БЪЛГАРСКАТА АФРОДИТА

 

Един мой добър приятел ме съветваше често: Ако не искаш да бъдеш излъган – следвай фактите, не мненията. Често хората без да осъзнават разказват, а и защитават неверни неща, чути и приети от индивиди, които уважават. В продължение на много време се уверих, че това действително е така. Срещнах много хора, които най-искрено се опитваха да ме убедят, че траките, които Херодот, Страбон, Плиний, Павзаний и др. считат за голяма и силна група хора, са изоставили езика си и са изчезнали като народ, нищо, че са имали библия, преведена на свой език, който със сигурност е говорен до ранното Средновековие, а разбира се и по-късно.

Същите тези добронамерени сънародници искрено вярваха, че българите, подчинени на княз Аспарух са били мургави, кривокраки, обитаващи юрти номади, които въпреки своята забележителна войнственост и желязна дисциплина са изоставили своя език и приели речта на покорените славяни.

Ако следваме фактите обаче ще установим, че напълно липсват доказателства както за изчезването на старите балканци, така и за това, че по времето на Аспарух, българите са народ, който говори език съвсем различен от този, който звучи днес из цялата ни страна. Липсата на субстрат в старобългарския, а и възможността най-древните тракийски местни названия да бъдат обяснени с помощта на старобългарски е солидно доказателство за това, че хората на Аспарух са част от тракийското семейство.

Разгледаме ли критично работите на основоположниците на българската историография, ще установим, че теориите им са изградени с безсъвестни манипулации и безсрамно игнориране, дори укриване на важни сведения. Веднъж наложени, манипулациите се загнездват в съзнанието на хората, които поради добросърдечието си приемат всичко за истина без да проверят изобщо как стоят нещата.   

Това е основната причина някои сънародници днес да се отнасят скептично към твърденията, че ние българите сме потомци на траките - най-старото цивилизовано балканско население, което повлиява силно религията и културата на гърците (Откупщиков, 1988, с.60-61 и др.). За жалост нашите историци и траколози не обичат по този въпрос, като дори понякога изкривяват картината на действителността, говорейки за гръцко влияние над тракийската религия.

Макар броят на хората осъзнали, че във вените ни тече същата кръв, която имат Залмоксис, Спартак и Орфей да расте, все още за някои от нас е трудно да се отърсят от отровата на порочните стари теории. Като пореден фактор, който спира прогреса, може да се посочи липсата на информация. Не на последно място са пренебрегваните и неподложени на адекватен анализ сведения за религията на българите от ранното Средновековие. 

По тази тема интересни сведения можем да намерим в работите на Веселин Бешевлиев. Ползвайки сведения на Тодор Герасимов и др. историкът представя сведение от грузинското житие на Св. Георги Агиоритис (Светогорски), в което се споменава, че българите край Солун почитат една антична женска статуя. (Бешевлиев, 2008, с. 336). Подробно описание не е дадено, не е споменато и това, което древно божество е олицетворено с въпросната статуя.

 

Напълно е възможно българите от времето на Св. Георги Агиоритис все още да са съхранявали култа към богинята Афродита. Това може да звучи странно за тези, които не са запознати с подробности относно ранната почит към олицетворяващото любовта и красотата божество. Става дума за факта, че макар да присъства в старогръцкия пантеон, Афродита е почитана първоначално от други хора, които нямат нищо общо с гърците.

 

Култът към тази богиня принадлежи на по-старото население обитавало южните Балкани преди идването на данайците от Африка. Благодарение на Страбон и други автори, ние знаем, че в дълбока древност цяла Гърция е населявана от варвари (хора различни от гърците бел.авт.), като Атика е принадлежала на траките, а полуостров Пелопонес е населен от фригите на Пелопс (Strab.VII.71). Ще напомня, че засягайки произхода на гръцките богове, Юрий Откупщиков казва без увъртане, че влиянието на траките върху гръцката религия е огромно, или по-точно колосално - както се изразява сам езиковедът (Откупщиков, 1988, с.60-61).

 

Нека не забравяме това, че един от най-ранните епитети на Зевс е Пеласгийски, т.е. принадлежащ на пеласгите. Арес и Дионис са несъмнено изконни тракийски божествa. Такъв е разбира се и Хермес, който според Херодот е считан за праотец на тракийската благородническа прослойка (Her.V.7). Като имаме предвид, че имената на боговете Аполон, Артемида, Хефест и т.н. нямат обяснение на гръцки език, то не е трудно да се стигне до заключението, че и Афродита е била първоначално почитана от древните балкански жители явяващи се наши предци (1)*

 

So-called “Ludovisi Throne”: main panel, Aphrodite attended by two handmaidens as she rises ouf the surf. Thasos marble, Greek artwork, ca. 460 Marie-Lan Nguyen (september 2009)

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/83/Ludovisi_throne_Altemps_Inv8570.jpg/1280px-Ludovisi_throne_Altemps_Inv8570.jpg

В такъв случай е редно е да се запитаме – дали името на Афродита притежава значение на български, дали мистериозната статуя, които дедите ни край Солун са почитали е действително богинята на любовта и красотата? Дали името ѝ е свързано с думата ἀφρός-морска пяна, или пък смисъла е съвсем различен.

 

Хялмар Фриск е категоричен, че името Ἀφροδίτη/Афродита не е гръцко. Езиковедът смята, че то принадлежи на предгръцки народ, чието име обаче не споменава, но добавя, че култа към тази богиня навярно е дошъл от Изтока (по-точно Мала Азия бел.авт.) и е приет от гърците (Frisk, 1960, c. 197). Роберт Бейкес също смята, че Афродита не е гръцка богиня, споменава, че името ѝ прониква в гръцкия посредством чуждо влияние, като изразява предположението, че прототип на богинята на любовта е семитската Ашторет, Астарта (Beekes, 2009, c.179).

