СТАРОБЪЛГАРСКАTA КУХНЯ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Благодарение на общуването с различни други народи, ние сме обогатили езика си с чуждици. Доста от тeзи, които засягат бита, са проникнали преди доста време в речта ни и днес биват считани за изконно наши. За немалко хора ще звучи странно, ако им бъде казано, че думите: супа, чорба, манджа, яхния, гювеч, мусака, сарми, кюфте, кебапче и др. не са от български произход. Това важи също за чеверме, гюзлеме, качамак, айрян, а дори и за салата, оцет, кухня.

На нашата реч принадлежат: баница, млин, пърленка, пърлина, гушки, витки, зелник, пресол, ошав, попара, каша, месеник, мътеница, млин, мекици, зелник, лопушник, копривник, просеник, наденица, кървавица, етърник, масленка, меденка, готвеница и т.н. Списъкът е значително по-дълъг, все пак българката е изобретателна, трудолюбива, а и от най-дълбока древност дедите ни са имали достъп до различни продукти, които са комбинирани за да създадат вкусни ястия.

Някои названия на гозби са излезли от употреба било защото изконното име се е превърнало в архаизъм и звучи странно, било защото е прието чуждо име. Думата супа е проникнала в речника ни едва през XIX век. До този момент дедите ни са казвали са същото ястие юха, укроп. Думата юха е доста древна, в санскрит се среща като yusa, старите пруси я познават като iuse, а литовците казват на рибената супа juše.

Преди идването на турците през XIV век, дедите ни не са познавали думата суджук. Изконните български наименования за подобен продукт са наденица, черво, етърник. За луканка и кърначе се смята, че също не са наши думи и по-скоро трябва да се търси латински произход – от *lucanica и *carnaceus. Не всички са съгласни с това виждане на езиковедите. Все пак в нашите диалекти срещаме кърнак-охранена свиня, а и някои краеведи са склонни да свържат луканка не с името на римското селище Лукания, а със стблг. локанia-стомах, търбух, или пък с лука, който е използван за направата на продукта.

По-горе споменах, че думата кухня не е от български произход. Коренът е латински –coquo-готвя, пека, но се смята, че не може да се говори за cтара, директна заемка от римляните по време на Античността, а по-скоро названието е проникнало през XIX век у нас чрез руско, полско, немско и т.н. посредничество. Това твърдение е смислено понеже в речника ни думата кухня не присъства до времето на Вазов, Ботев и др. Нашите стари названия са готварница, сокальница, като второто е по-старо, или поне е споменато по-рано.

Макар данните за бита на дедите ни по време на Средновековието да не са изобилни, въз основа на беглите сведения, а и знаейки колко упорита и здрава е нашата традиция, все пак можем да добием представа с какво са се хранели старите българи. 

Несъмнено хлябът е бил основният продукт на трапезата. За неговата направа са ползвани жито, пшеница, лимец, ръж, просо, ечемик. Това се подсказва от названията просеник-направен от просо, ѩчьнъ хлѣбъ-ечемичен хляб и т.н.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjY_vrTNB7U6BkfrcpirzPZhm1n-qmIF4HyOkFMMv7PCH_QPjoE9jtoRwBmZJZ7CQn3D21J3KQnTnOz-S-OhTI-KKAAITT09UXaIJHfSMvjVDH54w9qQ9NjAIr3WVkLmHPwN7Cqvl5CGENs/s1600/Snap_2016.11.30_14h08m12s_008_.png

http://cookingtwentyfourseven.blogspot.nl/2016/11/blog-post_30.html

Във връзка с просото държа да поясня, че то се отглежда по нашите земи от незапомнени времена и не е донасяно от земите край Иран, Индия, или Кавказ. По време на Античността, в някои области у нас просото е заместило житото и поради тази причина възниква племенното название мелинофаги-просоядци, изхранващи се с просо. За тях споменава живелия през V-IV в.пр. Христа гръцки автор Ксенофонт,  локализиращ ги в Южна Тракия.

Други популярни тестени изделия са баницата и тутманика, чието българско име е месеница (както уместно уточнява етнологът Николай Колев). Като пълнеж са използвани сирене, извара, лапад, коприва, спанак, зеле, гъби. За подобряване на вкуса на тестото са слагани масло, свинска мас, яйца. 

Макар на няма точни сведения за направа на тутманик през Средновековието, българките от този период са разполагали както с уменията да направят това изделие, така също и с нужните продукти. Поради това спокойно можем да приемем, че вкусното тестено изделие е присъствало на трапезата на дедите ни и преди 1000 години.

За кашата може да се каже, че е била основна храна за селското население, като за направата са ползвани различни видове брашно. За овкусяване се е ползвало масло, свинска мас, пържена сланина, добавяни са също гъби, както пресни, така и сушени. У нас се срещат доста разновидности диворастящи гъби, чиито хранителни качества са били високо ценени както от простолюдието, така и от благородническата прослойка.

Някои наши учени смятат, че рибата не е заемала важно място в диетата на българите в миналото. Има обаче и хора, които не споделят това виждане. Според Йордан Андреев “Важен източник за прехрана бил риболовът - не случайно в царските грамоти постоянно се говори за „рибни ловища", които строго се охранявали. Особено прочути били „големите и тлъсти дунавски риби", които според признанията на византийските автори рядко стигали до Цариград, но за сметка на това се ценяли изключително високо.”

