Дедите ни
несъмнено са били необикновени хора. Успели са да впечатлят не само своите
съседи гърците, но също така имащите желязна воля римляни, буйните келти,
роднините скити и далечните индийци. Историите на Орфей, Тамир, Лин, Евмолп,
Залмоксис, Спартак, Ситалк и Дионис потвърждават това. Тези личности са оставили
следа в историята и са прославили земята ни.
Със забележителни
качества са били не само мъжете на Тракия. Същото може да се каже и за
тракийските жени. За тях знаем по-малко, но пък сведенията ни позволяват да
кажем, че възхищението на чужденците срещнали тракийки е напълно оправдано. На
първо място е красотата. Разбира се
привлекателни жени е имало също в Гърция, Рим, Персия и т.н. но у нас сякаш се
касае за някакво масово явление. Тракийките са имали такъв чар, който буквално
е омагьосвал дошлите отдалеч търговци, дипломати, бойци и владетели.
Доста хора
сигурно се питат какъв ли е бил външния вид на тракийските жени. По принцип те
са изглеждали така както днес изглежда българката. Няма и как да е иначе имайки
предвид, че ние сме потомци на най-древните цивилизовани жители на страната ни.
Както антропологични, така и генетични проучвания доказаха това убедително.
Често се спекулира, че траките са от светлия, нордически тип, но това е заблуда.
Несъмнено е имало известен брой светлокоси и синеоки индивиди сред дедите ни,
но те не са били мнозинство.
Веселин Бешевлиев
споменава, че гетите са наричани flavi–руси, а за косата на бистонските
жени е употребен епитета ksanthisi–руси, това обаче е днешното
тълкуване на термините. Според проф. Ф. Мюлер ksanthisi е определение за цвят, който наподобява силно препечено
месо, т.е. светло кафяв. Точно такъв е бил най-често срещания цвят коса сред
тракийските жени. Пак напомням, че е имало руси, червенокоси и чернокоси
жени, но най-много са били тези със светло кафява коса. С течение на времето е започнал да се налага
черния цвят. Това е така поради факта, че гените за тъмна коса и тъмни очи са
доминантни. Дали са били руси, кестеняви, или чернокоси, тракийските жени са
били с красиви черти и неустоим чар.
В работа на
Димитър Попов намираме разказа на Асклепиад, който твърди, че гърците от Лемнос
били така омаяни от тракийките, че пренебрегвали и в последствие изоставили
своите съпруги. След това напуснали Лемнос и заселвайки се в Тракия се
обвързали с местните жени. Старият автор обяснява тази история с някакво проклятие
на богинята Афродита, която омагьосала гръцките мъже. Истината е, че умът на
южните ни съседи е завладян от външния вид, а и обаяние на тракийките.
Красотата на
тракийката спомага и за създаването на легендата, че нимфата Траке, дала
древното име на страната ни, била в състояние да омагьоса тези, които я срещнели.
Дали погледът на чаровницата е вкаменявал чужденците, или пък нейната усмивка,
походка, глас, е трудно да се каже. Живеейки сред природата, Траке не само е расла здрава и силна, но
и пълна с обогатяващата енергия, която дават гори и извори. Следвайки обичаите на своите деди, тракийката е
извършвала древни обреди, които от своя страна водят до духовно извисяване, а
духовно извисените хора имат особено излъчване.
Нимфата Траке не
е изолиран случай. Музите, чийто покровител е Орфей не са просто митични
създания, не са плод на нечие въображение. Те са представителки на народа
наречен в древността траки, а в по-късни времена българи. Със своята
необикновена певческа и танцьорска дарба те са си извоювали статут на
полубогини. Дори и днес талантът на музите не е загубен. Той живее в гласът на
българката, омайващ със своята чистота и звучене връщащо ни хилядолетия назад
във времето.
Даровитата жена
се превръща и в даровита майка. Орфей е син на музата Калиопа – сладкогласната.
Великият певец е наследил доста от качествата на своята родителка, но всеки
талант трябва да се развие. Несъмнено първите уроци по пеене и свирене на лира
Орфей е получил от Калиопа, която му предава и своето магическо излъчване. Това
прави Орфей не просто способен музикант, но и чародей, който е в състояние да
се докосне до дълбините на човешката душа и дори да я излекува.
