ТРАКИЙСКИЯТ ПРОИЗХОД НА НАЙ-ДРЕВНИТЕ СТАРОГРЪЦКИ ТИТЛИ

 Ако преди тридесетина години някой ми беше казал, че титлата василевс [βασιλεύς] е тракийска, аз не бих повярвал изобщо. В случай пък, че някой ми бе казал, че василевс [βασιλεύς] няма смисъл на гръцки, а на български – тогава вече бих се изсмял. Както е казано обаче: Неведоми са пътищата Господни. Навремето не знаех, че един от първите василевси е Гета, не знаех и, че траките и спадащите към тях пеласги са по-старото население на Елада, явяващо се учители на дошлите от Африка данайци.

 

                                          Монета на тракийския владетел Гета      http://www.cngcoins.com/photos/big/680223.jpg

През 80-те години на ХХ век се считаше за неоспоримо, че Аспаруховите българи са дошли от изток, че въпреки бягството си от хазарите са успели да победят най-силната за онази епоха армия – тази на Римската Империя. Учеха ни, че езика на дедите ни е тюркски, че са вярвали в Тангра, а и, че въпреки ръководната роля в изграждането на нашата държава, са изоставили езика си.

 

Дълги години вярваме в едно нещо, а по-късно разбираме, че то е само една умело създадена заблуда. Често, това, което е общоприето е просто илюзия, чийто живот е подхранван с упорито повтаряне на лъжи и укриване на съществената информация. Без база за сравнение ние сме принудени да приемем твърденията на хората, които имат достъп да старите летописи, изследванията на археолози, езиковеди и т.н. За жалост те невинаги са съвестни и независими.

 

В края на 80-те години и началото на 90-те години на ХХ в. вече знаех, че официалната ни история не е базирана на проверени данни, но не подозирах колко дълбоки са ямите с лъжите. После, стъпка по стъпка, събирайки упорито информация, а и проверявайки я, останах смаян, дори дълбоко шокиран от количеството премълчани факти.

 

Когато се сдобих с антропологичните изследвания на българския народ от 1938 и 1959 г., разбрах две изключително важни неща. Първото бе, че нямаме нищо общо с народите на Средна Азия, а второто, че повечето от нас са наследници на древното балканско население, влязло в историята под името траки. Разбира се останах като зашеметен, защото от една страна в научните среди се пропагандираше, че дедите ни са азиатци, а от друга страна траките бяха изкарани незначително малцинство, което е изоставило езика си още преди идването на Аспарух. Оказа се, че в научните среди съвсем съзнателно са поддържани две нелепи лъжи.

 

Попадайки на великолепните трудове на Данаил Юруков и Цани Гинчев, разбрах, че езикът на Орфей никога не е изчезвал, той се е развил и по време на Средновековието вече носи името български. После се натъкнах сведения от работите на лингвистите проф. Влахов и акад. Георгиев, според които тракийският (дако-мизийският) език е бил близък или дори идентичен на старославянския (по-точно старобългарския).

 

Реално няма как да се говори за славянизация на траките по простата причина, че дунавските славени са гетите, а те са тракийски народ [както показва в книгите си д-р Ценов], а не бледи, русокоси нашественици от земите на Украйна, Русия, Полша. Това обяснява пълната липса на субстрат в старобългарския. Речта на траките под римска власт почти не се е различавала от тази на бойците водени от княз Аспарух.

 

Бях заинтригуван и когато се натъкнах на труда на Хялмар Фриск. Този лингвист е създател на един от най-подробните старогръцки етимологически речници. В неговия труд ползваната от старите гърци титла василевс [βασιλεύς] е обявена за принадлежаща на друг език [Frisk H., Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Carl Winter Universitäts Verlag, Heidelberg, 1960, с. 223].

 

Още по-интересно се оказа виждането на друг учен, а именно Алберт Йорис Ван Виндекенс. Той стига до следното заключение: „Mоже да каже, че със сигурност титлата василевс [βασιλεύς] е от трако-фригийски произход: “BASILEUS, qui aurait le sense se homme noblesse, eclaire, ou poissant, serrait d'origine THRACO - PHRYGIEN [A.J.Van Windekens, Le Pelasgique, Universite de Louvain, Louvain, 1952, p. 76]

 

Вече силно мотивиран, продължих своето проучване. Истински удивен останах от анализа на древната минойска титла батос [βατος] – цар, владетел, господар. В разработка от 50-те години на ХХ в. акад. Владимир Георгиев предлага интересно обяснение на негръцката (трако-пеласгийската) титла βασιλεύς. Опирайки се на сведения на Ерих Бернекер, нашият езиковед уточнява, че βασιλεύς. е сродна на βαττος – цар, идваща от ие. *bhātja, bhātеn.

 

Като сродни са дадени българските думи баща, батьо, бате, батко, а също и рус. [а и укр. – бел. авт.] батя – баща. С използване на сведения на Швайцер и Бернекер е обяснен много добре принципът на оформяне на древната титла. Първоначално тя е притежавала значение баща, по-голям брат (бато, бате), като после се развива в смисъл старейшина на рода, а още по-късно придобива смисъл господар, цар [Георгиев, Вл., Произхождение Алфавита, Вопросы языкознания № 6, 1952, ноябрь-декабрь, 1952, c. 52 – 53].

 

Според акад. Георгиев сродната на василевс [βασιλεύς] титла батос [βατος] е ползвана от древните минойци. И тук вече става изключително интересно, защото в минойските архиви са регистрирани тракийски лични имена като Арей, Диза, Питак, Тетюс. На минойски Крит се срещат названията Ида, Пергам, Гординия [Гортиния], Сетоя. Те отговарят на тракийските Ида, Пергам, Гордион, Сети-дава. Няма да давам значението на всички, ще спомена само, че още през XIX в. учени като Паул Кречмер, Вилхелм Томашек и др. тълкуват Гордион с градъ – град и др., а Сети-дава със сеть, сетьнь – последен, краен.

 

В крито-микенските документи също намираме интересни неща. Там тракийските имена са много, защото и самите документи са много на брой. Някои от тях се ползват и в ново време от нас българите: Бати, Боти, Дуло, Дуньо, Дуто, Косо, Коти. По-интересни обаче са титлите. Поне за мен най-важната е ванакатело, ванакател – цар.

 

Най-рано тази титла се ползва за човек с име Одрис. На надписи върху съдове от Крит и Тива срещаме следният важен, но останал непопулярен текст:

КАУНО ОДУРУВИЙО ВАНАКАТЕЛО – Кана (съд) на Одрис царят.

 

                     Микенски надпис с титлата ванакател [по Хрозни]

По-късно, през VIII в.пр. Хр. (или даже X в. пр. Хр.) титлата ванакатело, ванакател – цар, вече е във форма ванакт [Ϝανακτ] по фригийските монументи. А още по-късно гърците я приемат във форма анакс [άναξ], като се признава, че тя идва от ванакс [ϝάναξ], ванакт [ϝάνακτ]. Признато е също, че анакс [άναξ] няма смисъл на гръцки, т.е. титлата е приета от предгръцки народ. А трако-пеласгите са хората населявали Елада преди идването на данайците. Мизите и тевкрите в Тесалия, фригите в Пелопонес, абантите в Евбея, пеласгите пък в Епир и даже по територията на цяла Елада.

 

Фрагмент от фригийски надпис с титлата ванакт [по Рамзи]

Най-интересното е това, че векове по-късно фригийската титла ванакт [Ϝανακτ] е засвидетелствана от Авзоний при мизите под формата ванак [Phanaces]. Става дума за мизите, които по времето на Димитър Хоматиан са вече познати под името българи. Това не е случайност, защото подобно на батос [βατος], василевс [βασιλεύς], ванак е обяснима на български.