Растителната храна е заемала важно място. Зелето, ряпата, граха,  лещата, баклата, лука, праза, чесъна, морковите, пащърнака, лапада, киселеца, кестените, джулюма и т.н. са били доста популярни. Младата коприва е ползвана в супи, каши, баници, подобна е и употребаната на тученицата.

                           https://bg.wikipedia.org/wiki/Киселец#/media/File:Rumex_acetosa_cultivar_01.jpg

Картофите, доматите, патладжаните, определени видове чушки и т.н. не са познати у нас по време на Средновековието. Те се появяват в България доста късно, едва през XVII-XVIII век. Макар да са пренесени от Централна и Южна Америка, българският селянин ги култивира успешно и дори създава нови сортове, които по плодородие и вкус са ненадминати.

Млечните ястия използвани от дедите ни едва ли са се различавали много от тези от ново време. Основното разбира се е киселото мляко, то се консумира по нашите земи от незапомнени времена, същото важи за сиренето и изварата. По време на Средновековието, сиренето е било с доста високо качество. Йордан Андреев предава интересни сведения за това как чужденците оценят нашето сирене: “През XII в. в Тракия ще е имало прочути майстори на сирене, щом като гръцкият митрополит на Пловдив отбелязва „различните видове сирена като най-скъп подарък, които един императорски служител може да изпрати в столицата".

                                 https://oreshak.bg/image/data/sirene.jpg.jpg

Не успях да намеря сведения кога е започнало производството на кашкавал в България и дали е местно откритие, или пък е въведено от други хора. Името се свързва с латинската дума caseus-сирене, но пък тя е с неясна етимология. На първо място лингвистът Алоиз Валде свързва лат. caseus със стблг. квасъ, кыселъ, кыснѫти, като разбира се добавя санскр. kvathati-варя, готвя и др. Дали caseus е древнобалканска заемка в латинския, която дедите ни по-късно са презаели, ще разберем след време, след извършване на по-подробни проучвания.

Днес месото е едва ли не основен продукт на трапезата ни, но в миналото е било различно. Макар животновъдството у нас да е било добре развито, месото е консумирано по-рядко от понастоящем. Основните начини на приготовление са били печенето и варенето. Консервирането за зимата е ставало чрез осоляване, изсушаване и опушване. Дивечът е играл важна роля в набавянето на месна храна. Дивите свине, зайците, яребиците, дивите патици са се срещали навсякъде в страната ни и са били доста повече отколкото днес.

По време на Средновеовието в България не е имало захар, за подслаждане е използван пчелен мед. В същия период у нас са отглеждани ябълки, круши, череши, вишни, грозде, ягоди. Плодовете на глога, трънката, дряна, шипката са ползвани както в прясно състояние, така и сушени. Нямам сведения дали прасковата, кайсията, а също и пъпеша са отглеждани от българските градинари през Средновековието. Несъмнено, пазарите в Римската Империя (Византия) са предлагали различни езкотични плодове, но те са достигали само до аристокрацията.

Орехите и лешниците са добре познати на дедите ни, за храна са ползвани кестените, а и буковите желъди. Тъй като брезата вирее навсякъде в България, логично е да приемем, че в миналото брезовия сок е бил употребяван за пиене. Други безалкохолни напитки са били квасът, мътеницата (айряна). Понякога изсушени плодове са били заливани с вряла вода, оставяни са да накиснат и така се е получавало приятно питие.

Както отбелязва Николай Колев съставът на този вид питиета се подсказва от имената им крушеница, дрянковица, трънковица. Популярна е била и зелевата чорба, позната като армия, пресол и т.н.

По време на Средновековието думата чай не е била позната у нас понеже е китайска дума проникнала в речника ни с турско посредничество. Разбира се у нас е имало подобни напити, които са били направени от билки. Българската дума за тях е отвара, тя се използва все още, но в миналото е имала значението лечебна напитка. Впрочем, точно такова е било предназначението на китайския чай, първоначално е ползван като лечебно средство.

Кафето не е било познато у нас по времето на владетелите ни Борис и Симеон. Тази напитка прониква доста по-късно у нас благодарение на турците. Най-вероятно това е станало през XVII век, а за популярност сред българското население може да се говори едва през XIX и XX век.

Дали Родината ни е и родина на виното все още се спори и скоро до консенсус няма да се стигне, но едно е ясно – виното е добре познато на предците ни още в древността. Както белия, така и червения дионисов еликсир са се радвали на голяма популярност. Медовината също е била добре позната, но по неизвестни причини в ново време бива позабравена.

По време на Античността у нас е правена и бира, древното ѝ име е брютон. Изглежда традицията е продължена и през Средновековието защото Николай Колев съобщава за това, че докъм края на XIX век, в Западна Стара планина и Западна Средна гора е произвеждана  домашна бира, наричана оловина, аловина, ловина. Тя е била приготвяла или само от ръж, или от ръж и ечемик, или от ръж и овес, а на някои места от овес, царевица и ечемик. Съдейки по древността на името ѝ, а и факта, че то е познато в Словения, Русия и т.н. може да се заключи, че освен виното, у нас е консумирана и бира през Средновековието, макар да не е била популярна както е днес.

