ОБЛИКЪT НА ТРАКИЙСКИТЕ ЖЕНИ

Дедите ни несъмнено са били необикновени хора. Успели са да впечатлят не само своите съседи гърците, но също така имащите желязна воля римляни, буйните келти, роднините скити и далечните индийци. Историите на Орфей, Тамир, Лин, Евмолп, Залмоксис, Спартак, Ситалк и Дионис потвърждават това. Тези личности са оставили следа в историята и са прославили земята ни.

Със забележителни качества са били не само мъжете на Тракия. Същото може да се каже и за тракийските жени. За тях знаем по-малко, но пък сведенията ни позволяват да кажем, че възхищението на чужденците срещнали тракийки е напълно оправдано. На първо място е красотата.  Разбира се привлекателни жени е имало също в Гърция, Рим, Персия и т.н. но у нас сякаш се касае за някакво масово явление. Тракийките са имали такъв чар, който буквално е омагьосвал дошлите отдалеч търговци, дипломати, бойци и владетели.

                                                                           http://media1.shmoop.com/images/mythology/characters/maenad.jpg

                                                                             http://www.picturesofbulgaria.com/photos/1129887903minus_00.jpg

Доста хора сигурно се питат какъв ли е бил външния вид на тракийските жени. По принцип те са изглеждали така както днес изглежда българката. Няма и как да е иначе имайки предвид, че ние сме потомци на най-древните цивилизовани жители на страната ни. Както антропологични, така и генетични проучвания доказаха това убедително. Често се спекулира, че траките са от светлия, нордически тип, но това е заблуда. Несъмнено е имало известен брой светлокоси и синеоки индивиди сред дедите ни, но те не са били мнозинство.

Веселин Бешевлиев споменава, че гетите са наричани flavi–руси, а за косата на бистонските жени е употребен епитета ksanthisi–руси, това обаче е днешното тълкуване на термините. Според проф. Ф. Мюлер ksanthisi е определение за цвят, който наподобява силно препечено месо, т.е. светло кафяв. Точно такъв е бил най-често срещания цвят коса сред тракийските жени. Пак напомням, че е имало руси, червенокоси и чернокоси жени, но най-много са били тези със светло кафява коса. С течение на времето е започнал да се налага черния цвят. Това е така поради факта, че гените за тъмна коса и тъмни очи са доминантни. Дали са били руси, кестеняви, или чернокоси, тракийските жени са били с красиви черти и неустоим чар.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/99/Lenoir,_Charles-Amable_-_A_Nymph_In_The_Forest.jpg/170px-Lenoir,_Charles-Amable_-_A_Nymph_In_The_Forest.jpg

В работа на Димитър Попов намираме разказа на Асклепиад, който твърди, че гърците от Лемнос били така омаяни от тракийките, че пренебрегвали и в последствие изоставили своите съпруги. След това напуснали Лемнос и заселвайки се в Тракия се обвързали с местните жени. Старият автор обяснява тази история с някакво проклятие на богинята Афродита, която омагьосала гръцките мъже. Истината е, че умът на южните ни съседи е завладян от външния вид, а и обаяние на тракийките.

Красотата на тракийката спомага и за създаването на легендата, че нимфата Траке, дала древното име на страната ни, била в състояние да омагьоса тези, които я срещнели. Дали погледът на чаровницата е вкаменявал чужденците, или пък нейната усмивка, походка, глас, е трудно да се каже. Живеейки сред природата, Траке не само е расла здрава и силна, но и пълна с обогатяващата енергия, която дават гори и извори. Следвайки обичаите на своите деди, тракийката е извършвала древни обреди, които от своя страна водят до духовно извисяване, а духовно извисените хора имат особено излъчване.

Нимфата Траке не е изолиран случай. Музите, чийто покровител е Орфей не са просто митични създания, не са плод на нечие въображение. Те са представителки на народа наречен в древността траки, а в по-късни времена българи. Със своята необикновена певческа и танцьорска дарба те са си извоювали статут на полубогини. Дори и днес талантът на музите не е загубен. Той живее в гласът на българката, омайващ със своята чистота и звучене връщащо ни хилядолетия назад във времето.

Даровитата жена се превръща и в даровита майка. Орфей е син на музата Калиопа – сладкогласната. Великият певец е наследил доста от качествата на своята родителка, но всеки талант трябва да се развие. Несъмнено първите уроци по пеене и свирене на лира Орфей е получил от Калиопа, която му предава и своето магическо излъчване. Това прави Орфей не просто способен музикант, но и чародей, който е в състояние да се докосне до дълбините на човешката душа и дори да я излекува.

Свръхестествените качества на тракийската жена стават причина и за възникването на вярването, че ямбическата поезия е създание на тракийката Ямба. Действително терминът ямб не притежава гръцка етимология. Специалистите смятат, че се касае за тракийска заемка. Това се потвърждава от факта, че съществува тракийска богиня с име Ямба Дула. Тя е споменато в работи на лингвистите Владимир Георгиев и Димитър Дечев.