 

Тя се среща по време на Средновековието в опростен вид, под формата бан. Намираме я върху епиграфски паметник от Плиска [Делань Бань ]. Бан означава повелител, заповядващ, от древен корен ба, срещащ се в бая – говоря [по виждане на Бернекер, Фасмер и др.]. Напомням – тълкуванията, които предлагам са на професионалисти, световно известни лингвисти. Аз само съм събрал на едно място важните данни.

Споменаването на титлата бан в надпис от Плиска [ИРАИК, т. Х, 1905, с. 107]

Ето како се получава: най-древните титли, които старите гърци ползват, са реално тракийски по произход – това е факт, признат от професионалисти лингвисти. Самите титли са лесно обясними на български език. И тук няма никаква мистерия, защото както различни исторически извори определят средновековните българи като потомци на мизи, пеони, даки, одриси и др., така и данните от мащабните антропологични изследвания се явяват ярко доказателство, че ние сме наследници на най-древния цивилизован балкански народ.

 

Можем да добавим и виждането на прогресивните етнолози, които смятат, че може да се говори за древнотракийски корени на българския фолклор и ние с право можем да се наречем пълноправни наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството (по думите на проф. Евгений Теодоров).

 

Каквото и да кажат противниците ми, срещу ръжен (фактите) не се рита. Истината си пробива път и тези, които ѝ пречат, пречат и на интересите на България. Народът ни е добър, благороден, но е и изстрадал, измъчен. Разберат ли хората по какъв грозен начин са лъгани, разберат ли как с тях са се подигравали индивиди, получаващи заплата от джоба на българския данъкоплатец, със сигурност ще има изблици на справедлив гняв.

 

За това отправям призив към тези, които укриват истината и чернят прогресивните изследователи: Моля ви, преустановете своята срамна дейност, във ваш интерес е, а и в интерес на целия народ, който ви храни!

ТАЙНИ И ЗАГАДКИ ЗАКОДИРАНИ В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Народното ни творчество е забележително богато. Различни родолюбци са успели да запишат десетки хиляди песни, а също така приказки, предания, пословици. Любовта към старата традиция и завещаното от предците е спомогнала да бъдат запазени свидетелства за това – що за народ сме и от колко време обитаваме земите си.

                            

По принцип историческите извори са ценни, но често те са или фалшифицирани, или биват тълкувани според господстващите тенденции в обществото. Археологията също представя ценна информация, но и в този случай са възможни както грешки, така и съзнателни манипулации на датировката и характера на артефактите, да не говорим за умишленото унищожаване и укриване на неудобни за нечии виждания находки.

Ономастиката дава солидни доказателства за това какъв език е говорен в определена област в далечното минало, но колкото и ясни да са сведенията, те често биват маргинализирани и за силната прилика на българския с речта на Орфей, се предлага “обяснение” с това, че езикът ни е индоевропейски.

Фолклорът от друга страна е нещо уникално. Народът тачи своите песни, предания и обреди ревностно, а пазенето на наследеното се превръща в най-силната крепост на българщината. Тук нито чужденците, нито чуждопоклонниците могат да подправят и изкривят нещо. Враговете ни твърде късно осъзнават колко много неудобна за тях информация е скрита във фолклора ни и какво силно оръжие е тя в нашата борба за истината.

Преди време разбрах от един приятел (г-н Андрей Киряков) за песен, в която са съхранени спомени за Константин Велики. В тази песен се говори не само за властвалия през IV век император от тракийски произход, но и за 300 попа, които трябва да разчетат някакво писмо. Г-н Киряков правилно заключава, че тук става дума за участвалите в Никейския събор 300-та отци на църквата.

Доста по-подробна работа, отново засягаща Константин Велики, е създал и г-н Петко Атасанов. В книгата си “Величието на Константин и нашата участ”, този автор дава интересни детайли от народните ни песни, от които проличава, че събитията протекли по времето на Никейския събор са намерили отражение във фолклора ни, като недоверието на старите балканци (които са наши предци) към решението на събора прозира в думите от песента.

Спомените за родения в Ниш владетел на Римската Империя, запазени в народната песен, са в хармония с особената почит към Св. Константин и Елена от българските нестинари. Те танцуват върху жаравата държейки икона на канонизираните за светци Константин и Елена. За самото нестинарство, Николай Колев, а и други негови колеги като Александър Фол, Иваничка Георгиева, Димитър Попов и др. смятат, че е тракийско наследство.

Константин Велики е известен с това, че изгражда мост над река Дунав – на пръв поглед лишено от логика действие защото живелия по-рано Аврелиан разрушава дунавския мост, за да предотврати идването на противници на империята, обитаващи земите на север от реката.

Имайки предвид, че според Scriptor Anonymus основите на Плиска и Преслав са поставени по времето на Константин I, а и сведенията на Йоан Лидийски, според когото в същия период империята губи Мизия и Скития, то не е трудно да се заключи, че построяването на моста, а и на старите ни столици е жест на произлизащият от средите на мизите император към своите роднини живеещи на свобода на север от Дунава. Обещавали вярност и военна помощ на Константин, свободните мизи, а и мизите под римска власт са облагодетелствани с известна автономия, като мостът служи за връзка между двете групи наши деди.

В българския фолклор са запазени спомени и за друг император на Рим. Става дума за Траян, който в края на I и началото на II век успява да победи царя на северните траки Декебал.  Д-р Ганчо Ценов съобщава за народна песен, в която Траян е наречен цар Латин – индикация за говорения от него език – латинския.

Отново д-р Ценов пише за други наши песни съхранили спомени за още по-древни времена. Става дума за галатското нашествие на Балканите. То се случва преди около 2300 години, като след персийската агресия, се явява една от най-големите заплахи за коренното население на земите ни. Македония, Елада, а и Тракия биват ограбени, галатите дори основават царство в нашите земи. Държавата им не успява да просъществува дълго понеже  траките се обединяват и побеждават чужденците.

Явно борбата с тях е била трудна защото в нашите песни галатите са наречени мръсни, лоши, спомената е и галатската вода, която е отровна. Д-р Ценов предполага, че отравяйки водата на селищата, които възнамеряват да превземат, нашествениците са успявали лесно да постигнат победа. Този метод прочее е познат и на старите гърци, но в случая е важно друго – в българските народни песни намираме ехо от събития, които са станали около 1000 години преди времето на княз Аспарух.

Проф. Иваничка Георгиева също дава интересни сведения за запазени култове към тракийски богове в българския фолклор. Тази наша изледователка споменава сведението на Херодот за тракийския пантеон и уточнява, че споменатата от бащата на историята Артемида е всъщност Бендида.

Проф. Георгиева смята, че под особената почита в цяла България към Св.Марина като пазителка от пожар и т.н., се крие култа към древното тракийско божество, като дава интересен паралел между нощните факелни шествия в чест на Бендида и провежданият до ново време нощен празник в чест на Св. Марина.

Бендида, позната като Вендис и Мендис е изключително популярна в Тракия, а и в обитаваната от наши предци Атина поне от V век пр. Христа – с други думи: ние сме съхранили култ към божество, което е почитано на балканите преди около 2500 години.

Тази почит наистина е била много силна защото в българската именна система са се запазили личните имена Венда и Менда, които според мен са развитите варианти на названията Вендис и Мендис.

Ще се върнем на работите на д-р Ценов защото в тях са споменати наши песни, чиито герои са живели повече от 2000 години преди епохата на княз Аспарух и повече от 3300 години преди нашето време. Става дума за възпетия от Омир тракийски цар Резос, когото нашите певци наричат крал Резул и допълват, че е много богат. Действително този благородник е бил богат, щита и доспетите му са украсени със злато, сякаш са предназначени не за човек, а за божество.