Свръхестествените
качества на тракийската жена стават причина и за възникването на вярването, че ямбическата поезия е създание на тракийката
Ямба. Действително терминът ямб не притежава гръцка етимология. Специалистите
смятат, че се касае за тракийска заемка. Това се потвърждава от факта, че
съществува тракийска богиня с име Ямба Дула. Тя е споменато в работи на лингвистите
Владимир Георгиев и Димитър Дечев.
Тракийката Ямба е
дъщеря на бог Пан и внучка на бог Хермес, който според Херодот е родоначалник
на тракийската аристокрация. Тези сведения позволяват да се предположи, че Ямба
е била от благородно потекло и израствайки в царския двор тя е била в състояние
да получи високо образование, което от своя страна да и позволи тя самата да направи нововъведение – ямбическия стих.
Красотата, чарът и певческите дарби не са единствените забележителни
качества на тракийската жена. Тя е известна и със своето свръхестествено трудолюбие,
смаяло гърци и перси. Херодот разказва за една пеонка, която носела на главата си делва с вода,
като същевременно водела кон за юздата и предяла. Тя била видяла от цар Дарий, пребиваващ по това време
в Тракия. Удивен от способностите й, персийския владетел попитал дали всички
пеони са така работливи. След положителен отговор Дарий решава да депортира
пеоните в Азия. Това било направено с хитрост и принуда, но не след дълго
пеоните отново се завърнали по родните си места.
Според историка
Христо Данов в херодотовия разказ е вплетена истина, а именно това, че жените
на траките, пеоните са били много по-трудолюбиви от тези на персите. Данов
уточнява и това, че като епитет за трудолюбието на тракийката е използван
епитета ergatides, а в животинския
свят той се употребява само за пчелите. Т.е. тракийските жени били трудолюбиви
като пчели.
Има и друг особен
аспект от облика на тракийската жена. Тя не е отстъпвала по сила и храброст на
мъжете. Била е в състояние да борави с копие, меч и лък като истински войн. От
легендата за Харпалика научаваме, че тракийската благородничка е обучена да
язди кон още в най-ранна възраст. Баща й я карал да пие мляко направо от вимето
на кобилата. Този обичай прочее е описан като характерен за старите българи.
Тракийските жени
са били обучавани в бойното изкуство, не защото народът ни е бил войнолюбив, а
защото животът в древността е бил труден и опасен. По нашите земи е имало не
само много мечки, вълци и чакали, но дори и лъвове. Освен това на наша територия
често са идвали чужденци с цел да отвлечат хора и да заграбят собственост. Който
е запознат с Одисея знае и за коварното нападение над градовете на киконите. Този,
който не е бил в състояние да се защити е бил обречен. Предците ни са знаели
това доста добре и са обучавали не само момчетата, но и момичетата във военното
дело.
Трябва да се
кажат и някоко думи за нравите на нашите предци. Херодот споменава, че преди
сватбата тракийките имат пълната свобода да бъдат с когото си пожелаят. След
сватбата обаче съпругата е оставала вярна на своя спътник в живота. Предаността
е стиганала до такава крайност, че при смърт на мъжа, неговата съпруга го
придружавала в отвъдното, като това се считало за въпрос на чест.
В интерес на
истината този суров обичай е важал предимно за аристокрацията, която е била
посветена в определени мистерии и култови. Трябва да се отбележи и това, че не
само съпругата е последвала мъжа си в отвъдното. Макар да не е казано в пряк
текст, може да се отсъди, че в някои случаи благородните траки са слагали край
на живота си когато съпругата им е застигната от преждевременна смърт. Това, че
Орфей слиза в ада заради своята възлюблена не е просто легенда, а ехо от един
обичай, който е бил странен за гърците, записали го в променен вид. За южните
ни съседи е било трудно да се приеме, че един мъж може да напусне живота, ако
неговата любима е покосена от смърта.
Трябва да се
спомене още нещо важно за тракийката. Херодот нарича дедите ни най-големият
народ след индийците. Това не е преувеличение от страна на бащата на историята.
