ОТ СЕВЕРНА ЕВРОПА ЛИ ДОЙДОХА ТРАКИТЕ – ИЗОБЛИЧЕНИЕ НА МАНИПУЛАЦИИТЕ

Малко хора знаят какви спекулации са правени относно характера на тракийския език. До към края на XIX в. речта на траките е била смятана за иранска. (Това не е сторено произволно, защото Орфеевите думи бала – бял, дама – дом, сама – сам, тата – тате, уда – вода и др., са идентични на санскр. и авест. бала, дама, сама, тата, уда и др).Благодарение на немския лингвист Август Фик тази заблуда е поправена.

 

Съществувало е и виждане, че езика на Орфей ще да е бил смесица на етрускоиден език с ирански. За кратко време бива приета и хипотезата на Паул Кречмер, че е имало някаква “индогермано-рето-тиренска езикова общност”, че прародината на говорещите индоевропейски езици е била в северна и средна Германия, а пък рето-тиренците и пеласгите са живели на югоизток от тях… (Георгиев, 1977, с.7, с.159, с.160).

 

Бойна брадва намерена в Северна Европа (по Ill.O.Montelius), орнаментите се срещат в Тракия още от Неолита

Тези заблуди също са преодолени, но не са единствените. Има още едно упорито, но отново погрешно виждане за характера на тракийския език. Една малка група учени прави опит да идентифицира речта на Орфей и Залмоксис с тази на балтийските народи. Акад. Иван Дуриданов смята че: ” …тоя език (тракийският бел. авт.) стои в най-близки родствени връзки с балтийските…”(Дуриданов, 1976, с. 13). Друго, малко по-нюансирано изказване на този учен е следното: ”Преди всичко прави впечатление големият брой тракийско-балтийски (респ. тракийско-балтославянски) успоредици” (Дуриданов, 1976, с.128).

 

Няма спор, че акад. Дуриданов е допринесъл много за обогатяването на тракийската ономастика. Човекът заслужава уважение за труда си, но за жалост заслужава и критика. Тя не засяга толкова капацитетът му на учен, колкото послушното следване на една отдавна положена тенденция – да се направи всичко възможно да се отрече, че българския се е появил и развил на Балканите, и е продължение на тракийския.

 

Не знаем какво му е било на главата на акад. Дуриданов, не знаем дали е имало силен натиск от страна на властимащите и колегите, а и до кога е продължило това. Имайки предвид агресивното поведение на някои представители на българската наука днес, то преди петдесетина и повече години, тези, които са казвали истината, със сигурност са били нападани и притискани доста сериозно.

 

Държейки сметка с тези неща, нека не бъдем прекалено строги към хората, чийто живот ние не познаваме. Въздържайки се от твърде сурова критика, все пак трябва да споменем това, което е нередно, защото то е и вредно. Ние трябва да знаем истината за древността на нашия език, а с това и истината за нашия произход и заслугите на предците ни в изграждането на културата на много други народи.

 

Ще дам конкретни примери на неадекватен анализ от страна на акад. Дуриданов, опитващ се да постави неоправдана по мое виждане по-голяма близост между тракийския и балтийските езици. В труда си от 1976 г. нашият учен разглежда различни тракийски топоними:

 

“Вatkunion (у византийски автори) – крепост в Tракия, в северните подножия на Родопите при с. Баткун, Пазарджишко. Една гориста местност северно от с. Скравена, Ботевградско, до Преображенския манастир също е наричана Баткун. Точно съответствие намираме в балтийските езици: жемаитски (от XVI в.) МИ Баткуны,  литовски Ваtkunų káimas, т. е. 'селото на Баткуни'., първоначално родово име от лит. ЛИ Batkūnas.” (Дуриданов, 1976, с. 32).

 

Така представено излиза, че названията Баткун са само наследени от времето на траките. Реално най-важното е пропуснато, а то е – има ли Баткун балтийска етимология или не? Такава не е представена изобщо. Само паралели не доказват родство, едно название в дадена територия може да е наложено от чужденци, преселници от друг регион.

 

Трябвало е да бъде споменато българското лично име Баткун, което идва от българската дума батко – по-голям брат (Заимов, 1994, с.12). Поне от 1952 г. е добре известно, че нашата дума бате, батко е много древна и нейният архаичен вариант се среща в минойската дума за цар *bӑt(t)a = βάτος. При нейния анализ са предложени българските думи бате, батьо, батко и др. (Георгиев, 1952, с. 53). Дума с корен *bӑt(t)a и значение бате, батко в балтийските езици няма. Проверка може да се направи в българския етимологичен речник (БЕР, т. I, с. 36 – 37).

 

Не само коренът бат, но и наставката -ун са типичи за българските имена. Пример може да се даде с Балун, Белун, Владун, Дарун, Добрун, Радун (Заимов, 1994, с. 13, c.18, c.53, c.80, c.90, c.188). Тези данни показват, че сравнението на Баткун със сходни по звучене названия от балтийската ономастика е неиздържано, а и подвеждащо.