Дали ракията е била позната в периода, в който са живели княз Крум, или цар Симеон, няма точни сведения. Дестилацията е процес, който е усвоен още в най-дълбока древност в Ориента. Поради това, че част от дедите ни са обитавали Мала Азия, а и ред други места, напълно е възможно тази технология да е била позната и на далечните ни предци, но просто няма ясни писмени свидетелства.

Едиствената индикация за това, че дедите ни са разполагали с дестилиран алкохол е разказа на Светоний за посещението на римския пълководец Гай Октавий на светилището на Дионис. Когато бащата на бъдещия император запитал тракийския жрец каква съдба очаква младия Октавиан, проницателят излял вино (или друга течност) на олтара и лумнал такъв голям пламък, че се извисил дори над покрива на постройката. Понеже виното не може да се запали, а от друга страна ракията съдържа повече алкохол и е запалима, то не е изключено някакъв вид ракия да е била позната на дедите ни дори и през Античността, но да е ползвана само от жреческата прослойка.

Древната наша дума за вино, или по-скоро за особен вид вино е зела(с), тя е сродна на санскр. hala-алкохол, спирт, алкохолна напитка, вино. Това навява на мисълта, че “тракийското” зела(с) е било подсилено с дестилиран алкохол вино. Разбира се, без подробни проучвания на останки от такова “жреческо вино”, няма как да знаем дали зела(с) е съдържало концентриран алкохол, или не.

На този момент няма и как да се каже дали традицията на направа на “жреческо вино”, т.е. питие съдържащо концентриран алкохол е запазена през Средновековието, или знанията са загубени и едва през XIX век са привнесени, с турско посредничество.

Накрая искам да спомена и това, че думите тенджера, тава, джезве, фурна не са български. Фурна е чужда дума за пещ, огнище, в миналото гърнето е изпълнявало функцията на тенджерата, а плоския глинен съд на тавата.

Общо взето това са намерените от мен сведения даващи представа с какво са се хранили и какво са пили нашите деди по време на Средновековието. Всъщност, по молба на един приятел възнамерявах да представя само един кратък списък със старобългарски думи засягащи различните видове ястия и питиета, но се поувлякох. Дано все пак да съм успял да създам полезно и интересно четиво. В края на този тект давам и българските думи за супа, кухня и т.н. Приятно четене!

юха-супа

укропъ-гореща супа
срьбаниѥ-супа

кроупа-булгур, троха

кроупица-хлебна трошица, бучица

кашица-каша

варѥниѥ-ястие, гозба

тоукъ-сланина

пища-храна

зелиѥ-зеленчук

рожьць-вид ядливо растение

коуциia-варено жито подсладено с мед

квасъ-плодово вино

кыселъ-ново вино

пиво-питие

медовина-медовина

брашьно-храна, ястие

кръма-ядене

iaто-ядене, ястие

iaдь-ядене, храна

iaдьньѥ-ядене, храна

чрѣждениѥ-угощение, пир

пиръ-пир, гуляй

жито-жито, храна

чьпьрь-сладка храна
кысѣлство-кисел вкус

сланъ-солен

масть-масло, мазнина

масло-краве масло

лои-лой, мазнина

маслица-маслина

мѫка-брашно

питьние-храна

сыръ-сирене

хлѣбъ-хляб

ѩчьнъ хлѣбъ –ечемичен хляб

лѧща-леща

мѧсо-месо

заѩчина-заешко месо

сокъ-сок, лакомство

сокъчии-готвач

сокаль-готвач

сокальница-готвачка, кухня (?)

печица-хлебопекарка

натроути-нахраня

питѣти-храня

гостити-гощавам, храня

оугостити-угощавам, храня

iaсти-храня се

варити-готвя, приготвям храна

мѣсити-меся тесто

вьрѣти-готвя, варя

съвьрѣти-сварявам

грънець-гърне

сѫдъ-съд, паница

кръчагъ-стомна, делва, гърне

дьлы-делва, дълбок глинен съд

чьванъ-чаша, съд
паничица-паничка
солило-блюдо, паница
конобъ-котел, казан
криница-книна, гърне, съд

чаша-чаша

Използвана литература:

1.Н.Колев, Българска Етнография, Изд. Наука и Изкуство, София, 1987;

2. Й.Андреев, Всекидневието на българите през XII-XIV век, Изд.Св. Климент Охридски, София, 1992;

3.Д.Иванова-Мирчева, А.Давидов, Малък Старобългарски Речник, Слово, Велико Търново, 2001;

4.Български Етимологически Речник, Т.1, Акад.изд. Проф.Марин Дринов, София, 2003;

5.Български Етимологически Речник, Т.2, БАН, София, 1979;

6.Български Етимологически Речник, Т.3, БАН, София, 1986;

7.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

8.A.Walde, Lateinisches Etymologisches Wörterbuch, Zw.Aufl. Carl Winters Universitäts Verlag, Heidelberg, 1910;

9.Suetonius, The Lives of the Twelve Caesars; An English Translation, Augmented with the Biographies of Contemporary Statesmen, Orators, Poets, and Other Associates, Suetonius, Publishing Editor. J. Eugene Reed. Alexander Thomson. Philadelphia, Gebbie & Co. 1889;

10. Xenophon, Xenophon in Seven Volumes, 3. Carleton L. Brownson. Harvard University Press, Cambridge, MA, William Heinemann, Ltd., London, 1922;

ЦЕННИ, НО ПОТУЛЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ДРЕВНОСТТА НА РЕЧТА НИ

Подробностите понякога са от голяма важност. Често една дреболия може да покаже нещата в съвсем различна светлина. Знаейки това, винаги съм търсил пренебрегваното от други хора. Ценна, а и изключително интересна информация намерих в работата на Вилхелм Томашек. Той е авторът на “Die Alten Thraker Eine ethnlogische Untersuchung” – реално първото мащабно произведение посветено на езика и историята на дедите познати в миналото под името траки.