 

За едно нещо Фриск и Бейкес са прави – култът към Афродита е проникнал в Гърция от земите на Мала Азия. Този регион от обитаван от фригите, чиито култове към Кибела, Атис, Сабазий са приети и практикувани от гърците. Всъщност, не само земите на юг от Боспора са обитавани от наши предци в дълбока древност. Същото важи и за остров Кипър – според някои легенди родното място на богинята на любовта.

 

Знаем за това благодарение на антропологичните изследвания на Петър Боев и Робер Шарл, използвани от Юрий Откупшиков, който уточнява, че древното население на западна Мала Азия е представено от преселници дошли от териториите на Македония и Тесалия – дом на фриги и други траки, като същият тип население обитава и остров Кипър (Откупщиков, 1988, с.56).

 

Понеже в ранния стадий на запознаване с речта на дедите ни, гърците предават звука Б като Ф (Bρύγες = Φρύγες, Вάλακρος = Φαλακρός и др., по Вл.Георгиев), то и звукът Ф от името на Афродита би трябвало да е всъщност Б. Правилното название на богинята е

Αβροδιτα или Αβеρεδιτα, наподобяващо тракийското лично име Αβρο-ζέλμης.

 

Елементът *Αβеρε(τ) съответства точно на фригийския глагол αββеρετ-донася, докарва, бере, който е древна форма на стблг. глагол бьретъ-донася, бере. Колкото до частицата διτα, тя е ясен еквивалент на българската диалектна дума дица-деца (от дет-, дит-ца-деца). Правилното име на богинята на любовта е Абередита, а значението е  носеща деца, докарваща деца. Явно, освен олицетворение на красотата и любовта, това божество е олицетворявало и плодородието, по-точно многодетието.

 

С децата, а и раждането е свързано и другото име на тази богиня. Става дума за Апатурия/Άπατούρια (Ἀφροδίτη Άπατούρια), за чието значение ще разкажа в следваща си книга засягаща древната реч на предците ни. Сега ще спомена само това, че Апатурия/Άπατούρια няма нищо общо с думата за измама - ἀπάτη. Просто в далечното минало гърците не са разбирали езика на дедите ни наречени траки и са въвеждали погрешни етимологии.

 

Афродита, или по-точно Абередита не изчезва от митологията на дедите ни. С налагането на християнството, нейната функция е поета от познатите от фолклора ни самодиви. Макар и с повишена предпазливост акад. Иван Венедиков прави опит да свърже самодивите и златната ябълка с познатите от митовете Афродита, Хера и Атина: “Груйо стига до трите самодиви, превърнати в девойки и невеста, и е готов да посегне към ябълката и ракията. Дали тук няма един далечен спомен за Парис и трите богини? Хера е женената, а Афродита и Атина са девойките.” (Венедиков, 1987, с. 98).

 

Тъй както Афродита - Абередита е заменена от самодивите, така и Бендида е заменена със Света Марина, в ролята на Дионис е влязъл Трифон (Зарезан), а Тракийският Коник се е превъплатил в Св. Георги. Макар българите да практикуват възможно най-чистото християнство, проявявайки човеколюбие и благородническо поведение, все пак ехото от старите вярвания не е заглъхнало.

 

Невъзможно е това, което се е наслагвало хилядолетия наред да бъде напълно изтрито. Невъзможно е и народът, който над 7 000 години обитава земите си да бъде заличен от тях. Тук всичко ни обича – земята, горите, водите. Тук е нашето родно място, което се явява и люлката на европейската цивилизация. Оттук е тръгвала светлината, оттук е тръгвало пробуждането на народите и сега сме в навечерието на едно ново пробуждане и една нова ера на светлината. Няма да е лесно това да се постигне, но народ, който е роден в зората на времето не се бои от трудности. Така е, нали?

 

 

 

Използвана литература и пояснения:

 

Бешевлиев В., Прабългарите, история бит и култура, фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008.

Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

Откупщиков Ю., Догречейский субстрат, У истоков европейской цивилизации, Изд. Ленинградкого Университета, Ленинград, 1988.

Beekes, R. Etymological Dictionary of Greek. With the assistance of L. van Beekq ed. A.Lubotsky, Brill, Leiden, 2010.

Frisk H., Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Carl Winter Universitäts Verlag, Heidelberg, 1960.

Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herfordshire, 1996.

Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918.

Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995.

 

 

 

(1)*Негръцкият произход на божеството обяснява и определени действия на дедите на южните ни съседи по отношение на Афродита. Старият автор Павзаний пише за статуя на Афродита, чиито нозе са вързани с въжета (вериги). Авторът предлага обяснение, а именно това, че въжетата (веригите) са поставени от Тиндарей и символизират връзката, верността на съпругите спрямо мъжете им. Старият летописец е добавил и, че съществува друга версия за въжетата (веригите) на Афродита. Според определени легенди Тиндарей наказал богинята с въжета (вериги) понеже я считал виновна за позора на дъщерите му, Павзаний обаче подчертава, че не вярва на тази история (Paus. III. 15.22).

 

Оковаването на Афродита е манифестация на древен езически гръцки обред, чрез който се цели да бъдат обезсилени враговете, като бъдат представени боговете им в безпомощно състояние. В случая врагове на гърците се явяват нашите предци наричани траки. Красивата богиня е тяхно божество, както впрочем и Арес. Описвайки Лакония, Павзаний споменава за древна статуя на Ениалий (Арес), която била твърде необичайна на вид - божеството било вързано с въжета (вериги) (Paus. III. 15.7).