Тракийката Ямба е дъщеря на бог Пан и внучка на бог Хермес, който според Херодот е родоначалник на тракийската аристокрация. Тези сведения позволяват да се предположи, че Ямба е била от благородно потекло и израствайки в царския двор тя е била в състояние да получи високо образование, което от своя страна да и позволи тя самата да направи нововъведение – ямбическия стих.

Красотата, чарът и певческите дарби не са единствените забележителни качества на тракийската жена. Тя е известна и със своето свръхестествено трудолюбие, смаяло гърци и перси. Херодот разказва за една пеонка, която носела на главата си делва с вода, като същевременно водела кон за юздата и предяла. Тя била видяла от цар Дарий, пребиваващ по това време в Тракия. Удивен от способностите й, персийския владетел попитал дали всички пеони са така работливи. След положителен отговор Дарий решава да депортира пеоните в Азия. Това било направено с хитрост и принуда, но не след дълго пеоните отново се завърнали по родните си места.

Според историка Христо Данов в херодотовия разказ е вплетена истина, а именно това, че жените на траките, пеоните са били много по-трудолюбиви от тези на персите. Данов уточнява и това, че като епитет за трудолюбието на тракийката е използван епитета ergatides, а в животинския свят той се употребява само за пчелите. Т.е. тракийските жени били трудолюбиви като пчели.

Има и друг особен аспект от облика на тракийската жена. Тя не е отстъпвала по сила и храброст на мъжете. Била е в състояние да борави с копие, меч и лък като истински войн. От легендата за Харпалика научаваме, че тракийската благородничка е обучена да язди кон още в най-ранна възраст. Баща й я карал да пие мляко направо от вимето на кобилата. Този обичай прочее е описан като характерен за старите българи.

Тракийските жени са били обучавани в бойното изкуство, не защото народът ни е бил войнолюбив, а защото животът в древността е бил труден и опасен. По нашите земи е имало не само много мечки, вълци и чакали, но дори и лъвове. Освен това на наша територия често са идвали чужденци с цел да отвлечат хора и да заграбят собственост. Който е запознат с Одисея знае и за коварното нападение над градовете на киконите. Този, който не е бил в състояние да се защити е бил обречен. Предците ни са знаели това доста добре и са обучавали не само момчетата, но и момичетата във военното дело.

                               https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/d1/d8/e0/d1d8e09d11446c01d567fa497c73bdb1.jpg

Трябва да се кажат и някоко думи за нравите на нашите предци. Херодот споменава, че преди сватбата тракийките имат пълната свобода да бъдат с когото си пожелаят. След сватбата обаче съпругата е оставала вярна на своя спътник в живота. Предаността е стиганала до такава крайност, че при смърт на мъжа, неговата съпруга го придружавала в отвъдното, като това се считало за въпрос на чест.  

В интерес на истината този суров обичай е важал предимно за аристокрацията, която е била посветена в определени мистерии и култови. Трябва да се отбележи и това, че не само съпругата е последвала мъжа си в отвъдното. Макар да не е казано в пряк текст, може да се отсъди, че в някои случаи благородните траки са слагали край на живота си когато съпругата им е застигната от преждевременна смърт. Това, че Орфей слиза в ада заради своята възлюблена не е просто легенда, а ехо от един обичай, който е бил странен за гърците, записали го в променен вид. За южните ни съседи е било трудно да се приеме, че един мъж може да напусне живота, ако неговата любима е покосена от смърта.

Трябва да се спомене още нещо важно за тракийката. Херодот нарича дедите ни най-големият народ след индийците. Това не е преувеличение от страна на бащата на историята. Предците ни са били многолюден етнос, а главната заслуга за това е тракийската жена. Тя е ставала майка на много деца. За Хекуба, дъщерята на цар Димас и съпруга на цар Приам се казва, че имала деветнадесет деца. Най-известните от тях са пазителят на Троя Хектор, любимият на хубавата Елена Парис, Дейфоб, Полидор, Касандра и Лаодика.

Едва ли всяка тракийка е имала толкова много потомци както Хекуба, но със сигурност в едно семейство са израствали пет-десет деца както бе и до началото на ХХ век в България. Добрата храна и разумен начин на живот са позволявали на младото поколение да расте здраво и силно. Несъмнено предците ни са притежавали и знания как да се предпази бременноста, как да се облекчи родилката и как най-добре да се гледа новороденото.

Неслучайно името на богинята-майка е Котито. То се обяснява с глагола котя се, имащ първоначално значение раждам. Котито означава раждащата. Нейните жреци и служитеки са предавали от поколение на поколение важни сведения за бременността, за гледането на децата, за предпазване от болести и т.н.