В творбата на австрийско-чешкия учен са разгледани голямо количество древни лични имена, а което е по-важно, представено е и тълкуване. Да се обясни значението на дадено име е много трудно, но в някои случаи учените срещат помощ. В илирийските надписи например се срещаме следната комбинация Veselia - Felicetas. Лингвистът Радослав Катичич споделя виждането, че първото име е превод на второто и тълкуване може да се намери със ст.ч.сл. veselъ (стблг. б.моя) веселъ-весел. Катичич смята превода за сигурен е допълва, че точно това е накарало определени учени да въведат името в етимологическите речници [1] c.172.

Съществуват и други подобни примери, както споменах, те се срещат в книгата на Вилхелм Томашек. Разглеждайки тракийското име Tzita, чешкият учен стига до извода, че то идва от корен gvi, ǧi-leben-живея [2] II.2. c.29. Това заключение не е произволно защото въпросното име е документирано в надпис от село Глава и в текста  срещаме Tzita qui et Vitalis.

Второто име е латинско и идва от думата vita-живот. Напълно логично е, че както при Veselia Felicetas, Tzita е превод на Vitalis. Това означава, че Tzita може да се обясни със стблг. глагол жити-живея, и не е нищо друго освен представянето на българското лично име Житъ/Жит. Понеже в старолатинския няма звук Ж,  римляните са се опитали да го наподобят с комбинацията Tz и Житъ е било изписвано като Tzita. Всичко е от ясно по-ясно, но за този, който има желание да го види.

Необяснимо за мен е друго – защо Димитър Дечев, научавайки за надписа, а и за комбинацията Tzita-Vitalis, знайки, че Vitalis идва от vita-живот, е пренебрегнал ценната информация ? Нашият учен съобщава само, че Tzita ce среща в епиграфски паметник от село Глава, че подобно име е регистрирано в други надписи от други места като Картаген,  Албингаунум (селище в Италия) и т.н. [3] c. 497.

Друг пример на неизползвана ценна информация може да се даде с названието на древното селище Дибалтум/Di-baltum, Δεβελτός. Tам е скрита стблг. балтини-блато. Изказвам това твърдение не поради приликата на балтум с балтини, а поради факта, че Плиний Стари споменава съвсем ясно, че край селището има блато – “stagno” [4] Plin.IV.45.

Прочее, Димитър Дечев не отрича, че региона е блатист, но търси друго тълкуване, а именно c гр. θολός -тиня, мръсотия,  θολερός -кален, мътен. Нашият учен даже се уповава на сходното виждане на Томашек [3] с.123. Ако сравним Ди-балтум, балтии и θολερός, θολός, то не е ли очевидно, че не гръцкия, а българския език е най-добрия кандидат за тълкуването?

Доста странно поведение е това – когато Томашек представя името (Tzita), което спокойно може да се свърже със стблг. жити-живея, Дечев пренебрегва информацията, а когато чешкия учен дава тълкуване, за което българския език не се ползва изобщо, цитирането е охотно. След като и двамата лингвисти признават, че местността около Ди-балтум е блатиста, след като имаме сведението на Плиний Стари, че и в древността региона е бил блатист, то няма никаква логика да се пренебрегва стблг. балтии-блато.

Единствената причина според мен е това (дано да се лъжа), че българския характер на древния топоним е в противоречие с общоприетите теории и това е възпряло учените в миналото да пояснят важността на данните от ономастиката. Невъзможно е хем да се поддържа виждането за трайното настаняване на българите на юг от Дунава през VII век, xeм да се признае, че типични български имена се срещат по епиграфски паметници от времето на Античността.

Ще се наложи да се върнем обратно при Томашек, за да научим още нещо интересно. Този автор споменава тракийското селищно име Гарескос/Гарискос, Γάρησσκος /Γαρίσκος, а също и племенното название Garesci/гарески. Чешкият учен смята, че коренът тук е gari-waldige Anhöhe-гористо възвишение [2] II.2. c.87. Трудно ми е да повярвам, че Томашек не е знаел за стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес. Kакто и да е, той ги пропуска.

Димитър Дечев цитира своят колега Томашек относно Гарескос и гареските, сравнява с други местни названия като Гарела, Гариела, определя, че корена е gher-hervorstechen-изпъквам и дава сравнения с гр. χαρία-хълм, възвишение, уелс. garth-хълм, планина [3] с.99. И отново стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес ги няма, пропуснати са, а те са най-добрите кандидати, не само поради звуковата прилика, а поради факта, че гареските обитават планински, горист регион, а и самия град Гарескос е на възвишение.

Разбира се Гарескос не е единственото древно местно название обяснимо на български език. Едва ли има някой, който да не е учил за това как през 705 година княз Тервел получава от Юстиниан Ринотмет областта Загора. Ако трябва да вярваме на официалните теории, то това име не би трябвало да се среща по време на Античността изобщо. То обаче е споменато около 600 г. по-рано от времето на Тервел, от Ариан Никомедийски под формата Ζάγωρα [5] c.727.