 

Тази гръцка практика се запазва и в по-късни времена, както научаваме от родения в Тива Олимпиодор. Той предава един интересен, а и важен за нас разказ. По времето на император Константин Велики управител на Тракия е Валерий, на него бива известено за намиране на съкровище състоящо се от три статуи направени от благородни метали. Изобразените хора представяли варвари – това се виждало от техните дрехи, дълги коси и т.н. Същественото в случая е това, че статуите на варварите били с вързани ръце, а и с лице обърнати към север – земите на варварите:

 

 “In the reign of Constantius, when Valerius was governor of Thrace, he received information of the whereabouts of a treasure. He proceeded to the spot and learnt from the inhabitants that it was regarded as sacred, and that certain statues had been consecrated there in accordance with ancient rites. Valerius reported this to the emperor, who gave him written permission to remove them. The spot was excavated, and three statues of solid silver were found, lying in barbaric guise, with arms akimbo, clothed in parti-coloured barbaric raiment, with long hair, turned towards the north, the country of the barbarians.”

http://www.tertullian.org/fathers/photius_03bibliotheca.htm#80

ВАЖНИ СВЕДЕНИЯ ЗА РЕЛИГИЯТА НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

Веселин Бешевлиев е изследователят, който е проучил доста подробно вярата на старите българи. Без съмнение, този наш учен е успял да издири много ценни свидетелства на средновековни автори, а и да използва откритията на историци и езиковеди от своето време. Още в началото на ХХ век, Бешевлиев публикува две свои важни работи: “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ” -1929-та година, и “Новъ изворъ за вѣрата на първобългартѣ” -1933-та година.

Във втората си творба, тази от 1933-та година, нашият езиковед и историк коментира статия на Бернд фон Арним, включена в списание “Български Преглед”. Cтава дума за материала “Принасяне на кучета въ жертва при царъ Симеона”. Бешевлиев не е доволен от превода, а и смята, че текстът, който фон Арним представя, е от по-ранна дата, отпреди приемането на християнството.

Като нов извор за вярата на старите българи, немският филолог използва 66-то писмо на патриарх Николай до неизвестно високопоставено лице. В случая, интересното е това, че римският (византийският) духовник споменава за жертване на кучета при българите. Изразявайки своята критика, Бешевлиев не се впуска в подробности засягащи корените на обреда, задоволявя се да предложи цялото писмо, с по-добър (по свое мнение) превод.

В другата си статия “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Бешевлиев упоменава и свидетелството на Теофилакт Охридски, който нарича българите “народ непознаващ Христа и служещ на скитското безумие, кланяйки се на слънцето, луната и други звезди, а даже принасяйки жертва на кучета”. Думите на стария летописец, явно счетени за важни от нашите учени, по-късно са включени в “Гръцки Извори за Българската История” -ГИБИ, IX, част 2, с.62.

Понеже двама различни автори споменават за един и същ ритуал при дедите ни, нашият учен стига до заключение, че кучето ще да е играло важна роля в духовния живот на старите българи. Жалко е само, че не е извършен по-подробен анализ и не е установено дали се касае за практика наложена на Балканите след VII век, или за местен култ, който е познат още във времето на Античността и може да се говори за приемственост.

В случай, че се бе направил сравнение с тракийската религия, Бешевлиев  неизбежно би установил това, че за култа на почитаната на остров Самотраки и други места богиня Зеринтия е характерно жертването на кучета.

Зеринтия, почитана от гъците под името Хеката, изобр. -RichardCosway - http://www.britishmuseum.org https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/2e/AN00969955_001_l.jpg

Самото име Зеринтия/Zηρινθία е обяснимо на български език. Лингвистите Иван Дуриданов и Владимир Георгиев тълкуват названието на тракийското божество със стблг. звѣръ, а за умалителната частица -инт (в Зеринтия, волинт и т.н.) дори е уточнено, че отговаря точно на старобългарската умалителна наставка -ѧте, която се среща в думи като телѧте-теленце и др.

Справедливостта налага да бъде споменато, че тълкуванията на Дуриданов и Георгиев са от доста по-късна дата, но от друга страна, способен езиковед като Бешевлиев може сам да направи анализ, а и eдва ли не е бил запознат с книгата на Вилхелм Томашек “Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung“. Тя излиза в три тома, през 1893-та и 1894-та година, като е спомената богинята Зеринтия, а и това, че нейния култ изисква да се принасят в жертва кучета.

Бих приел, че въпреки ерудицията си, Веселин Бешевлиев не е направил връзка между култа на Зеринтия и особения обред на старите българи по невнимание, ако не бяха и други пропуски. В друга своя работа от 1929-та година, “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, този автор дава богата информация за необичайните обреди на предците ни, но отново пропуска да провери дали въпросните обреди са внесени на Балканите след VII век, или пък са характерни за местното население, което гърци и римляни наричат траки.

Цитирайки Теофан Изповедник, Йоан Зонара и Георги Акрополит, Бешевлиев споменава за това как княз Крум отсякъл главата на император Никифор, а после я обковал със сребро и гордеейки се, давал на славянските вождове да пият от нея. Същата нерадостна съдба постига и Балдуин Фландърски. След като е победен от българският владетел Калоян, фламандският благородник е обезглавен, а от черепа му е направена чаша.

Бешевлиев споменава, че такъв обичай имали също първобитните племена на Африка и Австралия, като дори смята, че по времето на цар Калоян, обичаят у нас ще да е бил забравен и е повторен навярно под влияние на куманите (конен народ, съюзници на дедите ни във войните им с кръстоносците).

