МИСТЕРИЯТА НА СЕРДИТЕ – ОСНОВАТЕЛИТЕ НА НАШАТА СТОЛИЦА

България е дом на най-древните градове на Европа: тези край Юнаците, Пазарджишко и Провадия Варненско. Съперничещо им по възраст е появилото се на мястото на Пловдивското Яса Тепе селище, което макар да няма защитна система в началния стадий на своето развитието, е уникално по рода си защото е обитаемо от Каменната епоха, та до ново време.

София също има какво да покаже, на територията на сторицата ни, по-точно в кв. “Гео Милев” е разкрит град на близо 8000 години. Става дума за така нареченото Слатинско Неолитно Селище. To впечатлява не само с огромната си възраст, но също и с умело изработената, a и красиво украсена керамика. По-късно, през Бронзовата епоха може да се говори за трайно обитаване и на днешния център на столицата ни.

Дали хората, които живеят на същото място по времето на началната експанзия на Римската Империя е трудно да се каже. Някои от траките са оставали по старите си места хилядолетия наред, други са се местили, но е факт, че когато легионите на Вечния град навлизат в страната ни, на мястото на столицата ни, те намират селище, което не е никак малко. По името на обитаелите си, познати на Тит Ливий и др. стари автори като като серди/сарди мястото получава името Сердика/Сардика (Serdica/ Σαρδική).

Карта на Густав Дройсен показваща локацията на сердите в Тракия

По време на късната Античност, градът е укрепен и добре уреден. Пленен от красотата му, произлизащият от средите на мизите (наречени в по-късни времена българи бел.моя) император Константин Велики казва: “Serdica mea Romma est” – Сердика е моят Рим. Mалко е оставало и в началото на IV век, селището е щяло да се превърне в столица на Римската Империя.

Останки от величието на древната Сердика - любимото място на Константин Велики

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/60/StGeorgeRotundaSofia.JPG/800px-StGeorgeRotundaSofia.JPG

Макар старите автори да определят сердите като роднини на меди, мизи и др. траки, в ново време се правят доста опити, обитавалите територията на София наши предци да бъдат изкарани всичко друго, но не и принадлежащи на народа на Орфей. Сякаш някаква зла сила принуждава историците да пренебрегват важни факти.

Един от първите, които отделят сердите от изконното население на Тракия е лингвистът Ханс Крае. B работа на Димитър Дечев е отразено виждането на немския учен, че живеещите край Витоша (древната Скомброс) хора не за траки, а за илири. Като цяло, илирите са древните обитатели на земите на Сърбия, Хърватско, Черна Гора, Словения, Словакия и т.н.

Причина за твърдението на германския учен е споменатото от Плиний име на обитаващите Илирия сардеати/Sardeates -Plin.III.142. Странно е как способен учен като Крае не е обърнал внимание, че ползваният от него автор, а именно Плиний Стари пише също и за скитски сарди: Sardi Scythiae, като ги разполага в Черноморските степи -Plin.IV.83.

Трябва да се добави и друга важна подробност, а именно това, че в Скития живеят доста траки: гети, тирагети, костобоки, саи, агатирзи, карпи и др. В самата Илирия пък е локализиран тракийския град Терми-дава. Бърнард Хендерсън смята, че въпросното селище е обитавано от даки.

Присъствието на тракийските серди на места извън Тракия не е мистерия. Няма нищо странно и неестествено един народ да основе колонии на различни места. Херодот разказва за това, че по начало бригите обитавали територията на Македония, но след преселението си в Мала Азия станали известни като фриги-Her.7.73. Страбон разказва за друга мащабна миграция, в която описва заселването на Пелопонес (Южна Гърция) от фриги (дълго преди Троянската война) -VII.7.1. Павзаний пък дава сведения за колонизацията на остров Сицилия от фриги, чиито стари територии са били край река Скамандър -Paus. 5.25.6.

Защо в такъв случай да се учудваме, че има траки серди в съседните Илирия, Скития, а дори и на други места? Та това е нещо напълно нормално и всеки изследовател на миналото би трябвало да го знае. Както Херодот, така също Страбон и Павзаний са основни стари автори, чието познаване е задължително за всеки историк и езиковед.

Освен Xaнс Крае, има и други автори, които правят опити да отделят сердите от групата на древнобалканските народи. Цитирайки Борис Геров, Георги Михайлов изказва мнение, че сердите са келти, които са се установили в земите ни през IV-III в.пр.Христа, но по-късно са се тракизирали. Георги Михайлов уточнява, че твърдението му засягащо произхода на сердите се основава на убедителни (?) доказателства от областите на археологията и лингвистиката. За жалост, конкретни  примери изобщо не са дадени.