Кипертова карта на Мала Азия с указана локация на град Загора

Град Zagora се среща и на Кипертовата карта, незнайно защо обаче е пропуснат в картата на Самюъл Бътлър, но от друга страна, там също е дадено нещо ценно, а именно това, че региона на Загора е обитаван от траките халиби. Подчертан е и релефа на областта, вижда се, че градът е бил зад планински хребет, а това подвърждава българската етимология (Загора = отвъд, зад планината).

Карта на Самюъл Бътлър с указана локация на траките халиби

Трябва да се уточни, че става дума за селище в Мала Азия, но тя е обитавана от дедите ни още в най-дълбока древност. Неслучайно Димитри Хоматиан казва, че българите от негово време са носили името мизи в миналото, а и, че тези мизи, които са обитавали района край Бруса (днешна азиатска Турция) са прогонени на север от Александър Велики [6] c.166.

Дълги векове преди времето на Ариан, всеизвестният Омир също е дал интересни названия  на реки в своята работа “Илиада”. Най-важното за нас е името на река Пеней/Πηνειός защото тя тече в Тесалия – домът на Ахиловите мирмидони.Te ca xoрата, които Йоан Малала отъждествява с българите [7] c.208.

                     Карта на Тесалия с указана локация на река Пеней

На това твърдение на гръцкия автор, повечето наши учени гледат с насмешка. Да, но ако Малала се бе заблудил, то в древните владения на Ахил не би трябвало да се срещат древни названия на реки и селища от български характер. Все пак, ако даден народ не обитава една област в определен период от време, този народ просто няма как да остави свои названия, присъствието е задължително.

Нека видим как стоят нещата реално. Акад. Вл. Георгиев подлага на анализ най-древните хидроними и топоними на Балканите и за името на река Пеней/Πηνειός, споделя, че се тълкува със ст.сл. (стблг. б.моя) пѣна-пяна [8] c. 20. Река с идентично име тече и на територията на Пелопонес, чието население във времето преди Троянската война се състои предимно от траки, като това е казано от ясно по-ясно от Страбон. Проблемът явно е в това, че тълкуването на речното име става с помощта на българския и ако примера бе само един, то би могло да се каже, че се касае за случайност. Примерът обаче не е само един.

В Тесалия е и планината Ὄλμπος/Олимп – седалището на боговете.  Акад. Георгиев смята, че названието притежава значение отломки, парчета и предлага обяснение със санскр.гл. lumpáti-чупя, правя на парчена [8] 18. C това съм съгласен, но санскр. lumpáti отговаря точно на блг. лумя-ломя, лупам-ломя, удрям, олупвам-удрям, олумвам-чупя диал. Името Ὄλμπος/Олимп е дадено от дедите ни, които в дълбока древност са назовавани мизи. В Малозаийската Мизия също има Олимп, а и част от мизите са наричени олимпени [9] Strab.XII.4.10.

Как тези наши предци са дошли в Тесалия обяснява Херодот, според когото още преди Троянската война мизите и тевкрите покорили цяла Тракия, като стигнали чак до река Пеней [10] VII.20. Става дума точно на тази тесалийска река, чието име се тълкува с пѣна-пяна. Явно Йоан Малала е знаел добре какво говори отъждествявайки древните жители на Тесалия с българите.

Освен Плиний, Ариан и Омир, има и други стари автори, които ни помагат да разгадаем названията дадени от дедите ни. Преди около 2000 години Страбон съобщава нещо, което е от голямо значение. Става дума за най-древното име на река Дунав, а то е Матоас/ Mατός [11] VII, fr.65.

Владимир Георгиев споменава виждането на Паул Кречмер относно това, че названието Mατός/Матоас е скитско, т.е. иранско, но от своя страна дава аргументи за тракийския произход [12] c. 25-26. Спорът дали името е скитско или тракийско е излишен понеже според Стефан Византийски, скитите са тракийски народ [13] c.578.

Не е ясно само защо немския учен Кречмер пледира за тълкуване “wallen, sprudeln” – бликам, след като Страбон отдавна е пояснил значението на Mατός/Матоас с гр. Ἄσιος-мътен [11] VII, fr.65. Дунавът е голяма, бавно течаща река, която когато приижда е мътна. Поради тази причина, превода на Mατός/Матоас като мътещ, мътен е напълно логично.

По-интересно е, че съществува българска река Мътивир. Тя е приток на Тополница, а името ѝ е определено като българско [12] c.54. Значението на названието се обяснява с глагола мътя, който притежава диалектен вариант матя. Съществуват производни като матан-мътеница, айран, матана-млечен продукт, мътан-обезмаслено мляко [14] c.432-433.

След като Мътивир е българско название, което несъмнено е сродно на Матоас, то това означава, че хора говорещи древен вариант на нашата реч са дали името Матоас преди повече от 2000 години. Един език обаче си има носители, т.е. ясно е, че земите от долното течение на Дунава са обитавани от наши предци по време на Античността. Това го доказва и доминантния антропологичен тип у нас.

Въз основа на мащабни изследвания във всеки регион на България, д-р Методи Попов и неговите колеги стигат до следния извод: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип.” [15] с. 260.