И дума не е отворено за това, че този специфичен ритуал е добре познат на старите народи на Европа  - келти, скити и траки. Едва ли българският учен не е бил запознат със свидетелството на Луций Аней Флор, според когото траките пият от чаши направени от човешки черепи: “bibere in ossibus capitum…“ – “they drank out of human skuls…” – Flor. Lib.I, Bell.Thrac. XXXVIIII

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

Пропуск има и при анализа на сведения представени от летописеца Лиутпранд. Те засягат Баян и Петър – синове на цар Симеон. За Баян Лиутпранд твърди, че до такава степен е изучил магията, че от човек може да се превърне на вълк, или пък на някакъв друг звяр. Отново вместо да направи връзка с обичаите на траките, Бешевлиев отправя поглед към народите на Австралия и Северна Америка, като добавя, че обличането в животински кожи е една от най-важните части на животинския култ и се среща почти у всички народи тачещи животни.

Нас обаче не ни интересуват всички народи, а единствено и само тези, с които са били отъждествявани старите българи. В продължение на 1100 години, различни автори наричат българите мизи, а мизите са най-големия тракийски народ. Носенето на вълча кожа е типично за траките, най-вече за трако-трояните. Всеки чел “Илиада” знае за Долон и това, че този омиров герoй носи вълча кожа: “Долон повярва. Тутакси той си обрамчи извития лък на плещите, а върху него наметна си кожа на сив вълк одрана.” – Илиада, X.332-332

https://chitanka.info/text/2033/10

Долон наметнал вълча кожа, лекитос от Лувъра, снимка Marie-Lan Nguyen

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/bd/Lekythos_Dolon_Louvre_CA1802_n2.jpg

Напълно излишно е било Бешевлиев да търси връзка със средноазиатските шамани, с обичаите на индианците и австралийските аборигени. Тук на Балканите култът към вълка е необикновено силен. Неслучайно северните траки – даките носят това име, то е изведено от древна дума за вълк – даос. Почти всички наши езиковеди тълкуват даос с българския глагол давя-душа.

Друга тракийска дума за вълк е улкос, почти не различима от блг.диал. уълк-вълк, забележително близка е и до имената Вълкас, Вълкуш. Тук е мястото да се спомене и това, че у нас имена като Вълко, Вълкан, Вълк, Въло, Вълкомир, Вълкослав, Вълкун, Вълчо, Вълчин и др. са били доста популярни. Тези имена не са нито тюркски, нито ирански, а местни и то доста древни съдейки по думата улкос-вълк.

В работа си “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Бешевлиев е представил още много подробности относно вярванията и религиозните практики на старите българи. Споменал е, че (след битката при Верзиникия), недалеч от Златната врата (на град Константинопол), следвайки обичая си, Крум пренесъл в жертва много хора и добитък.

Отново, нашият учен бърза да спомене, че човешкото жертвоприношение се среща при много други народи и отново забравя, че нас ни интересуват само тези етноси, които са отъждествявани със старите българи.

В случая би било редно да се направи връзка с Ахил Пелеев и неговите мимидони. За тях Йоан Малала твърди, че в ново време са наречени българи. От друга страна, благодарение на сведенията от Илиада научаваме за това, че при погребението на Патрокъл, неговият роднина Ахил жертва много хора и животни:

“В чест на Патрокъл заклали множество овце и волове и с лойта им покрили цялото му тяло; около одъра с тялото наредили и съдове с мед и с масло. Убили четири коня и две кучета. Върху кладата поставили и труповете на дванадесетте троянски младежи, които Ахил собственоръчно убил.”

https://chitanka.info/text/2428/96

Приликата между обреда извъшен от княз Крум и обреда извършен от Ахил Пелеев е повече от ясна и не е случайна, защото, както вече бе споменато, Йоан Малала счита българите от своето време за потомци на водените от Ахил бойци.

Погребалните ритуали несъмнено отразяват характера на изповядваната религия. Бешевлиев често свързва хуните със старите българи и поради това споменава свидетелството на Йордан, че хуните отрязвали част от косата си и разкървавили лицето си когато Атила Умрял. Нашият учен твърди, че този обичай се среща при тюрските народи, но забравя да добави, че около хилядолетие по-рано Херодот е описал абсолютно същото при европейските скити: “…Scythians, that is they cut off a part of their ear and shave their hair round about and cut themselves all over the arms and tear their forehead and nose and pass arrows through their left hand.“ - Her.IV.71.

http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh4070.htm

Тук е мястото да се спомене, че Стефан Византийски нарича скитите тракийски народ, че има тракийско име Скитоток, а и, че според Ганчо Ценов, етнонима скити може да се обясни със стблг. скытати сѧ-скитам.

Бешевлиев забравя и друго, след като хуните (които Приск нарича скити) погребват Атила, те организират конни надбягвания, а и угощение, което на собствения си език наричат стравa: “The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games…When they had mourned him with such lamentations, a strava, as they call it…” – Jord.256-258.

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html

За конни надбягвания при погребение на одриси съобщава доста по-рано Ксенофон:

“As for the latter, when they had accomplished this speedy victory, had slain the Odrysian Thracians who guarded the tents, and recovered all the booty, they departed; so that the Greeks, on coming to the rescue when they learned of the affair, found nothing in the camp except dead bodies stripped bare. But when the Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race.”- Xen. Hell. 3.2.5

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0206%3Abook%3D3%3Achapter%3D2%3Asection%3D5

Що се касае до хунската дума страва-погребално угощение, тя има прекрасно обяснение на български език, а също на украински и др. Значението е храна, като древния вариант на думата е бил съ трава → с храна, угощение. Коренът трав – храна се среща в тракийския хидроним Травос/Τραῦός. Toй е споменат от Херодот преди около две хилядолетия и половина – Her.VII.109.

В“Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, е споменат факт, който е известен, но не му е обърнато достатъчно внимание. Става дума за това как са погребвани благородниците. Бешевлиев цитира следният отговор на папа Николай: ”И наистина мъртвецътъ затова трѣбва да бѫде занесен въ собствената му земя, ако пожелаятъ близките му, за да си спомнят за него, като виждат надгробната му могила...“.

