НЕВЕРОЯТНИТЕ ОТКРИТИЯ НА Д-Р БАКЪРДЖИЕВ – РОЛЯТА НА ТРАКИЙСКАТА МЕДИЦИНА

През 1966 г. д-р Васил Бакърджиев публикува интересна работа в западноевропейско научно списание. То е посветено на историята на науката и медицината: “Scientiarum Historia: Tijdschrift voor de Geschiedenis van de Wetenschappen en de Geneeskunde”. Самото заглавие на творбата на нашия учен е: “За историята на културата и медицината на Тракия” - “ ÜBER DIE GESCHICHTE DER KULTUR UND DER MEDIZIN THRAKIENS”.

 

Резюмето е разтърсващо, там се казва следното: “Култът към древното божество Асклепий е от тракийски произход и чак по-късно е зает от гърците. Този култ е свързан с полагането на основите на медицинската наука. От Тракия култът се разпространява при съседните народи, като стига до земите на германите и дори Индия. Змията – главен атрибут на древното божество на лечението е приета в цял свят като символ на медицината. Също така трябва да се спомене диалогът на Сократ и Хармид, от който става ясно, че тракийската медицина е по-стара от гръцката.”

 

Асклепий и неговия син Телесфор, тук изобразен с фригийска шапка – Galleria Borghese, Roma, Daderot -

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/0f/Asclepius%2C_Roman%2C_2nd_century_AD%2C_marble_-_Galleria_Borghese_-_Rome%2C_Italy_-_DSC04791.jpg/800px-Asclepius%2C_Roman%2C_2nd_century_AD%2C_marble_-_Galleria_Borghese_-_Rome%2C_Italy_-_DSC04791.jpg

 

Интересно изявление, нали ? Всъщност интересните изявления са няколко:

- Тракийската медицинска наука е по-стара от тази на гърците. Поне по мои сведения, на тази важна подробност не е обърнато достатъчно внимание от страна на нашите историци и траколози.

- Култът към божеството Асклепий е тракийски по произход. Докато обаче в работа от 1925 г. Димитър Дечев обявява името Асклепий за тракийско, а данните са ползвани от Васил Бакърджиев, през 1957 г. акад. Дечев забравя да посочи това в колосалния си труд засягащ тракийските езикови остатъци.  

- От нашите земи култът към Асклепий се разпространява в различни посоки. По този въпрос не съм срещал информация, която наши учени са изнесли в свои книги. А иначе за остатъци на култа към Асклепий е писано. Георги Михайлов споменава за това, че до извора край Глава Панега – там където е тачен древния бог, българското население е оставяло в дар яйце, като яйцето е един от символите на Асклепий. За тракийските корени на особената почит към змията – стопанин (друг символ на Асклепий) при българите са споменавали Евгений Теодоров и Иваничка Георгиева.

 

В работата на д-р Бакърджиев има и други ценни пасажи. Те засягат не само високата култура на предците ни влезли в историята под името траки, но важни елементи от историята на народа ни. Поне за мен, най-важната част е причисляването на древнобалканските народи минии и флегии към тракийската общност. И това е направено през 1966 г.!

Защо са толкова важни миниите и флегиите за нашата история? По време на Бронзовата епоха двете групи хора обитават територията наречена в ново време Гърция. Едно е ясно обаче – нито едната, нито другата група дели общ произход с гърците. За името на миниите лингвистът Албер Карноа търси обяснение със slav. minuvati (по-точно стблг. миновати, миноуѭ – минавам бел. авт.), като смята, че значението е минаващи, пътуващи хора.

 

За флегиите фламандският учен добавя, че значението на името им е сияйни, светли, като сравнява с гр. флего/φγέγω – горя, светя, сияя, и със споменатия в индийските предания народ Баргавас/Bhargavas. Самата староиндийска дума барга/bharga отговаря на нашата дума благ, чието древно значение според съставителите на БЕР, т. 1, е бял, светъл. Така става ясно, че прототипът на нашето народностно име българи, трябва да се търси в названието на траките, които гърците наричат флегии, но реално името е било по-скоро *бльгии.

 

Имайки предвид, че тези хора обитават Тесалия, а въпросната област е владяна от мизи още преди Троянската война - по сведения на Херодот (Her.VII.20), то може да се приеме, че флегиите, чието истинско име е било *бльгии спадат към групата на мизите. Така става ясно защо от IV век насам различни автори отъждествяват Мизия с България, и мизите с българите.

 

Това е интересно, но не по-малко интересно е и това, че има връзка между тракийското божество Асклепий и флегиите, чието име е станало основа на нашето народностно название. Става дума за важната подробност, че майката на богът на лечението е не коя да е, а Коронида – дъщеря на героя Флегий, явяващ се епоним на флегиите.

 

По времето (1966г.), когато будният български учен публикува работата си в западноевропейско списание, у нас историците, археолозите и лингвистите се надпреварват в опитите си да поставят прародината на Аспаруховите българи колкото се може по-далеч от Балканите, а самото ни народностно име бива дефинирано като принадлежащо на тюрко-алтайски език. Предлага се корен *bul – смесвам, същият корен, който присъства и в буламач/bulamak. 

 

Навярно поради упорито следваната от учените ни политика, въпреки, че работата на Васил Бакърджиев е публикувана в западноевропейско списание, у нас тя остава неизвестна. Днес, повече от 30 години след промяната, поне по мои сведения, за откритията на д-р Бакърджиев не се споменава и дума в научните ни среди – нито от историците, нито от траколозите. Впрочем, само три години по-късно, през 1969 г. д-р Бакърджиев публикува в Therapia Hungarica “Thracian origin of Asclepius, god of healing” – Тракийският произход на Асклепий, богът на лечението. И тази работа остава неизвестна, невидяна, некоментирана, поне по мои сведения.

 

Явно поставянето на траките на заслуженият от тях пиедестал не отърва на определени интереси. Следните думи на Бакърджиев със сигурност не са се харесали на историците през 1966 г., а и не биха приети с охота и от днешните представители на българската наука: “Много е важно да се подчертае, че тракийската култура е оригинална култура, и култура, която защитава своята независимост от съседните култури и следователно се намира в постоянна борба с тях…” - “Es ist sehr wichtig zu betonen, dass die thrakische Kultur eine originelle Kultur war, die vor, und eine Kultur, die ihre Unabhängigkeit von den Nachbarkulturen schützt und deshalb im ständigen Kampf mit ihnen stand.”

 

Неудобни са и други неща, които аз лично бих дефинирал като сензационни. Понеже информацията е от огромна важност отново ще цитирам добросъвестният сънародник: “Може да се приеме, че границата на земите обитавани от траки е по-далеч –  в Централна Азия – от Каспийско море до Иран (Персия) и Индия. Там траките, носещи колективното име скити (име ползвано от гърците) или саки (име ползвано от персите), обитават огромна територия. Много важно е да се спомене, в Средна Азия живее народ – тракийско племенно обединение познато като масагети (големите гети)“… — ”…die Grenze des alten Thrakiens noch weiter in Zentralasien — vom heutigen Kaspischen Meer bis und zwischen Iran (Persien) und Indien anzunehmen. Die alten Thraker, unter dem Sammelbegriff Skythen (altgriechisch) oder Saken (persisch) haben damals diesen grossen Raum bevölkert. Besonders wichtig ist es zu erwähnen, dass hier eine große altthrakische Stammen Konföderation der Massageten (Grossgeten) in Zentralasien existierte.”