 

И на друго място се натъкваме на странната логика на акад. Дуриданов. Той разглежда имената на различни древни селища с елемент бергас (bergas) – “височина, бряг, планина”. Те са: Berge, Bergepolis, Bergule, Bergison, а при тълкуването не е дадена нито литовска, нито латвийска дума. Предложена е стблг. брѣгъ – бряг, високо място, а и ствиснем. Berg – планина (Дуриданов, 1976, с. 32).

 

В случая има няколко важни подробности: древната форма на стблг. брѣгъ е *bergъ (БЕР, т. I, с.84). Вижда се, че говорим за форма, която е идентична с тази от езика на Орфей, вижда се и, че няма близка балтийска дума. Латвийските сродни думи са: stāvums, kalns, krastā. А пък литовските са: statumas, kalva, krantas.

 

Оръжия на северните траки, съседи на балтийските народи (изобр. Дж. Пиранези)

Другата важна подробност е, че съществуват още тракийски селищни названия с елемент притежаващ значение бряг, височина. Те са споменати в труда на Прокопий Цезарийски: Бреге-дава, Бор-брега (Proc. Aed, IV.iv.). Важното в случая е това, че се касае за късния тракийски – този, който е документиран близо век преди времето на Аспарух. С други думи: налице е това, което трябва да очакваме: *bergъ става брѣгъ.

 

За две други сродни имена споменава Вилхелм Томашек и те са Брагулос, Баргулум (Tom.II.2.52). Като сродно лично име Томашек предлага тракийското Бергайос (Tom.II.2.59). Интересно е и това, че там където е била древната крепост Баргала, днес срещаме българското название Брегалница. А пък вариацията в корените берг-, барг- отразява едно особено явление в българския език – екането и якането. Някои българи казват хляб, мляко, обяд, а други хлеб, млеко, обед.

 

Акад. Вл. Георгиев признава, че тази особеност на нашия език се среща и в речта на траките (Георгиев, 1977, с. 251 – 252). Подобно разделение на диалектите на екавски и якавски не присъства изобщо нито в литовския, нито в латвийския, или жемаитския, старопрусийския. Това, че екането и якането се среща в тракийски и български би трябвало да е известно на акад. Дуриданов, защото неговият колега акад. Георгиев пише и по-рано по въпроса – през 1957 г. (Георгиев, 1957, с.66).

 

Да продължим с пропуските на нашия учен. При анализа на споменатия от Прокопий тракийски топоним Rhakúle, се предлагат литовското речно име Rākija, селищното име Rakavos kaimas и др., които са обясними с лит. rákti, ra(n)kú – изравям, латв. rakt, rúoku – копая. Изказва се твърдението, че Ракуле/Rhakule означава ‘ровина, ровище’ (Дуриданов, 1976, с.46).

 

Като цяло тълкуването е правилно, но е пропусната старобългарската дума рака – гроб, гробница. А тя също дава обяснение на Ракуле/Rhakule – ровище, защото гробът е ров, нещо изровено, изкопано.  Смятам, че е сродна и думата ракла – сандък, шкаф в стена, долап, т.е. нещо кухо. Има и диалектна дума ракле – ковчег, тя спада към Банатските говори и се явява най-добрия вариант за тълкуването на древния тракийски топоним Ракуле/Rhakule.

 

Сега обаче се сблъскваме с нещо, което обяснява и поведението на акад. Дуриданов. Негови колеги езиковеди определят стблг. рака, а и ракла, ракле като заемки в българския. Смята се, че думата рака е латинска по произход, но с германско посредничество е навлязла в нашата реч. За сродната дума на рака, а именно раковина, т.е. нещо кухо, се твърди, че е заета от руски. За друга сродна дума на стблг. рака, а именно рак – водно животно, се казва, че няма сигурна етимология, макар да се споменава виждането на Ильнский за родството на рак с лит. rákti (БЕР, т. VI, с. 165 – c. 171).

 

Предложението на Ильнский за родството на рак с лит. rákti е правилно. Рак означава животно, което рови, защото раците наистина ровят и копаят дупки в бреговете на реките, които обитават.  Друга сродна дума е рънкам – ровя, а тя има носовка, съпоставима на лит. ra(n)kú – изравям. Това е известно на съставителите на БЕР, но информацията е игнорирана, навярно под натиск на определени хора. Виждаме, че тракийския топоним Ракуле/Rhakule може да се обясни на български език, но са хвърлени доста усилия определени наши думи да бъдат изкарани заети от чужда реч.

 

Фрапиращ пример за странен пропуск намираме при анализа на тракийското селищно име Uscu-dama. Балтийска сродна дума няма, посочена е староинд. dhaman, но нейното значение е представено завоалирано: ‘заселище, място за заселване’. Стинд. dhaman притежава и форма dhama, която съответства точно на българската дом, но това не е посочено от нашия академик (Дуриданов, 1976, с.74).