Жената е ценена високо в древното общество на дедите ни. Мъжът е трябвало за заплати висока цена за своята съпруга. В доста случаи дори и това не е било достатъчно. Бащата на момичето е предизвиквал кандидатът жених на двубой. Двамата са мерели сили в различни дисциплини и само, ако младежът успявал да извоюва победа е получавал и ръката на тази, която е обичал. Този странен за днешно време обичай си има логично обяснение. Съвсем естествено е един баща да иска силен и смел съпруг за своята дъщеря. Именно следването на традицията, че съпругата трябва да се заслужи с мерене на сили е една от причините за оформянето на дедите ни като народ с железни мищци и презрение към страха.

                       http://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2012/12/546894_479753845408789_75360114_n1.jpg

Като заключение ще спомена няколко тракийски женски имена. Меда е дъщеря на цар Котела и съпруга на Филип II Македонски. Зайка е известна от епиграфски паметници. От епиграфски паметници са известни също и Атиа, Баца, Венда, Видиа/Вида, Гита, Гета, Гукия, Дада, Даибора, Дея, Дита, Дола/Доля, Дуда, Зана, Зарка, Зрайка, Кайнуха, Керса, Котина, Лала, Мама, Менда, Нана, Ната, Нона, Сура.

Въпреки, че са изключително древни, някои от тези имена са се запазили в непроменен вид до днес. Това са: Венда, Вида, Дада, Дуда, Зарка, Котина, Лала, Мама, Менда, Ната, Нона, Сура. Други са се развили  като например Кайнуша (от Кайнуха), Дейка (от Дея), Медичка (от Меда) и т.н. Една част от тракийските женски имена са излезли от употреба, но това е един естествен процес, който изобщо не бива да ни учудва.

Важното е да знаем, че съвременните български жени носят кръвта на музите и нимфите омаяли чужденците в древността. Важното е да знаем, че въпреки вековните подтисничества жените от нашите земи продължават да раждат герои. Това е причината Ботев да възкликне - Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка!

Такъв народ не може да загине, такъв народ не може да изчезне!

Използвана литература:

1.Х.Данов, Траки, Народна Просвета, София, 1979

2.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;

3.В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска поредица 8, БАН, София, 1965;

4.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977; 

5.Н.Иванова, П.Радева, Имената на Българите, домашни имена, заети имена, празничнокалендарен именник, Абагар, Велико Търново, 2005;

6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

7.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926; 

8.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морфологични проучвания,

БАН, Studia Thracica 2,София, 1976;

9.Й.Заимов, Български Именник, БАН, София, 1994 

10.Н.Ковачев, Честотно-тълковен речник на личните имена у българите, Д-р Петър Берон, София, 1987;

11.Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood. William Smith, LLD. London. Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row; John Murray, Albemarle Street. 1854.

12.W. Leaf, The Iliad, edited, with apparatus criticus, prolegomena, notes, and appendices, Macmillan, Londo, 1900; 

ХАРАКТЕРЪТ НА НАШИТЕ ДЕДИ, ИЛИ КАК СИЛНА ДЪРЖАВА СЕ ГРАДИ ОТ СИЛНИ И СМЕЛИ ХОРА

Имам доста приятели чужденци, на които разказвам за миналото на народа ни. Повечето от хората, с които общувам в Белгия, Германи, Холандия и др. имаха твърде различно мнение за българите преди да им представя неизвестни и непопулярни факти. Разбирайки, че ние сме преживели няколко жестоки подтисничества, приятелите ми изразиха удивлението си как изобщо сме успели да оцелеем като народ! Как дори зверското преследване на бездушни хора не е успяло да ни сломи.

Запознавайки чужденците с качествата на предците ни, аз успях да дам обяснение как сме градили държави, как сме пазили своето и как не се гаси туй що не гасне. Животът на дедите ни никога не е бил лесен. Те не са получили от никого нищо даром, за всичко е трябвало да се борят, но именно тази борба ги е направила силни и смели. Желязото се калява в огъня, човекът с трудности.

Земята ни е рай, който е привличал погледите на агресори още от незапомнени времена. Старият летописец Йордан разказва за това как египетски владетел се опитва да завладее страната ни - “Тази земя обитаваха гетите когато Весосис, царят на египтяните започна война срещу тях. Гетски цар по това време бе Танаус. В битката при река Фазис, Танаус посрещна Весосис и му нанесе страшно поражение преследвайки го чак до Египет. Ако гетите не бяха спрени от непроходимия Нил и отбранителните съоръжения на египтяните, Весосис щеше да намери смъртта си в собствената си страна..“ Iord. De Orig. 47.

През XIII век преди Христа египтяните отново усещат силата на тракийското оръжие. В битката при Кадеш (днешна Сирия) като съюзници на хетите участват тракийските племена дардани и мизи, които средновековни автори наричат с името българи.

                                                          Картина на Marc Millmore
                                    http://artworks.markmillmore.com/wp-content/uploads/2014/05/KadeshB1.jpg

Почти хилядолетие по-късно дедите ни отново променят хода на историята. Без дедите ни траките, никой нямаше да знае за Александър Велики и неговите походи в Азия. Благодарение на предците ни Александър Велики успява да победи цар Дарий в няколко битки, като при Гавгамела траките правят нещо, което граничи с чудо. Със светкавичен удар на кавалерията персийският владетел се надява да разгроми напълно противника си. Азиатските сили са по-многобройни, те напредват като бърза морска вълна способна да помете всичко по пътя си, но не могат да се сравняват с по-твърдите по характер балканци. Ето как Кристофър Уебър описва действията на дедите ни в този жескок сблъсък- “ Дивата и необуздана тракийска конница и пехота спряха атаката на превъзхождащата ги многократно персийска конница...” –  “ The Thracians, 700BC-AD46, Chr. Webber, p.11.