 

Отново ще възникне въпрос – защо траките наречени масагети са толкова важни за историята ни? Една от причините е, че въпросните масагети са наречени в по-късни времена хуни. Това е направено от Прокопий Цезарийски, който знае какво говори, защото е в непосредствен контакт с хората, за които пише. Българите от ранното Средновековие са свързвани с хуните, но както виждаме – самите хуни са масагети, т.е. траки, които са се заселили в Средна Азия в незапомнени времена. Това обяснява защо погребалните ритуали след смъртта на Атила са като тези на траките и произлезлите от тях скити.

 

Йордан, явяващ се съвременник на Прокопий причислява масагетите към семейството на гетите и изказва твърдение, че след войната с цар Кир (случила се преди повече от 2500 години бел.авт.), тези хора се установяват в Малка Скития (Добруджа) и там основават град Томи по името на своята царица Томира.

 

Мястото, което траките масагети обитават обхваща и територията, в която се намира Онгъла, а това обяснява странното твърдение на Теофан, че хората на Аспарух се установили на място, което на техния език е наречено Онгъл. От тези сведения става ясно, че княз Аспарух не е идвал от никъде, неговите предци са обитавали Малка Скития, наречена днес Добруджа векове преди римляните да дойдат на Балканите.

 

И наистина – стотици преди римляните да окупират земите ни, в пределите на Добруджа властват царе с имена, които са сродни на това на Аспарух. Става дума за благородниците Хар-аспос и Адр-аспос. Само година след публикацията на д-р Бакърджиев нашият историк и езиковед Веселин Бешевлиев представя работа, в която прави опит да изкара името на княз Аспарух иранско по произход. Царствалите на Балканите преди повече от 2200 години Хар-аспос и Адр-аспос не са споменати изобщо.

 

Не е споменато и това, че името на Аспарух е сродно и на едно от названията на Тракийския Херос Ут-аспиос. Не е споменат и друг важен факт: вариантите Есперих, Исперих също притежават паралели в тракийската ономастика, по-точно в още един епитет на Хероса: Вед-еспис, а и в тракийското селищно име *Ар-испа, Ар-исба, при чийто анализ Леонид Гиндин тълкува *ispa/испа като тракийска дума за кон.

 

За представителите на казионната наука е абсурдно Аспарух да бъде свързван с древното балканско население, но фактите са си факти. Това, че определена група хора са предпочели да си затворят очите за неудобните данни, не означава, че данните ще изчезнат.

 

Впрочем, дори и днес доста учени се преструват, че не познават информацията показваща, че титлите им са получени благодарение на защитаване на заблуди. Нормално е тези хора да са стреснати, нормално е да са изплашени, но е нормално и да си посипят главата с пепел и да признаят грешките си. Няма перфектни учени, всеки прави заключенията си въз основа на информацията, която притежава, а мнозина се подават и на натиска, оказан от определени сили.

 

Времената, в които живеем обаче са такива, че е крайно безотговорно, дори граничещо с престъпление, да се потиска истината, и то истина, която да даде напълно оправдана гордост и самочувствие на народа ни. Без вяра в себе си, без уповаване на собствените си сили и възможности, ние просто няма как да оцелеем. Призивът ми към българските учени е: Ако не можете да бъдете водачи – поне не бъдете палачи!

 

 

ОТКЪДЕ ПРИСТИГНА АСПАРУХ, ИЛИ КАК СЕ КОВАХА ЗАБЛУДИТЕ?

Неотдавна един приятел сподели с огорчение, че новите поддръжници на догмите правят фанатични опити да оневинят фалшификаторите на историята ни. Става дума за направените от нови историци твърдения, че по времето на Васил Златарски не е имало достатъчно информация и поради това съвсем неволно, учените ни са били подведени, като в последствие са наложили в учебниците неверни неща.

В интерес на истината, проф. Златарски умира в края на 1935 г., а резултатите от антропологичните изследвания доказващи убедително, че българите нямат нищо общо с тюрките и народите на Средна Азия са оповестени по-късно - в началото на 1938 г.

Мащабното антропологично проучване под ръководството на д-р Методи Попов обаче, не е единственото доказателство за това, че дедите ни не са азиатци по произход. Има още много други данни, но те или са пренебрегнати, или представени в ужасно изкривен вид.

Картата на живелия през  IV век Св. Йероним, на която областта Мизия е наречена България, е издадена от Конрад Милер през 1898 година – това е тридесет и седем години преди смъртта на Златарски. 

Д-р Ганчо Ценов пише с огорчение, че на този важен документ, основателят на историческата ни школа не е обърнал нужното внимание. "Професионалистите" от по-късно време упорито отказват да приемат, че може да има грешка в техните виждания. С фанатизъм се отрича възможността Аспаруховите българи да спадат към древното балканско население. Реално не само областта Мизия е наричана България, но и също така ранносредновековните българи са назовавани мизи от различни автори.

Потвърждение на истинността на Йеронимовата карта и ранното присъствие на българи на юг от Дунава идва и от хрониката на Йоан Никиуски. В нея е описан бунта на предвождащия българи Виталиан, който през 513 година възстава против император Анастасий. Работите на Йоан Никиуски са известни на научния свят още преди Златарски да се роди, като и това бива отбелязано от д-р Ценов.

Самият Златарски е добре запознат с въпросните хроники, но предава сведенията некоректно: “Виталиановата войска, че последната била съставена главно от „хуни” и „българи”. [10] С тая войска Виталиан нахлул на юг от Дунав в Мизия, стигнал до Одесос и Анхиал и се запътил към Цариград; но тук недалеч от столицата на империята той бил разбит от императорските войски и се съгласил да се откаже от императорската си титла за голяма сума пари и за управлението на Тракия. След това хуни и българи, одарени богато от Виталиан, се върнали в земята си.”

Това е ужасно изопачено предаване на фактите от страна на основателя на българската историческа школа. Реално, Йоан Никиуски не пише никъде, че Виталиан е нахлувал на юг (от територия намираща се на север от Дунава), няма и споменаване на това, че в края на конфликта хуните и българите са се завърнали на север от Дунава, напротив, старият автор е ясен твърдейки, че Виталиан се завръща в Провинция България (която е и Мизия бел.авт.): “ Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.”  J.Nik. Chron.LXXXIX-76

http://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

Васил Златарски говори за връзката между старите българи и хуните на Атила, но не ползва адекватно писанията на най-добрия познавач на хуните. Това е роденият в тракийския град Паниум историк Приск. Този стар автор дава безценна информация за речта и бита на накаралите римляните да треперят бойци, описвайки техните къщи направени от масивни, майсторски изгладени дървени греди. 

Хората на Атила са европеиди защото самият Приск не може да направи разлика между тях и свой сънародник избрал да живее в двора на могъщия владетел. 