Този текст, а и текста от надписа на княз Омуртаг, кара нашият учен да признае, че “Надъ гроба на умрѣлия прабългаритѣ са издигали, както се вижда от приведения надписъ, могила, която е била по-величествена, колкото е било по-важно погребаното лице.”

За това, че траките издигат могили над гроба на своите благородници, не се казва нищо, все една страната ни не е осеяна с десетки хиляди могили и все едно никой не е наричал българите траки, пеони, мизи. Бешевлиев цитира само Йордан, който споменава за това, че в чест на Атила е издигната могила.-Jord.258, но забравя да уточни няколко важни неща:

-хуните са наречени многократно скити от Приск, а Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ;

-хуните почитат свещения меч на Арес, който е несъмнено тракийски бог, за скитите пък е казано, че почитат Арес под формата на меч и само на него издигат олтари;

-скитските куполни гробници от Приазовието са трудно различими от тракийските;

-хунските лични имена Адамас, Атила, Балас, Берик, Гордас, Улдин, съотвестват точно на тракийските Адамис, Атий, Балис, Бергай, Гордий, Улден.

Слава Богу, в някои случаи, Веселин Бешевлиев споменава за паралелите мажду старобългарските ритуали и тези на древните балкански народи. Засягайки други действия на княз Крум извършени край Златната врата (на град Константинопол), нашият учен споменава за това, как българският владетел подложил себе си и войската си на очищение, напръсквайки с морска вода. Добавена е и важната подробност, че точно такъв обичай на очищение на войската има и при старите македонци.

Към събитията станали пред стените на Константинопол, трябва да се отнесе и желанието на княз Крум да забие копието си във Златната врата. Значението на това действие е обяснено доста по-късно от Бешевлиев в неговата книга “Първобългарите, История Бит и Култура”.  Там, опирайки се на мнението на западни учени, нашият учен представя постъпката на Крум като акт целящ да покаже право на собственост, т.е. чрез забиването на копие в “Златната врата”, Константинопол е обявен за превзет. И в този случаи са дадени примери от класическата древност, като най-интересен е примера с Александър Велики, който като наближил троянския бряг, “хвърлил от кораба копие, което се забило в земята. Тогава той скочил от кораба и заявил, че приема от боговете завладяната с копие Азия”.

Ценно сведение от книгата на Бешевлиев е това, че старите българи имали идоли, на които се кланяли. Самият учен обаче е принуден да признае, че по време на археологически проучвания не са открити първобългарски идоли (т.е. такива каквито се почитат от тюрските народи, бел.моя), ако не се смята намерена в околностите на Шумен плочка от пясъчник. Изображението е на гол мъж, който дъри в ръцете си продълговат предмет (навярно меч според Бешевлиев), а от двете страни на мъжа са изобразени по една змия и друго четириного животно.

 http://atil.blog.bg/photos/118356/original/images%20(4).jpg

http://atil.blog.bg/history/2011/04/27/spisyk-na-kara-bulgarskite-care-potomci-na-bat-boian-otkysi-.736857

Странно как начетеният български историк и езиковед изобщо не е забелязал, че изображението от шуменската плочка има прототип в древна Тракия, по-точно изображенията на Асклепий, Сабазий. Те представят полугол мъж с жезъл и змии, въпреки огромната разлика във възрастта на артефактите, приликата изобщо не може да се отрече.

Изображение на Сабазий със змии, Белинташ, снимка Kmrakmra 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/6e/Sabazij2.jpg/800px-Sabazij2.jpg

Интересното в случая е това, че Бешевлиев представя сведение от грузинското житие на Св.Георги Агиоритис, в което се споменава, че българите край Солун почитали една антична женска статуя. Защо ли изследователят на миналото ни не се е запитал как ревниво пазещите вярата си стари българи, ще почитат “чуждо” божество? Нали уж дедите ни са почитали Тангра,  каква е причината се кланят на божествата на траките?

Иваничка Георгиева, а и други наши учени са установили, че култът към богинята Бендида (Венда, Менда) е оцелял в особената почит към Св. Марина. В българската именна система пък са оцелени имената Венда и Менда – реално изконните названия на древното божество. Иван Венедиков прави връзка между нашите самодиви и богинята Афродита (почитана като Зеринтия у нас бел.моя). Борис Илиев представя сведения за запазване на култа към Семела (Земела, майката на Дионис) до ново време.

Дали българите край Солун са се кланяли на статуя на Бендида, Зеринтия, или Земела, няма как да разберем, но е важно това, че ние пазим спомена за древните тракийски божества както във фолклора си, така и в календара си обличайки езическите богини в християнска дреха.

Важно е и друго, докато имена като Тангра, Тенгри, Танри, напълно отсъстват от българската именна система, то названията на над двадесет тракийски божества са се запазили при нас. Става дума за Яздул, Балей, Балиш, Богой, Витьо, Водю, Държил и др. вдъхновени от древните Аздул, Балей, Балис, Багайос, Витюс, Ведю, Дарзала и т.н.

На тези важни неща Бешевлиев не е обърнал внимание. Не е забелязал и това, че името на Аспарух е сродно на едно от названията на Тракийския Конник – Ут-Аспиос. Друг вариант на името на Тракийския Конник е Вед-Еспис, а точно този той отговаря и на варианта Есперих. Каква забележителна “случайност”!

Как обикновеният човек, а и студентите ни по история да получат вярна представа за религията на старите българи, след като огромно количество важна информация е премълчана? Кой би повярвал, че Аспарух е довел азиатци, ако бе уповестено, че корените на старобългарската религия трябва да се търсят на Балканите, че правенето на чаши от черепа на враг е местен обичай, че жертването на кучета е местен обичай, че вдигането на могила над гроба на старобългарски благородник е местен обичай.

