ТРАКИЙСКИТЕ ДУМИ ЗА БЪРЗ, БЪРЗИНА И ТЕХНИТЕ БЪЛГАРСКИ СЪОТВЕСТВИЯ

Вече съм към края на Том II на книгата си “ТАЙНИТЕ НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК” и реших от време на време да пускам интересни неща. Преди време ми направи впечатление това, че абсолютно всички тракийски думи със значение бърз имат ясни български съотвествия. Ако бе само една, то това би могло да се нарече случайност.

В случай, че бяха две-три, щеше да е голяма случайност, а специалистите със сигурност щяха да предложат “логично обяснение” връщайки се в мъглите на времето, в ранния стадий на така наречения праиндоевропейски език.

Да, но аз успях да намеря не една-две, а седем различни думи. Поне за мен това е едно от доказателствата за това, че езика на Орфей никога не е изчезвал и все още се говори от нас българите.

Нека минем по същество. Акад. Георгиев тълкува тракийското лично име Вρυζος като бърз и го сравнява с българските лични имена Бързо, Бързьо, Бърза и др.

Гетския цар Скорило/Scorilo не знаем е известен предимно от древен напис намерен в земите на Румъния, по-точно при Дялул Градищией, в планината Оръщией: Decebalus per Scorilo. Акад. Георгиев добавя, че гетското име е споменато и от римския автор Фронтин:  Scorilo Dacorum dux. Следователно Decebalus per Scorilo значи „Декебал, син на (или от) Скорил“. Нашият учен упоменава и това, че Скорил е производно от Scoris, Scorus, Σκωρις, като суфикса -ilo, ul(l)o се явава често и в имена от други езици, давайки за пример гръцките –ιλ(λ)ος, -υλ(λ)ος.

Макар да пропуска да спомене както типичните за нашите имена суфикси –ил, -ул, срещащи се в Страхил, Добрил, Цанкул, Драгул, така и българските лични имена Скорил, Скоро, Скор, Скорош, акад. Георгиев все пак изказва предположение, че Скорило/Scorilo може да е свързано със стблг. скоръ-бърз

Друго тракийско име притежаващо елемент със значение бърз е Раскупорис, Рескупорис. При анализа на тракийската дума rascu(rescu)-бърз акад. Георгиев дава сравнение с нем. rasch-бърз, но реално е сроден и старобългарския глагол рискати-тичам, бягам, бърз съм. Друг сроден старобългарски глагол е рещѫ сѧ-състезавам се, надпреварвам се, бърз съм.

При анализа на името на Хероста Бистюрас/Bιστυρας акад. Георгиев предлага стблг. быстръ-бърз, като добавя и българските лични имена Бистрьо, Бистро, Бистра, Бързо, Бърза и др.

По отношение на анализа на теонима Бистюрас/Bιστυρας акад. Георгиев е точен и подробен, но когато разглежда името на бог Ринкалей/Rincaleus, пропусква важни неща. За името на бога е предложено значение бърз, но със същия корен и значение са и българските думи рукна-спусна се, втурна се, сродна е и ручей-бързотечна рекичка.

Когато търси значението на трак. хидроним Iatrus, Ieterus – днешната Янтра акад. Георгиев стига до заключение, че значението е бърза, а *etru е тракийска дума със значение бърз. Като сродни са посочени ствиснем. аtar-бърз, латв. atrs-бърз, но е пропусната стблг. ѩдръ-бърз, а точно тя обяснява и носовката в името на Янтра.

На тракийската дума turma акад. Георгиев дава значение бяг, но пропуска българкските глаголи втурвам се, турвам-бързам, забързвам се

Нека съберем на едно място тракийските думи за бърз, бързина, скорост и техните български съотвествия:

тракийски-български

bistur = быстръ-бърз

bruzas = бръзъ-бърз, пъргав

etru = ѩдръ-бърз

rinc = руквам, ручей

scor = скоръ-бърз

rescu = рискати, рещѫ сѧ-състезавам се, надпреварвам се, бърз съм.

turma = втурвам се, турвам-бързам, забързвам се

Запитайте се – възможно ли седем различни понятия за бърз, бързина, скорост, в един език да имат точни паралели в друг език и същевременно тези езици да са обявени за напълно различни?

