НОВ ТРАКИЙСКИ НАДПИС СЪДЪРЖАЩ БЪЛГАРСКИ ИМЕНА

Пътят на истината е дълъг и труден, но е единствения, който трябва да се следва. За жалост, в миналото бяха съчинени много лъжи за произхода на народа ни. Със завидно упорство и премълчаване на важни факти, бяха наложени заблуди, които отровиха съзнанието на мнозина. Слава Богу, на това пагубно явление идва край защото вече имаме база за сравнение. Можем да се запознаем с различни виждания и сами да определим какво е вярно и какво не е.

Благодарение на книгите на Ганчо Ценов, Георги Сотиров, Асен Чилингиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев, Алекансър Мошев, Андрей Киряков, Стоян Николов, днес доста сънародници осъзнават, че са потомци на древен балкански народ - траките. За това, че действително сме наследници на Залмоксис, Спартак и Орфей, са налице много доказателства, които в миналото бяха укривани, но сега ние имаме достъп до важната информация, която отваря очите ни.

Понастоящем, малко по малко, освен истината за произхода си ние научаваме и други важни неща. Запознатите с работите на старите автори Алкидамант, Тацит, Алексис, Платон, Аполодор, Диодор Сицилийски, Плиний и др., разбират, че дедите ни наречени траки, не само са създали свои книги още през далечната Бронзова епоха, но и дори са определени като изобретателите на буквите.

Твърденията на старите автори не са необосновани, съществуват достатъчно материални доказателства за това, че далечните ни предци са били не само храбър, но също и високо културен народ. B началото на XX век бяха открити надписите от Ситово и Езерово. Малко по-късно светът научи за епиграфските паметници от Кьолмен, Браничево, Дувалний, а за и 40-те посвещения от остров Самотраки.

Карл Леман публикува всичко, което бе намерил, но други изследователи  все още се бавят с обнародването на 200 други надписа. Като имаме предвид и това, че от фригийските надписи са оцелели около 340, то доказателствата за това, че Алкидамант, Платон, Диодор и др. са имали право за посочат траките като първия европейски народ разполагащ със своя азбука.

Колкото и да бъде забавяно публикуването на сведения за 200-тата надписа от Северна Гърция оставени от дедите ни, колкото и да бъдат покривани със срамно мълчание други паметници от нашите земи, като тези край Вишеград, Странджа, а и други от Елеза, Буково, Драгойна, Надарци, истината няма как да бъде спряна. Тя си пробива път, бавно, но упорито, като при това безмилостно отмива лъжите съчинени от шепа недобросъвестни индивиди. В наше време, доказателствата за това, че сме потомци на траките, стават все повече и повече.

                         Надарски надпис - снимка Мартин Константинов

           Надпис от местността Елеза край с. Буково, Първомайско

                           Надпис от Драгойна, снимка - Сребрин Сребрев

Неотдавна попаднах на научно списание, в което бе публикувана работа на български учен- Методи Манов. B нея, той е засегнал откриването на два сребърни съда в тракийско могилно погребение, а и е подложил на анализ надписите върху съдовете.

Посвещението е идентично и сравнително кратко, но за сметка на това е от голяма важност. Причината да оценя този древен епиграфски паметник така високо, е присъствието на две, според мен български имена.

Преди да публикува в “TYCHE - Beiträge zur Alten Geschichte Papyrologie und Epigraphik”, нашият учен е обнародвал работа в сп. “Археология”, заедно със своя колега Никола Теодосиев. Taм двамата изследователи са представили интересна информация. През лятото на 1990 година са проведени разкопки на Пандурската могила намираща се в околностите на село Драгодан, Кюстендилско. Открито е богато тракийско погребение, като приложения обред е кремация на тялото на покойника.  Сред гробния инвентар има монети, благодарение, на които бива направена датировка –последните години на властване на император Хадриан -134-138 г.сл.Христа.

Сребърни римски касеролета с надпис, тук са споменати тракийските имена Мукапор и Апукент, изобр. – Hermann Historica (1) ***

https://www.hermann-historica.de/Lots/Images/1-74aw-227248.jpg

https://www.hermann-historica.de/en/l/151802/two_silver_roman_casseroles_one_with_votive_inscription_2nd_-_3rd_century?aid=152&Lstatus=0&Accid=1733&currentpos=18

Археолозите намират интересни артефакти от бронз, сребро, стъкло и злато, в нашия случай, най-важни са два сребърни съда заради текста върху тях. Установено е, че съдовете, за които учените използват термина “касероле”, са изработени от високопробно сребро и са еднакви по размер и орнаментация. По дължината на дръжките, с остър предмет е гравиран един и същи надпис. Специалистите дефинират буквите като старогръцки, като уточняват, че са инкрустирани със злато.

