг, хоро.

Смятам, че в този случай е подходяща друга старобългарска дума, а именно колъ-заострен дървен прът, вид примитивно копие. Така тълкуването на колаврос/ κολαβρος като копиевъртещ придобива доста по-ясен смисъл. А и колът е най-простият вид оръжие, което хората създават за лов и защита. Сродни са сpирл. cail-копие, стнорв. hali-връх, опашка, край.

Алонхон е тракийска дума за копие, тя е спомената от Юрий Откупщиков заедно с осталналите древни названия за оръжия: “άλογχον δόρυ, τό σιδηριον, Θρακικως”. Акад. Димитър Дечев и акад. Владимир Георгиев смятат, че особеният военен термин не е тракийски по произход. Всеки учен има право на свое виждане, но е удивително как точно изследователите с най-добри познания на езиците са пропуснали сведението на гръцките автори, че алонхона е тракийско копие, пропуснали са да видят и сродната старобългарската дума лѫща (лонща) - копие.

За жалост, с това пропуските не свършват. В “Български Етимологически Речник” се твърди, че лѫща е келтска дума (lancia), която с римско посредничество е проникнала в езика ни. Хубаво, но на старокелтски (галски) няма никакво обяснение на lancia-копие, от друга страна, старобългарския предлага логично тълкуване, но никой специалист не е забелязал това.

Лѫща-копие е свързана със стблг. лѫчити-деля, отделям, разлъчвам, а това показва, че първоначалното значение на лѫща е нещо, с което се дели, реже, наранява. Повече от ясно е, че нашите звуци ч, щ са трудни за гърците и поради тази причина, поставяйки и протетично а, са превърнали лѫща в алонхон.

Доста притеснително е, че специалистите дават нетракийски произход и на други имена на тракийски оръжия и атрибути, като например бойната брадва. Сами гърците твърдят, че оръжието е тракийско: πέλεκυς Θρᾁκιος. Проблемът тук е, че пелекус-брадва присъства не само в гръцкия език, но и в акадския под формата pilakku-бойна секира.

Гръцко влияние над акадците няма, но на територията на Акад са живели гутеите, които според мен са клон на живеещите край Дунава гети. Ако приемем, че гутеите са гети, а въпросните гети са наши предци, вече няма да е необяснима мистерия защо в речта на акадците се срещат думи смайващо близки до старобългарските. Като пример могат да бъдат посочени акадско-българските успоредици: балиу-былia-господар, боил, балу-болии-по-голям, битку-бити, бия, удрям, режа, курумату-кръмити-кърмя, храня, думу-дымъ-дим, тъмен, калу-цѣлъ-цял, русум-роусъ, рус, червеникав, сету-свѣтъ-светлина.

Пелекус-бойна брадва може лесно да се обясни със стблг. палица-тояга, нещо, с което се удря. Подобна връзка срещаме между стирл. tuagh-брадва и tuagach-бия, удрям. Тракийската, или както е правилно древнобългарската дума *palek-нещо, с което се удря, брадва, е прекроена от гърците на πέλεκυς, а от акадците е приета във формата pilakku.

Важно атрибут за всеки боец е шлемът. Официално нашата дума шлем е германска заемка, но едно, че няма как стгерм. *helmaz да даде шлем, а друго, че сам Тацит обяснява, че шлемовете са голяма рядкост у германските народи. На Балканите пък има огромно разнообразие от шлемове. Първоначално те са правени от кожа и точно оттам идва и името шлем – от шелмис, дума, която гърците записват като ζαλμός-кожа.

Тракийски шлем и щитове, изобр. Attributed to Apollodorus of Damascus - Conrad Cichorius: "Die Reliefs der Traianssäule", Erster Tafelband: "Die Reliefs des Ersten Dakischen Krieges", Tafeln 1-57, Verlag von Georg Reimer, Berlin 1896, Detail of plate LVII, scene LXXVIII: Victory and trophies

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/4/4b/057_Conrad_Cichorius%2C_Die_Reliefs_der_Traianss%C3%A4ule%2C_Tafel_LVII_%28Ausschnitt_02%29.jpg/320px-057_Conrad_Cichorius%2C_Die_Reliefs_der_Traianss%C3%A4ule%2C_Tafel_LVII_%28Ausschnitt_02%29.jpg

За пелтастите – леко въоръжените тракийски бойци и техния щит пелта знаят всички, които се интересуват от стара история. За жалост дори името пелта е обявено от специалистите за гръцка заемка въпреки изричното споменаване на авторите от времето на Античнотта, че се касае за тракийски атрибут:  “πέλτη' Θρακιον ὄπλον”.

Тракийски пелтаст, изобр. Skanderbeg~commonswiki assumed (based on copyright claims). - No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims). Object kept in Harvard University, Arthur M. Sackler Museum, Robinson Collection 1959.219[2]

 https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/f7/Peltaste.JPG

В речника на Хялмар Фриск намираме следното описание: “пелта-малък лек щит без ръб, изработван най-вече от плетени клонки, с покритие от кожа.” - “πέλτη, dor.-ᾱ f. kleiner leichter Schild ohne Rand, meist aus Flechtwerk mit einem Überzug von Leder”.