Спомени за Резос са запазени не само в песните, но и в преданията ни. Цитирайки Ст. Райчевски проф. Димитър Попов прави връзка между българската легенда за елена, който слиза от планината и се оставя да бъде пожертван, с имащият абсолютно същия сюжет разказ на Филострат за цар Резос и животните, които доброволно идвали при неговия олтар, за да бъдат принесени в жертва.

Интересна информация за фолкора ни получаваме и от проф. Иван Венедиков. Той анализира мита за тракийския певец Тамир, извършил облог с музите, че ако ги надпее, ще получи една от тях за жена, но ако загуби, те могат да го ослепят. Проф. Венедиков пише следното: “Вместо музите в българските песни се явяват самодивите, а певецът е заместен от овчар свирач. Самодивите нарочно повикват овчаря да им свири, докато те играят хоро. Така състезанието не е едно и също за двете страни. Ако на овчаря останат сили да свири, когато самодивите се уморят и отпуснат хорото, той печели облога и има право да вземе една от самодивите за жена. Ако, обратно, той спре пръв, те печелят и или ще го ослепят, или ще го убият.”

Вярно е, че в нашите песни името на обзаложилият се със самодивите свирач е Димо, а не Тамир, но промяната на имената за период от няколко хиляди години е нещо съвсем естествено. Впрочем, ние сме запазили спомени и за един друг прочут тракийски певец, а именно Орфей.

Проф. Иваничка Георгиева споделя своето виждане по този въпрос: “Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец.”

Към тези сведения трябвада се добави още едно. Според проф.Димитър Попов спомени за Орфей са оцелели в народната песен “Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче”.  В случая най-сладкогласния Иве отговаря смислово на Орфей.

Докато цар Резос е герой от Троянската Война 1260-1180 г.пр. Христа, то както Тамир, така и Орфей са живели няколко поколения по-рано, навярно края на XIV в.пр. Христа, или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух.

Със сигурност на мнозина сънародници се струва странно в българския фолклор да са запазени спомени за герои живели преди повече от 3000 години от днешното време, но има още по зашеметяващи неща. 

Проф. Иван Венедиков сравнява хетски и български народни приказки и удивен от многото паралели стига до заключение, че приликите няма как да са случайност: “Близостта между българските и хититските приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хититската приказка. Но това, което заслужава вниманието ни е, че българската приказка има насочеността на другите български дуалистични предания ”.

“Феноменът” става още по-голям когато нашият учен се натъква на паралели не просто в приказките, но дори в обредите извършвани от хети и българи. Не по-малко удивителен е факта, че запазеното у нас предание за Св.Георги, който убива змея съвпада с хетската легенда, при която богът на бурята (Таркун бел.моя) убива змея. Tърсейки обяснение за “чудото” проф. Венедиков смята, че хетската легенда е попаднала при нас с византийско посредничество, чрез написаното на гръцки език житие на Св. Георги.

Има обаче подробности, които българският етнолог не е забелязал. Св. Георги е безспорно отражение на Хероса познат още като Тракийски Конник. Едно от неговите имена е Перкон, Перкун, а то според мен е сродно на името на хетския Таркун. Освен това гърците никога не са общували с хетите, но както ще се уверим след малко – дедите ни са били съседи, съюзници и приятели на хетите.

Огромно е учудването на Венедиков и от приликите на българския фолклор с определени истории от шумерския епос. И тук Венедиков осъзнава, че не може да се говори за случайност, но се чуди как да обясни феномена. Нашият учен набляга на факта, че между шумерските творби и началния стадий на оформяне на българската народност – VII век, има времева пропаст от повече от три хилядолетия.

Проблемът на иначе талантливия Венедиков е в това, че той е хванат в капана на догмите и подобно на повечето от колегите си смята, че старите българи са тюрки, които през 681 година се смесват със новодошлите на Балканите славяни.

Ако това вплетено в официалните теории твърдение бе вярно, то връзка между фолклора ни и този на хети и шумери изобщо не би трябвало да има, но връзката е факт е факт, както сам нашият етнолог и траколог осъзнава, а фактите не бива да се пренебрегват.

Навярно проф. Венедков е бил запознат с работите на стари автори, според които българите са били познати като мизи и пеони по времето на Античността, но следвайки тогавашните тенденции в науката решава, че това е грешка.

Да обаче пеоните имат връзка с Троя, знаем за това от Херодот, който съобщава, че пеоните са тевкрийски преселници от Троада. Мизите също са споменати от Омир, техен цар е Телеф, чието име поразително прилича на това на старобългарския владетел Телец.

Ако приемем, че пеоните и мизите са наши предци, то е ясно защо във фолклора ни има спомени за виделите цар Резос мизи и пеони. Признаването за достоверно на  отъждествяване на мизи с българи, решава и хетската “загадка” защото мизите са не просто съседи, но дори верни съюзници на хетите. При битката за Кадеш, мизите са на страната на хетския цар Муватали и му помагат да победи не кой да е, а Рамзес Велики.

Съвсем нормално е, след като два народа живеят заедно и се радват на доста добри отношения, те да черпят култура едни от други. В случая не е важно кой на кого е давал, важно е това, че дедите ни са били в контакт с хетите дълго време и това е причината за многобройните паралели между хетския и българския фолклор.

Как обаче да обясним смайващите прилики на българските приказки с шумерските предания? Докато има достатъчно извори за това, че старите българи са наричани ту мизи, ту пеони, за контакт с шумерите няма нито едно свидетелство. Всъщност, нито гърците, нито римляните знаят нещо за най-древната цивилизация на Месопотамия.

Разковничето тук идва от друго място – в този случай летописите на обитаващите Месопотамия акадци. В тях се споменава един войнствен народ наречен гутии. Те не са роднини на шумерите, нито пък са семити като акадците. За езика на гутиите лингвистите Иванов и Гамкерлидзе предполагата, че е прототохарски. Самата тохарска прародина е ...в древната Източна Европа.

Сега идваме на най-интересното място – за да има паралели между шумерски и български приказки, то причината не е просто съжителство, а влияние на стари балканци над населението на Месопотамия. Това може би звучи нереално и пресилено, но нека помислим: прототохарите-гутии напускат земите ни през четвърто хилядолетие пр. Христа. През трето хилядолетие пр. Христа те контактуват както с шумери и акадци, така и с дедите на иранците, понеже гутийските владения опират до Загроските планини.

Тъй като няма свидетелства за завръщане към Балканите, а по-скоро може да се говори за придвижване на изток – в посока на Китай и Индия, то единствената възможност за българо-шумерските паралели във фолклора е влиянието на дедите ни над населението на Месопотамия. Явно част от прототохарите е останала в Източна Европа е и станала част от българския етнос.

По принцип влияние оказва този, който е носител на по-висока култура, в това няма никакво съмнение. И макар на шумерите дълго време да е гледано като на създателите на първата цивилизация, нека обърнем внимание на няколко безспорни факта, които в миналото не са били известни:

-така наречената протописменост от нашите земи е около 2000 години по-стара от шумерския клинопис. Шумерската дума за пиша, шаря е šar/шар. Съвпадение?

http://proel.org/img/alfabetos/protosu1.jpg

-протоградовете край Юнаците, Пазарджишко и Провадия, Варненско са около 1500 години по-стари от шумерските селища. Нашата дума зид-стена отговаря на шумерската zid/зид-правя стабилен, правя силен. Случайност?

-откритият от Петър Детев модел на колело в е по-стар с 1000 години от най-ранното шумерско колело. Шумерската дума за колело е guruš/гуруш, тя показва връзка с пеласгийската заемка в гръцкия гурос/γῡρός-кръгъл, гърбав, крив. Феномен, чудо?