Няма споменаване на юрти и кумис, Приск разказва, че хуните, които той нарича скити (определени за траки от Ст.Византийски бел.авт.), пият медос (медовина), а и питие от жито наречено камон (според Г. Ценов това е нашата дума комина - ферментираща течност).

Нито медос, нито камон са тюрски думи, а от Йордан научаваме, че хуните наричат своя погребален обред страва. Тази дума все още се среща в украинския език и там означава погребално угощение. Д-р Ценов свързва хунската дума страва със струвам-давам погребално угощение.

Йордан обяснява също и, че хуните наричат река Днепър с името Вар: “…river Danaper, which the Huns call in their own tongue the Var.” –Jord. (268) https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#LII

Идентично речно название има не в Сибир, Памир, или Китай, а в Западна Европа, в земите на лигурите, там според Страбон тече река Вар: “ Ligures who live between the Varus River”-Strab. IV.6.4.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/4F*.html

Златарски може да не е бил запознат със сведенията на Макробий, който пише за траките лигури, но Страбон е добре познат автор. Ако стари европейци имат название на река Вар, което е идентично на хунското речно название Вар, то не е ли логично да се отсъди, че езика на хуните не е тюрски? Прочее, Йордановата Вар е по-скоро представяне на думата бара-река, която срещаме в тракийски названия като Суро-бара, Тамон-бари, Суа-бара.

След като няма абсолютно никакви доказателства за това, че речта на хуните е тюрска, то не е ли манипулация и грозно изкривяване на истината езика на дедите ни да бъде определен за тюрски, а и те самите да бъдат определени като тюрки?

Интересна информация дават и особеностите на хунските погребални обреди, но наличните данни са игнорирани най-безотговорно. От Йордан знаем, че в чест на Атила, при неговото погребение биват проведени конни надбягвания:” The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games”-Jord.(256)

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#XLIX

Точно това е погребален обичай и при някои от траките, които също имат погребални угощения, а организират и военни игри: “ Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race” –Xen.Hellen.3.2.5

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus:abo:tlg,0032,001:3:2

Както Йордан, така и Ксенофонт са основни автори, но дадената от тях информация е пренебрегната. Дали това не е станало защото сведенията показват, че хората на Атила делят един произход с населението обитаващо земи на юг от Дунава?

Да продължим с разглеждането на друга информация, която е била достъпна по времето на Златарски. “Именникът на българските князе” е намерен през 1861 година и е публикуван през 1866 година. Там като български княз е посочен Ирник, за когото се знае, че е син на хунския цар Атила.

Tук възникват два огромени проблема за Златарски и поддръжниците му. Единият се състои в представеното съвсем ясно сведение в  “Именникa”, че 515 години преди княз Аспарух дедите ни имат княжество от другата страна на Дунава, не от другата страна на Черно море или Кавказ, т.е. далеч от страната ни.

Другият проблем е отново локацията на хунското княжество след 453 година. Сведенията на Йордан са ясни: след смъртта на Атила, на неговия най-малък син Ирник е позволено да се засели в Малка Скития  (Северна Добруджа - там където е Онгъла бел.авт.), а на други негови сънародници са дадени земи на юг от Дунава - край Искус (Искър), Алмус (Лом) Утус (Вит), а и територии в Тракия, в близост до лимеса (това се потвърждава от името фосатизии-пазещи лимеса, границата бел.авт.):

"Hernac, the younger son of Attila, with his followers, chose a home in the most distant part of Lesser Scythia. Emnetzur and Ultzindur, kinsmen of his, won Oescus and Utus and Almus in Dacia on the bank of the Danube, and many of the Huns, then swarming everywhere, betook themselves into Romania, and from them the Sacromontisi and the Fossatisii of this day are said to be descended." - Jord. 266.

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#L

Прочее, след 453 година други хуни също остават на юг от Дунава, за тях Йордан твърди, че им е позволено да се заселят заедно със сарматите край Кастра Мартис (град Кула, Видинско бел.авт.) : “Sarmatians, and the Cemandri and certain of the Huns dwelt in Castra Martis, a city given them in the region of Illyricum.” –Jord.255

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#L

Ако Аспарух е от рода Дуло и е потомък на Атила, или поне спада към същия народ, от който произлиза и Атила, то не може да се говори за идване на неговия народ на Балканите през 681-ва година, понеже поне 200 години по-рано хуните обитават Северна Добруджа където е Онгъла, обитават също територии край течащите на юг от Дунава реки Искър, Вит и Лом.   

Потвърждение за това, че владенията на княз Аспарух са се простирали в Тракия и в Добруджа, а не само в Черноморските степи, получаваме от Патриах Никифор, който твърди, че мястото, на което синът на княз Кубрат (Кроват бел.авт.) прави военен лагер, се нарича Онгъл на езика на Aспаруховите хора.

http://macedonia.kroraina.com/gibi/3/gal/3_295.html

Един народ може да даде име на дадена област само ако я обитава дълго време, иначе просто няма как да е отговорен за названието ѝ.  А и все пак, нека не забравяме – дълго време преди Аспарух, ареалът на Онгъла е населен от хората на принадлежащия на рода Дуло княз Ирник.

Историкът Васил Златарски решава проблема доста хитро: представяйки едни сведения и пропускайки други:

“Както и да било, но от приведените известия на Приск и Йордан може да се заключи, че към края на седмия десятък на V в. остатъците от Атиловите хуни, които се били вече поселили между устието на Дунав и Днестър, [55] са граничили с кутригурите, обаче в какви политически отношения те сега се намирали едни към други, за нас остава неизвестно.”

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Защо само межу Дунав и Днестър? Къде се изгубиха хуните обитаващи земи край Видин, Искър, Вит и Лом? Тях Златарски обявява за избити в конфликти с готи и римляни, като отново премълчава важни данни, от които става ясно, че за изчезване на хуните обитаващи земи на юг от Дунава и дума не може да става:

“Така едни се поселили в Илирия, други — в Малка Скития и Долна Мизия [48], трети — двамата Атилови синове Емнецур и Влциндур, завзели Dacia Ripensis по реките Utus (Вит), Hiscus (Искър) и Almus (Лом). Тия хуни по-сетне загинали почти всички в борбата си както с остготите, тъй и с ромеите и само една малка част сполучила да избяга в Скития.” – c.77-78

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Нека видим как стоят нещата. През 480 - 481 година има военен сблъсък между българи и готи, но никой не говори за пълното унищожаване на българите. Няма абсолютно никакви сведения даже за омаломощаването на дедите ни, дори напротив – срещаме сведения, че малко по-късно, а именно през 499 година българите разбиват римска армия от 15 000 души край Цурулум в Тракия.

Теофан Изповедник споменава за военни действия на българи в Тракия и Илирия само две години по-късно – през 501 година. През 505 година българите пък са съюзници на римляните и участват в битката край Маргум, където дедите ни са на страната на губещите, но отново няма сведения за пълното им унищожение.