Всъщност има още една тракийска дума за бърз, но тя още в дълбока древност е трансформирана в дума за кон. Става дума за aspa, aspio,- от името на Хероса Ут-аспиос. Тя отговаря на стблг. спѣхъ-бързина, спѣшѫ –устремявам се, т.е. тракийската дума за кон има значение бързак, бързо животно, така прочее е и в древния арийски език, там asu означава както бърз, така и кон..

Аз не вярвам в случайности, не вярвам, че тракийската дума аспа случайно присъства в името на княз Аспарух, а и не мисля, че ако при дадено проучване са направени доста пропуски, това проучване може да се приеме за достоверно и точно. Учените ни в миналото бяха подложени на натиск, но днес такъв няма и истината може да бъде казана свободно – истината, че езика на Орфей никога не е умирал и днес той носи името български език.

ОТКЪДЕ ПРИСТИГНА АСПАРУХ, ИЛИ КАК СЕ КОВАХА ЗАБЛУДИТЕ?

Неотдавна един приятел сподели с огорчение, че новите поддръжници на догмите правят фанатични опити да оневинят фалшификаторите на историята ни. Става дума за направените от нови историци твърдения, че по времето на Васил Златарски не е имало достатъчно информация и поради това съвсем неволно, учените ни са били подведени, като в последствие са наложили в учебниците неверни неща.

В интерес на истината, проф. Златарски умира в края на 1935 г., а резултатите от антропологичните изследвания доказващи убедително, че българите нямат нищо общо с тюрките и народите на Средна Азия са оповестени по-късно - в началото на 1938 г.

Мащабното антропологично проучване под ръководството на д-р Методи Попов обаче, не е единственото доказателство за това, че дедите ни не са азиатци по произход. Има още много други данни, но те или са пренебрегнати, или представени в ужасно изкривен вид.

Картата на живелия през  IV век Св. Йероним, на която областта Мизия е наречена България, е издадена от Конрад Милер през 1898 година – това е тридесет и седем години преди смъртта на Златарски. 

Д-р Ганчо Ценов пише с огорчение, че на този важен документ, основателят на историческата ни школа не е обърнал нужното внимание. "Професионалистите" от по-късно време упорито отказват да приемат, че може да има грешка в техните виждания. С фанатизъм се отрича възможността Аспаруховите българи да спадат към древното балканско население. Реално не само областта Мизия е наричана България, но и също така ранносредновековните българи са назовавани мизи от различни автори.

Потвърждение на истинността на Йеронимовата карта и ранното присъствие на българи на юг от Дунава идва и от хрониката на Йоан Никиуски. В нея е описан бунта на предвождащия българи Виталиан, който през 513 година възстава против император Анастасий. Работите на Йоан Никиуски са известни на научния свят още преди Златарски да се роди, като и това бива отбелязано от д-р Ценов.

Самият Златарски е добре запознат с въпросните хроники, но предава сведенията некоректно: “Виталиановата войска, че последната била съставена главно от „хуни” и „българи”. [10] С тая войска Виталиан нахлул на юг от Дунав в Мизия, стигнал до Одесос и Анхиал и се запътил към Цариград; но тук недалеч от столицата на империята той бил разбит от императорските войски и се съгласил да се откаже от императорската си титла за голяма сума пари и за управлението на Тракия. След това хуни и българи, одарени богато от Виталиан, се върнали в земята си.”