-обработката на металите мед и злато при нас започва около 2000 години преди това да стане в Шумер, като трябва да се спомене и това, че шумерската дума за руда, мед, е uruda/уруда, а пък думата за топя, горя е tab/таб. Интересна е и шумерската tub/туб-тупам, кова. Дабатопейос е име на тракийски бог на ковачите. Дали това е поредната “необяснима случайност, феномен и чудо”, оставям на вас да прецените.

Силна индикация за това, че в съседство с шумери и акадци са живели и хора от Балканите срещаме в документи от древната Месопотамия, в които се срещат списъци на имена на пленници носещи екзотични, чужди за региона имена. 

Става дума за хората: Атуе, Баба, Балания, Будула, Галаби, Гана, Гиза, Ела, Лала, Маа, Мама, Мена, Медауе, Неба, Яна. Те отговарят на тракийските Атия, Баба, Балей, Ганос, Лала, Меда, Менда и др. Излишно е да се споменава, че някои от тези имена се срещат до ден днешен в България.

Освен данните, които получаваме от екзотичните имена, съществуват и други неща, които показват, че преди около 4500 години, край Тигър и Ефрат са живели наши предци. По акадските паметници са изобразени хора имащи различни черти от населението на Ориента. На няколко монумента от времето на Саргон Велики могат да се видят пленници с особена прическа – бръсната глава и кика. Нито шумерите, нито акадците практикуват оставянето на кика. За сметка на това Плутарх свидетества за този обичай сред траките абанти и мизите (наречени в по-късни времена българи).

http://sumerianshakespeare.com/media/2bb5ecf2c805583affff8095ffffe415.jpg

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/3c/P1050585_Louvre_stele_de_victoire_Akkad_Sb3_rwk.JPG

Ако историята ни не бе ограбена от враговете ни, а по-късно и жестоко осакатена от българомразци и сляпо следващи ги кариеристи,  днес на никого не би изглеждало чудно това, че влиянието на дедите ни над други народи не е започнало едва през IX век, а няколко хилядолетия по-рано.

За мнозина от нас, въпреки представените тук факти ще е трудно да приемат истината, че сме потомци на народа създал първата цивилизация. Гените обаче не лъжат, типичните за нас хаплогрупи I2, R1b-L*23, E-V 13, J2, G2, а и голяма част от R1a, са наследени от население, което е обитавало Балканите хилядолетия преди възникването на наченки на цивилизация в Египет и Шумер. Това е неоспорим факт.

Типичните за нас хаплогрупи показват, че смайващите близости между митовете на шумери, хети и българи не са някакво необяснимо чудо, а са резултат от контактите на дедите ни с други народи в далечното минало.

Чудо е друго – това, че въпреки безбройните премеждия народът ни е запазил спомени за най-древните свои предания. Тези спомени разбира се са променени, в някои случаи старите богове са облечени с християнска дреха, но въпреки това те не се отклоняват от ролята си. Удивителна е силата на народната памет, смайваща е и верността към традицията предавана от поколение на поколение.

Пазенето на своето ни е спасявало неколкократно по време на вековете чуждо подтисничество. Българинът може да оцелее само ако остане българин: да съхранява добротата, смелостта и честността в сърцето си, да възпитава себе си и децата си в трудолюбие и почит към тези, които в миналото са се жертвали, за да ни има нас. Пътят е ясен, начертан е отдавна и от на се иска само да го следваме.

Използвана литература:

1.П.Атанасов, Величието на Константин и нашата участ, Булга Медия, София, 2018;

2.Г.Ценов, История на България, Хелиопол, София, 2017;

3.И.Венедиков, Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992;

4.И.Венедиков, Златният Стожер на българите, Наука и Изкуство, София, 1987;

5.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя, Книга първа, Медното гумно, Издателство към Частен колеж „Тракия”, II.  прераб. изд., Стара Загора, 1995

6.Н.Колев, Българска Етнография, Наука и Изкуство, София, 1987’;

7.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, Вт.изд.София, 1993;

8.Д.Попов, Тракийска Религия, Второ допълнено издание, Изток Запад, София, 2014

9.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ-FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, Том II, под редакцията на И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В.Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, отг.ред.Проф. Ал. Бурмов, БАН, София, 1958’;

10.В.В.Струве, Лагерь военнопленных женщин в Шумере конца III тысячелетия до н. э.

"Вестник древней истории". 1952. 4. С. 12-25;

11.Т. В. Гамкрелидзе, В.В. Иванов, ИНДОЕВРОПЕЙСКАЯ ПРАРОДИНА И РАССЕЛЕНИЕ ИНДОЕВРОПЕЙЦЕВ: ПОЛВЕКА ИССЛЕДОВАНИЙ И ОБСУЖДЕНИЙ, Вопросы языкового родства. - № 9. - М., 2013. - c. 110-136;

12.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

Извори от интернет:

А.Киряков, Спомени за времето на Константин Велики (посл. вид.06-11-2019)

http://andorey.blog.bg/history/2015/02/27/spomeni-za-vremeto-na-car-konstantin-veliki.1341961

Г.Сотиров, Езикът на Константин Велики (посл. вид.06-11-2019)

https://www.otizvora.com/2005/08/6970

ПОРОЧНИТЕ МЕТОДИ НА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА

На този свят никой не е безгрешен. Като започнем от обикновения човек и стигнем до хората с няколко титли. Никой не е застрахован от залитане в една, или друга посока. Това е напълно естествено и не би съществувал никакъв проблем, ако тези, които са направили неверни твърдения кажат, че не са прави. Всеки достоен човек би трябвало да е в състояние да преодолее егото си и да поднесе своите извинения. Такива неща се случват, но за жалост се случват твърде рядко.

Поради срам, страх, или други причини някои учени поддържат теории, които де факто не са доказани, но са приети. Излиза вярна максимата, че историята не е нищо друго освен съвкупност от лъжи, с които всеки се е съгласил. Тъжно е, че това е реалност и то реалност, която влияе нашето ежедневие. Навлязохме в ХХI век, но в мислите си определена група хора се намира още във времето на Инвизицията. Това е недопустимо, не може в ерата на светлината сянката на лъжите да доминира живота ни.

Не бива да се примиряваме, че общоприетото е верно, най-вече когато виждаме, че то е изградено от заблуди, които ощетяват нашата история. Редно е хората поддържали старите догми да поискат прошка от българския народ защото всеки интелигентен човек осъзнава, че господствалите дълго време в науката тези не са изградени по научен път. 

Няма нищо научно в методиката, по която бе определено, че старите българи са тюрки. Погледнете сами, убедете в несъстоятелността на тюркската теза:

1.Не съществува нито един древен извор, в който да е казано, че дедите ни са тюрки, но за сметка на това в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, който обитава земи на север и на юг от Дунава.

2.Няма нито едно антропологично изследване определящо ни като тюркски народ, за сметка на това няколко изследвания показаха, че ние българите сме от същия антропологичен тип както народа наречен в древността с името траки, а по-късно българи.

3.Старобългарските имена Кроват, Аспарух, Тервел, Телериг, Сабин, Гостун, Винех, Крум и др. нямат обяснение на тюрски език, нито пък се употребяват от тюрките. За сметка на това голяма част от старобългарските имена се срещат в древни епиграфски паметници от Южните Балкани от времето на Бронзовата епоха.

4. Старобългарските руни се различават от орхоно-енисейските руни на тюрките, но пък имат над 40 успоредици с писменост използвана на Балканите по време на Бронзовата епоха.