Историците може да твърдят, че древните балкански жители наречени траки са се изгубили като народ, бивайки незначително малцинство в края на VII век. Реалността обаче показва нещо съвсем различно. В никакъв случай не може да се говори за подмяна на населението по простата причина, че понастоящем, в България най-често срещания антропологичен тип е същия като този от времето на Херодот.

Да, с течение на времето у нас са проникнали чужди етнически елементи, но елементи, не компактни маси хора от северен, или азиатски произход. Ако следваме логиката на казионните учени, то трябва да кажем, че в Гърция не живеят потомци на старите гърци, а съвременните италианци нямат нищо общо с господарите на света по време на Античността – римляните. 

Дали някой на запад, или при южните ни съседи ще се съгласи с тази “логика”? Hикой не би приел подобно твърдение, нали? Нас обаче могат да ни унижават и баламосват без проблем?

За изчезване езика на народа на Орфей също не може да се говори. Древните названия Матоас, Гарескос, Дибалтум, Загора, Пеней и т.н. са доказателство за това, понеже са обясними с нашите думи матя-мътя, размътвам, горъскъ-горист, балтии-блато, за-за, отвъд, гора-планина, пѣна-пяна. Тези, а и други важни доказателсва за жалост бяха покрити с планини от подвеждаща, невярна информация, а ценни подробности бяха премълчани.

Това, че чужденци са се опитали да осакатят нашата история е разбираемо. Трудно е за разбиране поведението на тези наши учени, които упорито отказват да признаят, че сме потомци на народа, от който са произлезли Залмоксис, Орфей и Спартак. Всеки може да се заблуди, няма безгрешни хора, временното объркване е нещо съвсем нормално.

От друга страна, систематичното игнориране на важна информация не е нито случайност, нито грешка, а по-скоро осъзнато защитаване на едно вредно, безумно статукво (дано да се лъжа).

Не е редно в науката да съществуват догми. Новите данни трябва да доведат до промяна на теориите, но въпреки, че през последните петдесет години се появи огромно количество информация, тя не само не се използва, но дори се игнорира.

По-лошото е, че се създават и поддържат нови заблуди като теорията за иранския произход на старите българи. Човек остава с впечатлението, че някой е поръчал корените на народа ни да бъдат поставени колкото се може по-далеч от Балканите.

Защо обаче, кому е нужно това безумие? Защо да подаряваме на други това, което принадлежи на нас? Древните ни предци познати в историята под името траки, са хората създали първата писменост и първите градове на Европа – селищата край Провадия и Юнаците. Дедите ни са откривателите на колелото предизвикало революция в развитието на обществото. Траките научиха гърци, римляни, келти и германи на организирано земеделие и скотовъдство, дадоха също безценни знания по металургия.

Днес е времето когато трябва да поискаме своето, да се борим докато го получим и да го пазим така, както се пази нещо свещено. Реално погледнато, нашето наследство е свещено защото приносът на дедите ни не е само в материалната сфера, но също и в духовната. Най-вече в духовната, защото без Орфей, Тамир, Лин, Евмолп, Имарад, Аварис,  Залмоксис и др., не само културата на Елада, но също тази на келтите и римляните, никога нямаше да достигне висотата си. Европа трябва да разбере това и никога повече да не го забравя.

Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон, благодаря предварително!

Готов съм да дам допълнителна информация на всеки, но ако някой желае да дискутира, нека се регистрира и да покаже своето име и лице както правя аз. Toзи, който е напълно уверен в правотата си, не би се крил в сянката на анонимността.

Използвана литература:

 1.R.Katičić, Ancient Languages of the Balkans, Mouton, The Hague-Paris, 1976;

2.W.Tomaschek, Die Alten Thraker Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980;

3.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Schriften der Balkankomission, Linguistische Abteilung, Herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, Wien, 1957;

4.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

5.J.Lemprieré’s Classical Dictionary, Bracken Books, London, 1994 ;

6.Ю.Хаджи Димитрова, Gothi qui et Getae, Готи сиреч гети, Перпериком, София, 2012;

7. Гръцки извори за българската история, Т II, ред.И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, БАН, София, 1958;

8.V.Georgiev, La Toponymie Ancienne de la Peninsule Balkanique et la these Mediterraneene, Linguistique Balkanique, III, pasc.I, Academie Bulgare des Sciences, Sofia, 1961;

9.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 10-12, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

10. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

11.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

12.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

13.Stеphani Byzantii Ethnicorum quae supersunt ex recensione Augusti Meinekii, Tomus Prior, Impensis G.Reimeri, Berolini, MDCCCXLIX;

14.Български Етимологически Речник, В.Георгиев, Р.Бернар, Ст.Илчев, Й.Иванов, Д.Михайлова, В.Анастасов, Г.Риков, О.Младенова, У.Дукова, М.Рачева, Л.Димитрова-Тодорова, Т.Ат.Тодоров, уч.обс.Е.Машаова,Том III, крес-минго, БАН, София, 1986;

15.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;

МАСОВИЯТ СТАРОБЪЛГАРСКИ КРЪГОВ ГРОБ ПРИ ДЕВНЯ И ТРАКИЙСКИТЕ МУ ПРОТОТИПИ

В древността вярванията на народите са били различни. Доста различни са били и обичаите, начините, по които покойникът е изпращан в отвъдния свят. Toва означава, че по особеностите на погребалните обреди е възможно да се определи етническата принадлежност на даден индивид, или група индивиди.