Това е ужасно изопачено предаване на фактите от страна на основателя на българската историческа школа. Реално, Йоан Никиуски не пише никъде, че Виталиан е нахлувал на юг (от територия намираща се на север от Дунава), няма и споменаване на това, че в края на конфликта хуните и българите са се завърнали на север от Дунава, напротив, старият автор е ясен твърдейки, че Виталиан се завръща в Провинция България (която е и Мизия бел.авт.): “ Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.”  J.Nik. Chron.LXXXIX-76

http://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

Васил Златарски говори за връзката между старите българи и хуните на Атила, но не ползва адекватно писанията на най-добрия познавач на хуните. Това е роденият в тракийския град Паниум историк Приск. Този стар автор дава безценна информация за речта и бита на накаралите римляните да треперят бойци, описвайки техните къщи направени от масивни, майсторски изгладени дървени греди. 

Хората на Атила са европеиди защото самият Приск не може да направи разлика между тях и свой сънародник избрал да живее в двора на могъщия владетел. 

Няма споменаване на юрти и кумис, Приск разказва, че хуните, които той нарича скити (определени за траки от Ст.Византийски бел.авт.), пият медос (медовина), а и питие от жито наречено камон (според Г. Ценов това е нашата дума комина - ферментираща течност).

Нито медос, нито камон са тюрски думи, а от Йордан научаваме, че хуните наричат своя погребален обред страва. Тази дума все още се среща в украинския език и там означава погребално угощение. Д-р Ценов свързва хунската дума страва със струвам-давам погребално угощение.

Йордан обяснява също и, че хуните наричат река Днепър с името Вар: “…river Danaper, which the Huns call in their own tongue the Var.” –Jord. (268) https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#LII

Идентично речно название има не в Сибир, Памир, или Китай, а в Западна Европа, в земите на лигурите, там според Страбон тече река Вар: “ Ligures who live between the Varus River”-Strab. IV.6.4.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/4F*.html

Златарски може да не е бил запознат със сведенията на Макробий, който пише за траките лигури, но Страбон е добре познат автор. Ако стари европейци имат название на река Вар, което е идентично на хунското речно название Вар, то не е ли логично да се отсъди, че езика на хуните не е тюрски? Прочее, Йордановата Вар е по-скоро представяне на думата бара-река, която срещаме в тракийски названия като Суро-бара, Тамон-бари, Суа-бара.

След като няма абсолютно никакви доказателства за това, че речта на хуните е тюрска, то не е ли манипулация и грозно изкривяване на истината езика на дедите ни да бъде определен за тюрски, а и те самите да бъдат определени като тюрки?

Интересна информация дават и особеностите на хунските погребални обреди, но наличните данни са игнорирани най-безотговорно. От Йордан знаем, че в чест на Атила, при неговото погребение биват проведени конни надбягвания:” The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games”-Jord.(256)

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#XLIX

Точно това е погребален обичай и при някои от траките, които също имат погребални угощения, а организират и военни игри: “ Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race” –Xen.Hellen.3.2.5

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus:abo:tlg,0032,001:3:2

Както Йордан, така и Ксенофонт са основни автори, но дадената от тях информация е пренебрегната. Дали това не е станало защото сведенията показват, че хората на Атила делят един произход с населението обитаващо земи на юг от Дунава?

Да продължим с разглеждането на друга информация, която е била достъпна по времето на Златарски. “Именникът на българските князе” е намерен през 1861 година и е публикуван през 1866 година. Там като български княз е посочен Ирник, за когото се знае, че е син на хунския цар Атила.

Tук възникват два огромени проблема за Златарски и поддръжниците му. Единият се състои в представеното съвсем ясно сведение в  “Именникa”, че 515 години преди княз Аспарух дедите ни имат княжество от другата страна на Дунава, не от другата страна на Черно море или Кавказ, т.е. далеч от страната ни.