5. В старобългарския език няма тюркски субстрат, двадесетината тюрски думи не са нищо повече от заемки, а заемки има също в латински, германски и гръцки. Освен това в българския език се наблюдават фонетични явления и диалектни особености, които са типични за тракийския език. Това е признато от световно известни лингвисти.

6. Тюрките не познават строежа с квадри, нито пък градят полуземлянки като дедите ни. Траките работят с квадри от дълбока древност, а и полуземлянката е типично жилище на тракийското селско население.

7. Тюрките не съхраняват житото си в ями както правят старите българи, но пък траките наречени по-късно българи ползват житни ями поне от най-дълбока древност.

8. Няма нито едно свидетелство на гръцки, или римски автор по отношение на това, че българите имат култ към Тангра. Теофилакт Охридски твърди, че дедите ни почитат слънцето, луната и звездите, т.е. няма свидетелство за монотеизъм. В именната ни система няма тюркски теоними, но тракийските са над двадесет.

9. Старите българи са конен народ, но в ездаческата ни терминология няма нито една тюрска дума. Седло, стреме, юзда, повод, оглавник, подкова, ездач, езда, грива не са от тюркски произход.

10. В българския фолклор няма тюркски елементи, но пък тракийските изобилстват и това кара етнолога Евгений Теодоров да каже, че ние българите имаме пълното право да се считаме за наследници на траките.

Де факто няма абсолютно никаква причина на старите българи да се гледа като на тюрки, но няколко поколения български студенти учеха, че дедите ни са тюрко- алтайци. Дори и понастоящем когато генетическите проучвания убедително доказаха, че ние нямаме нищо общо с тюрките, поддръжниците на заблудите все още не са поднесли извиненията си. Наука ли е това?

За жалост азиатският произход на старите българи не е единствената наложена заблуда. На нашите студенти по история и лингвистика се преподава, че езикът на микенците познат от документите с Линеар Б е древна форма на гръцки. Премълчани са планини от неудобни факти:

1. Хората "разшифровали" микенската писменост представят само 300 документа, а де факто съществуват около 4000, т.е. на читателя се представя само около 8% от словесното богатство на микенците.

2. От тези 8% около половината е съставена от лични имена и топоними. Нито един от микенските топоними Коринт, Закинт, Микена, Тилисос и т.н. няма обяснение на гръцки език. Джон Чадуик признава това най-откровено, но не посочва на чий език микенските топоними могат да се разтълкуват, а има доста данни за това.

Присъстващата в микенските местни имена наставка –инт е типична за тракийския език. През Късната Античност тя се развива в –енте, която пък е идентична на старобългарската –енте, срещаща се във воленте, жребенте, осленте. Този факт е останал неизвестен за широката публика. Защо ли?

3. От микенските лични имена около половината не са гръцки, това също се признава от учените твърдящи, че микенския език е гръцки. Те не са притеснени ни най-малко, че правят сериозни твърдения въз основа на около 4% от микенското словесно богатство. Фрапиращото е, че Чадук признава, че сред микенските имена отсъства напълно типичното за гърците оформяне на имена с наставки –идес, - адес.

За сметка на това в микенските документи се срещат имена типични за нас българите Арей, Бато, Ботийо, Бото, Бузо, Видул, Гета, Дако, Дайко, Дале, Данко, Даро, Дедил, Дуна, Дунийо, Дуто, Кайо, Косо, Котел, Коти, Куйо, Муко, Перко, Перкон, Пирин, Рая, Руман, Руси, Тато. 

В документите от Бронзовата епоха се среща и друга група имена, която е по-малка, но по-интересна и доста по-важна: Дуло, Вокил, Ерма, Ермесио,  Крум, Винайо, Кубир, Исевер, Кармесийо, Токей. Първите три - Дуло, Вокил и Ерми са названия на старобългарски родове. Останалите отговарят на имената на старобългарските владетели Крум, Винех, Кубер, Севар, Кормесий, Токт. Този факт също е останал неизвестен за нас.

4. От останалите 4% микенско словесно богатство доста думи или изобщо не са гръцки, или чрез манипулации са изкарани гръцки. Ето един пример, микенската дума за числото четири е кеторо (четоро), тя отговаря най-добре на стблг. четворъ в докато гръцките tessares, tettares, pissures – четири са доста по различни. Тази важна подробност не стряска специалистите изобщо.

Чадуик тълкува микенската дума аkelо като angelos-ангел, пратеник, но това е напълно невъзможно. Думата angelos-ангел, пратеник е заемка в гръцкия, тя идва от персийската anakhara-пратеник, конник носещ послание. Хубаво, но персийската дума възниква около 700 години след споменаването на акело в микенските документи, просто няма как да е древна заемка, но това не е пречка за Джон Чадуик, или пък учените разпространили виждането му. Можем ли да наречем такива действия наука?

5. Микенските титли за благородници ванакатело и лавагета нямат обяснение на гръцки. Езиковеди като Фриск, Мюлер, Ван Виндекенс и др. считат ванакатело и лавагета за заемки в гръцкия език, но и това не притеснява Чадуик и хората решили да изкарат микенците гърци. Учените не са смутени от факта, че микенските титли се срещат в почти непроменена форма при траките – ванакт, лавагета, докато по това време -VIII век преди Христа няма гръцки владетел с такава титла. Няма притеснение и от факта, че най-ранното споменаване на титлата ванакатело-цар е за човек с тракийското име Одрис. За “учените” фактите нямат значение, важно е повтарянето на определени внушения, това обаче не е научен метод.

Кауно Одурувийо Ванакатело - кана на Одрис царя

6. Чадуик и неговите последователи премълчават и други изключително важни факти. Те просто няма как да не знаят за свидетелството на Страбон, че Пелопонес (там където е Микена) е получил името си от фригиеца Пелопс, който населил полуострова с хората си.

В работа на Софокъл също се казва, че Пелопс е варварин фригиец. Приемем ли, че микенците са де факто фригийски колонисти, става ясно защо фриги, а не гърци ползват през VIII век преди Христа микенските титли ванакт и лавагета.

7. Чадуик не се притеснява ни най-малко от факта, че не гърците, а траките издигат куполни гробници като микенците. Отново не гърците, а траките жертват кон при погребение на благородник. Пак не гърците, а траките носят панталони като микенците. Да не забравяме, че по време на Класическия период гърците считат панталоните за варварско облекло. Как може някой да счита облеклото на дедите си за варварско?

8. Чадуик анализира Линеар А и Линеар Б, би трябвало да е изследвал и още доста писмености, но по някакъв начин е пропуснал глаголицата, която предлага 22 успоредици във форма и звукова стойност с микенския Линеар Б, а като цяло паралелите във форма са над тридесет. При старобългарските руни и Линеар Б паралелите са над 40, но в този случай Чадуик и хората му имат извинение. През 50-те години на ХХ век се знаеше твърде малко за руните на дедите ни. Понастоящем обаче има данни, какво е извинението на днешните учени в такъв случай?

БР- Български руни

ЛП - Линеарна писменост от Бронзовата епоха на Балканите

9. Чадуик не е притеснен, че особеностите на микенските диалекти не се срещат в нито един от гръцките диалекти от историческия период. В микенския език се среща екане и якане, същата особеност се среща в тракийския, т.е. древнобългарския език. В различни документи срещаме вариантите пияла – пийела – фиала. Тази важна подробност е пропусната.

10. В Линеар Б не присъстват изобщо знаци отговарящи на гръцките букви Φ, Ψ, Ω, Θ, а без тях документирането на гръцката реч е невъзможно.

Като имаме предвид тези неща, смятате ли, че може да се твърди, че в микенските документи е съхранена гръцка реч? Микенският език е по-скоро древен тракийски диалект. Както езиковите особености, така също ред културни белези и исторически извори свидетелстват за това, но уви, неудобната истина е хитро пропусната.