Добре известно е, че в стария Египет благродниците биват мумифицирани. Доминираща практите при персите от ахаменидския период (средата на първо хилядолетие пр. Христа) е трупоизлагането. В последствие костите се събират и поставят в малко сандъче.

В същото време, най-разпространения вид погребение при римляните е трупополагането. При нашите деди се наблюдава биритуализъм, т.е. на лице са два различни обреда - покойникът бива или изгарян, или положен в земята (или гробница за благородниците). Понякога до мъртвия владетел е поставено тялото на съпугата му. Нерядко е правено и конско жертвоприношение, полагано е също умъртвено куче (вълк), а над гроба е издигана могила.

С течение на времето обредите се развиват и променят, но дори в края на първо хилядолетие, все още съществуват особености, които позволяват да се определи етническата принадлежност на индивид, или група индивиди. Ярък пример за това е масовия кръгов гроб при Девня, открит през 1969 година. Освен хора, там са жертвани и животни [1] c. 36, 57.

За  земите на България той е уникален поради това, че мъртъвците са положени в пръстеновиден изкоп с максимален външен диаметър 5, 78 м. и дълбочина 3, 20 м. [1] c. 33. Друга особеност е големия брой скелети – на 65 индивида по сведения на Ст. Ваклинов, Й.Йорданов говори за “76 отделни групи, условно наречени “погребения” [1] c.37.

Разликите в броя на погребаните споменати от различни автори може да се обясни с това, че Йорданов пише през 2008 година,  докато Ваклинов публикува своята работа през 1977 година, т.е. едва няколко години след откриването на масовия кръгов гроб. Понякога проучването на даден археологически обект отнема доста време и по-късно могат да се появят повече и по-точни данни.

Всъщност дали броят на индивидите е 65, или 76 няма особено значение, което и да е правилно, количеството е голямо и може да се говори за масов гроб. Друго е важно и интересно в нашия случай – пръстеновидната форма на изкопа. Както вече споменах, подобно погребално съоръжение е без паралел у нас.

Това несъмнено е направило впечатление и на откривателя – Димитър Димитров, а също така на Станчо Ваклинов, Петър Първанов, Йордан Йорданов и др. проучвали въпросния некропол. Странно е, че никой (поне по мои сведения) никой не е потърсил подобен обред сред други етноси. Все пак, като цяло учените ни отричат старите българи да са свързани етнически и културно с местното балканско насаление, което е познато като траки. Повечето изследователи на миналото ни поставят корените на Аспаруховия хора край Енесей, или Хиндошуш. Станчо Ваклинов счита старите българи за тюрки, а Йордан Йорданов за индоиранци.

Въпреки, че разполагам с прилична библиотека, не успях да намеря никакви сведения за уникалния погребален обред като този от масовия гроб край Девня в земите на Средна Азия. Нито тюрки, нито индийски, или ирански народи го познават. В такъв случай остават две възможности – първата е обредът да е възникнал у нас по време на ранното Средновековие, а другата възможност е да се касае за тракийско наследство.

Причината да се търси паралел у народа на Орфей не е предизвикана от лично желание, а е нещо, което фактите налагат. Става дума за значителен брой исторически извори, в което са правени отъждествявания на българи с траки – мизи, пеони. Не можем да пренебрегнем и това, че повечето от нас принадлежат на така наречения понтийски антропологичен тип. Касае се за особен вид на средиземноморската раса, който е бил доминантен в Тракия. Не на последно място трябва да се спомене и тракийския характер на съществена част от нашия фолклор, древния произход на определени земеделски сечива и пастирски атрибути.

Потърсим ли сведения в литературата засягаща тракийската археология, ще намерим интересни неща. Дали е игра на съдбата, или случайност не зная, но във времето, в което започва проучването на масовия пръстеновиден гроб край Девня, 1969 година, в Румъния, Петре Александреску публикува важни неща за некропола край Истрия. Този град принадлежи на територия обитавана от гети, мизи и скити. Сведенията от откритието на Александреску са известни у нас защото са използвани от Георги Михайлов в книгата му “Траките”.

Тази  работа на Михайлов излиза през 1972 година, две години по-рано от публикацията, в която Димитър Димитров засяга масовия кръгов гроб при Девня. Напълно е възможно г-н Димитров да не е бил запознат с откритието на румънския учен, или пък с данните от творбата на своя колега Г.Михайлов и поради тази причина да не е споменал важните данни.

Сега, четиридесет и пет години след публикацията на Д. Димитров можем да запълним пропуска направен от редица наши изследователи. Цитирайки Петре Александреску, Георги Михайлов съобщава за особени обреди край древната Истрия- град в принадлежащата на Румъния Северна Добруджа. Касае се за могили, в чийто център има клада и, около които има направен специален пръстеновиден изкоп.

В първия пръстеновиден изкоп са намерени три скелета в необичайни положения и четири коня. В околовръстния изкоп на втората могила са намерени два скелета, а край третата могила са локализирани два странични изкопа, в които са хвърлени безразборно един върху друг тридесет и пет човешки скелета, размесени с насечени на парчета коне и магарета  [3] c.367.