 

Друг сериозен пропуск намираме при анализа на тракийското речно име Athrys, Ieterus. Нашият учен правилно го извежда от корен *etro-, а и правилно го съпоставя на латв. atrs – бърз, ствиснем. atar – бърз (Дуриданов, 1976, с.76), но са пропуснати стблг. ѩдръ – бърз и уѩдрити – бързам. Това е наистина много странно, защото още в края на XIX  Вилхелм Томашек предлага ѩдръ – бърз при анализа на въпросното тракийско речно име (Tom II.2.92). Не мисля, че акад. Дуриданов не е познавал старобългарския добре, или, че не е познавал труда на Томашек. Явно и тук може да се говори за извършен натиск над нашия учен.

 

Можем да продължим с анализа на трак. Алаи-брия (Alaai-bria), там е предложен лит. глаг. aleti – “залят съм от вода” (Дуриданов, 1976, с. 72). Хубаво, но в речника на Фасмер, лит. líeju, líeti са представени като сродни на лиѭ, лиꙗти – лея, изливам стблг. Надали нашият учен не е знаел и за този паралел.

 

Друг пример с пропуск на българската успоредица присъства в анализа на Капи-стурия (Kapi-sturia). Там за елемента кап- се предлагат латв. kāpa, kāpe ‘дълга планинска ивица, дюна, склон, лит. kopá “пясъчен хълм, дюна”  (Дуриданов, 1976, с.76). И отново в добре познатият на нашите учени речник на Фасмер като сродни на копа – купчина, копа сено и т.н., са посочени латв. kāра, kāре и лит.  kõроs – дюни, хълмове. Връзката между блг. копа и лит.  kõроs, латв. kāра, kāре са посочени ясно и в нашия етимологичен речник (БЕР. т. II, с.607 – 608).

 

Има и друг странен способ, който е помогнал да се замъгли истината. На определени тракийски думи се дава произволно такова значение, което да пасне на балтийска дума. Пример може да се даде с анализа на трак. селищно име Пале (Palae). Предлагат се лит. pālios ‘голямо блато, мочурище’ мн.ч, латв. palas, pali ‘блатисти брегове на езеро’ и др. (Дуриданов, 1976, с.78). Тракийските думи за блато обаче са балта и белте, намираме ги в селищните названия Ди-балтум и Белте.

 

Ползващият сведения на Латте и Креватин, В. Нерознак тълкува трак. топоним Δέ-βελτος, като *bolto – блато [Нерознак, 1978, с. 140 – 141]. Тракийското селищно название е известно и под формата Di-baltum [Am. Marc. 31. 8. 9]. Най-важното в случая е това, че разполагаме със сведението на Плиний Стари, който твърди, че града се намира в близост до блато: Develcon cum stagno quod nunc Deultum vocatur [Plin. IV. 45]. Това доказва, че има пълно основание елементът балта да бъде тълкуван като блато.

 

Тракийският топоним Пале означава поле, a за древната форма на поле се смята, че е била *palje (БЕР, т. V, c.495). Повече от ясно е, че Пале означава поле, но думата поле се среща в голям брой съвременни български топоними: Дълго Поле, Овче Поле, Ясно Поле, Черно Поле. Трудно да се обясни защо щом тракийския няма нищо общо с българския, определени основни думи са идентични.

 

Могат да се дадат още много примери, но и с представените тук става ясно, че няма как да се говори за това, че тракийския е по-близък до балтийския. Това е само едно голо твърдение, внушение, което просто няма как да бъде доказано, защото фактите показват съвсем различна картина.

 

По-издържано е да се каже, че българския език се явява развита форма на тракийския, и, че във времето, когато дедите ни са наричани траки, посредством преселенията си, те са успели да повлияят много народи, като балтийските например.

 

Карта показваща пътя на траките към Балтийския регион

Ето защо има голям брой близки думи между тракийски и литовски, латвийски. Ето защо има голям брой близки думи между български, литовски, латвийски.

 

Предлагам кратко сравнение на балтийски и български думи, които са ползвани при тълкуването на тракийски глоси, топоними и т.н. Близостта между българските и литовските думи в някои случаи е удивителна:

 

аš - аз

аštrus -остър

vairus - врътѣти - въртя

beržas – брѣза - бреза

dúmas – дымъ - дим

virti- вьрѣти -вря, извирам

kopa - копа-купчина

giriá-гора-планина

keršas – чрьнъ-черен

kupselis - купче, хълмче – коупъ-куп, купчина

úpe -вапа - вода, блатиста вода

rákti – рака-изкоп, яма, ров

skalbti-бухам (пране) - клопотъ-грохот, шум

skaplis- скопити-скопявам, режа, отсичам

spindus- свѧнтъ-свят

šviteti -свитати-светя, блестя

tarpas – трапъ-трап, яма

vejú-вити-вия, извивам

žveris- звѣръ-звяр

bruzas - бръзъ-бърз

bebrus - бобър

keturi - четири

žеme - земя

súnus – сынъ - син

udra - видра

rudas – руд - червен, риж

 

Не траките са дошли от Северна Европа, а е точно обратното – траките са тези, които разпространявайки организираното земеделие стигат чак до северните части на континента ни. В Балтийския регион Неолита започва доста по-късно, отколкото на Балканите, това се знае от учени като Мария Гимбутас и др. Тя смята обаче, че първите земеделци идват в земите на Латвия, Литва и т.н. от Централна Европа.