Поредното залитане на учените, което е прието за истина засяга езика на траките, наречени в по-късни времена българи. Иначе способният лингвист Кирил Влахов споменава учуден в своя работа, че в българския не може да се намери тракийски субстрат. Това ще рече, че в българския език няма архаични думи, които да не притежават българска етимология. 

В този случай най-логичното е да се приеме, че причината за това е факта, че езикът, който говорим не е нищо друго, а само развита форма на речта на Орфей и Залмоксис. Друго обяснение няма.

Ако дедите ни бяха завоеватели и различен народ от траките, то субстрат задължително щеше да присъства. Във френския има галски субстрат, в английския има уелски и гаелски субстрат, в гръцкия има тракийски/пеласгийски субстрат, в латинския има етруски субстрат, дори в древния санскрит има дравидски субстрат. Как така траки и българи ще са различни хора и няма да има тракийски субстрат в нашата реч?

Просто под влияние на чужденци някои хора решават да си затворят очите за планини от важни данни. От IV до XV век старите българи са отъждествявани с мизите – най-ранно споменатия тракийски народ. За столиците ни Плиска и Преслав няколко летописци твърдят, че са построени по времето на Константин Велики. Строежът с квадри използван при изграждането на Плиска и Преслав е познат на траките наречени по-късно българи поне от IV преди Христа, ако и хилядолетие по-рано.

http://sparotok.blog.bg/photos/83734/original/Pliskuba%201.JPG

Стопанските методи на траките, техните жилища, дрехи, обичаи, погребални обреди, земеделски сечива и пастирски атрибути не изчезват след времето на Аспарух, а продължават да си съществуват. Българският фолклор е базиран на тракийската култура и религия, ние дори пазим в именната си система над двадесет названия на тракийски богове. Неотдавна генетическите проучвания доказаха, че народът наречен траки никога не е изчезвал, а само в по-ново време е познат под различно име – българи.

Това е нещо напълно нормално, в далечното минало гърците са наричани данайци, дедите на испанците носят името ибери, а при иранците срещаме голям брой алтернативни имена – перси, артеи, кефени, хорсари. Каква е пречката хората назовавани траки да са същият народ познат като българи? Няма никаква пречка.

Проблемът се състои в това, че на определена група хора истината не отърва. Тези индивиди подемат кампания за очерването на името ни, за скриване на нашия принос към европейската култура, а и за промиването на съзнанието на лековерните наши сънародници. Действията на чужденците са разбираеми, но какво би оправдало някои наши учени. До 1989 година те можеха да се оправдаят с натиск от Москва. Хубаво, но какво попречи след падането на тоталитаризма да се каже истината?

Тази истина е в полза на българския народ. Чалгата и униженията бликащи от разични медии смачкаха душата и съзнанието на много от нас. Стигна се до там, че някои приеха бедността за нормално състояние. Това е печално, страшно, потресаващо е, примирението е последната врата, зад която стои пълното заличаване на личноста.

Смачкан народ се управлява лесно, но след време винаги се появява съпротива. Не всеки се предава и този, който е успял да запази себе си, ще изпълни сърцето си с гняв, а дори и омраза. Озлобеният човек е способен на ужасни неща, но вината за това не е негова. Отговорни са тези, които са го довели до състояние на скот и са му отнели и последната капчица достойнство.

Без самочувствие и национална гордост никой народ не може да оцелее. Това се знае от разумните политици, винаги се е знаело от държавниците дори и тези от древността. Те са се грижели поданиците им да ходят с високо вдигната глава. Поради тази причина гърците позаемат от преданията на дедите ни и ги вплитат в своите митове. Римляните си приписват троянски произход, а в по-късни времена германците са правят на арийци без да са такива.

Ние няма нужда да лъжем, няма нужда да се правим на това, което не сме. Достатъчно е само да знаем истината за миналото си. Достатъчно е да знаем, че във вените ни тече кръвта на Залмоксис и Орфей, на мъдрият цар Ситалк и смелия Спартак. Достатъчно е да знаем, че дарбите на предците ни са закодирани в нашите гени и само чакат удобен момент да бъдат отключени, а ключът е националната гордост.

Когато някой расте със съзнанието, че предците му са първите благородници, той ще се държи като благородник защото благородството задължава. Такъв човек ще страни от пороците и вместо да падне в плен на слабостите, непрекъснато ще се стреми да се усъвършенства, да стане силен, почтен, добър и смел като хората преди него. Такъв човек е здраво звено от верига, която няма късане. Такъв човек е истински Българин.

ПРИЗНАНИЯ ЗА ТРАКИТЕ

За основоположник на българската историческа школа е считан проф. Васил Златарски. Неговото виждане, че траките не вземат участие във формирането на българския етнос доминираше дълго време. Верни на учителя си, доста наши учени отричаха възможността значителна част от нас да са потомци на народа на Орфей. За щастие никоя заблуда не може да трае вечно. След време се намериха изследователи, които посмяха да се отклонят от наложените догми.

Преди малко повече от четиридесет години проф. Димитър Ангелов публикува една стойностна книга. В “Образуване на Българската Народност”, c. 44, този автор представи не само ценни данни за нашето минало, но дори се осмели да даде място на траките в етногенезиса ни. Eто и думите на Ангелов:

“…значението на траките във формирането на българската народност се признава. Заслужава внимание в това отношение уводът на Й. Иванов към книгата му „Българите в Македония”, където четем, че „в славянската стихия на Балканите тече значителна струя кръв на трако-илирските староселци”. Тенденцията да се търси и разкрива ролята на балканския субстрат в изграждането на българската народност получи нова подкрепа в резултат на направените през последните години антропологически проучвания върху типа на българина и особено след излизането на книгата на М. Попов, посветена на този въпрос. Може да се каже, че понастоящем едва ли има вече съмнение, че балканският субстрат (траките) като един от компонентите при образуването на българската народност не може повече да се пренебрегва.”

В същата своя работа, но на друго място – с. 188-190, Димитър Ангелов отново акцентува върху безспорното тракийско наследство споделяйки, че от гледна точка на антропологията, голяма част от днешните българи принадлежат на древния тракийски тип: “... погледнато от биологична гледна гочка, ролята на траките във формирането на българската народност е несъмнено.”

                                                               Тракийска оброчна плочка, по Арпад

              

Освен историци като Димитър Ангелов, някои етнолози също не желаят да затворят очите си за древите балкански корени на нашата култура. Въз основа на дълго и сериозно проучване, Николай Колев стига до интересни, дори революционни за времето изводи. Шестнадесет години след проф. Ангелов, проф. Колев представя на читателите си своите изводи в “Българска Етнология”, с. 58-59:

“Като тракийско наследство могат да се възприемат следните елементи от традиционната материална и духовна култура на българите:

·        I, II и IV тип рала за обработка на земята,

·        вършитбата с диканя,

·        култивирането на лозята и направата на вино,

·        трансхуматното (подвижно) животновъдство,

·        носенето на опинци и ямурлук от пастирите,

·        грънчарското колело;

·        черти от образа на св. Георги са заимствувани от тракийския херос;

·        сходството на самодивите с тракийските нимфи,

·        русалските празници водят началото си от гръцко-тракийския и римския празник на розите (rosalia);

·        кукерските игри водят началото си от Дионисиевите празници;

·        нестинарството също е извеждано от някои автори като тракийско наследство.

·        За такова наследство се смятат и летният празник на Еньовден,

·        жертвоприношението при строеж на нов мост или къща,

·        жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като «помана», и т. н.”