В Индия траките спомагат за удържането на още една важна победа в полза на Александър. Край река Хидасп, балканците са изправени пред армията на цар Пор. Сблъсъкът на двете сили става по време на дъждовния сезон. Реката е бурна и пълноводна и индийците не очакват тя да бъде премината. Това обаче става въпреки лошото време и за пореден път земята е напоена не само с вода, но и с човешка кръв.

И двамата пълководци осъзнават, че сблъсъкът ще е страшен. Цар Пор се е приготвил добре включвайки тренирани слонове, за да елиминира с тях конницата на противника си. Ето думите на Квинт Курций Руф - “За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.”

Квинт Курций Руф, “История на Александър Велики Македонски”, прев. от латински Николина Бакърджиева, Военно издателство, София 1985, с.238

Първоначално атаката на слоновете предизвиква суматоха сред войската на македонския пълководец. Както хора, така и коне са объркани от страховитите ревове на огромните животни. Положението е спасено от агрианите и останалите траки. Те се втурват стремглаво срещу слоновете сякаш това е нещо най-обикновено. Докато другите треперят, дедите ни засипват слоновете и водачите им с копия и стрели. После безстрашно се врязват в редиците на индийците и започват да секат краката на огромните животни с тежките си мечове, доказвайки, че Ариан не е преувеличил наричайки траките най-храбрия и най-мъжествен народ на Европа.  

С този народ римляните се запознават на бойното поле в средата на втори век преди Христа. Автори като Ливий и Плутарх споделят своите впечатления - “Първи настъпиха траките, които както Назика ги описва бяха най-внушителните – високи, едри мъже облечени с черни наметала, под които сияеха лъскави доспехи. На раменете си те бяха облегнали масивни, железни бойни брадви”– Plut. Aem.Paul. 18.3.

                                                                       http://www.civfanatics.net/uploads8/0004cimbri.jpg

“Траките, подобно на диви зверове пуснати от клетка, с оглушителен рев се спуснаха срещу италийската конница така стремително, че макар и калени в битките италийците изпаднаха в голямо объркване и страх”. – Liv. 42.59.

Прези около две хиляди години римляните забиват клин в сърцето на Тракия. Въвеждайки умело раздор сред дедите ни, потомците на Ромул успяват да наложат своята власт в земите на юг от Дунава. Век по-късно император Траян успява да завладее и територии на север от тази река. С това обаче траките не са напълно покорени. Голяма част от гетите и мизите обитаващи Източните Карпати и Черноморските степи остават на свобода. А за това, че свободните траки не се примиряват със съдбата на покорените си братя знаем от голямото антиримско въстание от 165-170 година. Тогава спадащите към гетите костобоки, придружени от своите роднини не само помитат римските гранични гарнизони, но прекосяват цяла Тракия, спирайки се чак край Термопилите.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e9/Thraciae-veteris-typvs.jpg

По-късно, по времето на император Аврелиан, от северните тракийски територии са прогонени всички колонисти и легионери. Страхът от дедите ни е толкова голям, че Аврелиан заповядва да се махнат гредите от моста свързващ двата бряга на Дунава. Императорът е знаел, че ако освободителите се обединят с подтиснатото тракийско население, дори елитните легиони няма да са в състояние да окажат съпротива. 

Населението на Тракия може да е подчинено на имперската власт, но не е загубило древните си качества. За тях споменава не кой да е, а Юстиниан Велики -“ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащият осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождение в кръвта си.’’

- Превод на цитирано от Веселин Бешевлиев изказване на Юстиниан Велики, “Проучвания върху личните имена у траките”, БАН, София, 1965, с. 62

През VII век се сбъдва страхът на император Аврелиан. Свободните мизи и гети успяват да се обединят с траките под римска власт. Заедно те  успяват да сломят мощта на имперската войска. Земята на Залмоксис и Орфей е отново свободна, от този момент светът ще я познава под името България.

Тази България ще устои на многобройни жестоки нападения, ще устои и на страшен геноцид извършван в продължение на векове. Въпреки петте века мрак и ужаси българите не се превръщат в роби. Пет века се раждат герои, които раздават възмездие за поругана чест и достойнство, за безбройни грабежи и унижения.

След Освобождението през 1878 българите показват на света кои са и само няколко десетилетия по-късно поставят на колене турците в битката за Одрин. Без намесата на “великите сили” в подкрепа на бившите ни подтисници, България щеше да се превърне в най-силната и влиятелна държава в Източна Европа. Гаранция за това бяха качествата на народа ни, забелязани от различни хора. Ето какво казва Уйлям Монро за нас :

 “По никакъв начин не бих искал да подценявам българския селянин... Той е силен, трудолюбив, здрав, миролюбив и почтен, издръжливостта и упоритостта му нямат равни на себе си. Българският селянин освен това е грамотен, патриотично настроен и готов да учи… В страната няма нито богаташи, нито просяци, а селяните почти нямат нужди, които да не могат да удовлетворят сами… Хората консумират храна и алкохол умерено. Няма хазартни игри… В никоя балканска страна няма такава религиозна свобода както в България… Трудолюбието им е пословично. Издръжливостта им е забележителна. Бедността в смисъла, в който думата се използва в Европа и Америка, в България е просто непозната…” (Bulgaria and Her People. Washington, 1914г.).