И след този момент дедите ни са хора, с които Рим трябва да държи сметка. През 535 година, българите разбиват римска армия край река Янтра: “Комес Марцелин пише в своята хроника: „Патриций Цита се сблъска в Мизия с неприятелските българи и стигна на горното течение на Янтра.“ – Ценов, Кроватова България

https://chitanka.info/book/5004.htmlx

Описвайки периода 527-565 година Прокопий се жалва от редовните нападения на хуни анти и славени, а разказвайки за същите събития Йордан пише за българи, анти и славени. През 559 година българите участват в похода на Заберган срещу столицата на Римската Империя. Българи участват и в похода срещу Константинопол през 626 година: “Византийский писатель Георгий Писидский (первая половина VII в.) также упоминает булгар и называет их в числе участников аварской осады Константинополя в 626 г”

https://xn--80ad7bbk5c.xn--p1ai/ru/content/pismennye-svidetelstva-o-bulgarah-iv-vii-vv-v-svete-sovremennyh-im-istoricheskih-sobytiy

Не само няма сведения за избиването на повечето хуно -българи обитавали Тракия, но в периода 480-626 година дедите ни нанасят значителни поражения на Римската Империя.

Важността на тези сведения е пренебрегната от Златарски, той даже измисля друго лице Ирник, понеже обитаващия Добруджа (където е Онгъла бел.авт.) Ирник не пасва на теорията му и поради това за основатели на българската държава, историк ни счита само тези наши предци, които са обитавали земите на изток от Днестър:

“По тоя начин остава да приемем, че идентифицирането на нашия Ирник от Именника с Присковия Ирнах или Ирна и Йордановия Хернак е невъзможно и че това са били две съвсем различни лица и по род, и по положение, и по време.”

“Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „най-крайния кът” на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, но това може да се отнесе само към западния им клон — кутригурите, които след изселването на остготите от бреговете на Черно море заели, както видяхме, техните места на запад от Меотида към Днепър и са живели съвършено отделно от утигурите — източния клон на българите, следователно станали са почти в непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон, оттука Ирнах не е могъл да бъде господар на българите-утигури.” – c.80

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Що за “аргумент” е това изказване: “от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон”.

Кои всички? Какви са доказателствата на тези хора? Проверени ли са твърденията тези всички? Защо не се обръща внимание на това, че в Именника е казано ясно, че дедите ни са имали княжество от другата страна на Дунава 515 години преди княз Аспарух. Обърнете внимание – сърцето на държавата на дедите ни до края на VII в., е на север от Дунава, а не отвъд Черно Море, или на север от Кавказ.

Може да се бъркам, но поне по мое мнение, тълкуванията на Златарски са грозна и безсъвестна манипулация – изкуствено издърпване на земите на предшестващия Аспарух Ирник далеч на изток, само и само да може да се говори за идване на Балканите. На предците ни обитаващи земи на запад от Днестър, в Северна Добруджа и на юг от Дунава не се гледа като на хора отговорни за появата на държавата България през 681 година. Що за метод е това?

Нека видим дали изобщо можем да говорим и за идване на хуните още преди времето на Атила. Прокопий Цезарийски е добър познавач на тези хора защото придружава генерал Велизарий, на когото служат хуни. Прокопий обяснява, че в старо време хуните са наричани с името масагети: “Aïgan was by birth of the Massagetae whom they now call Huns; and the rest were almost all inhabitants of the land of Thrace. “  [9] Proc.LB.III.xi.9

http://www.gutenberg.org/files/16765/16765-h/16765-h.htm

За масагетите Йордан обяснява, че са част от семейството на гетите, но по-интересна е информацията за това как след битката с персите –VI век преди Христа, масагетската царица Томира дошла в Малка Скития (Северна Добруджа - земята, която населява по-късно Ирник, там където е и Аспаруховия Онгъл бел.авт.) и основава там град Томи: “Queen Tomyris crossed over into that part of Moesia which is now called Lesser Scythia--a name borrowed from great Scythia,--and built on the Moesian shore of Pontus the city of Tomi, named after herself.” – Jord.(62)

 https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#X

Ако принадлежащите на гетското семейство масагети наречени още хуни, са обитавали Добруджа 1000 години преди Атила и около 1230 години преди княз Аспарух, да се говори за някакво идване на хуни-масагети през II век е крайно несериозно, но като се премълчат Йордановите сведения номерът може да мине, както и се случва.

Добруджа е интересно място защото там са намерени прототипи на така наречените хунски котли – големи, изработени майсторски съдове. Тези прототипи не са от I-II век след Христа, а много, много по-стари: VI -V век преди Христа, или с други думи – времето, в което масагетската царица Томира основава намиращият се в Добруджа град Томи.

Прототип на хунски котел от Добруджа – среда на първо хилядолетие преди Христа

https://i.pinimg.com/600x315/2b/df/a3/2bdfa3af490a9d6a64e35b16200058e5.jpg

Хунски хотел – среда на първо хилядолетие след Христа

https://qph.fs.quoracdn.net/main-qimg-6f4bc404266b7416d2c564ad6116bb63

Хунски котли от различни територии

https://magyarmuseum.org/wp-content/uploads/2014/11/HunnicCauldrons.jpg

https://magyarmuseum.org/erdy-hun-cauldrons/erdy-hun-cauldrons/

Не само котлите, но също върховете на хунските стрели, техните копия и т.н.  имат прототип в Източна Европа и то още през първо хилядолетие преди Христа. Дали това е било известно на Златарски и хората му не зная.

Има нещо друго обаче, нещо, което е било известно от 1905 година. Става дума за доклада от археологическите разкопки в Абоба-Плиска: ИРАИК X. Освен описанията, има и изображения на материали от времето на Античността. По повърхността на римски тухли са отбелязвани имената на собствениците на тухларните.

Освен типичното тракийско име Дионис се среща и друго, което е още по-интересно. Става дума за DULES/ДУЛЕС, което реално е ранен вариант на старобългарското родово име Дуло. Както княз Аспарух, така и княз Ирник са от рода Дуло, а излиза, че това е тракийско име познато под варианти Дулон, Дулус, Дулас, като ареала на разпространение е огромен – от долното течение на река Струма до северна Мизия, среща се и старите градове от Северното Черноморие.

Като имаме предвид, че около 900 години преди княз Аспарух, в Добруджа са властвали царе със сродни имена като Хар-аспос и Адр-аспос, то ранното присъствие на родовото име Дуло в Тракия не би трябвало да е изненада.Още повече, че името на Аспарух е сродно и на това на Тракийския бог Хероса Ут-аспиос.

Както споменава С. Андрух, монетите на древните владетели на Добруджа са известни още през XIX : “Благодаря нумизматическим и эпиграфическим данным сейчас известны имена шести царей Малой Скифии — Танусака, Канита, Сариака, Акросака, Хараспа и Айлия. Царские эмиссии стали известны в литературе еще с середины XIX в. в связи с публикацией частных коллекций и находок на о. Змеином ...”- С. И. Андрух, Нижнедунайская Скифия в VI – начале I в. до н.э. (Этно-политический аспект)- c.117

http://macedonia.kroraina.com/sans/sa_3.htm

Уверяваме се, че по времето на историка Златарски е имало предостатъчно данни , които да позволят да се каже, че старите българи спадат към изконното население на Балканите, като части от това население е обитавало също Черноморските степи и др. региони, като Кавказ, Мала Азия и т.н.

Спокойно е можело да се каже, че старите българи са от групата на северните траки, чиито най-известни представители са мизите и гетите, като е имало и смесени племенни образования – мизогетите, които Херодот нарича масагети, а Прокопий назовава хуни.