Другият проблем е отново локацията на хунското княжество след 453 година. Сведенията на Йордан са ясни: след смъртта на Атила, на неговия най-малък син Ирник е позволено да се засели в Малка Скития  (Северна Добруджа - там където е Онгъла бел.авт.), а на други негови сънародници са дадени земи на юг от Дунава - край Искус (Искър), Алмус (Лом) Утус (Вит), а и територии в Тракия, в близост до лимеса (това се потвърждава от името фосатизии-пазещи лимеса, границата бел.авт.):

"Hernac, the younger son of Attila, with his followers, chose a home in the most distant part of Lesser Scythia. Emnetzur and Ultzindur, kinsmen of his, won Oescus and Utus and Almus in Dacia on the bank of the Danube, and many of the Huns, then swarming everywhere, betook themselves into Romania, and from them the Sacromontisi and the Fossatisii of this day are said to be descended." - Jord. 266.

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#L

Прочее, след 453 година други хуни също остават на юг от Дунава, за тях Йордан твърди, че им е позволено да се заселят заедно със сарматите край Кастра Мартис (град Кула, Видинско бел.авт.) : “Sarmatians, and the Cemandri and certain of the Huns dwelt in Castra Martis, a city given them in the region of Illyricum.” –Jord.255

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#L

Ако Аспарух е от рода Дуло и е потомък на Атила, или поне спада към същия народ, от който произлиза и Атила, то не може да се говори за идване на неговия народ на Балканите през 681-ва година, понеже поне 200 години по-рано хуните обитават Северна Добруджа където е Онгъла, обитават също територии край течащите на юг от Дунава реки Искър, Вит и Лом.   

Потвърждение за това, че владенията на княз Аспарух са се простирали в Тракия и в Добруджа, а не само в Черноморските степи, получаваме от Патриах Никифор, който твърди, че мястото, на което синът на княз Кубрат (Кроват бел.авт.) прави военен лагер, се нарича Онгъл на езика на Aспаруховите хора.

http://macedonia.kroraina.com/gibi/3/gal/3_295.html

Един народ може да даде име на дадена област само ако я обитава дълго време, иначе просто няма как да е отговорен за названието ѝ.  А и все пак, нека не забравяме – дълго време преди Аспарух, ареалът на Онгъла е населен от хората на принадлежащия на рода Дуло княз Ирник.

Историкът Васил Златарски решава проблема доста хитро: представяйки едни сведения и пропускайки други:

“Както и да било, но от приведените известия на Приск и Йордан може да се заключи, че към края на седмия десятък на V в. остатъците от Атиловите хуни, които се били вече поселили между устието на Дунав и Днестър, [55] са граничили с кутригурите, обаче в какви политически отношения те сега се намирали едни към други, за нас остава неизвестно.”

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Защо само межу Дунав и Днестър? Къде се изгубиха хуните обитаващи земи край Видин, Искър, Вит и Лом? Тях Златарски обявява за избити в конфликти с готи и римляни, като отново премълчава важни данни, от които става ясно, че за изчезване на хуните обитаващи земи на юг от Дунава и дума не може да става:

“Така едни се поселили в Илирия, други — в Малка Скития и Долна Мизия [48], трети — двамата Атилови синове Емнецур и Влциндур, завзели Dacia Ripensis по реките Utus (Вит), Hiscus (Искър) и Almus (Лом). Тия хуни по-сетне загинали почти всички в борбата си както с остготите, тъй и с ромеите и само една малка част сполучила да избяга в Скития.” – c.77-78

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Нека видим как стоят нещата. През 480 - 481 година има военен сблъсък между българи и готи, но никой не говори за пълното унищожаване на българите. Няма абсолютно никакви сведения даже за омаломощаването на дедите ни, дори напротив – срещаме сведения, че малко по-късно, а именно през 499 година българите разбиват римска армия от 15 000 души край Цурулум в Тракия.

Теофан Изповедник споменава за военни действия на българи в Тракия и Илирия само две години по-късно – през 501 година. През 505 година българите пък са съюзници на римляните и участват в битката край Маргум, където дедите ни са на страната на губещите, но отново няма сведения за пълното им унищожение.