След като пелтата се плете от гъвкави клончета и се покрива с кожа, дали пък стблг. плетѫ-плета, оплитам няма да даде най-доброто обяснение? Фриск изразява виждане, че пелта е навярно тракийска заемка в гръцкия език, старите автори са пределно ясни, че пелтата е тракийски щит, но нашите специалисти пренебрегват фактите.

Голям пропуск е направен и по отношение на друго име на тракийски щит, а именно парма/ πάρμη. Toва название също е обявено за нетракийско, макар Хезихий да пише: “ πάρμη  Θρακιον ὄπλον”. B “Български Етимологически Речник” e  документиранa думaтa прáмен-късче, снопче вълна или памук, коноп, част от руно, отделен пласт на влачена вълна и др. като се смята, че древната форма е *parmy.

Пармата явно е била метална плоскост, която е облечена от вътрешната страна с овче руно, или пък вълнен, конопен плат, който да помогне за абсорбиране на удара. Обяснението на български е логично, но подобно на пелекус-брадва и тук има сериозен проблем. В работите си Тит Ливий обяснява, че велитите-леко въоръжените бойци, ползват щит наречен парма. Какво обаче прави тракийски щит в ръцете на римляните докато те са още на Апенините?

Алоиз Валде смята думата за келтска посочвайки паралели с галската (?) parma-щит, уелските parfa, parfaes-защитна плоскост, щит, но в келтските ирландски и шотландски гаелски, а също така в бретонски и коруелски присъствие на дума parma-щит, или нещо подобно няма.

Не разполагам и със сведения някой стар автор да е определят пармата като келтски щит. Уелските parfa, parfaes-защитна плоскост, щит, са заемки от латински, или от тракийски. Все пак голяма част от Британия е под римска власт няколко века, а тракийското присъствие там също е добре засвидетелствано, както от епиграфски паметници, така и благодарение на генетични проучвания.

Непонятно защо, редица факти биват напълно пренебрегвани от учените:

- на латински не съществува обяснение за парма;

- на келтски не съществува обяснение за парма;

- гръцките автори определят пармата като тракийски щит;

- пармата е и атрибут на тракийските гладиатори;

- пармата е дефинирана от Вергилий като щит на траките тевкри (трояни), които с Еней идват на Апенините;

- за идване на траки и пеласги на Апенините пишат освен Вергилий също Плиний Стари, Страбон, Ливий;

В такъв случай – какво неясно може да има относно произхода на думата парма? Римляните са заемали военни атрибути от келти, етруски, венети, като това се признава от археолозите и историците.

Защо обаче е проблем да се признае, че и ние сме дали нещо на потомците на Ромул? Та нали точно те гледат на дедите ни като на потомци на Арес!

В миналото, поради сянката на елиноцентризма, се обръщаше твърде малко влияние на ролята на траките в оформянето на културата и военното дело на гърците, римляните и келтите.

Добре известни бяха сведенията на Иполит за това, че галските друиди са попивали от мъдростта на Залмоксис, знаеше се и за тракийските имена на царете на властвалите в Лациум (Италия): Атис, Капус, Капетус, не бе тайна, че поради качествата си на върховни бойци дедите ни са считани за потомци на бога на войната Арес, но веднъж наложеното виждане, че римляни и гърци стоят в основата на европейската култура бе пазено ревниво.

От друга страна, макар още пред XIX век великият родолюбец Цани Гинчев да направи всичко възможно да покаже, че траките не са измирали, а ние българите сме техни наследници, този човек не получи подкрепа от други наши учени. Последвалите Гинчев прогресивни изследователи като Данаил Юруков, Ганчо Ценов, Архимандрит Кирил Рилски, Д.П.Даскалов, Георги Сотиров и др. също не бяха подкрепени от представителите на българската историческа школа.

Истината обаче стои, тя не е унищожена, не е погребана завинаги, това е и невъзможно, защото ние самите сме нейни носители. Докато певческата дарба на Орфей се проявава в магическия глас на българката, то силата и дързостта на Арес са манифестирани от българските войници, които са показали многократно, че бойното поле е действително тяхно родно място.Подвизите при Шипка, Одрин, Сливница, Дойран и т.н. са ярко доказателство за това. 

От нас не се иска да излизаме с голи гърди срещу щикове. За да почетем дедите си, просто трябва да покажем, че носим силата им с гордост и, че сме народ на делата, а не плахи, жалки индивиди чакащи някой да им помогне.  

Извори от интернет:

Rhomphaia

http://www.1066.co.nz/Mosaic%20DVD/whoswho/text/Rhomphaia[1].htm

Dacian Warfare https://en.wikipedia.org/wiki/Dacian_warfare

Trajan’s Column in Rome

http://www.trajans-column.org/wp-content/uploads/IMG_7190-web.jpg

Dacian Warfare

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/4b/057_Conrad_Cichorius%2C_Die_Reliefs_der_Traianss%C3%A4ule%2C_Tafel_LVII_%28Ausschnitt_02%29.jpg

МИСТЕРИЯТА НА СЕРДИТЕ – ОСНОВАТЕЛИТЕ НА НАШАТА СТОЛИЦА

България е дом на най-древните градове на Европа: тези край Юнаците, Пазарджишко и Провадия Варненско. Съперничещо им по възраст е появилото се на мястото на Пловдивското Яса Тепе селище, което макар да няма защитна система в началния стадий на своето развитието, е уникално по рода си защото е обитаемо от Каменната епоха, та до ново време.