Уил Монро цитира английски писател, който казва следното за нас: “Българинът е истински син на земята... Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, бурната приветливост на сърбина, или мечтателния непрактичен идеализъм на руснака. Той по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат…”

Монро не е единственият, който е силно впечатлен от народа ни. Ноъл Бъкстон пише в своя работа - “За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със заблежително спокойствие...” – N.Buxton, With the Bulgarian Staff, The McMillan Company, New York, 1913.

Идвайки у нас Джон Риид е изумен - “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят. Влакът още не е спрял, а един едър полицай дружески те поздравява ...добродушни войничета се преструват, че ти преглеждат багажа и те гледат със засмяно лице. От някъде идва добре облечен господин и те пита на френски: -Вие сте чужденец, нали? Мога ли да Ви помогна с нещо? Той не е служител в туристическа агенция, а най-обикновен пътник като мен, но пък е българин, а това ще рече приятелски настроен..... Прекрасно е да видиш простите и честни лица на планиниците и свободните хора, да напълниш ушите си с живата славянска реч! България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор. Това е мястото, в което, ако случайно магазинерът е взел дори две стотинки повече, ще те потърси дори и в хотела, в който се отседнал, за да ти ги върне... Броят на хората говорещи английски е смайващ. Почти всечки политически лидери са завършили “Робъртс Колидж” ...много офицери, учени и журналисти са получили образованието си в Германия. Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани...”

От качествата на българите е смаян е и немецът А.Фон Хун, който пише: “Извън всякакво съмнение хората в България са превъзходни войници и са страшно издръжливи...Като всяка истински добре дисциплинирана войска, българите се отличиха в битките с изключителна храброст”... - Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.82.

Пред българите се прекланя и французина Л. Дюпуй-Пею – “Ние се задоволихме да дадем обща представа за Българската армия...Добрият й външен вид и дисциплината, при която е подготвена, правят от нея елитна армия, способна на всякакви смели прояви, на голяма преданост и саможетрви, ако врагът дойде отново да тъпче свещената земя на Родината..” - Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.162.

Дори англичаните са впечатлени от младата българска армия. В. Хърбърт споделя следното – “Армията е гордостта на нацията, но не е глупаво идолизирана както армията в Румъния. Има силен, непоклатим патриотизъм и изострено желание за учене...” Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.197.

Поредният чужденец видял в българите нещо уникално е Джеймс Бекър -“Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела."

Тъжното е, че това, което чужденци виждат у нас, някои наши интелектуалци, журналисти и политици не желаят да видят. Дори напротив, народът бива унижаван с обвинения в мързел, завист, злобен характер.

Нашият единствен грях е, че сме търпеливи и прощаващи. Не сме поробвали чужди народи, не сме горили чужда книжнина, не сме подлагали никого на геноцид, не сме създатели на порочни доктрини, не сме въвеждали тоталитарни режими, но пък сме жертва на такива.

Ние българите няма от какво да се срамуваме. Защитавали сме по-слабите, давали сме знания и вяра на милиони хора, борили сме се за свободата на другите народи. Никой няма правото да ни обижда, никой няма правото да ни кори, но въпреки това се намират такива, които го правят.

Злите думи са отрова за душата, това утайката го знае добре. Един народ не може да бъде поробен преди са се пречупи духа му. Ето за това не бива да се оставяме да ни пречупят, да отровят надеждите ни, да отнемат бъдещето ни. Не трябва да позволяваме да мачкат съзнанието ни и да ни внушават, че сме слаби, че нищо не зависи от нас.

Злото няма да се спре, няма да престане да ни залива с помия и лъжи, но ние не сме длъжни да приемаме това. Бог ни е дал възможност да избираме – в каква посока да гледаме, кой път да изберем. Който търси доброто ще намери добро. Който търси приятели ще намери приятели. Който твърдо реши, че ще изгради по-добро бъдеще ще работи за това и ще спре да се надява на обещанията на хитри празнословци.

Българинът може всичко, запомнете това! Прекланям се пред мъдростта на една жена, която е прозряла това. Никога няма да ми омръзне да четa написаното от Иваничка Георгиева, която е дала една от най-сполучливите характеристики на нашия народ. Прочетете тези думи не само днес, не просто десет-двадесет пъти, четете ги всеки ден и помнете какво сте! Имайте вяра в себе си!

“Особено важна черта в етнопсихологическата характеристика  на българина е неговата увереност и оптимизъм. Тя изпъква особено силно и в българската митология, в която няма свръхестествено същество, което да не може да бъде победено от човека. Последният е способен да намери винаги някакъв изход: да го унищожи, а когато не може - да го надхитри, да го излъже, да го заблуди, и ако всичко това не помага - да го умилостиви. Човекът е този, който благодарение на своя ум и съобразителност в края на краищата ще победи.