И след този момент дедите ни са хора, с които Рим трябва да държи сметка. През 535 година, българите разбиват римска армия край река Янтра: “Комес Марцелин пише в своята хроника: „Патриций Цита се сблъска в Мизия с неприятелските българи и стигна на горното течение на Янтра.“ – Ценов, Кроватова България

https://chitanka.info/book/5004.htmlx

Описвайки периода 527-565 година Прокопий се жалва от редовните нападения на хуни анти и славени, а разказвайки за същите събития Йордан пише за българи, анти и славени. През 559 година българите участват в похода на Заберган срещу столицата на Римската Империя. Българи участват и в похода срещу Константинопол през 626 година: “Византийский писатель Георгий Писидский (первая половина VII в.) также упоминает булгар и называет их в числе участников аварской осады Константинополя в 626 г”

https://xn--80ad7bbk5c.xn--p1ai/ru/content/pismennye-svidetelstva-o-bulgarah-iv-vii-vv-v-svete-sovremennyh-im-istoricheskih-sobytiy

Не само няма сведения за избиването на повечето хуно -българи обитавали Тракия, но в периода 480-626 година дедите ни нанасят значителни поражения на Римската Империя.

Важността на тези сведения е пренебрегната от Златарски, той даже измисля друго лице Ирник, понеже обитаващия Добруджа (където е Онгъла бел.авт.) Ирник не пасва на теорията му и поради това за основатели на българската държава, историк ни счита само тези наши предци, които са обитавали земите на изток от Днестър:

“По тоя начин остава да приемем, че идентифицирането на нашия Ирник от Именника с Присковия Ирнах или Ирна и Йордановия Хернак е невъзможно и че това са били две съвсем различни лица и по род, и по положение, и по време.”

“Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „най-крайния кът” на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, но това може да се отнесе само към западния им клон — кутригурите, които след изселването на остготите от бреговете на Черно море заели, както видяхме, техните места на запад от Меотида към Днепър и са живели съвършено отделно от утигурите — източния клон на българите, следователно станали са почти в непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон, оттука Ирнах не е могъл да бъде господар на българите-утигури.” – c.80

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html

Що за “аргумент” е това изказване: “от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон”.

Кои всички? Какви са доказателствата на тези хора? Проверени ли са твърденията тези всички? Защо не се обръща внимание на това, че в Именника е казано ясно, че дедите ни са имали княжество от другата страна на Дунава 515 години преди княз Аспарух. Обърнете внимание – сърцето на държавата на дедите ни до края на VII в., е на север от Дунава, а не отвъд Черно Море, или на север от Кавказ.

Може да се бъркам, но поне по мое мнение, тълкуванията на Златарски са грозна и безсъвестна манипулация – изкуствено издърпване на земите на предшестващия Аспарух Ирник далеч на изток, само и само да може да се говори за идване на Балканите. На предците ни обитаващи земи на запад от Днестър, в Северна Добруджа и на юг от Дунава не се гледа като на хора отговорни за появата на държавата България през 681 година. Що за метод е това?

Нека видим дали изобщо можем да говорим и за идване на хуните още преди времето на Атила. Прокопий Цезарийски е добър познавач на тези хора защото придружава генерал Велизарий, на когото служат хуни. Прокопий обяснява, че в старо време хуните са наричани с името масагети: “Aïgan was by birth of the Massagetae whom they now call Huns; and the rest were almost all inhabitants of the land of Thrace. “  [9] Proc.LB.III.xi.9