Щеше ли някой да вярва, че дедите ни са се домъкнали от Алтай, или Памир, ако бе обяснено, че обредите, които княз Крум извършва край Златната порта са типични за древните балкански народи, като описание на тези обреди има в “Илиада”?

Дали и най-наивните биха се подлъгали да вярват, че дедите ни са вярвали в Тангра и, че са били монотеисти, ако учените бяха уточнили, че от IV до XV век нито един римски (византийски) летописец не отваря и дума за култ към Тангра при старите българи? Кой да обърне внимание на думите на патриарх Фотий, че българите са се отказали от бащините си богове? Забележете – богове, няма и загадка за монотеизъм, няма и бегло споменаване на Тангра, или пък някой ирански бог.

Направо тръпки ме побиват като се замисля, че хора, които ние считаме за способни учени са премълчали важни факти, а същевременно са ни внушавали фантазии, карали са ни да вярваме в измислици и то вредни измислици. Многобройните лъжи отровиха съзнанието на много сънародници, а по-лошото е това, че процеса на укриване на истината продължава и днес.

Няма извинения за внушаваните дълго време заблуди, няма дори бегъл опит да бъде рехабилитиран Ганчо Ценов. Създават се даже пречки на хората, които по културен начин искат да поднесат на широката публика важна за историята ни информация.

Тези, които служеха и все още служат на догмите, няма да се предадат никога, защото това означава и да признаят вина. Ще бъдат създавани пречки на прогресивните изследователи. Тези, които изнасят неудобната информация ще бъдат чернени и клеветени. Нищо ново под слънцето. Явно битката за истинската ни история ще бъде дълга и трудна, но си заслужава. Дължим го не само на нашите деди, чието име трябва да бъде измито от лъжите, дължим го и на децата си защото те трябва да получат светъл пример, който да следват.

Тези, които идват след нас трябва да са бунтари като Спартак, да не се примиряват с робски хомот и да знаят, че дори и най-големия противник може да бъде победен със съвместни усилия. Тези, които идват след нас трябва да наследят мъдростта на Орфей и Залмоксис – да пазят душата си чистта. Тези, които идват след нас трябва да се поучат от урока на цар Ситалк, който въпреки, че има огромна войска прави всичко възможно да разреши конфликта с роднините си по мирен начин. Истински живот живееш само тогава когато следваш пътя на предците си.

Използвана литература:

1.В.Бешевлиев, “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Известия на Народния Етнографски Музей, 8-9, 1929 ;

2.В.Бешевлиев, “Новъ изворъ за вѣрата на първобългартѣ”, Известия на археологическото дружество, 13, 1933;

3.В.Бешевлиев, Първобългарите. История бит и култура, “Фондация Българско Историческо Наследство”, Пловдив, 2008;

4.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

5.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

6.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, Т.9, Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история, част 2, Подготвени от Илия Г. Илиев, Институт за История, БАН, София, 1994;

7.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998

8.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя,

Издателство към Частен колеж „Тракия”, II.  прераб. изд., Стара Загора 1995;

9.И.Георгиева, Българска Митология, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993;

10.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;

Извори от интернет:

Н.Кун, Старогръцки легенди и митове (посл.вид. 29-07-2018)    https://chitanka.info/text/2428/96

Омир, Илиада, прев.А.Милев, Б.Димитрова (посл.вид. 29-07-2018)   

https://chitanka.info/text/2033/10

Lucius Anneus Florus, Loeb Classical Library (посл.вид. 29-07-2018)  http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

Jordanes, transl.Ch.C.Mierow (посл.вид. 29-07-2018)   https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html

Herodotus, transl. G.C.Macaulay (посл.вид. 29-07-2018)     

http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh4070.htm

Xenophon, transl. C.L.Bronson, (посл.вид. 29-07-2018)     

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0206%3Abook%3D3%3Achapter%3D2%3Asection%3D5

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИТЕ МАКЕДОНЦИ

Историята на Стара Македония е добре документирана. От първото споменаване на името Македон от Хезиод – VIII в. пр. Христа, до разоряването на държавата от римляните през II век пр. Христа са запазени доста сведения. Невиждано бързия възход от времето на Филип II и неговия син Александър е последван от страшното падение няколко столетия по-късно - през 168 г.пр. Хр. Тогава пълководецът Емилий Павел продава жителите на седемдесет и два града в робство (Plin.IV.39).

В този период селското население се състои предимно от траки. Знаем за това от летописите на Тит Ливий, който разказва, че Филип V докарва в Македония огромен брой траки, понеже поради войните броят на поданиците му е сериозно намалял (Liv. XXXIX. 24).  За установяването на траки в Македония споменава и Полибий (Polyb.XXII.10).

Малко по късно македонския владетел докарва още повече траки в страната си защото разчита на тяхната подкрепа в борбата му срещу Рим (Liv.XL.3). Решението на Филип V да напълни страната си с траки, а не гърци подсказва, че траките са най-близките македонски роднини. Смесването на роднини е лесно и протича без проблеми поради приликите в език и култура.

Към културата спада и религията, а за изконната, древната старомакедонска религия Веселин Бешевлиев споменава, че тя има негръцки характер.  Това несъмнено е така защото в Стара Македония култът към Дионис е особено силен. Същото може да се каже и за почитта към Тракийския Конник, Орфей, Бендида. 

Паметник на тракийския конник от територията на Стара Македония https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/3b/Heros-from-Phillippi1.jpg/220px-Heros-from-Phillippi1.jpg

Диодор Сицилийски разказва как Александър Велики организира в град Диум празненства в чест на Зевс и музите. Веселията продължават девет дни, като всеки ден бива наречен на една от музите (Diod. XVII.16.3). Те разбира се са тракийски божества, все пак една от музите е майка на траките Орфей и Лин, а за Павзаний няма съмнение, че Орфей е тракиец (Paus. IX.30.4).