София също има какво да покаже, на територията на сторицата ни, по-точно в кв. “Гео Милев” е разкрит град на близо 8000 години. Става дума за така нареченото Слатинско Неолитно Селище. To впечатлява не само с огромната си възраст, но също и с умело изработената, a и красиво украсена керамика. По-късно, през Бронзовата епоха може да се говори за трайно обитаване и на днешния център на столицата ни.

Дали хората, които живеят на същото място по времето на началната експанзия на Римската Империя е трудно да се каже. Някои от траките са оставали по старите си места хилядолетия наред, други са се местили, но е факт, че когато легионите на Вечния град навлизат в страната ни, на мястото на столицата ни, те намират селище, което не е никак малко. По името на обитаелите си, познати на Тит Ливий и др. стари автори като като серди/сарди мястото получава името Сердика/Сардика (Serdica/ Σαρδική).

Карта на Густав Дройсен показваща локацията на сердите в Тракия

По време на късната Античност, градът е укрепен и добре уреден. Пленен от красотата му, произлизащият от средите на мизите (наречени в по-късни времена българи бел.моя) император Константин Велики казва: “Serdica mea Romma est” – Сердика е моят Рим. Mалко е оставало и в началото на IV век, селището е щяло да се превърне в столица на Римската Империя.

Останки от величието на древната Сердика - любимото място на Константин Велики

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/60/StGeorgeRotundaSofia.JPG/800px-StGeorgeRotundaSofia.JPG

Макар старите автори да определят сердите като роднини на меди, мизи и др. траки, в ново време се правят доста опити, обитавалите територията на София наши предци да бъдат изкарани всичко друго, но не и принадлежащи на народа на Орфей. Сякаш някаква зла сила принуждава историците да пренебрегват важни факти.

Един от първите, които отделят сердите от изконното население на Тракия е лингвистът Ханс Крае. B работа на Димитър Дечев е отразено виждането на немския учен, че живеещите край Витоша (древната Скомброс) хора не за траки, а за илири. Като цяло, илирите са древните обитатели на земите на Сърбия, Хърватско, Черна Гора, Словения, Словакия и т.н.

Причина за твърдението на германския учен е споменатото от Плиний име на обитаващите Илирия сардеати/Sardeates -Plin.III.142. Странно е как способен учен като Крае не е обърнал внимание, че ползваният от него автор, а именно Плиний Стари пише също и за скитски сарди: Sardi Scythiae, като ги разполага в Черноморските степи -Plin.IV.83.

Трябва да се добави и друга важна подробност, а именно това, че в Скития живеят доста траки: гети, тирагети, костобоки, саи, агатирзи, карпи и др. В самата Илирия пък е локализиран тракийския град Терми-дава. Бърнард Хендерсън смята, че въпросното селище е обитавано от даки.

Присъствието на тракийските серди на места извън Тракия не е мистерия. Няма нищо странно и неестествено един народ да основе колонии на различни места. Херодот разказва за това, че по начало бригите обитавали територията на Македония, но след преселението си в Мала Азия станали известни като фриги-Her.7.73. Страбон разказва за друга мащабна миграция, в която описва заселването на Пелопонес (Южна Гърция) от фриги (дълго преди Троянската война) -VII.7.1. Павзаний пък дава сведения за колонизацията на остров Сицилия от фриги, чиито стари територии са били край река Скамандър -Paus. 5.25.6.

Защо в такъв случай да се учудваме, че има траки серди в съседните Илирия, Скития, а дори и на други места? Та това е нещо напълно нормално и всеки изследовател на миналото би трябвало да го знае. Както Херодот, така също Страбон и Павзаний са основни стари автори, чието познаване е задължително за всеки историк и езиковед.

Освен Xaнс Крае, има и други автори, които правят опити да отделят сердите от групата на древнобалканските народи. Цитирайки Борис Геров, Георги Михайлов изказва мнение, че сердите са келти, които са се установили в земите ни през IV-III в.пр.Христа, но по-късно са се тракизирали. Георги Михайлов уточнява, че твърдението му засягащо произхода на сердите се основава на убедителни (?) доказателства от областите на археологията и лингвистиката. За жалост, конкретни  примери изобщо не са дадени.

Факт е, че нито един хроникьор от времето на Античността не определя сердите като преселници от Галия. Сердите са споменати от Тит Ливий и Дион Касий, но на тези автори и през ум не им минава да определят сердите като част от галското (келтското семейство). В галския речник на Жорж Дотен не е отбелязано племе serdi, sardi, няма даже галска дума с корен sard/serd.