Предците ни са били многолюден етнос, а главната заслуга за това е тракийската
жена. Тя е ставала майка на много деца. За Хекуба, дъщерята на цар Димас и
съпруга на цар Приам се казва, че имала деветнадесет деца. Най-известните от
тях са пазителят на Троя Хектор, любимият на хубавата Елена Парис, Дейфоб,
Полидор, Касандра и Лаодика.
Едва ли всяка
тракийка е имала толкова много потомци както Хекуба, но със сигурност в едно
семейство са израствали пет-десет деца както бе и до началото на ХХ век в
България. Добрата храна и разумен начин на живот са позволявали на младото
поколение да расте здраво и силно. Несъмнено предците ни са притежавали и
знания как да се предпази бременноста, как да се облекчи родилката и как
най-добре да се гледа новороденото.
Неслучайно името
на богинята-майка е Котито. То се
обяснява с глагола котя се, имащ
първоначално значение раждам. Котито
означава раждащата. Нейните жреци и
служитеки са предавали от поколение на поколение важни сведения за
бременността, за гледането на децата, за предпазване от болести и т.н.
Жената е ценена
високо в древното общество на дедите ни. Мъжът е трябвало за заплати висока
цена за своята съпруга. В доста случаи дори и това не е било достатъчно. Бащата
на момичето е предизвиквал кандидатът жених на двубой. Двамата са мерели сили в
различни дисциплини и само, ако младежът успявал да извоюва победа е получавал
и ръката на тази, която е обичал. Този странен за днешно време обичай си има
логично обяснение. Съвсем естествено е един баща да иска силен и смел съпруг за
своята дъщеря. Именно следването на традицията, че съпругата трябва да се
заслужи с мерене на сили е една от причините за оформянето на дедите ни като
народ с железни мищци и презрение към страха.
Като заключение
ще спомена няколко тракийски женски имена. Меда
е дъщеря на цар Котела и съпруга на Филип II Македонски. Зайка
е известна от епиграфски паметници. От епиграфски паметници са известни също и Атиа, Баца, Венда, Видиа/Вида, Гита, Гета, Гукия, Дада, Даибора, Дея,
Дита, Дола/Доля, Дуда, Зана, Зарка, Зрайка, Кайнуха, Керса, Котина, Лала, Мама, Менда, Нана,
Ната, Нона, Сура.
Въпреки, че са
изключително древни, някои от тези имена са се запазили в непроменен вид до
днес. Това са: Венда, Вида, Дада, Дуда,
Зарка, Котина, Лала, Мама, Менда, Ната, Нона, Сура. Други са се развили като например
Кайнуша (от Кайнуха), Дейка (от Дея), Медичка (от Меда) и т.н. Една част от тракийските женски имена са излезли
от употреба, но това е един естествен процес, който изобщо не бива да ни
учудва.
Важното е да
знаем, че съвременните български жени носят кръвта на музите и нимфите омаяли
чужденците в древността. Важното е да знаем, че въпреки вековните
подтисничества жените от нашите земи продължават да раждат герои. Това е
причината Ботев да възкликне - Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка!
Такъв народ не може да загине, такъв народ не може
да изчезне!
Използвана литература:
1.Х.Данов, Траки, Народна Просвета, София, 1979
2.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;
3.В.Бешевлиев,
Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска
поредица 8, БАН, София, 1965;
4.Вл.Георгиев,
Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
5.Н.Иванова, П.Радева, Имената на Българите, домашни имена,
заети имена, празничнокалендарен именник, Абагар, Велико Търново, 2005;
6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith,
Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
7.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk,
B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926;
8.К.Влахов,
Тракийски лични имена, фонетико-морфологични проучвания,
БАН, Studia Thracica 2,София, 1976;
9.Й.Заимов, Български Именник, БАН, София, 1994
10.Н.Ковачев, Честотно-тълковен речник на личните имена у българите, Д-р Петър Берон, София, 1987;
11.Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by
numerous engravings on wood. William Smith, LLD. London. Walton and Maberly,
Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row; John Murray, Albemarle
Street. 1854.
12.W. Leaf, The Iliad, edited, with apparatus criticus,
prolegomena, notes, and appendices, Macmillan, Londo, 1900;
Публикации