Българинът винаги поставя себе си по-високо от демоничните и митични същества: змеят е лековерен, вампирът е глупав, орисниците могат да бъдат заблудени, самодивите умилостивени. За него и дяволът не е така страшен, защото може да бъде надхитрен. Изключение не е направено и за господ, който понякога е несъобразителен и не винаги всесилен. Обобщен израз на тази идея откриваме в любимия народен герой Крали Марко. Той така вярвал, че би могъл да повдигне земята, че дръзнал да премери силата си с бога: „Господ да спадне от небето, с него ще се борим."- Иваничка Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, София, 1993, с.257

ТРАКИТЕ В АРМИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ

Преди около 2320 години се случва нещо удивително. Един син на малката до това време Македoния решава да покори познатия свят. За осъществяване на своята цел Александър Велики събира опитни и калени  бойци. Най-добрите разбира се са нашите предци. В редиците на амбициозният владетел влизат смелите одриси, пеони, агриани и др.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/84/Alexander_the_Great_mosaic_%28cropped%29.jpg

Според Кристофър Уебър общият брой траки във войската на Александър е около 13500 – едно доста внушително число, като се има предвид, че цялата армия в началото е 32 000 души. Спокойно може да се каже, че без приноса на синовете на Арес войните с могъщите армии на перси и индийци биха завършили с неуспех.

За жалост както преводачи, така и учени омаловажават ролята на предците ни в завоеванията на славния пълководец. Поради тази причина е наложително старите летописи да се разгледат отново. Истината е скрита в работите на Луций Ариан, Дион Касий, Плутарх и Квинт Курций Руф. Внимателното разлеждане на техните хроники ще допринесе за придобиването на ясна представа за приноса на нашите деди в завоеванията на македонския владетел. 

Още преди кампанията си в Азия, Александър Велики търси подкрепата на някои тракийски племена като агрианите. Приятелските отношения между двете групи стари балканци започват по времето на цар Филип II- Arr. 1.5.2. Поради оказаната помощ от страна на агрианският владетел Лангар, Александър Велики обещава да му даде за съпруга сестра си Куна. Този план бива осуетен поради преждевременната смърт на Лангар причинена от някакво заболяване- Arr. 1.5.2-5. 

С идването си в Азия Александър знае, че го чакат много изпитания. Още преди да е започнал конфликта, македонския пълководец е изковал стратегия, която ще му помогне да победи. В битката при река Граник агрианите са в дясното крило, а останалите траки биват разположени на лявото крило. Заедно с пеоните, а и част от конницата си Александър прекосява река Граник и атакува персите. Естествено първите достигнали до армията на Дарий търпят и най-големите загуби, но битката е спечелена въпреки численото превъзходство на азиатците- Arr. 1.14-16. 

http://assets.chitanka.info/content/img/6b/27637/aleksandyr_makedonski_karta_2.png

Първата победа е факт, но Александър знае, че без редовно снабдяване на войската му с продоволствия, кампанията ще завърши безславно и печално. Не е никак лесно да се изхранят над 30 000 човека. Осъзнавайки стратегическата важност на малоазийския град Милет, македонският пълноковец се отправя към него придружаван от агрианите, тракийската конница и други подразделения. Персите също не спят, те изпращат свои кораби, но тяхното акостиране е предотвратено от 4000 траки, които са достигнали остров до град Милет по-рано- Arr. 1.18-5.  С тяхна помощ селището е превзето бързо и с това е осигурен не само тила на Александровата армия, но и едно важно пристанище, без което похода в Азия би бил немислим. Благодарение на дедите ни, македонския пълководец успява за стабилизира и заздрави своята позиция.

Не след дълго идва битката при Гавгамела. Този път персите са решени твърдо да удържат победа. За тях това не е просто сблъсък на две армии, а въпрос на живот и смърт. Цар Дарий подготвя елитни части, чиято вярност е пословична. Със светкавичен удар на кавалерията персийския владетел се надява да разгроми напълно противника си. Персийските сили са по-многобройни, те напредват като бърза морска вълна способна да помете всичко по пътя си, но не могат да се сравняват с по-твърдите по характер балканци. Ето как Кристофър Уебър описва действията на дедите ни в този жескок сблъсък- “ Дивата и необуздана тракийска конница и пехота помогнаха да бъде спряна атаката на превъзхождащата ги многократно персийска конница...” - “ The Thracians, 700BC-AD46, Chr. Webber, p.11.

Трудно е да си представи човек как дедите ни са отблъснали армия, която ги е превъзхождала сериозно по брой, а и се е сражавала на свой, познат терен. Синовете на Арес обаче не са обикновени хора. Ариан ги нарича един от най-мъжествените народи. Със сигурност траките са били физически по-силни от персите, със сигурност и бойната им тактика е била по-съвършена. Ако не бе така те не биха могли да удържат победа над азиатската армия...