Николай Колев има пълното право да определи всички тези неща като тракийско наследство. В своята работа обаче, този автор е направил неволно някои пропуска. Принуден да върви в коловоза на наложената историческа школа, проф. Колев разглежда траки и стари българи като различни по произход народи. Поради тази причина, така нареченият старобългарски етнически субстрат е посочен отделно:

“Като прабългарско наследство в традиционната българска култура може да се смята:

·        традицията за правене на каменни надписи,

·        следи от тотемизъм в религиозния комплекс на българите (Курт, Кубрат — вълк, Докс — свиня),

·        следи във везбената орнаментика и техника и т. н.

·        в кръстовидната шевица на пазвата на женската риза,

·        в престилките,

·        в забраждането на омъжената жена,

·        в сватбените обичаи забулване-отбулване,

·        в използуването на «суврена възланца», украсена със символични орнаменти, изобразяващи дървото на живота,

·        в сватбената риза на младоженеца — голяма яка, тип моряшки, с шевица, наричана «огърляк»;

·        култ към старите дървета;

·        жертвени животни куче и кон,

·        вълчи празници — култ към вълците през ноември и февруари,

·        ендогамия (не се женят за некапанци);

·        остригването на детето на тригодишна възраст, при което оставят три кичура — два над ушите и трети над челото, при което косата от последния кичур е използувана като лекарство;

Несъмнено Колев е работел съвестно, но ето ги и пропуските му:

1.Траките също правят каменни надписи. Такива са надписите от Кьолмен, Ситово, Самотраки, монументалните протофригийски надписи от Сакар Планина открити от проф. Драгомир Лалчев, да не забравяме и стотиците епиграфски паметници от Фригия.

2. Тотемизъм – култ към определени животни има и при траките. Името на цар Орол идва от стара дума за орел, личното име Давос идва от древна дума за вълк (давещ), други тракийски имена свързани с животни са Козис, Зайкус.

3.Престилката е типична за най-старото балканско население. Това се вижда от редица древни идоли и статуетки.

4. Омъжената тракийска жена също носи забрадка. Знаем за това както от древни фрески, така и от каменни фризове.

5. Конят и кучето са жертвени животни и при траките. Жертване на кон е познато на Балканите поне от Бронзовата епоха и в никакъв случай не може да се дефинира като обичай донесен едва през Ранното Средновековие.

6. Остригването на главата и оставяне на кичури коса е типично за траки и пеласги. Това се вижда от минойските фрески, а и имаме свидетелствата на Плутарх за този обичай при мизите. Същите тези мизи, които в продължение на 1100 години са наричани и българи.

7. Така нареченият орнамент – дърво на живота е познат и на траките.

8. При траките също има култ към вълците, името на едно огромно племе – даките  идва от древна дума за вълк – даос, давос. Да не забравяме и селището Даос-дава.

Фактически основната част от това, което нашият етнолог представя като старобългарски субстрат принадлежи на траките. 

А и как иначе, старите българи са древен балкански народ, за това свидетестват редица стари автори, чиито твърдения са неудобни за официалните теории и или биват премълчани, или се тълкуват като грешки, архаизиране. Въпреки пропуските си, Колев е дал ценна информация, която в по-късни времена ще помогне на други изследователи, на които тоталитарната цензура вече не може да се меси. 

Важни данни за характера на културата ни е представил в своя работа и Евгений Теодоров. Не случайно заглавието на една от най-забележителните му творби е “Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор”. Теодоров разглежда подробно нашите празници, обреди и обичаи и като извод, в края на творбата си казва следното:

“ Установените в този труд древнотракийски елементи позволяват да се смята, че заварените траки в освободените от византийско господство земи не са били малобройни, че потъвайки в славянските маси, те са продължили да съществуват в тях със своите вярвания, култове, обичаи...и това дава достатъчно основание да се говори за недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“ - “Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор”, с. 271.

За тези си думи - за признанието, че имаме право да се считаме за преки наследници на тракийската култура, Теодоров залужава поклон. Все пак работата му е публикувана през 1972 година. По това време царстваше виждането, че траките са били суров, неорганизиран и войнствен народ, който римляните децимират и в последствие романизират. Това разбира се не е така.

Освен историци и етнолози се намират и езиковеди, които да представят на българския читател частица от истината. Става дума за това, че в тракийския език се наблюдават   абсолютно същите  диалектни особености както и в българския. 

Както отбеляза акад. Владимир Георгиев  (Въпроси на българската етимология, стр.115) колебанието между а (я) от една страна и е (ие) от друга е засвидетелствано не само в античността (в езика на траките), но и в съвременния български език. 

Трябва да се отбележи, че разликата в нашите днеши названия Янтра и Етър се дължи на якане и екане... следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език.

Владимир Георгиев подчерта също, че в късния тракийски, гласни без ударение често се редуцират както в източнобългарските диалекти: зилен-зелен (Διντιπορις-Δεντουπορις). Това няма как да е случайност. Един нашественик може да наследи определени думи от коренното население, но няма как да наследи диалектна особеност.

Важните неща по отношение на древния характер на езика ни не свършват тук. Тракийската умалителна наставка ИНТ е определена от  Владимир Георгиев и Иван Дуриданов като идентична на старобългарската ЕНТ(E). Тя се среща в стари думи като воленте, осленте, козленте, теленте.

Тук е мястото да се спомене, че частицата ИНТ се среща в предгръцки топоними като Коринт, Тиринт, Пробалинт, Олинт, Зеринт и много други. Тези древни селища в земите на днешна Гърция са основани от нашите деди траки и пеласги.

                                    http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/a6/Sveshtari_Thracian_tomb_Bulgaria_IFB.JPG

В работите на Владимир Георгиев, Иван Дуриданов, Кирил Влахов, Ото Хаас и др. намираме интересни тракийски думи. За жалост те не са събрани на едно място, нито пък са систематизирани по категории, иначе би станало ясно, че основният тракийски речник не се различава от българския. Ето кратко сравнение, от което проличава, че тракийският е само по-старата форма на езика, който говорим днес:

ТРАКИЙСКИ        БЪЛГАРСКИ

КОЗА                      КОЗА

ЗАЙКУС                 ЗАЕК

ОРОЛ                      ОРЕЛ

ЗУМ                         ЗМИЯ

БЕБЕР                     БОБЪР, БЕБЕР диал.