 

Това е напълно нормално, защото Карпатите са една сериозна бариера за древните балкански земеделци. Те първо са тръгнали на запад, установили са се в земите на Унгария и околните области, а по-късно са продължили своята експанзия на север, за да попаднат в Балтийския регион около 2000 години след потеглянето на първите преселници от Тракия. Това ни казва логиката, това ни казват и фактите.

 

Тракийското културно и езиково влияние над балтийските народи е поредния медал, който трябва да се закичи на нашите предци. За да намерим архаични елементи на речта ни, ние трябва да се запознаем с литовски, латвийски, старопруски. Истината за делата на дедите ни има потенциала да доведе днес до нови политически и икономически връзки – нещо, от което винаги има полза.

 АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА ПОДПОМОГНЕТЕ МЕН И МОЯТА ДЕЙНОСТ, ВЕЧЕ ИМА ВЪЗМОЖНОСТ

Pavel Pavlov Serafimov

IBAN

NL32 REVO 7367 5118 23

ТРАКИЙСКИЯТ РЕЧНИК Е ГОТОВ – EЗИКЪТ НА ОРФЕЙ ВЕЧЕ НЕ Е МИСТЕРИЯ

Имам удоволствието да обявя на своите приятели, че новата ми книга ДРЕВНИТЕ КОРЕНИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК – ТРАКИЙСКИ РЕЧНИК, е готова. Тя бе плод на дълъг труд, но труд, който си заслужаваше. Завършеното е делото, което редица родолюбци започнаха. Запознавайки се с работата ми всеки непредубеден човек ще се убеди, че идеалите на обичащите народа ни Раковски, Гинчев, Даскалов, Юруков, Ценов, Рилски, Селимински, Сотиров, Бакърджиев, Бонев, Чилингиров и др. са почти осъществени.

 

Тези даровити интелектуалци и радетели на българщината пледираха за древните балкански корени на народа ни. Всеки даде своя принос в търсенето на истината, това сторих и аз в няколко вече издадени книги. С новата книга обаче тези, които са съпричастни на делото на споменатите родолюбци, вече ще имат солидно оръжие в ръцете си. ТРАКИЙСКИЯТ РЕЧНИК не само съдържа огромен брой древни думи, но са дадени и важни обяснения в няколко приложения. 

Там са обяснени манипулациите относно характера на езиците на илирите, скитите и сарматите. Дадена е информация, която на теория не би трябвало да съществува, но е факт. За жалост неудобен факт за определена група учени.

 

 Ако някой желае да се сдобие с книгата - ето линк за поръчка https://ateabooks.com/world-history-series/7227-drevnite-koreni-na-blgarskiya-ezik-trakijski-rechnik-9786197624342.html

За тези, които следят блоговете ми от 15 години новата ми книга ще е последното парче от мозайката. Хората четящи есетата ми и проверяващи информацията в тях, ценят дадения от мен труд. Разбира се има и други сънародници, които макар да хранят уважение към труда ми, все пак са скептични относно определени мои твърдения. 

Това е напълно разбираемо, това е напълно нормално. Не всеки има времето да се задълбочи в дадена тема, не всеки има възможност да провери дадена информация, а своите изводи ние правим въз основа на информацията, която притежаваме.

 

Преди около 35 години аз вярвах, че тракийският език е мъртъв. Имах пълно доверие на хората, които твърдяха, че когато пристигналите от Азия прабългари прекосяват Дунава през 680 година, тук те заварват дошлите от студения север русокоси и синеоки славяни и превърналите се в малцинство рижи траки. Не се съмнявах в това, че дедите ни са обитавали юрти, че са почитали странен бог с име Тангра и са се обръщали към своя владетел с думите ювиги хане!

 

Със същата заблуда живееха още милиони българи. А и как иначе, след като по това време нужната за проверката на изнесената в учебници и книги информация бе в ръцете на шепа селектирани индивиди. Ние сме природно интелигентни хора, но дори и най-умният може да бъде заблуден, ако не му бъде дадена достатъчно информация. Тя е ключа, защото имаш ли база за сравнение, вече си в състояние да преценяш. Разполагаш ли с достатъчно данни, вече не зависиш от хората накичени с титли.

 

Никой от нас не обича да бъде лъган, никой не иска безсъвестни хора да се подиграват с доверието му. А официалната ни история не е нищо друго освен една дълга поредица от нагли лъжи. Сдобивайки се с все повече и повече информация, аз разбирах, че истината за далечното ни минало, а и за оформянето ни като народ, е далеч от това, което се преподава в училища и университети.