Битката при Гавгамела не привършва с неуспешното нападение на персийсикте конници. Цар Дарий е опитен стратег, той вкарва едно страшно оръжие – сто масивни колесници по чиито оси са прикрепени остри коси, способни да разполовят човешко тяло. Персийският владетел храни надежда, че необикновеният начин на атака ще смути враговете му и ще допринесе за техния край.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg48VDFVWnXcTTiIfxpJRQUiSqsDpAvX0jFcb1z9JUeC-4bPXxm_PzEqlpaYcDmn5wdqcXfziSyB99quKzBPvAMpGwwQ_r_hR5QZz-heHQdTako0Uiigci9JL33PWVOOnKdr0KH-tCfo5A/s1600-h/Achaemenid+Scythed+Chariot.jpg

Безспорно психологическият ефект от грохота на колелата и свистенето на железните коси е бил силен. Подредени в близост една до друга колесниците наближават със зашеметяваща скорост македоската фаланга и тракийските й съюзници. Един пробив в редиците би бил равностоен на поражение. Тук траките отново доказват качествата си посрещайки предизвикателството на Дарий с дъжд от копия. После безстрашно се втурват напред, хващат юздите на конете, събарят колесничарите на земята и ги пронизват с копията си - Arr.3.13.5.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/87/The_charge_of_the_Persian_scythed_chariots_at_the_battle_of_Gaugamela_by_Andre_Castaigne_(1898-1899).jpg

Цар Дарий е втрещен, той дори не си е помислял, че ще срещне хора, които да не се разбягат от вида на страшното му оръжие. До този момент той вярва, че нито щит, нито копие, или меч може да спре движещите се бясно колела с коси. Персийският владетел не знае, че израсналите край Балкана и Родопите мъже не се страхуват от смъртта, и вместо да бягат, те я гледат дръзко в очите. Атаката, която е трябвало да прати в небитието Александър Велики и армията му е спряна за пореден път от траките.

Следващият сблъсък е при Иса, мястото е недалеч от днешния турски град Искендерун. Разказвайки за приготовленията преди битката, Ариан споделя следното – “Траки, пеони, илири и агриани – най-мъжественните и храбри народи на Европа, бяха изправени през най-женствените и изнежени народи на Азия” -Arr. 2.7.5. Отново, с помоща на синовете на Арес, Дарий е разбит...

С краят на персийския цар не идва край на изпитанията на Александър Велики. Персия може да е на колене, но след нея е Индия. Тя разполага с огромни човешки ресурси. Климатът е топъл и влажен – точно противоположното на Балканите. Само най-упоритите и най-калените войници намират сили да останат в армията на Александър.

Дедите ни разбира се са сред тях. За да осигури тила си македонският пълководец оставя 3000 тракийски копиеносци и 500 конника в региона край съвременния индийски град Равалпинди. Някои смятат, че тези траки остават в Индия и по-късно техните потомци се завръщат на Балканите под името българи. Дали е така е трудно да се каже, ясно е само, че предците ни следват Александър Велики на изток чак до река Ганг.

В Индия траките не просто охраняват тила, но спомагат за удържането на още една победа. Край река Хидасп балканците са изправени пред армията на цар Пор. Сблъсъкът на двете сили става по време на дъждовния сезон. Реката е бурна и пълноводна и индийците не очакват тя да бъде премината. Това обаче става въпреки лошото време и за пореден път земята е напоена не само с вода, но и с човешка кръв.

И двамата пълководци осъзнават, че сблъсъкът ще е страшен. Цар Пор се е приготвил добре включвайки тренирани слонове, за да елиминира с тях конницата на противника си. Ето думите на Квинт Курций Руф - “За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.”

Първоначално атаката на слоновете предизвиква суматоха сред войската на македонския пълководец. Както хора, така и коне са объркани от страховитите ревове на огромните животни. Положението е спасено от агрианите и останалите траки. Те се втурват стремглаво срещу слоновете сякаш това е нещо най-обикновено. Докато другите треперят, дедите ни засипват слоновете и водачите им с копия и стрели. После безстрашно се врязват в редиците на индийците и започват да секат краката на огромните животни с тежките си мечове, показвайки, че Ариан не е преувеличил наричайки траките най-храбрия и най-мъжествен народ на Европа. Изгубвайки ударната си сила, цар Пор губи и битката...

http://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_the_Hydaspes#mediaviewer/File:The_phalanx_attacking_the_centre_in_the_battle_of_the_Hydaspes_by_Andre_Castaigne_(1898-1899).jpg

Това е последното голямо сражение, но не и последната битка на смелия син на Филип II.  Агриани, одриси и др. продължават да следват македонския пълководец при покоряването на други територии, като Гедросия (област обхващаща Пакистан и Северен Иран) например. Ариан споменава дедите ни винаги край Александър – Arr. 5.20.3, 5.20.7, 6.22.1.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/94/Gedrosia-Map-Route-of-Alexander-1823-Lucas.png/640px-Gedrosia-Map-Route-of-Alexander-1823-Lucas.png

Не дълго след това Александър Велики е покосен от болест, или отрова и умира. С него умира и идеята му за един обединен свят. Наследниците му започват да воюват един срещу друг, а един от тях – Лизимах дори се опитва да покори Тракия. В Добружда, в земите на гетите той е пленен, но вместо да го изтезават и убият, дедите ни се държат с него като с гост. Дават му дарове и го пускат да си тръгне с обещание, че повече няма да ги напада. Смаян от невероятната сила и благородства на траките, Лизимах удържа думата си.