Разбира се има и други тракийски божества, които народа на Александър Велики е почитал. Става дума за Ведю – богът на течащата вода, чето име се обяснява с тракийската дума ведю-вода. Съществували са и култове към Великите богове – Кабирите, Кибела, Тотоес – бог на съня.

Веселин Бешевлиев намира връзка между името на македонското божество Зейрен и названието на тракийския град Зейрене. Всъщност по-ясен паралел се явава тракийската богиня Зеринтия, чието име се тълкува със стблг. звѣръ, звѣрѧте-звяр, т.е. касае се за господарката на зверовете.

Във връзка с нейния култ трябва да се спомене нещо доста интересно за нашата история. На остров Самотраке на тази богиня са принасяни в жертва кучета (Gimbutas c.197). Тит Ливий описва жертвоприношение на куче при старите македонци по време на очистителните ритуали на армията – Liv.XL.6.1. А за същия обред при старите българи говори Константин Иречек, уповавайки се на исторически извори (Иречек, с.148).

Бешевлиев споменава и за македонското божество Дарон. Неговото име е сродно на това на тракийския Дарзала, а интересното е, че точно Бешевлиев, но в друга своя работа търси етимологията на Дарзала със стблг. дрьжати и превежда теонима като самодържец (властелин).

Същия автор посочва, че старомакедонските силени се наричали Савади или Сауди -имена, които стоят в тясна връзка с тракийския бог Сабазий. Теонимът Сабазий има вариант Сабадий, а Владимир Георгиев търси обяснение на името със стблг. свободъ-свободен. В това има логика понеже Дионис- Сабадий е познат на римляните като Liber, а на гърците като Ελευθέρος-свободен.

Паралелите могат да се продължат с името на нимфите Туриди, известно е, че в Тракия е на почит Реско Турме. Названията могат да се обяснят с блг. диал. турвам се, утурвам се – бягам, забързвам се, т.е. името на почитаните от траки и македонци божества притежава значение бързите, пъргавите.

Интересно е и старомакедонското название на Арес, то е Даулос. Веселин Бешевлиев смята, че то е сродно с нашия глагол давя (удушавам). Действително връката със стблг. давлѭ-давя, удушавам е повече от ясна.

Трябва да се кажат няколко думи и за значението на почитаните от старите македонци Кабири, Кибела, Бендида, а и Дионис. Димитър Дечев прави опит за тълкуване на името Кабири със стблг. кобъ-съдба, предопределение, участ. Нашите езиковеди смятат, че древната форма на кобъ е била кабъ, като значението е съдба, орис (БЕР, T II, с.500).

В далечното минало името на Кибела е звучало като Кюбела, или Кубела. Названието е сродно на тракийския топоним Кюпсела, Купсела, което бива превеждано от Иван Дуриданов с лит. kupselis-купче, хълмче. Навярно Кибела, Кубела е означавало високата, или планинската.

Отново Иван Дуриданов тълкува сполучливо името на Бендида като съединителка, но пропуска важни подробности. Лингвистът посочва, че основата на името е ие. корен *bhend- връзвам, свързвам, добавя санскр. bhandana-връзка, въже, но не казва и дума, че съществува особен вариант на името Бендида и по-точно Вензис. Този вариант показва, че най-добрия кандидат за превода на теонима е стблг. вѧзати, вѧзаѭ – свързвам.

За Дионис се знае, че най-стария вариант на името му е Дивонусо. То може да се обясни добре със стблг. дивьнъ-чуден, удивляващ, дивен. Плутарх съобщава, че македонските жени следвали неотлонно орфическите и дионисиеви обреди, които били практикувани от тракийските жени край Хемус (Стара Планина) и едонките, а Олимпия – майката на Александър Велики била една от най-ревностните  поддръжница на култа към Дионис. Плутарх разказва и това, че названието на празненствата и обредите е  θρησκεύειν, което пък идва от Θρῇσσαι– тракийски жени.

  

Важно място в религията е отделено и за Артемида. Въпреки общоприетите вярвания, Артемида не е гръцка богиня. Според Бедрих Хрозни, тя е позната на хетите като Артамуш, а Херодот свидетелства за нейния ранен култ при траките пеони, които увивали своите дарове към богинята в пшеничена слама. Тази практика има продължение в България сред селското население до началото на ХХ век.

За Пан повечето хора смятат, че е гръцки бог, но името му няма обясенние на гръцки защото е дадено от по-старото население на Балканите – траките и пеласгите. Пан е бог пастир, името му може да се обясни с вед.санскр. pati-пазя, пася, опазвам, лат.pa-sco-пася, лит. pe-mu-пазя. Сродни на името на почитания от македонците Пан са тракийските племенни названия панеи и пеони.

Подобно на Пан, Афродита, Атина и Аполон също принадлежат на предгръцкото население. Хетите наричат Аполон с името Апулунаш, а в микенските документи той е известен като Паяво. Името на бога известен като певец, музикант и лечител може да се обясни със стблг. пѣвати-пея. Не трябва да забравяме, че баенето е вид лечение, а е и припяване. Точно така според Платон тракийските лекари лекували душата на човека.

В Стара Македония, както и в Тракия са били почитани и определени реки. Като речни богове са известни Аксиос и Олган. За Аксиос знаем, че е име на тракийска река, а пък названието Олган е сродно на тракийския ороним Олгасос. За тълкуването на Олган Владимир Георгиев предлага българската дума влага. Тя от своя страна има диалектни варианти и производни като улага, олага, улажен.