 

Не бях в състояние да проумея защо хората, чието призвание е да обучават, са се заели да сеят заблуди. Всъщност все още се чудя как спят нощем тези, които защитават теории създадени от чужденци за интересите на чужденци. Вероятно всеки си има свой мотив. При един е страх, при друг е стремежа към кариера на всяка цена, а при трети навярно основна роля играят парите и престижа.

 

С помощта на приятели започнах да извършвам проучвания в няколко направления. Ономастика – защото исках да разбера как е звучала речта на траките. Археология – защото исках да събера знания за материалната култура на народа на Орфей. Етнография – защото за мен бе важно да се уверя какъв е произхода на нашите празници, обичаи, обреди, а също така и на носиите ни, земеделските ни сечива и т.н. Дали сме наследили важни аспекти от духовния си свят от старите балканци, или пък от хора, оформили се като народ в Средна Азия.

 

Разбира се задълбочих се и в изучаването на историческите извори, но имах едно наум. Още в началото осъзнах, че сведенията на старите автори са само индикация, а не доказателство. Да не забравяме и това, че повечето налични исторически извори са създадени от враговете ни. В такъв случай е доста наивно да се очаква обективност.

 

Малко по малко, ползвайки непопулярна, а и трудно достъпна информация, пред мен се появи един нов свят. Речта на Орфей се оказа странно позната, когато разбрах за съществуването на древни думи като аз – аз, до – до, ме – ме, меан – мен, на – на,  стан – стан, стар – стар, залтен – златен, бруз – бърз, дерз – дързък, вода – вода, зелкия – зелка и още много други.

 

Благодарение на трудовете на Николай Колев, Георги Китов, Даниела Агре, Дънкън Нортън Тейлър и др. разбрах, че тракийската женска носия, а и някои типове мъжка носия са запазени до ново време. Същото важи и за типичните за българския селянин ямурлук, цървули, дълга риза. Разбрах и за това, че няколко типа тракийски рала, брани, мотики и т.н. се ползват до средата на ХХ в. Това са все ярки доказателства за приемственост.

 

Знаех отдавна, че особената почит към Гергьовден е ехо от култа на Хероса, но удивлението ми нарасна, когато разбрах, че обредите по Еньовден, Тодоровден, Атанасовден, Сирни Заговезни също са от тракийски произход. Особената почит към Св. Марина, Св. Модест, Св. Илия бе обяснена от етнолози като оцелели култове към Бендида, Хермес, Тракийския Зевс.

 

С древни корени се оказаха обредите Герман и Помана, Кукерските и Русалийските игри, а разбира се и сурвачката, и обичаната от всички българи мартеница. Трудовете на Георги Раковски, Ваня Лозанова, Михаил Арнаудов, Иван Венедиков, Евгений Теодоров, Иваничка Георгиева, Николай Колев и др. ми бяха от огромна полза.

 

Истинското удивление обаче дойде от публикуваните през 1987 г. сведения на археолога Стамен Михайлов, който ползвайки трудове на различни свои колеги поясни, че свещеният за старите българи символ IYI се среща най-рано на Балканите и то преди около 7000 години. Дори в по-късни епохи знакът IYI се среща в Югоизточна Европа – без изключение в регионите обитавани от траки.

 

Същият археолог изнася изключително важна, но и доста неудобна за повечето негови колеги информация засягаща произхода на старобългарската чернолъскава керамика. Михайлов аргументирано демонстрира, че произхода на този тип съдове трябва да се търси на Балканите. Отново на Балканите са и прототипите на старобългарските руни. Това е установено от учените извършили най-ранните разкопки на Плиска. Макар тези археолози да не са в състояние да обяснят феномена, те все пак признават за големия брой паралели между старобългарските руни и писмеността от о-в Крит, съществувала 2000 години преди времето на нашия владетел Омуртаг [Мортагон].

 

                     Старобългарски руни от Плиска [по Успенски]

Знаци от фасади на тракийски храмове [по Бранденбургер]

Сравнение на старобългарски руни с критска линеарна писменост от Бронзовата епоха

Приблизително по същото време, когато Успенски се диви защо туранските българи разполагат с критска писменост, американската лингвистка Джейн Елън Харисън изказва виждането, че въпросната писменост е от същия тип, който е ползван и от Орфей. За жалост по това време предубеждението, че старите българи са дошли от Сибир е толкова силно и е защитавано с такъв див фанатизъм, че никой не посмява да даде елементарно обяснение на чудото, а именно, че българите не са азиатци, а всъщност древно балканско население – потомци на мизите, пеоните, даките.

 

Точно това реално е причината ранносредновековните българи да са наричани от различни летописци ту мизи, ту пеони, ту даки.  Разбира се професионалните историци бързат да определят тези извори като недостоверни, макар приемането на местния произход на българите да изяснява мистерията с древните балкански корени на свещения символ IYI и на голям брой руни.

 

Проблемът е решен по недостоен, но хитър и ефикасен начин – неудобното бива премълчано, а всеки осмелил се да свърже народа ни със старото балканско население бива жестоко нападан, отричан, осмиван. Професионалните историци не се интересуват от аргументите на родолюбиви интелектуалци като Цани Гинчев, Ганчо Ценов, Данаил Юруков, Д.П. Даскалов, Кирил Рилски, Иван Селимински и др.