http://www.gutenberg.org/files/16765/16765-h/16765-h.htm

За масагетите Йордан обяснява, че са част от семейството на гетите, но по-интересна е информацията за това как след битката с персите –VI век преди Христа, масагетската царица Томира дошла в Малка Скития (Северна Добруджа - земята, която населява по-късно Ирник, там където е и Аспаруховия Онгъл бел.авт.) и основава там град Томи: “Queen Tomyris crossed over into that part of Moesia which is now called Lesser Scythia--a name borrowed from great Scythia,--and built on the Moesian shore of Pontus the city of Tomi, named after herself.” – Jord.(62)

 https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#X

Ако принадлежащите на гетското семейство масагети наречени още хуни, са обитавали Добруджа 1000 години преди Атила и около 1230 години преди княз Аспарух, да се говори за някакво идване на хуни-масагети през II век е крайно несериозно, но като се премълчат Йордановите сведения номерът може да мине, както и се случва.

Добруджа е интересно място защото там са намерени прототипи на така наречените хунски котли – големи, изработени майсторски съдове. Тези прототипи не са от I-II век след Христа, а много, много по-стари: VI -V век преди Христа, или с други думи – времето, в което масагетската царица Томира основава намиращият се в Добруджа град Томи.

Прототип на хунски котел от Добруджа – среда на първо хилядолетие преди Христа

https://i.pinimg.com/600x315/2b/df/a3/2bdfa3af490a9d6a64e35b16200058e5.jpg

Хунски хотел – среда на първо хилядолетие след Христа

https://qph.fs.quoracdn.net/main-qimg-6f4bc404266b7416d2c564ad6116bb63

Хунски котли от различни територии

https://magyarmuseum.org/wp-content/uploads/2014/11/HunnicCauldrons.jpg

https://magyarmuseum.org/erdy-hun-cauldrons/erdy-hun-cauldrons/

Не само котлите, но също върховете на хунските стрели, техните копия и т.н.  имат прототип в Източна Европа и то още през първо хилядолетие преди Христа. Дали това е било известно на Златарски и хората му не зная.

Има нещо друго обаче, нещо, което е било известно от 1905 година. Става дума за доклада от археологическите разкопки в Абоба-Плиска: ИРАИК X. Освен описанията, има и изображения на материали от времето на Античността. По повърхността на римски тухли са отбелязвани имената на собствениците на тухларните.

Освен типичното тракийско име Дионис се среща и друго, което е още по-интересно. Става дума за DULES/ДУЛЕС, което реално е ранен вариант на старобългарското родово име Дуло. Както княз Аспарух, така и княз Ирник са от рода Дуло, а излиза, че това е тракийско име познато под варианти Дулон, Дулус, Дулас, като ареала на разпространение е огромен – от долното течение на река Струма до северна Мизия, среща се и старите градове от Северното Черноморие.

Като имаме предвид, че около 900 години преди княз Аспарух, в Добруджа са властвали царе със сродни имена като Хар-аспос и Адр-аспос, то ранното присъствие на родовото име Дуло в Тракия не би трябвало да е изненада.Още повече, че името на Аспарух е сродно и на това на Тракийския бог Хероса Ут-аспиос.

Както споменава С. Андрух, монетите на древните владетели на Добруджа са известни още през XIX : “Благодаря нумизматическим и эпиграфическим данным сейчас известны имена шести царей Малой Скифии — Танусака, Канита, Сариака, Акросака, Хараспа и Айлия. Царские эмиссии стали известны в литературе еще с середины XIX в. в связи с публикацией частных коллекций и находок на о. Змеином ...”- С. И. Андрух, Нижнедунайская Скифия в VI – начале I в. до н.э. (Этно-политический аспект)- c.117

http://macedonia.kroraina.com/sans/sa_3.htm

Уверяваме се, че по времето на историка Златарски е имало предостатъчно данни , които да позволят да се каже, че старите българи спадат към изконното население на Балканите, като части от това население е обитавало също Черноморските степи и др. региони, като Кавказ, Мала Азия и т.н.