Манов и Теодосиев смятат, че по характер и изпълнение надписите от съдовете намерени в Пандурската могила са най-близки до надписи върху друго “касероле” и сребърен съд от Голяма Брестница, Плевенско. Буквите са осем и са разделени симетрично, като изследователите смятат, че става дума за две имена – собствено и бащино, първото е съкратено до първия разделителен знак.

ΟΥΛΚ  .  ΤΙΟΥ

Това е нормална практика за епиграфските паметници от римската епоха, други подобни са засвидетелствани върху съдовете от Голяма Брестница, Плевенско.  Учените правят следната нормализация на надписа: Ουλκ(ου) Τιου и предлагат превод: (Съдът е на) Улкос  (син на) Тиос.

Уточнено е и това, че името Ουλκους се среща за първи път, като подобни са споменати от лигвиста Ладислав Згуста, но са локализирани в Ликия. Относно името Τιος се казва, че е регистрирано от Димитър Дечев, но се касае за топоним, название на селище от Мала Азия (в граничната област на Витиния и Пафлагония).

По-задълбочен анализ на имената прави отделно Методи Манов. В “TYCHE” той дава доста интересни подробности, а именно това, че Ουλκους може да се сравни със стгр. λύκος, лат. lupus, англ. wolf, нем. Wolf-вълк, като не изключва възможността да има връзка и с англ.bull, нем. Bulle-бик, посочвайки и името на живелия през I в.пр. Христа тракийски жрец Вουλογαίσης (Булогес).

Поне за мен, тракийското име Ουλκους/Улкос, е най-близко до българското Вълко, а и до нашата дума вълк. Тя съотвества на стгр. λύκος, лат. lupus, англ. wolf, нем. Wolf-вълк, но несъмнено се явава най-добър кандидат за тракийската станала основа за името Ουλκους/Улкос. Защо г-н Манов не е споменал това, нямам обяснение. Не само звуковата близост на Вълко и Улкос е очевидна, но е на лице и отъждествяване на българи с траки, мизи, в продължение на около 1100 години.

Съществува и друга причина поради, която би било редно при тълкуването на Улкос да се потърсят първо български лични имена. На учените е добре известно тракийското име Орол, то бива тълкувано с помоща на стблг. орьлъ-орел, да не забравяме и нашите Орлин, Орльо. Тракийското име Бебрик (легендарен цар) може да се обясни с блг. диал. бебер-бобър, а за присъстващите при българите Бебер, Бебро, Бебрьо, Бебрю, споменава Йордан Заимов.

За тракийското име Козис, Кирил Влахов предлага тълкуване с коза, сродни са и българските имена Козе, Козо, Козьо, Козю. Принадлежащото на благороден тракиец Улкос, пасва идеално в нашата традиция на наричане по имена на животни. Тя съществува и при други народи разбира се, но не те, а ние сме наречени наследници на траките – важна подробност, която не бива да се пропуска.

За второто име, това на бащата Τιος/Тиос, Манов смята, че може да е теофорно, т.е. вдъхновено от име на бог и споменава виждането на Димитър Дечев за това, че “Tius” e название на върховното тракийско божество, чието съотвествие е гр. Ζεύς/Зевс. Това кара Манов да предположи, че може да се говори за запазване на старата тракийска жреческа традиция дори във времето на римската епоха в земите ни.

Несъмнено, както Дечев, така и Манов имат известно основание да предложените твърдения, но от друга страна ние разполагаме с името на върховното божество на далечните ни предци. То е Дин, като съществува и вариант Ден, а за тълкуване Владимир Георгиев предлага стблг. дьнъ-ден (светлина, сияние).

Смятам, че Τιος/Тиос е сродно на тракийските Тато, Татас, Татес, Тетес, които са обясними с блг. тате, татко, като за Τιος/Тиос, най-подходящ кандидат е блг.диал. тийко-тейко-татко, баща. У нас се среща и личното име Тейко, което според Йордан Заимов е пожелателно и притежава значение – да стане баща, да създаде поколение.

Изписаното по време на Античността Ουλκ(ου) Τιου не е нищо друго освен древният вариант на Вълко Тийов, Вълко Тей(к)ов. Трябва да се уточни и това, че формата на родителен падеж в Τιου е най-популярната в българската именна система, ου е древното предаване на - ов.