Определени групи от тези наши деди са стигнали чак до Средна Азия като победилата персиеца Кир Томира например. Други са отишли още по-далеч – в земите на индийци и китайци, но това не дава право на никого да определя Персия, Китай и Индия като прародина на дедите ни. По същия начин, английските колонии в Индия и Хонконг не дават правото на когото да било, да каже, че Китай и Индия са прародината на англосаксите.

Виждаме, че в никакъв случай не може да се говори за липса на информация в началото на ХХ век, когато угаждайки на чужди политически интереси, наши историци са обезобразили историята ни. Данни е имало в изобилие, но просто неудобното е пропускано, все едно не съществува. Да няма факти и да се престориш, че тези факти не съществуват са две различни неща.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

 https://www.youtube.com/watch?v=1N60RwBybKs

ИМЕТО БЪЛГАРИ Е ПО-СТАРО ОТ ТРОЯНСКАТА ВОЙНА

В края на миналата година, заедно с г-н Александър Мошев създадохме работа, с която се опитахме да обясним произхода и значението на името българи. И двамата имахме свои проучвания, а недълго преди съвместната ни изява, г-н Мошев дори бе издал интересна книга със заглавие “BOLGAR Тайните на нашия произход”.

Труда ни бе публикуван в декемврийския брой на “Списание 8” (2016г.). Паралелно с нашата статия бе представена и критика от проф. Светлана Янакиева. Това е съвсем в реда на нещата, културната критика е полезна защото стимулира към по-задълбочено проучване и по-сериозни проверки на бъдещи работи. Въпреки, че с г-н Мошев уважаваме проф. Янакиева, считаме я за способен специалист и ценим високо приноса й в лингвистиката, все пак не можем да приемем нейните аргументи. Възраженията си ще представим подробно след време.

Понеже темата е важна, а и не всеки е успял да си набави “Списание 8”, реших да публикувам материала отново, но в променен, а и съкратен вид защото блога не позволява да се представят голям брой страници. За сметка на това, сега са добавени няколко неспоменати малки, но важни подробности.

Надявам се тази работа да обясни защо името българи се среща на много места по света, а и защо на хората носили най-рано това име трябва да се гледа като на местно, балканско население.

Да се тълкуват имената на народите е трудно, но ако в проучването бъдат комбинирани сведения от ономастика, исторически извори, археология, антроплогия (и генетика), то възможността да се сгреши намалява. За жалост, учените в миналото не са приложили този принцип и това е довело до безобразните спекулации относно нашето народностно название, а и произхода ни.

Както нашите, така и чуждите историци трудно биха приели, че името българи е по-старо от Троянската Война, или с други думи – името българи се явява най-древното название на европейски народ. Професионалистите смятат, етнонимът българи е регистриран за първи път през IV век. 

Става дума за споменаването в работата на анонимния римски хронограф, който посочва Зиези като наш праотец – Ziezi ex quo Vulgares. Съвременник на хронографа е Св. Йероним, който на своята карта отбелязва нещо от голяма важност за нас -Mesia hec & Vulgaria – Мизия също и България. Докато с работата на анонимния римски автор учените нямат проблем, повечето от тях не дават и дума да се издума за това, че картата на Св. Йероним е автентична.

Проблемът се състои в следното – върху голяма област като Мизия, едно ново име би се наложило бавно. Ако има споменаване на значителна територия с име България през IV век, то със сигурност името е доста по-старо, поне век-два по-старо, а това създава сериозни главоболия на хората поддържащи теориите за азиатския произход на старите българи.

През III и II век Мизия е обитавана предимно от траки, като в градовете има също римляни и гръцки колонисти. Приемем ли, че картата на Св.Йероним е автентична, излиза, че българи е име принадлежащо на древно балканско население. Това прочее проличава и от името Ziezi защото в тракийската ономастика срещаме Zizo, Zisis, Zeissis, Zeizas.

В езика на Орфей срещаме също лични имена и теоними като:  Аспиос, Мостис, Борискос, Войнес, Дулес, Кардент, Прусий, Тарутин, Телеф, Тревелий, Токей. Те показват силна прилика със старобългарските Аспарух, Мостич, Борис, Войн, Дуло, Кардам, Прусиян, Таридин, Телец, Тервел, Токт, но тези паралели никога не са посочвани от учените определящи дедите ни като дошъл от Средна Азия народ. Дали пък навремето специалистите са смятали за редно, че неспоменаването на неудобни данни не е в противоречие с принципите на науката?

Пренебрегнат е също факта, че от времето когато Св. Йероним написва Mesia hec & Vulgaria – Мизия също и България, до епохата, в която живее Лаоник Халкокондил – XV век, т.е. в продължение на 1100 години, значителен брой средновековни автори правят отъждествяване на старите българи с мизите.

Те са най-големия, а и най-разпространения от древнобалканските народи. 

Според Страбон, най-старата земя на мизите е била край Дунава, оттам, част от тях са мигрирали за Мала Азия (по-точно територията на днешната Северозападна Турция) – Strab.VII.3.2. Неслучайно там се появават названията Мизийски Босфор -Strab.XII.4.8 и Мизийски Олимп-Strab.XII.8.1.

Още преди Троянската Война, заедно с тевкрите, мизите успяват да покорят своите роднини в Тракия и да стигнат до Адриатическо Море (наречено от Херодот Йонийско), а на юг завоеванията им опират чак до река Пеней в Тесалия- Her.VII.20.  

Това сведение на бащата на историята, повечето от нашите учени не обичат да споменават. Мизи на Балканите е нещо като табу за доста изследователи. Те се противопоставят яростно на сведенията на старите автори за присъствие на мизи на край Пеней в Тесалия и по долното течение на Дунава. Смята се, че Страбон, Дион Касий, Елиан, Тит Ливий, Луций Аней Флор, Йордан, не представят реалността в работите си, но тези летописци са доста прецизни. А и как да се наложи названието Мизия на една голяма област, ако там никога не е имало мизи?

Признае ли се присъствието на мизи на юг и на север от Дунава, а също и край река Пеней в Тесалия, ще стане ясно, че се касае за огромен народ, който няма как да изчезне като топящ се сняг. Самото отъждествяване на българи с мизи в продължение на повече от хилядолетие пък показва, че няма идване на нов народ в земите ни през прословутата 680-681-ва година, т.е. това, което е преподавано в училища и университети не отговаря на истината.

Нека видим каква е връзката на мизите с името българи. Преди около 2500 години, Херодот прави едно доста интересно изказване. Той определя бесите като част от сатрите – Her.VII.111. На друго място бащата на историята споменава твърдението на пеоните, че те самите спадат към тевкрите обитавали Троя- Her.V.13. Страбон пък съобщава, че витините са от групата на мизите -Strab.XII.3.3. Същият автор смята също, че мизите, меоните и мейоните са едни и същи хора - Strab.XII.3.20.

От тези сведения става ясно, че големите племена са се състояли от няколко групи, като в далечното минало всяка група е имала свое отделно име. Понеже в продължение на 1100 години старите българи биват наричани мизи, ние трябва да проверим дали определена група от тези хора е била известна с име, което се явава прототип на българи. Със сигурност това име е звучало по-различно в далечното минало, а пък и ако е документирано от чужденци, то ще бъде представено в доста променен вид.