ДРАЗД                    ДРОЗД

ЗЕР                          ЗВЕР, ЗВЯР

ЗОМБРОС              ЗУБЪР, ЗОМБРЪ

УДРА                      ВИДРА

ЗЕРВА                     ЖЕРАВЪ-жерав

БЕРГАС                  БРЕГ, БРЯГ

КАЛАС                   КАЛ

ИЛ                           ИЛЪ-тиня, глина

ЛУГ(ИН)                 ЛУЖА-лъг, блатисто място

МУСАС                  МЪХ

ОСТАС                   УСТИЕ НА РЕКА

МАРИ                     МОРЕ

ОЛГОН                   ВЛАГА, ВЛАЖЕН

ЗЕМЕЛА                 ЗЕМЛIА-земя

СТУРИЯ                 СТРАНА

ГОРДО                    ГРАД

ВИСА                      ВЬСЪ-село

БУРД                       БРОД

СТРАМБЕ               СТРЪН,            стърнище

КАРПА                   КАРПА-скала

ТАРПО                    ТРАПЪ-трап, яма

ДРУМЕ                   ДРЪМА-горичка

ГАЛТИС                 ГОЛОТЪ-поледица

РУМБА                   РЪБ

КАПАС                   КОПА

БРИЗА                     БРИЦА-вид житно растение

ЗЕЛКИЯ                 ЗЕЛКА

БЕРЗА                     БРЕЗА

БРУЗАС                  БЪРЗ

СКАРАС                 СКОРЪ-бърз

ДАРЗАС                 ДЪРЗ, ДЪРЗЪК

САБАЗИАС           СВОБОДЪ-свободен

ДАБА                      ДОБЪР

ПРИАНТ                 ПРИЕНТЪНЪ-приятен, желан

СВИТУЛ                 СВЕТЪЛ

ДУМАС                  ДЫМЪ-дим, тъмен

БАЛ                         БЯЛ

КЕРСАС                 ЧЕР, ЧЕРЕН

СТАРА                    СТАРЪ-стар

ЗАЛТАС                 ЗАЛТЪ, ЗЛАТЪ-златен

ПРАС                      ПРЪСКАМ

ДЕРЗ                        ДЪРЖА

ДЕГ                          ЖЕГОН, ДАЗ-ДЕЩИ-разпалвам

СВИТ                      СВЕТЯ

ТРАУС                    ТРОША

ВЕР                          ВЕРИОН-извирам, вра

ДАЕТ                       ДЕТИ-слагам, полагам, поставям

ВИТЕТО                 ВИДЕТЪ-вижда, той види

ВАЙРАС                ВЪРТЯЩ

БРЮНХОС             БРЪНЧА, БРЪМЧА

КЕНТАС                 ЧЕНДО-чедо

ТРИ                          ТРИ

КЕТРИ                    ЧЕТРИ, ЧЕТИРИ

КУПСЕЛА              КУПЧЕ

ПИНОН                  ПИЕНЕ

ДИН                        ДЕН

ТАЛКАС                 ТЛЪКЪ-тълкуване, обяснение

Държа да отбележа, че това не са мои тълкувания, а на световно признати учени. Те са тези, които посочват българските успоредици на тракийските думи. Няма да споменавам пропуските на лингвистите, няма да добавям забравените думи, но дори и без тях, за всеки непредубеден човек е ясно, че тракийският език никога не е изчезвал.

Не само основният речников запас на народа на Орфей е запазен в българската реч, но това важи и за личните имена. Преди около десет години Недялка Иванова и Пенка Радева публикуваха една ценна книга – “Имената на Българите”. Там, на с. 17 е споменато, че над 700 тракийски имена са запазени в българската именна система. Това признание има стойност, все пак 700 различни имена не са никак малко. Де факто обаче се касае за доста по-голямо количество.

Като едни от основните елементи в нашите имена са посочени бог, дар и др (Богдан, Богомил, Воидар, Даро, Миродар). - “Имената на Българите”,  с. 17, 74, 91. Думата бог присъства в тракийската ономастика. Хезихий споменава божеството Багайос, а на надпис G-136 срещаме името Багун. В Късната Античност пък е регистрирно името на крепостта Богa/ Βογας – Proc. Aed. IV.iv.

Съществителното дар идва от дарявам, давам. Този глагол също присъства в тракийската ономастика под формата дадон-те дават, да не забравяме и личното име Дарес, а и Δαρος/Дарос – D.Detschew, Die Thrakische Sprachreste, z.119.

Реално погледнато, всички традиционни български имена са само нови варианти на древните антропоними от времето на Залмоксис и Орфей. Ето и няколко примера – Борис се е срещало като Барис, Бориско, Скорил е документирано преди около 2000 години като Скорило, а Душа е регистрирано преди около 3400 години на микенски документи под формата Дуса.

Лошото е, че българският читател не знае тези неща. Кой би вярвал, че дедите ни са късни пришълци, ако типични за народа ни имена са записани още през Бронзовата епоха с Линеар Б. На различни плочици се споменават Дайко, Котело, Крум, Бати, Пирин, Руман. Те са по-старите форми на Дейко, Котил, Крум, Бато, Пирин, Румен.

Ето и регистрационният номер на древните документи, в които са споменати български имена преди около 3400 години: 1421 Xa164, 1516 Ab01 lxxxvii, 11738Ex225, 1495Xa93 lxxxvi (по Evans, Scripta Minoa II).

Голяма роля за разкриването на корените на българския народ изиграва Ганчо Ценов. Той не само ни определя като потомци на древен балкански народ, но дава и изключително важни уточнения.

Ценов бе един от първите, които поясниха, че първоначално името славени е използвано само за гетите и не е било колективно име на огромна общност. Чак след време, етнонимът славени се налага на хора живеещи на север, запад и изток от нас.

Ако новото име на гетите е славени, то новото име на огромната група на мизите е българи. Както мизите, така също гетите, а и траките под римска власт делят едни корени, говорят сродни наречия. Ето поради това, след 681-ва година, с прогонването на римляните, се оформя силна държава. Роднини се обединяват лесно защото имат един и същ език, а и сходни обичаи.

Старите българи никога не са губили речта си, нито пък народът на Орфей е изчезвал в небитието както ни заблуждаваха историците. Няма масово идване на нови народи след 681-ва година, тогава е осъществено само обединението на роднини, нищо повече. 

Какво оформя етническият облик на един народ? Това са антропологичният тип, културата и езика. Имаме признания, че от гледна точка на антропологията сред българите преобладава тракийския тип. Имаме признания и за тракийските корени на българския фолклор. А пък благодарение на лингвистите разбираме, че тракийските диалектни особености са все още живи в българския. Основният тракийски речник също е още жив, същото е верно и за личните имена.

Неотдавна генетиците установиха, че голяма част от българите са потомци на население обитавало Балканите още през Каменната епоха. По-късно излезе резултат от друго проучване, което също доказа местните ни корени. Стана ясно, че присъствието на тракийския антропологически тип сред българите не е някакъв феномен, а закономерност. 

Запознавайки се с новата информация, всеки разумно мислещ човек осъзнава, че ние не сме потомци на пришълци от Припятските блата и Памир, не сме случайна мешавица от три различни народа, а пълноправни наследници на Спартак, на Залмоксис и Орфей. 

Колкото и да недоволстват, поддръжниците на неиздържани тези не могат да оборят фактите. Времето на догмите отмина, сега изгрява зората на истината, чиято светлина ще огрее душата на всеки родолюбив българин.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ СВОЙ КАНАЛ В ЮТЮБ, ДАВАМ ЛИНК КЪМ ИНТЕРЕСЕН КЛИП 

https://www.youtube.com/watch?v=3sEnIhj1mIk&t=866s

Използвана литература:

1. Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, София, 1971;

2. Н.Колев, Българска Етнография, Наука и Изкуство, София, 1987;

3. Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;

4. Вл.Георгиев, Въпроси на Българската Етимология, БАН, София, 1958;

5. В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска поредица 8, БАН, София, 1965;

6. Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

7. Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

8. И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

9. К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;

10. Н.Иванова, П.Радева, Имената на Българите, домашни имена, заети имена, празничнокалендарен именник, Абагар, Велико Търново, 2005;

11. A.Evans, SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference to the archive of Knossos, Vol. II, Oxford, Clarendon Press, 1952

12. W.G.Arkwright, Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII;

13. Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

14. N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984.

15. Л.Гиндин, Древнейшая Ономастика Восточных Балкан, фрако-хетто-лувийские и фрако-малоазийские изоглосы, БАН, София, 1981;

16. D.Detschew, Die Thrakische Sprachreste, Wien, 1957;

http://eprints.nbu.bg/803/1/ID_-_Thracian_Language_-_BG.pdf

http://macedonia.kroraina.com/pdf/georgiev_trakijskijat_ezik_1957.htm

http://macedonia.kroraina.com/pdf/georgiev_trakijskijat_ezik_1957.pdf

http://macedonia.kroraina.com/en/iduridanov/duridanov_thrakisch-dakische_studien_1969.pdf

Еarly Phrygian Inscriptions from Gordion

http://sites.museum.upenn.edu/gordion/articles/language-culture/65-early-phrygian-inscriptions-from-gordion