Писменият паметник от Пандурската могила край село Драгодан е поредното, но не и първото, или последно свидетелство за това, че ние българите сме потомци на местни хора, които ревниво пазят родната си земя хилядолетия наред. Има още древни надписи съдържащи ясни български имена, но, за да бъде показана истината, е нужна смелост от страна на учените.

В миналото, Кирил Влахов обяви регистрираното на римски надпис Velicus/Великус за идентично на българското Велико, но вместо признание за важното си откритие, получи нападки. Българският характер на друго име Voicius/Войкиус, което е споменато в древен паметник от Филипополис (Пловдив) също не е признат от специалистите, макар да е видно, че то е чуждото предаване на Войко. Специалистите отказват да видят и, че изсеченото на скала преди около 2700 години фригийско име Voines/Войнес е идентично на българското име Войн.  

Учените трябва да се занимават с търсене и разпространяване на истината, не с нейното укриване, изопачаване и оказване на жестока съпротива на този, който е посмял да направи това, което те или не са посмели, или не са пожелали да сторят. Старите теории за произхода на народа ни бяха създадени от чужденци, срамно е, тази отрова за съзнанието да бъде поддържана и защитавана от българи.

Стига робуване на догмите, стига страх от това какво ще кажат западните учени, време е да се работи за интереса на България, време е да се каже истината, а именно това, че корените ни са на Балканите, че дедите ни са пазили ревностно земята си и никой агресор не е успял да ги пречупи. Във вените ни тече същата кръв каквато е текла във вените на благия Орфей, мъдрия Залмоксис, безумно смелия Спартак. Наши деди са не някакви говорещи ирански език хора, а тези, които образоваха гърците и положиха основите на културата им – траките Евмолп, Имарад, Тамир, Лин.

Ние сме наследници на хора, непознаващи думата поражение, непознаващи израза - предавам се. Калени от съдбата, нападани от злото, но и пазени от Бога, предците ни са успели да съхранят езика и култура си хилядолетия наред. Наш дълг е да измием лъжите омърсили името на дедите ни и подобно на тях да дадем пример на идните поколения, да покажем, че можем да се преборим с покварата, с апатията и нихилизма, и да изградим мечтаната от Левски чиста и свята република.

Използвана литература:

1.M.Manov, Eine neue Inschrift auf zwei silberen Schöpfkellen aus Thrakien, TYCHE – Beiträge zur Alten Geschichte Papyrologie und Epigraphik, Band 9, Herausgegeben von Gerhard Dobesch, Herman Harrauer, Peter Siewert und Ekkhart Weber Verlag, Wien 1994, z.89-92;

2.Н.Теодосиев, М.Манов, Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993, с.31-42;

3.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

4.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;

5.Йордан Заимов, Български Именник, Второ фототипно издание, БАН, София, 1994;

6.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

 (1) ***  Дано някой заможен българин да посети страницата на аукциона Hermann Historica и да закупи сребърните съдове, на които са гравирани тракийските имена Мукапор и Апукент. Името Мукапор е известно, но Апукент се среща за първи път, поне по мои сведения. Апукент е двусъставно, като Апу отговаря набългарското Япо, а - кент на Чедю →Чѧдо→Kendo.

https://www.hermann-historica.de/Lots/Images/1-74aw-227248.jpg

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ АЗБУКИ

Дължа голяма благодарност на хората от издателство “Златен Лъв”, Пловдив,  които първи намериха смелост да публикуват важната за историята ни работа на Ганчо Ценов. Става дума за книгата “Кроватова България и Покръстването на Българите”. 

Изледванията на прогресивния учен ми помогнаха да разбера доста неща. Бях запознат със сведенията от писмата на папа Николай, с които той заръчва на българите непременно да изгорят сарацинските си книги, какви обаче са въпросните сарацински книги, навремето никой не успя да ми обясни. Някои изказваха предположение, че се касае за писания на араби, които са се опитали да въведат старите българи в исляма.

Оказа се, че истината е съвсем различна. Ценов разказва с подробности за българското богомилство, за тракийските корени на богомилската вяра, а добавя и изключително ценни данни относно мистериозните сарацински книги. Те нямат нищо общо с корана, касае се всъщност за религиозна литература, която по време на Средновековието е считана за ерес.

Реално нашите деди са първите християни на Европа, Ганчо Ценов и Асен Чилингиров са представили солидни доказателсва по въпроса. В борбата за надмощие обаче, гърците успяват да наложат своето верую и същевременно да обявят, набедят дедите ни за еретици. Цялата ни раннохристиянска литература от началото на първото хилядолетие след  Христа е обявена за “еретическа и опасна”. Това обяснява и желанието на папа Николай въпросните стари книги да бъдат изгорени.