 

Докато преди около 30 години трудовете на прогресивните изследователи бяха забранени от цензурата, то с течение на времето дори книгите на ненавиждания от повечето наши учени историк д-р Ценов бяха преиздадени. Разбира се не без съпротива и хули от страна на професионалистите. Книгите на Ценов ми помогнаха, а пък благодарение на приятели се сдобих с още повече литература за характера на езика на Орфей.

 

От труда на проф. Влахов научих, че тракийският език е започнал да губи своите падежи още по времето на Античността. Благодарение на различни книги на акад. Владимир Георгиев разбрах, че типични за българския език фонетични явления се срещат и в тракийския. Същото важи за няколко вида умалителни наставки, особености на синкопирането и т.н.

 

Колкото повече данни намирах – толкова по-ясно ми ставаше, че нито народът на Орфей е изчезвал, нито езикът му е мъртъв. Благодарение на представените от д-р Ценов исторически извори разбрах, че през VII век, на юг от Дунава се събират не три различни народа, а три групи на един и същ народ. Едната група е тази на траките живели под римска власт до 680 г., втората група са гетите с ново име славени, е третата група са техните съседи и роднини мизите, от които произлиза и името българи.

 

Това виждане разрешава още една мистерия – пропагандирането от нашите историци и лингвисти изгубване на езика на Аспаруховите българи. Теорията на Ценов, а и още цяла плеяда родолюбиви изследователи не изисква старите българи да забравят родната си реч. Явявайки се едно перфектно допълнение на д-р Ценов, Георги Сотиров обяснява, че нашият език не е нов за Балканите, а е реално най-древният език говорен не само в Тракия, но и в древна Елада, преди разбира се от Африка да дойдат дедите на гърците.

 

И действително, ако се замисли човек – запечатаната в старобългарския език ездаческа терминология не е нито тюркска нито иранска. Думите кон, кобила, юзда, тул [колчан за стрели] и др. се срещат в тракийската ономастика. Става дума за споменатите от различни автори Cone, Cobylatus, Usdica, Toul-bila. Разбира се дори тази важна информация е премълчана от професионалистите.

 

Те предпочитат да унизят дедите ни с твърдението, че са изоставили родната си реч в полза на тази на покореното население. А реално нито има покорено население, нито има изоставане на роден език. Помислете – траките организират много въстания срещу римляните, но нито едно срещу Аспаруховите българи. 

Причината е проста – хората на Аспарух не идват като завоеватели, а като освободители на местното население от властта на Рим [Византия].

 

Макар от доста време истинската картина на реалността да бе изкристализирала в съзнанието ми, нужни ми бяха повече доказателства за това, че думите ползвани от Залмоксис и Орфей за лекуване и успокояване, се ползват и днес, макар и леко променени. Свободното ми време не е много и това направи труда къртовски, но си заслужаваше. Дума по дума, сравнение след сравнение, след много проверки успях да събера внушително количество думи от езика наричан от римляните тракийски.

 

Неотдавна с удовлетворение установих, че съм събрал над 660 думи. Това е около 300% повече от речника на акад. Дуриданов. Нямам представа защо професионалистите са пропускали интересни думи като коза – коза, козил – козел, орил – орел, жерав – жерав. Характерът на тези думи е ясен и е в полза на виждането за древните балкански корени на народа и разбира се езика ни.

 

Може на учените да е оказан натиск, може да са се бояли от санкции и репресии. За времената на старата цензура страховете бяха напълно оправдани. Печалното е, че дори и днес се намират хора, които правят всичко възможно да спрат излизането на истината. Днес тези загнездили се в научните кръгове индивиди не могат да пратят никого в лагер, но пък нищо не ги спира да клеветят и чернят търсещите историческата справедливост.

 

На какво се надяват тези боящи се от излизането на истината хорица не зная. Информацията вече е налице и дори да се продължи със заплахите и клеветите, тези, които скалъпват глупави обвинения могат сами да се окажат обвиняеми. По-важното е, че народът вече не вярва на хитреците и на странните обяснения, че по заповед на чужди сили се налага виждането, че сме местен народ. Тази невероятна глупост се лансира от хора с титли!

 

Нека да разсъдим логично. Кой друг освен нас има сметка да се приеме, че ние българите сме най-древния цивилизован народ? Кой има сметка да стане ясно, че траките са създателите на славянската езикова група, ако не ние българите? Кой българин не би се гордял с това, че дедите му са създателите на най-древната писменост, на първите укрепени градове на Европа?

 

За кой сънародник не би било чест да каже, че неговите предци са най-старите златари, ковачи на мед и бронз, че на континента ни конят е опитомен най-рано на наша територия? Та нима не е велико това да знаем, че сме потомци на хората дали религия на гърци, римляни и келти? Нима не е престижно да се каже, че траките дават най-способните императори на Рим, че тракиец изчислява годината на раждане на Христос, че най-рано в Европа на наша територия християнството намира дом?