Спокойно е можело да се каже, че старите българи са от групата на северните траки, чиито най-известни представители са мизите и гетите, като е имало и смесени племенни образования – мизогетите, които Херодот нарича масагети, а Прокопий назовава хуни.

Определени групи от тези наши деди са стигнали чак до Средна Азия като победилата персиеца Кир Томира например. Други са отишли още по-далеч – в земите на индийци и китайци, но това не дава право на никого да определя Персия, Китай и Индия като прародина на дедите ни. По същия начин, английските колонии в Индия и Хонконг не дават правото на когото да било, да каже, че Китай и Индия са прародината на англосаксите.

Виждаме, че в никакъв случай не може да се говори за липса на информация в началото на ХХ век, когато угаждайки на чужди политически интереси, наши историци са обезобразили историята ни. Данни е имало в изобилие, но просто неудобното е пропускано, все едно не съществува. Да няма факти и да се престориш, че тези факти не съществуват са две различни неща.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

 https://www.youtube.com/watch?v=1N60RwBybKs

БЪЛГАРСКИ НАДПИСИ ОТ VI-V ВЕК ПРЕДИ ХРИСТА

Винаги ми е било интересно да разбера до къде са стигали походите на траките. Старите автори разказват за доста от миграциите на нашите деди. Луций Ариан пише за тракийското влияние в Индия, като дори определя Дионис като създател на индийската цивилизация. Плиний Стари поставя други траки (сарапарите) като съседи на бактрийците. Според Йордан гетите преследват армията на египетския цар Весосис (Сесострис) чак до делтата на Нил. Ирландските предания разказват за идване на народ болги от Тракия по времето на Кир Велики – VI век преди Христа.

Това разбира се, не е всичко. За една древна и непозната тракийска миграция споменава Страбон. Според него след Троянската Война енети (венети) придружени от траки отпътуват от Мала Азия за земите на север от Адриатическо Море – “Maeandrius says that the Eneti first set forth from the country of the White Syrians and allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias”-Strab.  12.3.25.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/12C*.html

Разбира се всеки исторически извор трябва да се разгледа критично. Нужно е да се провери дали има и други индикации за тракийско присъствие в земите между Адриатическо Море и Алпите. Оказва се, че едно от най-солидните доказателства за това е самото име на Адриатическо море. То е съпоставимо с това на река Адрия, наречена още Атрианус от Клавдий Птолемей- Ptol.3.16.20 .

Атрианус е само вариант на тракийската Атрус – днешната Янтра, чието име се обяснява със стблг.  ѧдръ- бърз. В областта, в която е текла река Атрианус срещаме интересни топоними като Кремона,  Белунум, Беруа, Хемония (Емония). Да не не забравяме също реките Арсия и Плавис. Названията им не могат да се обяснят с езиците на старите италийски народи, но пък паралелите с тракийските Бела, Берое, Емон, Оросина и др. са на лице.

Виждаме, че свидетелството на Страбон за идване на траки в Северната част на Апенинския полуостров се потвърждава от редица топоними и хидроними. Има обаче и други доказателства. Става дума за древни надписи от VI-V век преди Христа. Нека разгледаме два епиграфски паметника от района на Източните Алпи.

Първият надпис (Schum. МА 14 ) е изрязан върху еленово рогче служещо за амулет. Обектът е датиран VI-ти – V-ти век преди Христа. Трябва да се отбележи, че такива рогчета са намирани и в нашата Родина в старобългарски гробове, но са датирани VI-ти -VIII- ми век  след Христа, дали датировката е правилна е друг въпрос.

Стилът на буквите е много близък до този на фригийската азбука. Текстът е написан слято, няма маркировка между отделните думи.

Четенето е следното: ЕСИУМНИНЕСУР.