Нe e изключено дедите ни са послушали съвета на главата на католическата църква и са унищожили “еретическите” си писания. Възможно обаче определени фрагменти от старите книги да са били запазени, защото в едно от писмата си Георги Раковски споменава, че е “в Ямбол е успял да се сдобие с осем листа “на кожа писани” от “преди християнства еще”. За този интересен факт съобщава Александър Мошев в своя работа.

Не е ясно какво е имал предвид българския възрожденец под “преди християнства еще”. От преди времето на Борис I, или отпреди времето на Христос? Реално, първите християни на Европа са нашите деди, които римляните и гърците наричат траки. Владика на Филипополис-Пловдив е бил Св. Ерм, чието име показва силна близост със старобългарските родови имена Ерми и Ермиар.

Със сигурност ранните християни от нашите земи са имали свои писания. За пловдивския Св. Ерм се смята, че е създал книгата “Пастир” – края на I, или началото на II век? Няколко века по-късно, християните от нашите земи са обявени за еретици, отречена е и литературата им защото се е отклонявала от приетото от гърците верую. Именно това, че нашата ранна религиозна литература е отречена и забранена, би могло да накара Раковски употреби израза “преди християнства еще”, всъщност от преди времето, в което Борис е бил принуден да приеме веруюто на духовенството на Римската Империя (Византия).

Дали пък няма да се касае за доста по-древни писания – от времето на Орфей и Лин? Използването на древна азбука и споменаването на езически божества като Дионис веднага класифицира текста като предхристиянски. Раковски е бил достатъчно добре образован, знаел е няколко езика, бил е добре запознат с митологията, а и с нашия фолклор. За такъв човек не би било трудно да даде датировка на намерените писания въз основа на определени архаични белези на езика, използването на особени букви и споменаването на определени езически божества.

За жалост, съдбата на намерените от Раковски осем пергаментови страници е неизвестна. Няма как да проверим за какво точно става дума, нито пък можем да установив какъв е характера на буквите. Явно те са били познати на нашия възрожденец защото той употребява израза “стара българска писменост”.

Навярно за същата древна писменост говори и Черноризец Храбър споменавайки в работата си “чрьтами и рѣзами” - черти и резки? Дали това няма да са руните на дедите ни, или пък нещо съвсем различно? Възможно е също да се касае за част от библейския превод на владиката на гетите Урфил (Вулфила), който в края на IV век е набеден за еретик и поддръжник на Арий.   

                          Древна азбука наречена славянска писменост

За авторството на намерените от Раковски древни пергаментови страници има и друг кандидат. На посетилия през IV век нашите земи Св. Йероним се приписва създаването на глаголицата. Той е и човекът, който прави превод на библията на латински език, автор е и на много съчинения, а и на една важна за историята ни карта. На нея името България-Vulgaria се появава за първи път.

Вариант на глаголицата, смятана за дело на Св.Йероним, дадено е и сравнение с кирилицата

Няма съмнение, че родения в Хърватско християнин е бил начетен човек с богати знания и големи възможности. Божидар Пейчев обаче уместно уточнява, че Св. Йероним е по-скоро разпространител, а не създател на древната азбука. Пейчев се уповава на сведението на средновековния автор Храбън Мавър, според когото Етикус Истер е изобретил букви, които се отличават от еврейските, гръцките и латинските, т.е. имат оригинален характер.

Благодарение на Храбан Мавър ние разполагаме с изображения на буквите създадени от Етикус. Явно писанията на родения в нашите земи философ са били добре познати на запад, защото и други автори освен Мавър публикуват изображения на азбуката създадена в Добруджа преди около 1700 години.

 Азбука, чийто автор е родения в Добруджа Етикус Истер

Наблюдават се определени отклонения във формите на буквите, а това е индикация, че писмеността изобретена от родения в Добружда философ е била доразвита и използвана за по-късни работи, до които обаче днес ние нямаме достъп. Те или са унищожени, или са попаднали в списък на забранени книги след времето на Храбан Мавър.

             Друг вариант на азбуката създадена от Етикус Истер

Макар приписаната на Етикус Истър азбука да има заоблени форми като глаголицата, само при няколко букви можем да говорим за близост. Съвсем е друго е положението с работата на друг автор – Климент Грубишич. Той е съвременник на Отец Паисий и притежава неговата любознателност. Грубишич изучава доста от познатите писмености и през 1766 г. публикува книга, в която прави сравнение на глаголицата със знаци, които нарича рунически. Въпросните руни показват смайваща прилика с буквите от глаголицата. Не е пресилено дори да се каже, че става дума за стар вариант на свещената ни азбука.