 

И изброеното до тук е само върха на айсберга! Има още много неща и те ще бъдат казани въпреки всичко. Хайде помислете сега – какви са аргументите на тези, които се борят със зъби и нокти срещу виждането, че ние българите сме древен балкански народ.

 

Според учените опитващи се да сложат корените ни в Азия, Аспаруховите българи са нашественици в земите на юг от Дунава. Дедите ни са обрисувани като номади водени от канове [ханове], колещи местното население, грабещи всичко, което може да се ограби и после с ограбените средства поръчващи на чужди майстори да строят кански [хански] резиденции и капища!

 

За мен това са страшни обиди, това е гавра с паметта на предците ни. Позор е Аспаруховите българи да бъдат слагани на едно ниво с грабещите черкези, кърждалии и даалии. Позор е да се твърди, че Аспаруховите българи са азиатци, които наемат чужди майстори да им строят.  Аспаруховите българи спадат към мизите, които пък са най-големия и най-разпространилия се тракийски народ. А траките умеят да строят и то майсторски. Те ползват квадри и тухли преди римляните и това е добре известно в научните среди благодарение на трудовете на Чичикова, Агре, Китов.

 

Професионалистите, според които старите българи са номади-грабители премълчават даденото от Анастасий Библиотекар сведение за това, че когато император Константин V започва строителни проекти, от Гърция и островите идват само 500 тухлари, а Тракия дава 5000 майстори 200 керемидчии.

Изискват се елементарни умения по аритметика, дори дете може да пресметне, че дедите ни имат много повече майстори от гърците!

 

Дано тези, които днес са се окопали в научните среди и с всякакви средства се опитват да спрат истината да престанат с тази срамна дейност. Срамно е да се заплашва и клевети, срамно е да се наемат тролове и лабилни индивиди, които да сплашват инакомислещите. Когато един ден народът ни разбере как е ограбен и унижаван, а и как са третирани тези, които се борят за справедливост гневът ще е силен, но пък, който сее ветрове ще пожъне бури.

До крайности не бива да се стига. По разумно е тези, които виждат, че губят да оставят егото си настрана и да загубят с достойнство, но да спечели народа ни. Българите са достатъчно изстрадали, достатъчно са унижавани, мачкани – стига вече! Време е за нещо друго – време е за епохата на ново възраждане, за промяна на съзнанието, а с това и на битието.

Нека младото поколение расне с мисълта, че дедите му са били творци, талантливи хора, щедро раздаващи знания на другите. Нека всеки българин да има правото да счита речта ни за свещена, защото тя наистина е такава. 

Тя е корен на езикова група от 300 000 000 души. Не само букви, думи са дали дедите ни на общност от 300 000 000 души и е въпрос на време това да бъде признато. Речта на Залмоксис и Орфей е жива, а новото ѝ име е български език.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=NwErmFtQvtM

 

ТРАКИЙСКАТА ГЛОСА СКАЛМЕ – МЕЧ И ОФОРМЯНЕТО НА ТРАКИЙСКИЯ РЕЧНИК

Понеже доста приятели, а и съмишленици вече стават нетърпеливи относно датата на излизане на ТРАКИЙСКИЯ РЕЧНИК, реших да дам кратко пояснение. За жалост не мога да дам точна дата на поява на следващата ми работа. Причините за това са няколко. Като цяло материалът за речника е готов, предаден е за корекции, но те отнемат много време. Все пак броят на думите е над 650, а това си е сериозно количество.

 

Понеже файлът е голям, понякога се получават и технически грешки, най-вече при предаването на чужди думи, изписани с особени букви. Точно това е причината да се откажа да ползвам арменската азбука и деванагари (за санскрит). Проблеми понякога създават и буквите на староисландските и старонорвежки думи.

 

Речникът няма как да се представи самостоятелно, без да се дадат допълнителни пояснения, а те не са никак малко. Нужно е да се обясни връзката между езика на траките с този на илирите и скито-сарматите. Подобно на дедите ни, илирите и скито-сарматите са обявени за изчезнали народи, като за скито-сарматския език дори е прокарана още една грандиозна лъжа, а именно, че е ирански. Укрити са както важни исторически свидетелства, така и глоси, чийто характер е тракийски, а не ирански.

 

Информацията спомагаща да се разобличат вредните измами трябва да се обработи така, че да е разбираема за всички. Проблемът с изчезването на най-големите и най-войнствени народи на Източна Европа е важен и не бива да се претупва набързо. По-добре е да има закъснение, отколкото неясни моменти.

 

Илюстрациите също отнемат време. Понеже се касае за обемисто четиво, то е добре да има повече нагледен материал. За да се намерят подходящи изображения, а и да се обработят е нужно доста време. Хубавите неща изискват време – тук спор няма.

 

Не на последно място е моето здраве. Коляното, макар да наболява не е проблем, но има други неща, чието разрешаване изисква почивка и колкото повече време минава, толкова повече почивка е нужна. Ето защо не мога да дам точна дата на излизане на чакания от дълго време ТРАКИЙСКИ РЕЧНИК.