Още в началото на изледването ми, бях заингригуван от названието на войнствен, негръцки народ обитаващ областта Фокида. Тя представлява интерес понеже е обитавана от нашите предци, които по време на Античността са наричани от гърците с името траки. За това, че траки са владели земите на юг от Олимп и по-точно Давлида, Фокида, получаваме сведения от работите на Тукидид – Thuc. II.29 , Страбон-Strab.VII.7.1 и Павзаний- Paus. I.41.8.

Това, а и други неща карат съвременният изследовател Робърт Дж. Бък да определи един негръцки народ - флегиите/Φλεγύες като принадлежащи на тракийската общност. Като епоним на тези хора е посочен Флегий/Φλεγύας - син на тракийския бог Арес.

Имайки предвид сведението на Херодот за завоеванията на мизите преди Троянската война и данните представени от Страбон за тракийската Фокида, то е логично да приемем, че избягваните от специалистите флегии/Φλεγύες, принадлежат на групата на мизите, към която спадат също витините, меоните, мейоните и т.н.

На пръв поглед името флегии/Φλεγύες е твърде различно от името българи. Отново напомням, че въпросното етническо название е документирано в далечното минало от гърците, чийто език е бил твърде различен. Истинското звучене на флегии/Φλεγύες е било по-скоро бльгии. От бльгии се развиват форми като болги, белги, бльгари и в крайна сметка, след векове развитие се стига до познатата на всички ни дума българи.

Съдейки по това, че дедите на южните ни съседи записват старомакедонските имена Билипос и Береника като Филипос и Ференика, можем да отсъдим, че по същия начин и тракийските лични имена започващи с Б, често са били променяни. Все пак, траки и стари македонци са хора от един и същ произход, говорещи изключително близки наречия. Нека не забравяме свидетелството на Хеланик (цит. от Arkwright) относно това, че мизите (които Хоматиан и др. наричат българи) се явават древни обитатели на Македония.

Като пример за трансформацията на нашето Б (от древното bh) във Ф при гърците могат да бъдат посочени паралелите: бивам-φύω, билка-φυτόν, бликам-φλύω, бърна-φάρυγξ, бял-φαλός, бук-φαγός, брат-φράτηρ, брана-φαρόω, бяг-φέυγω, бера-φερω, боя се-φόβος, бразда-φάρος, бреме-φέρμα, брод-φόρος. Ето за това не е никак странно, че бльгии е променено от гърците във флегии-Φλεγύες.

Въпросните бльгии/флегии не са изчезнали безследно. Някои от тях дори влизат в историята на други народи. Еднa група от бльгиите се заселва в Индия, други се установяват в Скития, има  такива, които избират територии от Панония, а дори и  Ирландия за свой дом. Последните стават известни като Fir Bholg.

Нека разгледаме първо историята на групата бльгии, които потеглят на изток.  Нон разказва, че преди да тръгне за Индия, Дионис събрал съюзници като един от тях бил Форба/Борба. Той е владетел на народа бльгии, като несъмнено не е придружил Дионис сам, а е взел най-способните си бойци със себе си. С помоща на храбрите си придружители, Дионис покорява Индия. Според Луций Ариан, след победата си Дионис  полага основите на индийската култура – Arr. Anab.VII.viii.

http://www.literatura.hu/lexikon/mitosz/dionysus.gif

Такова нещо не може да стане бързо, трябва да бъдат повлияни няколко поколения, а това означава, че част от спътниците на Дионис са останали в Индия. За това разказва и Ариан, като дори споменава имената на наследниците на тракийския бог – Спатемба, Будия  (Буда?) и др.– Arr. Anab. VII.vii.

Не само сведенията на Нон показват, че сред заселилите се край Хималаите балканци е имало и представители на флегиите, чието правилно име е било бльгии. Както обаче старите гърци променят бльгии на флегии, така и старите индийци са променили названието на предците ни, документирайки го в своите летописи. 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/81/Dionysos_Indians_Massimo.jpg/800px-Dionysos_Indians_Massimo.jpg?1496496458707

http://www.wikiwand.com/fr/Dionysiaques

Според световно известния лингвист Макс Мюлер,  името, които гърците представят като флегии (бльгии) съотвества точно на бригу (народ обитавал Индия) -“ Few scholars would deny that Phlegys is the correct representative of Bhrgu in Greek.”

B Индия бригу са познати също като баргава/балгава. Тяхното име  означава сияйни, светли.  Думата барга/балга има смисъл сияние, блясък, а други сродни думи са латв.balgans-светъл, сткелт. bolgscio-сияние, блясък, лат. fulgor-светкавица, гр.φλέγω-горя, φλεγῠρος-горящ, пламтящ, да не забравяме и нашата благ, чийто най-древен смисъл е светъл, лъчезарен – БЕР, Т.1, с.52-53.

За доста хора би било трудно да приемат, че дедите ни наричани в древността с името траки, са завладели Индия и са повлияли културата и езика на местното население. Това е така защото на повечето сънародници не е известно, че над десет стари автора свидетелстват за похода на тракийския бог Дионис в Индия. Става дума за писалите по времето на Античността: Аполодор, Ариан, Еврипид, Нон, Хигиний, Овидий, Павзаний, Плиний Стари, Сенека, Страбон, Цицерон, Филострат и др.

Не само има изобилие на данни за тракийското завоевание на Индия, но съществуват и други доказателства относно това, че част от дедите ни са тръгнали от Балканите и заселвайки се край Хималаите, оставят отпечатък дори в генетичния облик на определена, изолирана част от населението.

Неотдавна бе проведено генетично проучване на брамините, които се явяват потомци на старите арийци. Оказа се, че при тези хора среща маркера R1a1 и това не е учудващо защото той е определен като типичен за старите арийци. При нас се среща при около 17-20% от населението, по-интересно е обаче присъствието на три други маркера при брамините, а именно J2, E, G2. Те са чужди за региона край Хималаите, изключително редки са в Индия, но за сметка на това се срещат при нас балканците, а и сред хората от Западна Мала Азия, която в далечното минало е обитавана от много тракийски племена.

Там са живели фриги, витини, мосинойки, халиби, бебрики, бюснеи, меони, мейони, дардани и разбира се мизите, които Димитри Хоматиан определя като предци на българите. При нас българите се срещат и четирите маркера типични за индийските брамини - R1a1, J2, E, G. Дали това ще е любопитна случайност, или просто поредното доказателство, че походът на Дионис трябва да се отъждестви с така нареченото арийско нашествие в Индия?

Все пак, край Мохенджо Даро и Лотал, Харапа, са намирани особен вид кирко-копачи, а и оръжия, за които се знае, че не са местни. Техните прототипи са на Балканите и по-точно земите на България. Касае се за артефакти от Халколита, намерени край Варна и Стара Загора.

Друго място свързано със старите българи през Ранното Средновековие е Панония, това е основно територията на Унгария, но са включени също и земи от Хърватско, Словакия. В Панония, през през I век Плиний Стари локализира племето белги/Belgites –Plin. H.N. III.xxv.148. 