Глаголически букви сравнени с гетски руни, намерени от Грубишич във френска книга

Относно руническите знаци Климент Грубишич обяснява, че се готски, или по-точно гетски. Те не приличат на буквите от Сребърния Кодекс  защото този ръкопис, набеден за готска библия е реално фалшификат базиран на писмеността и езика на старите лангобарди. По този въпрос убедителни доказателства са представили проф. Асен Чилингиров и Юлия Хаджи Димитрова.

За жалост Грубишич не представя примери, откъси от книги с гетски руни, той ползва информация предоставена от други автори. Навярно преди 1766 г. гетските писания са били унищожени, или забранени, като само малка група хора е имала достъп до старите ръкописи. Това обяснява защо е допуснато е публикуване на изображения на гетските руни, но не и на текст.

По всяка вероятност са заличени или забранени и работите на Етикус Истер, а и други наши деди, но пък едно е ясно – на наша територия са изобретени няколко азбуки. Не е ли това ярко свидетелство за гениалостта на предците ни, за стремежа им към знания?

Ясно е и друго, а именно това, че враговете ни са осъзнавали добре нашия потенциал и са се опитвали да унищожат всяко свидетелтво за високата култура на предците ни. Не е никак случайно, че няма оцелели тракийски надписи на видно място, а латинските и гръцките надписи на видни места са много.

Епиграфските паментици от Езерово, Кьолмен, Браничево, Дуванлий са опазени поради това, че се намират в гробници. Надписите от Ситово, Буково, Драгойна и т.н. са в затънтени планински места, далеч от погледите на българомразците. Никой не прави надписи само, за да ги скрие. Имали сме много писмени паметници, имали сме и много книги с различни азбуки, но поради фанатичната омраза на враговете ни е оцеляло съвсем малко.

Имал съм много учители и от всеки съм научил нещо полезно. Когато запитах един от тях каква е причината да бъдат съчинени толкова лъжи за нас, да бъдем така грозно оплюти, а и ощетени от от противниците си и от “великите сили”, получих следния отговор: “Никой не хвърля камък по дърво, което няма плод, а България не е просто отрупано с плодове дърво, тя е райска градина! “

Най-голямото богатство на България е нейния народ. Злато и сребро могат да бъдат отнесени надалеч, къщи и ниви могат да бъдат изгорени, но ако хората оцелеят, те ще възродят всичко наново, стига да се обединят и да следват старите идеали. Не само поради тази наша способност да излизаме от гроба другите се страхуват от нас. 

Ние сме трън в очите на тъмните сили защото сме вечните бунтари и будители на подтиснатите, пазители сме на светлината, а и дарители на знание. Просветеният човек не може да бъде окован, той винаги търси път към свободата си.

Използвана литература:

1.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1999;

2.А.Мошев, В търсене на BIBLIA BESSICA – Съвременни аспекти на един стар проблем (цит. НБКМ, БИА, I Б 152 / 52; Срв. Архив на Г.С. Раковски. Т. 1. Писма и ръкописи на Раковски. С., БАН, 1952, 189–191);

3.Ю.Хаджи Димитрова, “Gothi qui et Getae” –“Готи сиреч Гети”, Перпериком, София, 2012;

4. C.Grubissihio, Inoriginem et Historiam Alphabeti Sclavonici Glagolitici Vulgo Hieronymiani Discutio Antiquitatis Populorum Septentrionalium Reique Literae Sclavonicice et Runice Sclavonicae, Jo. Baptistam Pasquali, Venetis 1766;

5.Cosmographiam Aethici Istria b Hieronymo ex Graeco in Latinum Breviarium Redactam, Secundum Codicem Lipsiensem, Primum Editit, Henricus Wutke, Lipsiae, Bibliopolio Dykiano, MDCCCLIII;

6.А.Чилингиров, Още веднъж за Филипи и Филипопол

http://www.promacedonia.org/tschilingirov/ff/atch-oshte-vednazh-za-philippi-ili-philippopol-2016.pdf

7.А.Чилингиров, Филипи или Филипопол

http://www.promacedonia.org/tschilingirov/ff/atch-oshte-vednazh-za-philippi-ili-philippopol-2016.pdf

8.А.Чилингиров, Готи и Гети

http://www.otizvora.com/files2015/tschilingirov//atch-goti-geti-isl_1-2_izd.pdf