Понеже Есиумнинесур не прилича изобщо на лично име, то явно трябва да се търсят отделни думи даващи някакъв смисъл. Следното разделение дава възможност за логичен превод:

ЕСИ  * УМНИ *  НЕ * СУР *

ЕСИ  е перфектен еквивалент на старобълтарското ЕСИ – ти си;

УМНИ означава умен;

НЕ  е отрицателната частица не;

СУР  отговаря на нашата дума суров, тук употребена в смисъл на зелен, неопитен;

На старобългарски значението би било – Ти си умен, (а) не неопитен. Навярно предназначението на амулета е било да вдъхне увереност на притежателя. Това разбира се е само предположение, за истинската функция на артефакта можем само да гадаем. Важното е, че текста е преводим на старобългарски.

Вторият надпис е определен като венетски, гравиран е върху съд намерен в гробница. В момента се съхранява в музея на Адрия.  И в този случай няма разстояние между думите. Посоката на четене е от дясно на ляво. Това може да се види от ориентацията на буквите: Е, С, М, Н, Л.

Траскрипцията е: ЕСМИВЕНЕЛУСЛЕЕНИЙ. Следното разделение дава възможност за логически превод:

ЕСМИ * ВЕНЕЛУ * СЛЕЕНИЙ *

EСМИ - отговаря  перфектно на старобългарското ЕСМИ – аз съм;

ВЕНЕЛУ – е лично име Венел в дателен падеж, т.е. на Венел;

СЛЕЕНИЙ- е показва връзка със старобългарския глагол сълати – изпращам, съланий означава изпратен;

На старобългарски значението би било- Аз съм изпратен на Венел.

Възможно е съдът, на който е гравиран надписа да е бил предназначен за гробен дар на покойник наречен Венел. Това лично име наподобява българското име Венелин, което е само вариант на тракийското име Венил, Венел.

Имайки предвид, че надписите са на 2550-2450 години, то трябва да се каже, че приликата със старобългарските думи е смайваща. Да не забравяме, че окончанието за дателен падеж У (във Венелу) е типично за старобългарски думи в дателен падеж (Богу – на бога, сыну – на сина).

Данните показват, че траките обитавали земи между Адриатическото крайбрежие и Алпите са говорили език, който е само древен вариант на старобългарския. Става ясно и това, че традицията да се правят надписани амулети от еленови рогчета не идва от Средна Азия, а съществува в Европа, около 1300 години преди прословутата 681 година.

Когато обаче сведенията от историческите извори, топонимията и  епиграфските паметници се премълчат, всеки спекулант може да си твърди каквото пожелае. Вместо да се признае, че предците ни са древен балкански народ, който е повлиял много хора, някои автори предпочитат да сложат корените ни в Памир, или Алтай.  

Братоубийствата през 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век се дължат до голяма степен на това, че българите бяха объркани и не познаваха корените си. Вярваше се, че сме някакъв буламач, който е възникнал през VII век, а както едно дете се нуждае от възпитание в любов към братята си, така и управляващите са длъжни да обяснят, че ние всички сме потомци на велики хора и е грехота да показваме омраза и неприязън един към друг. Това обаче не бе направено и чужденците заедно с шепа родоостъпници посяха семената на омразата у нас.

Омразата е отрова, която убива поколения наред. Омразата прави хората слепи, а като се комбинира и с непознаване на корените става страшно. 

Брат убива брата защото не осъзнава, че са една плът, че са едно свещено цяло, което не бива да се нарушава. Няма значение кой каква вяра изповядва, няма значение кой какви възгледи има. Важното е да не допускаме омразата да влезе в сърцата ни. Тя не ни помага да се справим с идеологически и верски противници, а убива първо човешкото в нас. Стане ли това вече сме не само ходещи трупове, но и активни служители на злото. Това е най-голямото нещастие, което може да постигне някого.

Ето поради тази причина е хубаво да се стремим не само да опознаваме корените си, но и да изпълним душата си с любов към братята и сестрите си въпреки различията. По-добре е да търсим това, което е общо, това, което ни сближава. Намерим ли общ език ще има и бъдеще за нас.