 

Това, което мога да предложа сега е една страничка от речника. Все пак е нещо, а и читателите могат да преценят до известна степен дали дадените подробности и обяснения са добри и си струва да се набави четивото след време. Сега предлагам анализа на една много интересна тракийска глоса, надявам се да съм се справил добре:

 

скалме - *скалмен – скала блг. (в случая остър предмет, меч), скала́ – скала рус., скала́ – камък укр., skálа – скала, осколка слов., skálа – скала чеш., skeliù, skélti – цепя, разцепвам лит., skala – трески латв., iškalla (i) – чупя, разрушавам хет., σκάλλω – копая, режа гр., skiljа – разделям стисл.;

 

източник: σκάλμη – тракийска глоса със значение “нож, меч”, сравнена със стисл. skǫlm ж. мн. “ножици“ (Георгиев, 1977, с.19). Един от първите разгледали глосата е А. Фик, който според акад. Дуриданов сравнява σκάλμη със стисл. skǫlm ‘къс меч, нож’ (Дуриданов, 1976, с.23). В. Томашек, който е колега и съвременник на А. Фик, го цитира, добавяйки и Я. Грим относно това, че σκάλμη е тракийска дума идваща от корен *sq’el “spalten” – разцепвам, правейки сравнение с лит. skélti – цепя, стангл. skilja –  цепя, разделям. Чешко-австрийският учен добавя и интересния факт, че сродни на глосата σκάλμη се явяват трак. лични имена Σκέλης, Σκέλλις, Σκέλα-βρία, а и кюрд. kаlma, kalme – “сабя, меч” (Tom.II.20).

 

Странното в случая е това, че стисл. skǫlm един път е дадена със значение нож, къс меч, а друг път ножици, като при това не е направен и анализ, който да покаже дали действително думата е действително старогерманска или пък, поради ограниченото си разпространение се явява заемка (защо не и от тракийски?).

 

Друга странна особеност се явява факта, че при анализа на трак. топоним Σκέλα-βρία се предлага корен *skel “spalten” цепя, но освен лит. skilé – цепнатина, отломък се дава и слав. дума скала (Tom.II.2.83), тя обаче не е спомената изобщо при анализа на глосата σκάλμη. Навярно това е невинен пропуск, защото работата на В. Томашек е обемиста, разгледано е огромно количество материал и да се направи пропуск е човешко, и напълно разбираемо.

 

Преди да обърнем внимание на глосата σκάλμη – меч, ще разгледаме древния топоним Σκέλα-βρία. Елементът βρία вече бе обяснен (виж врия), а колкото Σκέλα-, тук трябва да бъдат посочени българските местни названия Скала, Скалата, Момина Скала, Орльова Скала, Скале, Скалите, Скалище, Скален дол и др. Те са изброени доста прецизно в нашия етимологичен речник (БЕР, т.VI, c.719).

 

Глосата σκάλμη – е притежавала древна форма *скал-мен, подобно на други наши думи като бреме, от *bher-men (БЕР, т.I, с.77), а и време, от *wert-men (БЕР, т.I, с.185). Със същата постройка е и българската дума знаме, тя е уникална, защото има запазен архаичен вариант и той е знамен (БЕР, т.I, с.649).

 

Значението на σκάλμη, *скал-мен, е остър предмет, осколка, скала. Коренът е скал, а наставката е -мен. Интересното в случая е това, че в тракийския тя вече се е развила в -ме, както е в днешния български: бреме, време, знаме, племе. Най-древните мечове са правени от кремък, т.е. скалата е материалът, който е ползван. 

Находки от гроб № 1 от Варненския некропол, снимка на Николай Генов 

http://bulgarianheritage.bulgariana.eu/jspui/retrieve/887/NIM%252520-%25252020b.jpg.preview.jpg

Кремъчният нож от гроб № 1 във Варненския некропол е с дължина 44 см (по сведения на И. Иванов и М. Аврамова). Около 4000 години по-късно, мечът акинак (ἀκινάκης) е с дължина между 40 и 60 см. Такава е била и дължината на късия тракийски меч σκάλμη.

 

Надявам се обясненията да са добри, а колкото до това защо тракийската, или както е по-правилно древнобългарската дума скалмен, скалме вече не се използва, ще подчертая, че дори доста по-нови думи като стблг. брьдоунъ – меч и коръда – меч, също са излезли от употреба. Това е напълно в реда на нещата и същественото е, че съществуват обяснения на български език.

 

Надявам се здравето ми да ми позволи да работя редовно по материалите, служещи за пояснение на речника, а и работата по илюстрациите и корекциите да е безпроблемна, за да може в скоро време да излезе чаканата повече от 10 години книга. Вярвам, че тя ще донесе добро самочувствие и вяра в себе си на много сънародници, доброто самочувствие и вярата в себе си са катализатора на великите деяния.

 

Желая на всички приятели и съмишленици весело посрещане на празниците, но най-вече здраве, здраве, здраве!!!