              Масов гроб край древната Истрия, по Александреску

 http://books.openedition.org/pcjb/docannexe/image/1705/img-6.jpg

Михайлов представя и други ценни данни: “Поради това, че не са намерени следи от дрехи при хората и от сбруя при конете, учените заключават, че не се касае до погребални могили, а до заравяне след насилствена смърт, т.е. че имаме работа с изкупителни жертви, които трябва да се отдадат на трако-скитското население в хинтерланда на Истрос.” [3] с. 367-368.

 Древно погребение с пръстеновиден изкоп, по Александреску

http://books.openedition.org/pcjb/docannexe/image/1705/img-7-small700.jpg

Общите неща на погребението край Девня с трако-скитското край Истрия са следните:

1.В двата случая са налице пръстеновидни изкопи.

2.В двата случая липсва погребален инвентар при мъртъвците, или е твърде оскъден.

3.B двата случая има положени и животни.

4.B двата случая индивидите са застигнати от насилствена смърт.

5.B двата случая се касае за нетипично погребение, за изкупителни жертви.

6.B двата случая мъртъвците са нахвърляни в без определен ред и разположение.

7.B в двата случая се касае не за единични, а за групови погребения.

Разбира се има и разлики, при третото погребение край Истрия, с 35 индивида, изкопът не е строго пръстеновиден както при първите две, а дъговиден. Освен това, пръстеновидните изкопи при Истрия са около могила. Тези разлики могат да се обяснят лесно с големия период от време, който дели погребението от Девня – VII-X век [1] c.58 и това от Истрия – от времето на Античността – VI преди Христа [4] c.15.

Важното е това, че пръстеновидните ровове на около първата и второта могила край Истрия са възможно най-точния еквивалент на масовия кръгов гроб при Девня.

Регионът край Истрия предлага и други интересни неща, които има паралели в България. В земите обитавани от северните траки има доста локации, в които се срещат  отбранителни съоръжения като тези на тези Аспаруховите българи, но от средата на първо хилядолетие преди Христа. Става дума за земен вал и ров, като в определени случаи височината на вала е достигала до 20 метра (по сведения на И.Т.Никулице, Северные Фракийцы).

Карта на Малка Скития - Добруджа с указана локация на град Истрия, изобр. user Bogdan 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d5/Scythia_Minor_map.jpg/800px-Scythia_Minor_map.jpg

Пак в територията на северните траки са намерени и особен вид жилища, каквито има и у нас – полуземлянки. Те са най-популярния тип, срещат се дори в старата ни столица Плиска. Навярно е излишно да се споменава, че крепостите са северните траки са строени с едри квадри.

Важно е да се добави, че свещения за дедите ни знак IYI се среща най-рано на Балканите по керамиката от културата Вичнча – 5000-4500 пр. Христа  (по сведения на Стамен Михайлов, Церманович, Тодорович). Типичната за старите българи чернолъската керамика също е с древни балкански корени Христа  (по сведения на Стамен Михайлов).

Всички тези неща показват, че Аспарух не е въвеждал някакви възникнали в Средна Азия обичаи и технологии, а е носител на една древна балканска традиция.

Самото име Аспарух не е ново за Балканите. Още по време на Античността, в земите на Добруджа са властвали царе с имена Хар-аспос и Адр-аспос. Да не забравяме и това, че Ут-аспиос е епитет на Тракийския конник. Преди време Веселин  Бешевлиев сравни българските имена Борис, Мостич, Персиян (Прусиян) c подобни от иранската ономастика, но въпреки завидната си ерудиция пропусна тракийските Борискос, Мостис, Прусий и така лиши читателите си от възможност за сравнение и проверка.

Твърде много информация не е достигнала изобщо до широката публика, а твърде много факти са представени в ужасно изопачен вид. На всичко отгоре не се допуска критика, която изобличава неверните данни лансирани от определени учени. Някои индивиди дори насаждат омраза към дедите ни наречени траки разпространявайки лъжи за тях.

Това поведение е недопустимо не само от гледна точка на науката, недопустимо е и от морална гледна точка. Редно е да бъдат измити лъжите мърсещи името на дедите ни, а не да се дава нов живот на клеветите на старите ни врагове. Редно е славата на предците ни да бъде представена в цялото си сияние, а не да се споменат няколко нещица и да се представят така, сякаш са всичко.

Неразумно е, безотговорно е да не си потърсиш наследството. Това е признак на страхливост и безхарактерност и само ще даде по-голям стимул на други хора да си приписват постиженията и заслугите на нашите предци. Пак ще повторя думите на Васил Левски - достойния син на България: “Чуждото не щеме, но и своето не даваме!”

Използвана литература:

1.Й.Йорданов, Антропология на древните българи, Масовия кръгов гроб при Девня, Тангра ТанНакРа ИК, 73, София, 2008;

2.Ст.Ваклинов, Формиране на старобългарската култура, Българско Историческо Дружество, Изд. Наука и Изкуство, София, 1977;

3.Г.Михайлов, Траките, НБУ, Второ допълнено и преработено издание,  София, 2015 ;

4.P.Alexandrescu Un rituel funéraire homérique à Istros

http://books.openedition.org/pcjb/1705?lang=en

Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон, благодаря предварително!

Готов съм да дам допълнителна информация на всеки, но ако някой желае да дискутира, нека се регистрира и да покаже своето име и лице както правя аз. В случай, че някой е напълно уверен в правотата си, не би се крил в сянката на анонимността.