Защо учени като Борис Геров, Георги Михайлов и др., са решили да припишат келтски произход на основателите на Сердика, е трудно за обяснение. За мен това е напълно лишено от всякаква логика решение. Слава Богу, още в средата на 80-те години на ХХ век, се намират учени, които да оспорят аргументирано опитите на техните колеги за изкарат сердите келти.

Ето какво пише Мечислав Домарадски: “Сред съвременните автори едни (Г. Кацаров, Б. Геров, З. Вожняк) приемат сердите за келтско племе, останало тук след голямото нашествие на Балканите. В подкрепа на своята хипотеза те привеждат несигурни данни за съществуването на името серди или подобни на него в келтските земи, както и келтския произход на някои топоними от Софийско. Втора група учени се изказва в полза на тракийския произход на сердите (Р. Вулпе, Ал. Фол). Д. Дечев в своя речник на тракийските езикови останки определя споменатите топоними от Софийско като тракийски, като добре аргументира своето мнение. Привържениците на двете теории като свой аргумент привеждат и археологическите материали от това време от Софийската котловина. Това са находки от същия тип погребения, каквито са известни от трибалските земи и които по-горе бяха определени като тракийски. В полза на тази интерпретация тук е и фактът, че в селата Горна Малина и Байлово са открити могилни некрополи, съществуващи през цялото I хил. пр.н.е. Освен един тънък предримски пласт, открит по време на разкопките в Сердика, и тук не са проучвани селища, но и при тези обстоятелства хипотезата за келтската принадлежност на сердите може да се определи като недостатъчно аргументирана, основана на редица несигурни, а в някои случаи и неверни данни. Не бива да се забравя, че сердите обитавали близки до скордиските земи и сигурно са се намирали под силното културно влияние на келтите, а може би и в някаква форма на политическа зависимост от тях.”.

Самото име серди, езиковедът Вилхелм Томашек (цит. от Димитър Дечев) тълкува с помощта на санскр. carda-група, стадо, блг. чърда-стадо, ствиснем., herta-елен.С това виждане не мога да се съглася, смятам, че серди означава сърцати, храбри хора, като най-добро обяснение може да се даде със стблг. срьдьце-сърце. Други сродни думи са лит. širdìs-сърце, латв. sir̂ds-сърце, мъжество, гняв, авест. zǝrǝd-сърце.

Вариацията серди-сарди, Сардика-Сердика се явава диалектна особеност на езика на Орфей. Тя се проявава и във вариациите дева-дава, като в Пулпу-дева, Ита-дава, а и в речните имена Атрус, (И)етерус. Това реално е типичното за българския език явление екане и якане, както преди време отбеляза акад. Владимир Георгиев: “Тук колебанието между a, ia (= ja) от една страна и ie, е от друга е засвидетелствано не само в античността, но и в съвременния български език.”

Когато разгледаме подробно наличната информация за сердите, виждаме, че както от гледна точна на историята, така и от гледна точка на археологията и лингвистиката, няма никакви основания старите обитатели на столицата ни да бъдат отделяни от местното тракийско население.

Сердите не само спадат към древнобалканските народи наричани от гърците траки, но и са едни от най-ранно споменатите в историята наши деди. По ирония на съдбата, най-рано името им е регистрирано не е в писанията на гръцки и римски автори, а в египетски документи от Бронзовата епоха XIV-XII в.пр. Христа., т.е. преди около 3400-3500 години.

Тези наши предци наричани шерден, шардунаш, поради физическата си сила и високи воински качества са били избрани да служат на фараонът Аменхотеп III (1391–1353 г.пр.Христа). Според Салимбети и Дамато, шерден са сред личната охрана на Рамзес Велики (1279-1213) [x].

На пръв поглед е странно да се говори за присъствие на древнобалкански народи в Египет по време на Бронзовата епоха. Рално обаче, миграциите на източноевропейци в посока Анатолия и Северна Африка са започнали доста по-рано и са няколко на брой.

Точно кога са дошли сердите в земите край Нил е трудно да се каже с абсолютна сигурност. Възможно е те да са взели участие в похода на гетския цар Тананус срещу египетския владетел Весосис, за който разказва Йордан- Jord.Get.(47). За това събитие разказва и Херодот, но за египетския монарх е употребено името Сесострис. Навярно старите автори са имали предвид фараонът Сенусрет III.

Според Йордан гетите не успяват да завземат Египет, но не е изключено, част от тях, или част от техните съюзници да са останали в пограничните региони, като след време, при подобряване на отношенията с египтяните, определена група серди да са минали на служба при Аменхотеп III.

Серди шерден, изобразени на египетски релефи (Salimbeti & D'Amato)

 http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples10.jpg

Това дава логично обяснение на тяхното присъствие толкова далеч от Балканите. Става ясно и защо, в по-късни времена, когато принудени от сериозни климатични промени (1210-100 г.пр.Христа) редица балкански народи се прехвърлят в Мала Азия, а по-късно се отправят и към Египет, сердите се приcъединяват към тях.

Мечове принадлежащи на сердите шерден, изобр. (Salimbeti &D'Amato)

http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples74.jpg

Съюзени със своите роднини  мизи, тевкри, дардани, беси, пеласги и др., сердите стават част от могъща коалиция, чиято цел е сломяването на египетската армия и заселване в страната на пирамидите, която е останала незасегната от климатичните промени направили живота на Балканите труден.

По-времето на Рамзес Велики битките са ожесточени и само хитрата политика на този властелин, а и на наследника му Меренпта, успява да спаси страната. Част от оцелелите серди се завръщат в родните си места на Балканите, но друга група се установява на остров в Средиземно море. Този остров получава тяхното име:  Сардиния.

Бронзови статуи от Сардиния, представящи древните бойци серди, шерден, изобр. (Salimbeti & D'Amato)

 http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples24.jpg

Историята за заселването на стари балканци в Сардиния може да звучи странно, дори неправдоподобно, но как иначе да обясним високата концентрация на генетичния маркер I2 при сардинците. Този маркер е най-често срещания при нас българите, а при други балкански народи, докато при населяващите Западна Европа италианци, немци, французи, испанци и др. е сравнително рядък.

Съществуват и други доказателства, които потвърждават, че хората дали името на остров Сардиния са дошли от Балканите. Благодарение на стари автори като Клавдий Птолемей ние разполагаме с древни имена на селища и местности от територията на Сардиния.

Най-интересните са: Езеронис, Гордитаниум, Темус, към тях трябва да добавим и местното име Скапитани-Ptol.III.3. Съотвествията от тракийската ономастика са: Eзара, Гордион, Темено дури, Скапте сюле. Тълкуване на значението на тези древни названия можем да получим с блг. езеро, град, темен-тъмен диал., стблг. скопити-скопявам, режа.

При местното име (етникон) Скапетани намираме същата особеност, която се среща в тракийски племенни и местни имена като дардани, агриани. По същият начин, с частицата –ани,  до ден днешен при нас българите се образуват местни имена като например Добрудж-ани, Сопотч-ани, Пловдивч-ани и т.н.

Уверяваме се, че макар сердите да са се заселили на островът получил името им преди около три хиляди и двеста години, следите от тяхното присъствие не са изчезнали. Поради силното влияние на финикийци и римляни, да не забравяме и огромната пропаст от време – над 3200 години, потомците са балканските серди са забравили корените си, но ние техните роднини можем да разбулим забуленото в мъгла минало и да обогатим историята си.

Вместо да считаме основателите на столицата ни за чужденци, ние ще знаем, а и ще популяризираме информацията, че сердите са древен балкански народ, части, от който са се заселили в Скития, Илирия, а дори и Египет. Серди са дали името на остров Сардиния, служили и в армията на Рим, по-точно в легионите стационирани в Британия. Там е намерен доста добре запазеният паментник на родения в Сердика Лонгин Сдапезе.

Надгробен паметник на родения в Сердика тракиец Лонгин Сдапезе, Колчестър, Британия, изобр. Jason Scott Wills

https://s3.amazonaws.com/photos.geni.com/p11/b6/fb/b5/dd/5344483851e98d29/1_large.jpg

Ето, ако не следваме покорно нагласените нескопосано истории, които този или онзи авторитет лансират, можем да се натъкнем на много интересни, а и важни неща. Едно е да вярваме, че основите на столицата ни са положени от чужди хора, а съвсем друго е да сме се уверили, че дедите ни са създателите на Сердика, че са били силни хора, които са оставили отпечатък навсякъде където са стъпили.

Използвана литература:

D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

B.W.Hendeson, Five Roman emperors: Vespasian, Titus, Domitian, Nerva, Trajan, A.D. 69-117, Barnes & Noble, New York, 1969;

М. Домарадски, Келтите на Балканския полуостров, IV—I в. пр.н.е. Изд. Наука и изкуство, София, 1984;

Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

Г.Михайлов, Траките,

A.R.David, Handbook to Life in Ancient Egypt, Oxford University Press, New York, 1998;

C.Dio, The Roman History, The Reign of Augustus, transl. I.Scott-Kilvert, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1987;

Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999

G.Dottin, La Langue Gaulloise, Librarie Klincksieck, Paris, 1918;

Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918;

Извори от интернет:

Слатинско неолитно селище (посл.вид. 11-08-2019)

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE_%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%B5

Thermidava (посл.вид. 11-08-2019) https://en.wikipedia.org/wiki/Thermidava

Mohamed Raafat Abbas,  A Survey of the Military Role of the Sherden Warriors in the Egyptian Army during the Ramesside Period (посл.вид. 11-08-2019)

http://www.enim-egyptologie.fr/revue/2017/2/Abbas_ENiM10_p7-23.swf.pdf

A.Salimbeti, R.D’Amato, Webdesign S.Gröner, The Greek Age of Bronze, Sea Peoples  (посл.вид. 11-08-2019) http://www.salimbeti.com/micenei/sea.htm

Сенусрет III (посл.вид. 11-08-2019) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BD%D1%83%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%82_III

Haplogroup I2 (Y DNA) (посл.вид. 11-08-2019)

https://www.eupedia.com/europe/Haplogroup_I2_Y-DNA.shtml

Pausanias, Description of Greece, (посл.вид. 11-08-2019)

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D5%3Achapter%3D25%3Asection%3D6

Ptolemy, book III, Location of Sardinia island (посл.вид. 11-08-2019) http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Gazetteer/Periods/Roman/_Texts/Ptolemy/3/3*.html

ФАЛШИФИКАТ ЛИ Е ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ?

Един от най-интересните извори за историята на народа ни се явава и един от най-подценяваните, а за жалост и един от най-манипулираните. Става дума за така наречения “Именник на българските князе”, който в миналото, без абсолютно никакво основание бе наричaн “Именник на българските ханове”. 

Казвам без основание, защото в текста се срещат думи като княз и княжение (княжество), но отсъстват напълно думи като хан и ханство. След като такива няма в нито един препис на документа, то тяхното споменаване от страна на историците е манипулация на фактите.

                                                  Фрагмент от "Именника", Московски препис, изобр. Уикипедия 

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:NominaliaOfTheBulgarianKhansMoscowManuscript.jpg

Навярно поради своята краткост и особена хронология, имена на години и т.н. документът е считан от определени хора за фалшификат. Понеже вече няколко пъти различни читатели ме питат какво мисля за “Именника”, дали е надежно сведение, дали е от полза за разбирането на далечното ни минало и т.н., реших да представя виждането си по този въпрос в настоящата работа. Нека читателите ми сами да решат дали съм прав или не.

Безспорно, фалшиви, представени по некоректен начин исторически източници има, такива се срещат във всяка епоха. По време на войната с хетския цар Муватали, армията на египетския владетел Рамзес Велики е разбита, но египетските хроникьори пишат за победа. Доста по-късно във времето, легионите на император Домициан са победени от бойците на дакийския цар Декебал, но в Рим бива празнуван триумф, въпреки позорното поражение. Виждаме, че съществуват примери не просто на променяне на детайли, но дори на фундаментални неща.

Дали обаче “Именникът” е фалшификат, дали можем да му се доверим? Как точно стоят нещата в нашия случай? По принцип всеки документ трябва да се провери, нужно е да се направят сравнения с други писания засягащи хора и събития от засегнатите времена. 

Задължително е да се търсят потвърждения от областта на ономастиката. С други думи – трябва да се проучи дали в посоченият в документа период от време, в областта засегната в текстта има названия на реки, селища, планини и т.н. принадлежащи на езика на споменатия в“Именника” народ – в случая българския.

Преди да започнем изследването, трябва да си зададем един важен въпрос: ако “Именникът” е фалшификат от сравнително ново време, кой е имал интерес да го поръча и направи?

Документът е намерен от руския учен Андрей Попов през 1861 г. За нас това е черен период от време – тогава дедите ни са най-жестоко потискания народ в Османската Империя и не разполагат нито с политическо влияние, нито пък със значителни финанси. 

В никакъв случай не може да се приеме, че българин би могъл да проникне безпроблемно в руските архиви, да подкупи служителите без тайната полиция да разбере, а и да вкара сред пазената автентична литература три ръкописа явяващи се различни преписи на “Именника”.

През 1861 г. има будни и интелигентни българи като например Георги Раковски. Той обаче нито разполага с някакво влияние в Русия, нито пък властите там са благосклонно настроени към него, дори напротив. Раковски не притежава и нужната литература, за да създаде документ, в който не само да отрази речта на дедите ни от Средновековието, но и специфичните за “Именника”  термини като имен, шегор, алем и др.

В случай, че “Именника” е фалшификат, то този документ просто няма как да е създаден от българи. Кой обаче е заинтересован да изкара на бял свят свидетелство, че още през II в. българите са имали свое княжество? 

През втората половина на XIX век, нито руснаците, нито британците, нито пък историците на германската историческа школа имат интерес от появата на такъв документ, доказващ, че българите имат своя държава много преди появата на държавите на великите сили от по-късни времена.

На територията на Крим, топоним Малоросса (Malorossa) е регистриран през VII - VIII век, а за държава с име Киевска Рус говорим през IX век. Англосаксите нахлуват в Британия през V век, но консолидацията на Англия се извършва едва през IX век. Франките създават своята държава по-рано - в края на V век, но това не би било възможно без отслабването на Римската Империя поради войните ѝ с армията на Атила (за когото се предполага, че е споменатия в “Именника” Авитохол).

През XIX в., а и по-рано, никой освен българите няма сметка да се разбере, че първата национална държава в Европа е тази на предците ни.  

В “Именника” е казано съвсем ясно, че 515 години преди княз Аспарух (Исперих кнѧз) владетелите от рода Дуло са имали княжество от другата страна на Дунава (сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі.). 

Това означава, че въпросното княжество е съществувало през 165-170 г., или с други думи: българското княжество е повече от 300 години по-старо от царството на франките и около 700 години по-старо от държавите на русите и англосаксите.

Някои хора изразяват съмнения относно достоверността на “Именника” поради термините шегор, имен, алем и т.н. Трябва да подчертая, че това са особени думи от древен календар, като те не могат да бъдат използвани, за са се определи етническата принадлежност на старите българи. Все пак, ако се съобразим с днешната реалност, дванадесетте названия на месеците – от януари до декември са римски, но това не означава, че родната реч на дедите ни е била латинска.

Важно е друго – има ли значително историческо събитие, което да съвпада с така наречената нулева година на “Именника”?

Taкова събитие има, то е голямо, бих казал разтърсващо историята, но у нас не се говори за значението му. През 170 г., живеещите недалеч от делтата на Дунава траки костобоки, прекосяват голямата река, разбиват всички римски легиони, като дори успяват да проникнат на юг чак до намиращата се във Фокида (централна Гърция) Елатея:

“An army of bandits, called the Costoboes, who overran Greece  in my day, visited among other cities Elateia” -Paus. 10.34.5

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D10%3Achapter%3D34%3Asection%3D5

Макар сведението да е представено от очевидеца на събитията Павзаний, Ърнест Браянт се съмнява в достоверността на разказа. Изследователят на миналото се чуди как костобоките са достигнали толкова дълбоко във владяната от римляните територия, без да покорят (и осигурят тила си бел.моя) Мизия, Тракия и Македония.

Всъщност няма нищо чудно, няма нищо необяснимо. Както и при други антиримски въстания, местното население подпомага на “нашествениците”, с които реално дели един произход и гледа на тях като на освободители. Та нима дълги векове по-късно, в края на ХIX век, значителна част от потиснатите българи не се присъединяват към опълченците и освобождаващите страната ни руски войски?

Проблемът на Браянт е в това, че той не е знаел за общите корени на прииждащите от другата страна на Дунава костобоки и подчиненото на Рим тракийско население, а точно това обяснява и “странното” действие на бунтовниците, а именно опита им да прочистят Фокида от римските войски. Тази област е известна с това, че от дълбока древност е обитавана от траки: “Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus” Strab.VII.7.1.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7G*.html

Проблемът на Браянт e и проблем на нашите учени, които или не искат, или не могат да се разделят със старите си виждания, изградени във времена когато информацията за дедите ни е била оскъдна. Приемем ли, че костобоките са част от мизите наречени още българи, всичко си идва на мястото и мистериите от историята ни изчезват. 

Благодарение на Страбон знаем, че преди около 2000 години, гетите и техните роднини мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава: “Now the Greeks used to suppose that the Getae were Thracians; and the Getae lived on either side the Ister, as did also the Mysi, these also being Thracians and identical with the people who are now called Moesi”-Strab.VII.3.2

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7C*.html

Карта направена по сведения на Клавдий Птолемей, вижда се ясно, че на север от делтата на Дунава има област Мизия

C идването на римляните, част от гетите и мизите остава под властта на Вечния град, а друга част – обитателите на земите на север от Дунава запазва своята свобода. В началото на II век, през 105-та година, император Траян успява за победи царят на северните траки Декебал и да завладее част от земите му, но в стръмните източни Карпати и в Черноморските степи, римският владетел не посмява да пристъпи.

Тези територии остават владение на свободните гети и мизи. Там се са абсолютни господари, но тази тема не е засягана адекватно от нашите учени, а е от огромна важност за разбирането на историята ни. Явно никой не желае да обясни къде се изпаряват траките, останали непокорени от Рим.

Само 65 години след падането на гето-дакийското царство на Декебал, дедите ни успяват да възстановят силите си и през 170-та година – нулевата година на “Именника”,  основават свое княжество. 

Използването на термина княжество вместо царство, според мен показва, че има смяна на благородническата прослойка, т.е. вместо гето-даки, сега на власт са мизите, които по-рано са били подвластни на цар Декебал.

Част от самите мизи носят името българи и от 170-та до 680-та година то набира популярност и престиж, като през IX век е прието от всички мизийски роднини и става колективно название за потомците на древнобалканските народи.

Разбирам, че причисляването на старите българи към най-старото население на Балканите ще бъде посрещнато със скептицизъм от определени сънародници, но техните съмнения се дължат на непознаването на определени важни факти:

1. Споменатите в “Именника” старобългарски родови имена Дуло, Вокил/Оукил, Ерми са регистрирани най-рано не край Памир, Тибет и Сибир, а в микенски документи на над 3300 години. Дуло се среща в документ с регистрация KN Dd 1193 (по Вентрис и Чадуик), Вокил/Оукил можем да намерим в документ  1509 Xa 70 (по Еванс), а Eрми присъства в документ  551 Ka 42  (по Еванс).

2. Старото над 3300 години име Дуло е отъждествено с тракийските имена Дулас, Дулес, Дулос от руския учен Юрий Откупщиков, знае се и, че на известен брой тухли от Плиска се среща тракийското име DULES, но историците и археолозите ни упорито отказват да го свържат със старобългарското родово име Дуло.

3.Подложилият на анализ старобългарска чернолъскава керамика археолог Стамен Михайлов стига до извода, че “съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” С други думи: корените на този тип старобългарска керамика са на Балканите и то още в Медно-каменната епоха (енеолита).

4. Цитирайки своите колеги - археолозите Церманович и Тодорович, Михайлов споделя, че свещеният за старите българи символ IYI се среща на Балканите по керамиката от културата Винча. Тя е датирана 5500-4500 пр. Христа.

5.През 30-те и 50-те години на ХХ век, под ръководството на д-р Методи Попов са проведени мащабни антропологични проучвания, от които става ясно, че за азиатски корени на българите изобщо не може да се говори, като на всичко отгоре, най-разпространения антропологичен тип сред нас българите е понтийския. Този тип е доминантен и при древното балканско население наричано от римляните траки.

Имайки предвид тези важни факти, всеки непредубеден човек ще заключи, че продължилото над 1100 години отъждествяване на старите българи с тракийския народ мизи, се основава на историческа реалност.

Нека обаче да продължим и с другите доказателства за присъствие на българи на север от Дунава през явяващата се за нулева за “Именника” 170-та година. Името на планината Карпати достига до нас благодарение на живелият през II век Клавдий Птолемей, който пише за Καρπάτης ὄρος. Названието се обяснява с българската дума карпа-скала.

Отново, благодарение на Птолемей научаваме за селището Зуробара/Ζουρόβαρα. Елементът -бара присъства и в топоними на юг от Дунава, като пример могат да бъдат посочени споменатите от Прокопий Цезарийски Субара, Тамонбари. Реално бара е правилното представяне на изключително популярната за тракийски топоними частица пара срещаща се в Бесапара, Берипара, Скаптопара, Атипара, Брентопара и др. Още навремето, акад. Вл. Георгиев изказа предположение, че -пара може да се изтълкува с българската дума бара-рекичка.

Ще се наложи да използваме отново Птолемей защото той твори малко преди нулевата година на “Именника” и поради това е безценен извор за топонимите и хидронимите на север от река Дунав. Авторът пише за селище ∆ίερνα, чието име е познато и под вариантите Tierna, Zernae, Tsierna.

Разновидностите са силна индикация за това, че началната буква е затруднявала гръцките и римски автори, а фактът, че въпросният топоним се намира край река Черна, не оставя никакво съмнение, че ∆ίερνα, Tierna, Zernae, Tsierna е чуждото представяне на българското прилагателно и същевременно речно име Черна.

Фактите показват, че през II век, малко преди нулевата година на “Именника”, на север от Дунава са съществували несъмнено български названия на реки, планини и селища. 

А сега идва най-важният момент: eдин език просто няма как да се появи по-рано в определена територия преди появата на народа, който говори въпросния език. Oт това следва, че старите българи не само са имали княжество на север от Дунава през през II век, но и спадат към древните балкански народи.

Ето колко прости са нещата, стига цялата съществена информация да бъде извадена на бял свят. За жалост истината за корените ни не е отървала на великите сили навремето.Трябвало е да се потулят и игнорират планини от информация, да да може тази истина да остане далеч от българския читател. По-тъжното е, че са наложени безумни теории като “изгубването” на езика на старите българи, само и само, за да се “докаже”, че те са пришълци на Балканите!

Страшното е, че манипулациите в историята ни продължават и днес. Въпреки излизащата постоянно нова информация, определена група изследователи търси под вола теле в Кавказ и Памир, а някои дори и в Сибир.

Ако в миналото историците ни са имали донякъде оправдания, като недостатъчно знания, страх от тоталитарна цензура, репресии и т.н., то днес, в демократична и свободна България няма пречки истината за произхода ни да бъде казана. Няма и обяснение, нито пък извинение за поведението на тези, които упорито се опитват да сложат корените на народа ни колкото се може по-далеч от Балканите.

Не вярвам индивидите поддържащи неиздържани теории да се покаят. Те ще забавят истината докато могат, игнорирайки важни данни, осмивайки привържениците на виждането за древния балкански произход на българите, а и опитвайки се да провалят сбирки и четения на прогресивни изследователи, макар това да е подсъдно деяние.

Единственият начин да получим гордостта и престижа, които ни се полагат е да разпространяваме игнорираната и укривана информация докато тя стане достояние на повечето сънародници. Веднъж достигне ли се до критична маса, нито титли, нито увъртане ще помогнат на недобросъвестните индивиди.

Никой няма да е в състояние да попречи в официалната ни история да бъде записано, че векове преди англосакси,  франки и др., дедите ни успяват да създадат независима от Рим национална държава, която впрочем е продължение на доста по-старите царства на Декебал, а и изплашилия с мощта си дори Гай Юлий Цезар дакийски цар Буребиста.

Към историята ни принадлежат също Одриското и Фригийското царство, точно както към историята на Англия принадлежат съществувалите преди консолидацията, малки царства: Северна Умбрия, Есекс, Мерсия, Уесекс, Съсекс, Кент. Не можем да пренебрегнем и това, че дедите ни са създатели на Троя, че по времето когато гърците са се обличали с кози кожи, цар Резос е носил позлатени доспехи.

Богата е историята ни, но е укрита и осакатена от чужденци. Не бива да се примиряваме с това и да позволяваме на други да пишат какви са били дедите ни. Това е безумие, което не просто води до упадък, но и до край. Не пазиш ли своето, не го и заслужаваш.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ СВОЙ КАНАЛ В ЮТЮБ, ДАВАМ ЛИНК КЪМ ПЪРВИЯ КЛИП

  https://www.youtube.com/watch?v=T9OPuiKFcKE