За изконно свой бог старите македонци са считали Херакъл, когото дори са наричали праотец. Както е и в случая с Артемида, Пан и др., противно на установените вярвания Херакъл също не е гръцко божество. Неговото име е сродно на това на Хера, което пък от своя страна бива сравнено от Леонид Гиндин с това на Хероса – върховния бог на траките. Индикации за негръцкия произход на Херакъл получаваме и от Херодот, който твърди, че Херакъл е праотец на скитите –Her.IV.9-10.  Самите скити Стефан Византийски нарича съвсем уверено тракийски народ.

Характера на религията на старите македонци прозира и от имената на техни изконни празници и ритуали. Един от тях е празника на очищението Ξανθικός. Тук е мястото да се спомене, че има тракийско племенно име Ξανθοι. Значението на македонския празник, а и на тракийския етноним може да се разгадае с авест. spenta-свещен и стблг. свѧнтъ-свещен, свят.

Месецът с име Δαίσιος е бил от особено значение за старите македонци. Плутарх свидетелства, че по време на Δαίσιος не се водели бойни действия. Какви обреди са се извършвали не знаем, но поне името на месеца Δαίσιος може да се изтълкува със санскр. dahate–горя, разгарям и стблг. раздещи-разгарям, разжегвам. Понеже се касае за май-юни, то горя, разгарям е напълно логично.

Важни данни можем да извлечем и от името на намиращия се в Македония град Дин друме. Названието е тракийско, разказвайки за самотракийската религия, Владимир Георгиев съобщава, че Дин, Ден е самотракийското название за Зевс. Георгиев предлата тълкуване на Дин, Ден със стблг. дьнъ-ден (т.е. светлина).

Както си личи от фактите, Веселин Бешевлиев изобщо не е преувеличил със своето изказване, че “както тълкуването на божеските имена, така и Дионисовият култ показват, че вярата на македонците е стояла много по-близо до тракийската, отколкото до гръцката”.

Разбира се след времето на Александър Велики в Македония проникват и чужди влияния. Съседите на траките започват да почитат египетските богове Амон, Серапис и Изида. Промъкват се и култовете към Селена, Персефона, Енодия, Евклея. Това обаче вече е във времето когато Стара Македония е под чужда власт, броя на гръцките колонисти е значителен, а благородническата прослойка е елиминирана отдавна.

Селското население е било предимно от тракийски произход и със сигурност е продължавало да пази своята стара вяра и традиции, както е правело и роднинското селско население на Тракия.

Това, че селското население на Стара Македония е неотделимо от това на Тракия разбираме от топонимите от Късната Античност. 

По-голямата част от тях са споменати от Прокопий Цезарийски в работата му Aedificus. Babas, Bazinus, Bogas, Gourasson могат да се обяснят лесно с българските думи баба, бъзина, бог, гура-гора диал. Дори доста по-древните Ilyon,  Stobi, Balla, Begorites могат да се изтълкуват със стблг. илъ-кал, глина, стоборие-ограда, стобор, бѣлъ-бял, въ горице- в гората мест.пад.

Когато свободните траки познати в средновековните извори като българи прогонват римляните от Тракия и Македония, селското население посреща свои братя. Това е причината да няма бунтове против така наречените “нашественици” от север. Това е причината Равенския Космограф да каже, че “Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant” - в Тракия, Македония и Долна Мизия  живеят само българи.  

През 30-те години на ХХ век бе проведено широкомащабно антропологично проучване, при което бе установено, че хората от Македония и България принадлежат на една общност. Неотдавна генетиците потвърдиха, че българи и македонци са носители на едни и същи гени.

Друго генетично проучване пък показа, че хаплогрупите типични за народа ни са уникални и не принадлежат на нашественици, дори напротив – значителна част от нас са потомци на хора обитавали Балканите още през Каменната Ера.

На всеки разумен човек е ясно, че историята ни трябва не просто да се коригира, а да се пренапише. Прекалено дълго сме живели замаяни от химери и заблуди, които от своя страна спомогнаха за отчуждаването на брат от брата и дори създадоха вражди. 

Днес времената са такива, че не можем да си позволим да се делим. Различните групи на един народ може да носят различни имена, но са обединени от една кръв, една култура и едно наследство. Или ще сме заедно като един стоманен юмрук, или ще ни пречупят и заличат от лицето на земята.

Грехота е да позволяваме силата ни да се използва срещу нас. Грехота е да позволяваме братската любов да бъде заместена с неприязън. Потомци сме на велики хора, които когато обединяваха усилията си извършваха подвизи, на които и боговете завиждаха.

Благодаря на Андрей Киряков за интересната информация!

Използвана литература:

1. В.Бешевлиев, Към въпроса за народността на старите македонци. – Годишник на Софийския университет, историко-филологически факултет, 28, София, 1932;

2. Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

3. И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

4. Л.Гиндин, Древнейшая Ономастика Восточных Балкан, фрако-хетто-лувийские и фрако-малоазийские изоглосы, БАН, София, 1981;

5.К.Иречек   История на българите с поправки и добавки от самия автор, ред. проф. Петър Хр. Петров, Наука и изкуство, София, 1978;

6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

7.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

8.B.Hrozny, Ancient History of Western Asia, India and Crete, trans. J. Prohazka, Artia, Pragues, 1952; 

9.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

10.Pausanias’ Description of Greece, transl. A.R. Shilleto A.M. vol I, George Bell and Sons, London, 1900;

11.Livy, History of Rome from its Foundation, transl. H.Bettenson, Penguin Books, Harmondsworth, 1976;

12.Diodorus Siculus

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Diodorus_Siculus/17A*.html

13.I.Worthington, Ancient Macedonia

http://www.academia.edu/7281483/IAN_WORTHINGHTON-Ancient_Macedonia

14.Plutarch, The Parallel Lives

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Alexander*/3.html

15.Македонски учени: С българите имаме еднакво ДНК

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1198084

16.Г.Ценов, Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните 

http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm