ОРФЕЙ – ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ ПРЕВЪРНА В БОГ

Има личности, чийто пример продължава да буди възхищение, дори и хилядолетия след смъртта им. Нашият Орфей е ярко доказателство за това. В миналото са създадени много статуи, художествени мозайки и фрески изобразяващи певецът омаял всеки с дарбата си.  

Орфей заобиколен от свои сънародници - изображение на ваза от Гела, съхранява се в Берлинския Исторически Музей

Името на тракийският благородник е преплетено в безброй легенди и предания, а учението му е оказало изключително голямо значение в оформянето на европейската култура. На Орфей се приписват въвеждането на постенето, прогонването на епидемии, предсказването на бъдещето и пречистването от греховете. Не кой да е, а сам хиперборейският  Аполон, дава на великият тракиец златна лира, от чийто струни се отронват вълшебни звуци, трогващи, дори  строгите богове.

Певецът с магически глас не само е лекувал душите на болните, но е показал пътят към божественото. Няма друг мъдрец, мислител и философ, който в онази отдалечена епоха да е успял да проникне така дълбоко в съществото на битието и да се докосне до безкрайните полета на вечността. Поради тази причина мнозина тръгват по стъпките на великият тракиец и в последствие биват създадени учения подобни на неговото. 

Питагоризмът и вярата на келтските друиди нямаше да съществуват без мъдростта, литнала от устните на Орфей, попила в старата тракийска земя и в сърцата на нейните обитатели, а после чрез техните слова разпространила се навсякъде и посяла семето на любовта към доброто.

Учението на славният тракиец променя значително обществото на древна Гърция. Проклий твърди, че цялата елинска теология (наука за божственото) е рожба на орфеевата мистагогия (въвеждане в мистериите). Знае се също, че известните мислители Питагор и Платон са почерпили много от извора на знанието потекъл от сърцето на безсмъртният тракиец. Орфеевата доктрина става дори основа на елинската духовност, наука и философия, като продължава да оказва силно влияние дори и във ранните векове на християнството.

Вярата във възкресението и в безсмъртието на душата се считат за основни принципи на орфеизма. Това е причината траките да приемат сравнително лесно носещото същите идеали Исусово учение. Интересна подробност е това, че ранните християни са наричали Спасителя Вторият Орфей! Това показва колко важна е била личността на благородният тракиец в древността и какъв дълбок отпечатък е оставила в съзнанието на хората.

Орфей е отъждествен с нашият Господ, от когото идва спасението и просветлението. В това, разбира се, няма нищо чудно защото и Орфей, и Христос са носители на доброто, изцеляват болни, борят се със злото и имат достъп до вечната мъдрост. Двамата са орисани с жестока и мъченическа смърт, но побеждават телесното и се сливат с вечността. Житейският им път става пример за подражанение на тези търсещи абсолютната истина за човешкото съществуване.

Има много и различни предания за Орфей. Разбира се, най-известно е това, в което благородният тракиец се влюбва в красивата нимфа Евридика, намира щастието в съвместният живот с нея, но загубва съпругата си, ухапана от отровна змия. От мъка по нея той слиза дори в ада, успява да трогне лодкарят Харон, който го превежда през Стикс в света на мъртвите. 

Орфей и Евридика, мраморен релеф от Неапол, изобр.Petersen

С песните си и опияняващата мелодия на своята лира разтърсва сърцето на бог Хадес, който му връща любимата при условие, че тя ще върви след Орфей, но докато той стигне светът на смъртните не бива да се обръща назад и да поглежда към любимата си.  Можеш ли, обаче да вървиш из смрязяващите кръвта подземия на ада и да не се безпокоиш за тази, с която си делил всичко. Нали с всяка стъпка ще те нападат мисли добре ли е тя, следва ли ме, ще бъдем ли отново заедно?  Разтърсван от терзания, Орфей се обръща, за да види как опечалената Евридика се стапя в мрака, отнесена обратно в ледената прегръдка на Хадес. Като мълния болката прониква в сърцето на младият тракиец. Със сълзи на очи той отново умолява богът на смъртта да му върне любимата, но този път господарят на подземният свят е неумолим. Нито сладкият глас, нито вълшебната мелодия на златната лира го трогват.

Прокрусен от мъка, Орфей се завръща в света на хората, но там няма радост за него. Вместо весела музика пръстите му изтръгват тъжни ноти от струните, гласът, който е омайвал дори дивите зверове сега докарва само сълзи и тъга.  Срещайки празнуващи вакханки Орфей намира смъртта си. Служителките на богът на екстаза биват разгневени от поведението на певецът, който вместо да слави Дионис оплаква загубената си любов. В пристъп на неконтролируема ярост вакханките убиват Орфей, разкъсват тялото му на части, а главата му хвърлят в река Марица, чиито води я отнасят чак до остров Лесбос. Скърбящите музи събрали частите от орфеевото тяло и ги погребали с почести в подножието на Олимп. Преданието разказва, че славеите от това място пеели много по-запленяващо отколкото тези от други региони. Това разбира се, се дължало на факта, че тленните останки на тракийският музикант лежат там.

Това е легендата предадена от елините. Те обаче са приели всичко буквално и не са успели да вникнат в смисъла на тази трагична и вълнуваща история. А тя съдържа дълбока мъдрост. В съдържанието са вплетени важни идеи, до които велики мислители ще достигнат едва след дълги векове.

Около хиляда години след времето на Орфей, Буда ще заключи, че привързването води до нещастие, че материалният свят е една илюзия, която ни е оплела с невидими окови причиняващи страданиие на душа и тяло. По-мъдър урок е трудно да се даде. Не е възможно по-добре да се каже, че трябва да живеем днес, сега, да се насладим на всеки момент, да обръщаме внимание на близките си, защото хубавият сън може внезапно да свърши. Всеки момент е уникален и никога няма да се повтори, такова е естеството на света.

Нито плач, нито молби ще върнат загубеното, затова е по-добре да се радваме на любовта и топлината давана от близките ни, докато можем. Трябва да превърнем момента във вечност, обръщайки очи към красотата на човешките отношения и пиейки от щастието, поднесено ни от божията обич. Да, душата е безсмъртна, отново ще потеглим по определен път, но вече няма да е същото, а не е и нужно. Децата са щастливи, защото за тях всичко е ново. Танцуващите листи на дървото, безкрайният полет на облаците, опияняващият аромат на цветята, щумът на водопада и танцът на морските вълни изглеждат съвсем различно в детските очи. 

Невинните се радват истински и затова детската душа е изпълнена със светлина. Младите кипят от енергия, защото не са натоварени с бремето на светските грижи, които животът струпва на плещите ни. Колкото и стоически да гледаме на изпитанията те оставят дълбоки белези в нашето съзнание и ни карат да остаряваме.

Опитът да се търси вечен живот и да се победи смърта носи само болка. Орфей постига невъзможното карайки Харон да го  допусне в царството на мъртвите, звършва подвиг смилявайки Хадес и измолвайки съпругата си обратно, но всичко е напразно. Един поглед назад и красивият пясъчен замък се срива.

Орфеевото послание е ценно, то е един важен житейски урок, но в древността е било разбрано само от малцина. В Тракия учението на безсмъртният певец става популярно, макар да бива леко променено от по-късни мислители като Залмоксис - обожественият духовен водач на гетите. Всъщност тази промяна е в положителна насока защото се касае за развитие, т.е. следва се напътствието на обаятелният учител, човек да не се приковава към миналото, а  да гледа напред, да се пречиства постоянно и да се обновява непрекъснато. Залмоксис успява с прости думи да предаде мъдростта на Орфей и с това печели боговението на своят народ, а дори и на други далечни народи (келтите).

Дали Орфей е предполагал, как неговото учение ще промени света, дали е осъзнавал въздействието си върху хората? Как е приел ролята си на духовен водач, откъде е почерпил силата да се придържа към доброто, дори и в тежки изпитания? На много въпроси няма да получим отговор, но едно е ясно, славният тракиец е заслужил напълно своето обезсмъртяване. Част от него живее и в нас, защото ние сме потомци на тези, които жадно попиваха орфеевата мъдрост, видяха света с очите на Господа и се преродиха във вечността.

Добротата и чистосърдечието са типични черти на нашия народ, същото важи за благородството и милосърдието. Ние сме особени хора, дадени са ни много дарби и положителни качества, затова и сме орисани да разпространяваме посланието на любовта. Премеждията и неволите не са пречупили предците ни, няма да пречупят и нас, защото всъщност са закалка за битката на доброто срещу злото. Придържайки се към старите си идеали ние се връщаме към нашите корени, а това е най-сигурният начин да оцелеем в тези трудни времена. Няма  от какво да се страхуваме, искрата на живота гори вечно в сърцата на смелите. 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ. ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ПУСКАМ ТАМ ИНТЕРЕСНИ ВИДЕА. ПРИЛАГАМ АКТИВЕН ЛИНК, ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=3yvn0_c2Nzk

 

Използвана литература:

William Smith. A Dictionary of Greek and Roman biography and mythology. London. John Murray: printed by Spottiswoode and Co., 1873; 

Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918.

БЪЛГАРСКИ ИМЕНА ОТ ВТОРО ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПРЕДИ ХРИСТА

Според официалната историография старите българи са азиатски нашественици. Вече повече от век се твърди, че нашите деди са чужд на Балканите народ. Голям брой научни работи внушават на читателите, че предците ни са се заселили в Тракия едва в Ранното Средновековие. Ако това беше истина, то в нашата именна система не би трябвало да се срещат антропоними споменати в документи от второто хилядолетие преди Христа. Такива обаче има и то не малко.

В списъка с български лични имена съставен от братя Миладинови срещаме  Дардан и Дардана. По една, или друга причина те са пропуснати в издадените по-късно честотно-тълковни речници на имената на българите. Това е доста жалко защото Дардан е трако-троянско име, алтернативното название на троянците  е дардани. 

Дарданите са тракийско племе споменато за пръв път в египетски летописи от XIV век преди Христа. Заедно със своите роднини мизите (наречени по-късно българи) дарданите помагат на хетския цар Муватали II да победи не кой да е, а Рамзес Велики. 

През I век Страбон споделя за дарданите, че макар да живеят в землянки те са весел и жизнен народ обичащ песните и танците. Старият автор добавя за тези хора, че притежават много музикални инструменти.

Друго древно българско име е Ильо. Официално то произлиза от библейското Илия.Звуковата прилика не може да се отрече, но не бива да се отхвърля лекомислено и връзката с тракийския антропоним Илиос – митичния основател на Троя. Названието на този древен  град е споменато в хетски документи от XVII -ти век преди Христа (в договорa на цар Лабарна).

Едно наше почти забравено име е Ярей. В издадените по времето на тоталитаризма речници то е пропуснато  и това е доста жалко, защото всъщност това е името на тракийският бог на войната, който е познат на гърците като Арес.   

Надпис с Линеар А, първите три знака представят звуците А-РЕ-Ю (по Еванс)

Ярей е всъщност най-древното документирано наше име. Върху златен пръстен намерен в критска гробница до Мавро Спелио (XVIII -ти век преди Христа) с Линеарен А е написано   Aрею, т.е. на Арей, Ярей. Езиковедът Владимир Георгиев разпознава в Арей името на войнственият бог, но го счита за хетски. 

Настина в древната Анатолия е почитан бог Яриш, но той не е изконно хетски. Явно на Георгиев не е било известно, че хетите са приемали в пантеона си всички божества на васалите си и поради това стават известни като народът с хиляда бога. Мизите (наречени по-късно българи) и дарданите са били хетски съюзници, това е причината да има култ към техният Арей (Арес) в Мала Азия.

Езиковеди и историци знаят много добре за споменатото от Павел Дякон българско лично име Бузан (Historia Romana), но то не присъства в честотно-тълковните речници. Навярно защото е вариант на тракийското Бузос споменато за първи път в Линеар Б документи от XIV-ти век преди Христа. 

Отново в микенски  документи от XIV-ти век преди Христа срещаме имена като Бато, Ботийо, Гета, Котеу, Мируло, Видако, Тато, Руси, Румано, Дейко, Силано, Камонийо, Делеу, Пирино (документи 1084, 1280 Е, 1293 Е, 1421 Х, 482 U, 1516 А b 01 lxxxvii по Еванс и Чадуик)  които са си нашите Бато, Ботьо, Гето, Котьо, Мирул, Видко, Тато, Руси, Румен, Дейко, Силан, Камен, Дельо, Пирин...

Най-интересното е, че в микенски документи от  XIV -ти век преди Христа срещаме имена като Крумеио, Карамесийо, Исеверийо,Токеу, Винaйо (документи 1516 А b 01 lxxxvii, 1173 bEx 225, 1197 Еa 302 lxxxi, 473Rq 61 xcii etc по Еванс), отговарящи на имената на старобългарските владетели Крум, Кормесий, Севар, Токту, Винех. Всеки български изследовател, който е запознат със старите егейските писменостти би трябвало да знае тези интересни факти.

Специалистите ни би трябвало да знаят и други важни неща. В микенски документи от  XIV  век преди Христа се срещат дори старобългарски родови имена като Дуло, Окило/Вокило – Вокил и Ермаа- Ерми (княз Кормисош е от рода Вокил, а княз Гостун е от рода Ерми).

След като типични български имена се споменават многократно в минойски, хетски, египетски и микенски документи от XVIII -ти -XIV -ти век преди Христа (3700-3300 години стари), само безсъвестен и изключително предубеден човек може да обяви българите за нашественици в земите на юг от река Дунав.

Времето променя много, но не е в състояние да заличи обсолютно всичко. Нашите имена са били споменавани с уважение и страхопочитание от силни народи като хети и египтяни. Мирул,  Ведан, Яко, Ботьо и др. са били богати благородници в Микенска Гърция.

Твърде много следи сме оставили на три континента, за да е възможно споменът за нас да бъде заличен. Малко по малко всичко ще си дойде на мястото, ще си получим заслуженото уважение, светът ще знае и вече няма да забравя кои сме и какво сме дали на човешката цивилизация. Звездата на България изгрява и този път блясъкът й е ослепителен!

Използвана литература:

1.К.Порожанов, Общество и държавност у траките, средата на ІІ- началото на І хил.пр.Хр. (в контекста на палеобалканозападномалоазийската общност, STUDIA THRACICA 6, Българска Академия на Науките, Институт по Тракология, София, 1998;

2.Вл. Георгиев, Траките и техният език, Българска Академия на Науките, Институт за Български Език, София, 1977;

3. A.Evans, SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference to the archive of Knossos, Vol. II, Oxford, Clarendon Press, 1952;

4. J.Best, Thrakische Namen in Mycenisher Schrift, Proceedings of the Fourth International Congress of Thracology, Rotterdam, 24-26 September, 1984;

5. В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, БАН, Археологически Институт, Епиграфска Поредица Nr. 8, София, 1965;

6. М.Москов, Именник на Българските Ханове, Д-р Петър Берон, София, 1988;

К.Иречек, История на българите, Издателство Наука и изкуство, под ред. на проф. П. Хр. Петров, София, 1978;

ПРОИЗХОД НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОГРЕБАЛНИ ОБРЕДИ

В далечното минало всеки народ е имал своите вярвания и ритуали. На мъртвите се е оказвала почит, давани са дарове и т.н. В отделните области на Европа отношението към починалия е било различно. Благодарение на особеностите в обичаите, археолозите са в състояния да определят какъв е произхода на човека, чиито останки те са намерили.

Обърнем ли вниманите на погребалните обреди на нашите деди ще срещнем интересни неща. Рашо Рашев, Димитър Овчаров, Иван Богданов и др. са проучили бита на старите българи и са писали за ритуалите им. Не е тайна, че предците ни са жертвали кон в гроба на благородник (некрополи в Нови Пазар, Вичене, Иванча, Портовое, Сивашовка). 

Проблем в случая е това, че нито Рашев, нито Овчаров не споменават една важна подробност. Става дума за факта, че конско жертвоприношение се среща на Балканите още през Бронзовата епоха.То е типично както за северните, така и за южните траки. 

Конят е заемал важно място в живота на най-древните балкански жители, поради тази причина благородното животно е било жертвано и полагано до мъртвия си господар. Не трябва да забравяме свидетелството на Омир за конелюбивите траки. Важна подробност е и това, че Тукидид нарича северните траки ипотоксоти - конни стрелци.

Благодарение на средновековен летописец знаем за друг необичаен обред на дедите ни. Анонимен стар автор разказва, че след битката пред Верзиникия, идвайки пред стените на Константинопол Крум пожертвал много хора и животни. Обичая да се жертват военопленици и животни на кладата на паднал в боя благородник срещаме в Илиада. Когато Ахил погребва своя роднина Патрокъл, наред със загиналия боец в огъня са хвърлени хора и добитък.

Присъствието на мирмидонски ритуал при старите българи показва, че Йоан Малала е имал право да твърди, че българите от негово време са потомци на водените от Ахил Пелеев бойци. В Късната Античност дедите ни отвоюват Македония (където дълги векове преди това е живял Ахил). За присъединяването на Македония и съседните й земи към останалите ни владения, Анастасий Библиотекар споменава, че това станало по силата на родовото право, т.е. на дедите ни се е гледало като на древен, изконен собственик на тези територии.

При нас българите съществува и друг погребален обред споменат в Илиада. Евгений Тeодоров пише за обичая да се изравят костите на дедите, да се измият с вино и да бъдат поставени в църква за известно време.

При погребението на Хектор неговите близки поливат горящите кости с вино, после ги поставят в златен съд, който бива положен във вече готова гробница (навярно семейна гробница-храм).

От Троянската Война до времето когато този български обичай е документиран има около 3200 години. В обществото са навлезли много промени.С приемането на християнсквото се слага край на кремацията. Древните храмове- гробници биват изоставени, но на тяхно място се издигат църкви. Ние обаче сме запазили същонстта на трако-троянския обичай- костите на починалия се измиват с вино и се поставят на свещено място. През ново време това място е църквата.

Могилата край с.Старосел, Пловдивско, храмът в нея е датиран V век пр.Христа

За особен тракийски ритуал разказва и Херодот. Бащата на историята споменава, че след като бъде издигната могила над гроба на благороднник, се започвали (военни) игри, а на победителя се давала награда. Същото се наблюдава и при погребението на мирмидона Патрокъл. Неговия роднина Ахил Пелеев организира игри, а победителите получават различни ценни предмети.

Всеки от нас, който е запознат със старобългарския език знае за присъствието на думата тризна. Днес тя вече не се използва и е забравена, но в миналото значението й е било – борба, състезание, подвиг, погребален обред.

Заслужава да се споменат и каменните баби. Става дума за каменни статуи на хора, с които се е изразявала почитта към мъртъвците. Според унгарския учен Геза Фехер тези антропоморфни паметници са донесени от Далечния изток от старите българи.

Вярно е, че в Азия се срещат паметници от този вид, но е редно да се спомене и факта, че те се срещат много по-рано на Балканите, още през шесто-пето хилядолетие преди Христа. Това е една изключително важна подробност, която в не бива да се премълчава защото така се създава изкривена представа за реалността.

"каменна баба" от Каменната епоха, Румъния, сн.Cristian Chririta 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d6/2006_0814_Histria_Museum_Neolithic_Menhirs_20060301.jpg/800px-2006_0814_Histria_Museum_Neolithic_Menhirs_20060301.jpg

Когато разгледаме безпристрастно българските погребални обреди виждаме, че те са всъщност продължение на една изключително древна традиция- тази на траките. По различни причини, с течение на времето един народ може да загуби част от духовното си наследство, но трудно ще приеме чужди обичаи защото те не са част от неговата идентичност.

Инстинктивно ние знаем много добре кои сме. Усещаме, че предците ни не идват от далечната Азия, а са потомци на земята откърмила първите царе и герои – траките, чиито корени са те са забележително древни.   

Използвана литература:

1.Р.Рашев, Прабългарите през V-VII век, Орбел, София, 2005;

2.Д.Овчаров, Въведение в Прабългарската Култура, Гутуранов и син, София, 2002;

3.Ст.Ваклинов, Формиране на старобългарската култура VI-XI век, БИД, Изд. Наука и Изкуство, София, 1977;

4.Й.Андреев, АлПантев, Българските Ханове и Царе от Хан Кубрат до Цар Борис III, Исторически Справочник, Издателство Абагар, Велико Търново, 2004 ;

5.И.Богданов, Прабългари, Прозиход, етническо своеобразие, исторически път, Народна Просвета, София, 1976;

6.Г.Ценов, Кроватова България и покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

7.Г.Фехер, Ролята и Културата на Прабългарите, Значениетона прабългарската и старомаджарската култура в изграждането на цивилизацията на Източна Европа, Библиотека Елбеген, Издателска Къща Огледало, София, 1997;

8.Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

9.The Illiad of Homer, transl.T.A.Buckley B.A., Henry.G.Bohn, London, MDCCCLI;