Taм e древния град  Volgum/Болгум, предполага се, че това е днешния  S.Fenekpuszta  (Barrington  Atlas  of  the Greek  and  Roman  World,  map 20,  P.Kos, M.Šašel Kos).  Неговото име показва връзка с тракийския етноним бльгии. В Панония са регистрирани и други стари селища, чиито названия са от интерес за нас.

На първо място е Bolentum/Волентум, тълкуване може да получим с тракийската глоса βολινθος/волинт-бик, отговаряща на стблг. волѧте-вол, едро рогато животно. Не по-малко интересно е името на панонския град Πέσσιον/Песион. Лингвистът Димитър Дечев определя топонима като тракийски, макар да съобщава за съмненията на Вилхелм Томашек. Най-вероятно Πέσσιον/Песион е стария вариант на българското укрепено място Пеща, което след време прераства в крупно селище, днес познато под името Будапеща.

Столицата на Панония носи името Sabaria/Сабария, то е сродно на тракийския топоним Zburulus/Сбурул – село от покрайнините на Пловдив/ Philippopolis. Обяснение можем да получим с българските думи сбор, събор, сборище, а и диалектната сбур-събор. Явно не случайно византийския летописец Йоан Цеца (цит. А.Мошев) поставя равенство между българи и панонци - Πανόνιοι οἱ Βούλγαροι.

Както може да се очаква, земите на Скития, там където Помпоний Мела локализира народа *Belgae/Belcae също се срещат тракийски топоними.Там са Παντικάπης/Панти капа, Κοροκονδάμη/Коркон Дама, Ταμυράκη/Таму рака, Παρόστα/Пароста. Те показват прилики с намиращите се на юг от Дунава Capi dava, Uscu dama, Ταμον βαρι, Ostaphos. Обяснение за тези древни  топоними от териториите на Скития и Тракия, получаваме с българските думи копа, дом, тъмен, река, устие.

Явно както е в случая с Панония, така и в Скития освен присъствие на народ, чието название е близко до това на тракийските бльгии, има също тракийски топоними обясними на български език.

Скития и Тракия имат още един паралел, който показва развитието на етнонима бльгии във форма по-близка до съвременната. Разбираме за това благодарение на епитет на едно божеството Вλεκουρος (*Вλεγουρος) – Блегур.  Неговото име е регистрирано на посветителски надпис от село Дъждец, Ивайловградско. Акад.Владимир Георгиев смята, че този епитет е с основа ие. *bhleguro-горящ, пламтящ, възпламеняващ и дава за сравнение гръцкото прилагателно  φλεγυρός - горящ, пламтящ. Φλεγυρός от друга страна е сродно на тракийския етноним Φλεγύες-бльгии.

На територията на Скития, по-точно в намиращото се в близост до река Волга село Сосновка е намерен друг интересен надпис, на който срещаме посвещението: Θεῳ Ἄρει Вκληκουρῳ. Тук с епитета Вληκουρ е наречен не кой да е, а тракийския бог Арес.

Напомням, че Флегий/Φλεγύας – явяващ се епоним на траките наречени от гърците флегии/Φλεγύες, е син на Арес. Mиграцията на траки в Скития обяснява и култа към изконния тракийски бог на това място.

Надписите от Сосновка и Дъждец са от II век и показват, че по това време етнонима Φλεγύες-бльгии вече се е развил в бльгьри/Вλεγουροι.  По същия начин древния хидроним Искос се превръща в Искър.

Няма съмнение, че епитета Блегур документиран от гръците като Вλεκουρος (*Вλεγουρος) Вληκουρ е етнически, т.е. принадлежи на народ, който носи име изключително близко по звучене до нашето народностно име. Даване на етнически епитети на определени божества е нещо добре познато.

На бог Зевс са давани етническите епитети Πελασγικος/ Пеласгийски, Καριος/ Карийски, по имената на древните народи пеласги и кари.  По същия начин, по името на хората бльгьри/Вλεγουροι възниква и етническия епитет Вλεκουρος (*Вλεγουρος)  Вληκουρ.

Остава да видим дали променилите Ирландия болги имат нещо общо с нас. Изучавайки историята на Галия, а и на Британските острови, определени изследователи забелязват прилика между името белги/Belgae в Галия и Южна Британия и народа болги, или както е наречен от ирландците Фир Болг/Fir Bholg. Обикновено се казва, че се касае за едни и същи хора, които са дошли от изток, но не се уточнява къде точно е този изток.

Всъщност това се знае прекрасно, като прародина на болгите, в ирландските хроники е посочена земята ни, която по време на Античността е наречена Тракия. Ирландските монаси записали деянията на болгите, смятат, че последното идване на въпросните хора от Тракия е било по времето на Кир Велики - VI век преди Христа.

На данните се е гледало сериозно защото са публикувани навремето в “Енциклопедия Британика”: “The Thracian party become the ancestors of the second colonizing race, Firbolgs” (Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833, p.299).

Ето какво установихме до този момент:

I.Още преди Троянската война е съществувал народ с име бльгии. Тези хора спадат към най-големия тракийски народ – мизите. Поради това, че речта на гърците е доста различна, те документират бльгии като флегии/Φλεγύες.

II.Бльгиите потеглили с Дионис към Индия са същите хора, които в по-късни времена са наречени арийци. Благодарение на по-високата си култура, старите балканци повлияват населението на Индия, което подобно на гърците документира името им в променен вид – балгава/баргава.

III. Бльгиите заселили се в Панония и Скития влизат в историята под имената Belgites Belgae/Belcae.

IV.Бльгиите отишли чак до Ирландия остават в ирландските хроники като Фир Болг.

Благодарение на древния тракийски етноним Φλεγύες-бльгии ние разбираме каква е била най-древната форма на народностното ни име съществувала във времената преди Троянската война – 1400-1300 пр. Христа? С помоща на епитета Вλεκουρος (*Вλεγουρος) – Блегур разбираме как народностното ни име се е развило и каква форма е придобило във II век. След още няколко века то ще бъде регистрирано от римляните като Vulgares, Bulgares, гърците ще запишат в своите книги Вουλγαρ(οι), Вουργαρ(οι), а старите англо-сакси ще наречат страната ни Pulgara land.

Чак по времето на Черноризец Храбър, поради това, че народностното ни име е записано от човек произходжащ от нашите среди и то с кирилица във формата блъгар(скъ), то най-сетне ще се доближи до съвременния си вариант българи.

На този момент е трудно да се каже защо предците ни са се самоназовавали бльгии, българи -сияйни, светли, пламтящи. Възможно е епитетът да е използван, за да се подчертае благородство, превъзходство. Не е изключено обаче и причината да се крие в религията на дедите ни, по точно тяхното преклонение към светлината и нейното проявление огъня. Да не забравяме, че Ария е най-древното име на Тракия, а бог Агни е един от най-почитаните от старите арийци.

Как точно стоят нещата ще разберем след време, когато имаме на разположение повече данни, а те несъмнено ще се появат. На този момент е важно да знаем следното:

Името българи е изключително древно, появило се е на Балканите преди поне три хиляди и четиристотин години. По начало е звучало като бльгии /Φλεγύες, после се е развило в бльгъри/Вλεγουροι и накрая в бльгари, българи.