Голяма част от тези данни не са известни на широката публика. Ролята на дедите ни не само е омаловажена, в доста случаи тя е напълно премълчана. За това няма причина понеже траките съставляват една трета от армията на македонския пълководец. Без смелите агриани, пеони, одриси и т.н. светът никога нямаше да чуе за Александър Велики. Персия със сигурност щеше да продължи своята екcпанзия и би погълнала не само Гърция, но и незначителния по това време Рим. Историята на света би била доста по-различна...

Не са особено известни и важни данни относно произхода на Александър Велики. Той смята себе си за потомък на Ахил Пелеев (по майчина линия). Ахил от своя страна е предводител на мирмидоните, които той води по време на Троянската Война. Същите тези мирмидони са наречени българи от Йоан Малала.

 http://www.promacedonia.org/gibi/2/gal/2_206.html

За Олимпия, майката на Александър Плутарх казва, че тя била посветена в орфическите дионсиеви мистерии, а свещенодействията й приличали много на тези на траките от Едония и земите край Хемус (Стара Планина). Олимпия произлиза от епирското племе молоти, а те са трако-пеласги. Името им е сродно на тракийското божествено име Молодас- младият, изпълненият със сили.

За тракийският елемент в Македония пише Страбон – “As for the Thracians, the Pieres inhabited Pieria and the region about Olympus; the Paeones, the region on both sides of the Axius River, which on that account is called Amphaxitis; the Edoni and Bisaltae, the rest of the country as far as the Strymon. Of these two peoples the latter are called Bisaltae alone, whereas a part of the Edoni are called Mygdones, a part Edones, and a part Sithones. But of all these tribes the Argeadae, as they are called, established themselves as masters”. Strab.7. fr. 11.

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus:text:1999.01.0198:book=7:chapter=fragments

Тракийския етнически елемент в Македония е регистриран и от Херодот - “Mysians and Teucrians, before the Trojan war, who passed over into Europe by the Bosphorus and not only subdued all the Thracians, but came down also as far as the Ionian Sea and marched southwards to the river Peneios”- Her.7.20.

http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh7020.htm

Траки и македонци са де факто хора от един и същ произход. По времето на Александър Велики жителите на Тракия и Македония са се разбирали прекрасно, докато гръцкия език им е бил непонятен. Не само физическата сила на траките и тяхната храброст е накарала Александър да вземе синовете на Арес в армията си, но и факта, че езиците на двата народа са били почти идентични, същото важи и за религията. Много по-лесно е да се сплоти армия от свои хора, отколкото от разнородни и изповядващи друга религия.

Ето каква е историята за взаимоотношенията на Александър Велки с траките. Опитът на Александър да завладее гети и трибали не е нашествие на чужденец, а вътрешна борба, подобна на тази на атиняни и спартанци по време на Пелопонеските Войни.Одрисите също покоряват роднините си крестони, лееи, пеони. Това не означава, че одрисите не са роднини на крестони, лееи, пеони...

Истината е проста, но в миналото са направени много манипулации и фалшификаци с цел някой друг да си присвои заслугите на дедите ни. Този процес продължава и в днешно време. Ако ние не предявим претенции за признаването ни за местен народ, ще бъдем напълно заличени. Народ без корени и етническо самосъзнание не може да оцелее.

Историята ни бе съзнателно объркана от чужденци, които прекрасно познават качествата ни и се боят от тях. Когато българинът е вдъхновен, той е способен на чудеса. Ние не само можем да върнем старата си слава, но и старото величие. За това е нужна осъзнатост и решителност, силата я имаме. Само трябва да си спомним за нея.

Използвана литература:

1.Lucius Flavius Arrianus, Alexander de Grote, transl. S. Mooj-Valk, Ambo/Amsterdam, 2001;

2.Квинт Курций Руф, История на Александър Велики Македонски, превела от латински Н.Бакърджиева, Военно издателство, София 1985;

3.PLUTARCH'S LIVES. A. Stewart, Vol.III, GEORGE BELL & SONS, London, 1892;

4.Chr. Webber, The Thracians, 700BC-AD46 (Men at Arms), Osprey Publ. 2001; 

5.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herfordshire, 1996;

6.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

 

7. Diodorus Siculus, Book XVII  

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Diodorus_Siculus/17B*.html

8.Chr. Webber, Odryssian Cavalry Arms, Equipment and Tactics.

http://www.iianthropology.org/ChristopherWebber.pdf

9.Herodotus, Histories 

http://www.sacred-texts.com/cla/hh/

10. Strabo, Geography

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus:text:1999.01.0198:book=7:chapter=fragments