Названието бльгии е принадлежало на хора от групата на мизите. Част от тях заминава за Индия по време на Бронзовата епоха и там остава в историята под името баргава-сияйните. Тази миграция може да се свърже с похода на тракийския бог Дионис в Индия. Други представители на древнобалканския народ, чието развито име носим днес, са мигрирали за Панония, Скития, а и по-далечни места. Това обяснява защо има локализиране на българи не само на Балканите, но също така и на териториите на Панония, Скития и т.н.

В миналото различни безсъвестни индивиди се опитаха да ни унижат тълкувайки името българи като мелези, смесени, или пък идващо от монголска дума за животно. Други ограничени хорица се опитаха да внушат, че народностното ни название е дадено от други хора и означава стражари. Както виждаме истината е друга – името българи означава светли, сияйни и се явява най-древното запазено име на европейски народ.

Във всяка епоха дедите ни са доказвали многократно, че заслужават да бъдат наричани светли, сияйни. Прощавали са на враговете си, подавали са ръка на слабите, дарявали са знания на ходещите в тъмнина. Това е причината за удивлението на голям брой чужденци посетили страната ни. Как ли не са ни наричали: “ деца на земята, истински хора, имащи уникални качества на тялото и духа, ненадминати в своето упорито преследване на целта, устойчиви към морални болести, имащи силна страст към знанието, достойни за почит и похвала, превъзхождащи всички останали християни, хора способни на велики дела, притежаващи социални и патриотични качества заслужаващи възхищение”.

Не съществува друг народ, който да е получил такъв огромен брой положителни оценки от други хора. Редно е обаче ние да продължим делото започнато от предците ни и да останем верни на името им следвайки доброто и почтеното, помагайки на слабите и борейки се с тези, които са станали слуги на пороците и безродието.

Използвана литература:

1.А.Мошев, BOLGAR Тайните на Нашия Произход, Атеа, 2015;

2.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

3.Вл. Георгиев, Ив. Гълъбов, Й.Заимов, Ст. Илчев, БЪЛГАРСКИ ЕТИМОЛОГИЧЕСКИ РЕЧНИК, Том I, А-З,  Фототипно издание, Академично Издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 2007 ;

4.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

5.О.Н. Трубачев, Indoarica в Северном Причерноморье, Изд.Наука, Москва, 1999;

6.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

7.Vl. Georgiev, La Toponymie Ancienne de la Peninsule Balkanique et la These Mediterraneenne, Puble a l’occation du VIIe Congress International des Sciences Onomastique a Florence –Pise du 4 au 8 Avril, 1981, Academie Bulgare des Sciences, Linguistique Balkanique, III, Fasc. 1, Sofia, 1961;

8.G.Sotiroff, Slavonic names in Greek and Roman Antiquities, Canadian Institute of Onomastic Science, Quebec, 1969;

9.Encyclopedia of Ancient Deities, ed. Ch. R.Coulter, P. Turner, Routlegde Publ. London, 2010;

10.F.M.Müller, Contrubutions to the Science of Mythology, Vol.II, Longmans, Green & Co, London, 1897;

11.W.J.Wilkins, Hindu Mithology, Vedic and Puranic Texts, W.Tacker & Co Ltd, London, 1882;

12.F.C. Woudhuizen, Thracians, Luwians and Greeks in Bronze Age Central Greece, Proceedings of the Fourth International Congress of Thracology, Rotterdam, 24-26 September, 1984;

13.R.J.Buck, A History of Boeotia, The University of Alberta Press, Alberta, 1979;

14.W.Ridgeway, The Origin of Thragedy with special reference to the Greek Tragedians, Cambridge University Press, Cambridge, 2015;

15.R.Hard, The Routledge Handbook of Greek Mythology: Based on H.J. Rose's Handbook of

16.Greek Mithology based on H.J. Rose’s Handbook of Greek Mythology, Routledge Publ. London, 2004;

17.S.Saprykin, Greek Inscription on Bronze Cauldron from Sosnovka, Volgograd Region, Russia, Thracia XV, In Honorem Annorum LXX Alexandri Fol, Institute of Thracology, TANGRA TanNakRa Publishing House, Sofia, 2003;

18.Lucius Flavius Arrianus, Alexander de Grote, transl. S. Mooj-Valk, Ambo/Amsterdam, 2001;

19.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

20.Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

20.C.Dio, The Roman History, The Reign of Augustus, transl. I.Scott-Kilvert, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1987;

21.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999

22.Pausanias’ Description of Greece, transl. A.R. Shilleto A.M. vol I, George Bell and Sons, London, 1900;

23.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

24.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

25.J.Mehler, Mehler Woordenboek op de gedichen van Homeros, Vijfde druk, N.V.Nijgh en Van Ditmar’s Uitgevers-Maatschapij, Rotterdam, 1930;

F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926;

26.W.Smith, Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood, Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row, John Murray, Albemarle Street, London, 1854;

27.B.Hrozny, Ancient History of Western Asia, India and Crete, trans. J. Prohazka, Artia, Pragues, 1952; 

28.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;

29.Ал.Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, БАН, София, 1966;

30.В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска поредица 8, БАН, София, 1965;

31.W.G.Arkwright, Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII;

32. Jordanis, De Origine Actibusque Getarum, editit A.Holder, Academische Verlagsbuchhandlung, von J.C.B. Mohr (Paul Siebeck), Freiburg i.B. und Leipzig, 1885;

33. Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918;

34. Euripides. The Tragedies of Euripides, translated by T. A. Buckley. Bacchae. London. Henry G. Bohn. 1850;

35. Apollodorus. Apollodorus, The Library, with an English Translation by Sir James George Frazer, F.B.A., F.R.S. in 2 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd.1921;

Извори от интернет:

Presence of three different paternal lineages among North Indians: A study of 560 Y chromosomes

Zhongming Zhao,^1,2,3 Faisal Khan,⁴ Minal Borkar,⁴ Rene Herrera,⁴ and Suraksha Agrawal⁴

http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC2755252/

Pomponius Mela, De Chorographia http://latin.packhum.org/loc/929/1/2/11436-11442@1#2

Philostratus Elder, Imagines II, transl. W.Fairbanks http://www.theoi.com/Text/PhilostratusElder2B.html

Nonnus, Dionysiaca, transl. W.H.D. Rouse http://www.theoi.com/Text/NonnusDionysiaca14.html

Hyginius, Fabulae http://www.thelatinlibrary.com/hyginus/hyginus5.shtml#midas

Pausanias http://perseus.uchicago.edu/perseus-cgi/citequery3.pl?dbname=GreekFeb2011&query=Paus.%2010.4&getid=1

P. Ovidius Naso, Metamorphoses Arthur Golding, Ed.

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Ov.%20Met.%204.30&lang=original

Seneca, Oedipus http://www.thelatinlibrary.com/sen/sen.oedipus.shtml

Cicero, De Natura Deorum

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Cicero/de_Natura_Deorum/3A*.html

Bhrgu Angirasa Conflict http://sreenivasaraos.com/tag/bhrigu-angirasa-conflict/