Факт е, че нито един хроникьор от времето на Античността не определя сердите като преселници от Галия. Сердите са споменати от Тит Ливий и Дион Касий, но на тези автори и през ум не им минава да определят сердите като част от галското (келтското семейство). В галския речник на Жорж Дотен не е отбелязано племе serdi, sardi, няма даже галска дума с корен sard/serd.

Защо учени като Борис Геров, Георги Михайлов и др., са решили да припишат келтски произход на основателите на Сердика, е трудно за обяснение. За мен това е напълно лишено от всякаква логика решение. Слава Богу, още в средата на 80-те години на ХХ век, се намират учени, които да оспорят аргументирано опитите на техните колеги за изкарат сердите келти.

Ето какво пише Мечислав Домарадски: “Сред съвременните автори едни (Г. Кацаров, Б. Геров, З. Вожняк) приемат сердите за келтско племе, останало тук след голямото нашествие на Балканите. В подкрепа на своята хипотеза те привеждат несигурни данни за съществуването на името серди или подобни на него в келтските земи, както и келтския произход на някои топоними от Софийско. Втора група учени се изказва в полза на тракийския произход на сердите (Р. Вулпе, Ал. Фол). Д. Дечев в своя речник на тракийските езикови останки определя споменатите топоними от Софийско като тракийски, като добре аргументира своето мнение. Привържениците на двете теории като свой аргумент привеждат и археологическите материали от това време от Софийската котловина. Това са находки от същия тип погребения, каквито са известни от трибалските земи и които по-горе бяха определени като тракийски. В полза на тази интерпретация тук е и фактът, че в селата Горна Малина и Байлово са открити могилни некрополи, съществуващи през цялото I хил. пр.н.е. Освен един тънък предримски пласт, открит по време на разкопките в Сердика, и тук не са проучвани селища, но и при тези обстоятелства хипотезата за келтската принадлежност на сердите може да се определи като недостатъчно аргументирана, основана на редица несигурни, а в някои случаи и неверни данни. Не бива да се забравя, че сердите обитавали близки до скордиските земи и сигурно са се намирали под силното културно влияние на келтите, а може би и в някаква форма на политическа зависимост от тях.”.

Самото име серди, езиковедът Вилхелм Томашек (цит. от Димитър Дечев) тълкува с помощта на санскр. carda-група, стадо, блг. чърда-стадо, ствиснем., herta-елен.С това виждане не мога да се съглася, смятам, че серди означава сърцати, храбри хора, като най-добро обяснение може да се даде със стблг. срьдьце-сърце. Други сродни думи са лит. širdìs-сърце, латв. sir̂ds-сърце, мъжество, гняв, авест. zǝrǝd-сърце.

Вариацията серди-сарди, Сардика-Сердика се явава диалектна особеност на езика на Орфей. Тя се проявава и във вариациите дева-дава, като в Пулпу-дева, Ита-дава, а и в речните имена Атрус, (И)етерус. Това реално е типичното за българския език явление екане и якане, както преди време отбеляза акад. Владимир Георгиев: “Тук колебанието между a, ia (= ja) от една страна и ie, е от друга е засвидетелствано не само в античността, но и в съвременния български език.”

Когато разгледаме подробно наличната информация за сердите, виждаме, че както от гледна точна на историята, така и от гледна точка на археологията и лингвистиката, няма никакви основания старите обитатели на столицата ни да бъдат отделяни от местното тракийско население.

Сердите не само спадат към древнобалканските народи наричани от гърците траки, но и са едни от най-ранно споменатите в историята наши деди. По ирония на съдбата, най-рано името им е регистрирано не е в писанията на гръцки и римски автори, а в египетски документи от Бронзовата епоха XIV-XII в.пр. Христа., т.е. преди около 3400-3500 години.

Тези наши предци наричани шерден, шардунаш, поради физическата си сила и високи воински качества са били избрани да служат на фараонът Аменхотеп III (1391–1353 г.пр.Христа). Според Салимбети и Дамато, шерден са сред личната охрана на Рамзес Велики (1279-1213) [x].

На пръв поглед е странно да се говори за присъствие на древнобалкански народи в Египет по време на Бронзовата епоха. Рално обаче, миграциите на източноевропейци в посока Анатолия и Северна Африка са започнали доста по-рано и са няколко на брой.

Точно кога са дошли сердите в земите край Нил е трудно да се каже с абсолютна сигурност. Възможно е те да са взели участие в похода на гетския цар Тананус срещу египетския владетел Весосис, за който разказва Йордан- Jord.Get.(47). За това събитие разказва и Херодот, но за египетския монарх е употребено името Сесострис. Навярно старите автори са имали предвид фараонът Сенусрет III.

Според Йордан гетите не успяват да завземат Египет, но не е изключено, част от тях, или част от техните съюзници да са останали в пограничните региони, като след време, при подобряване на отношенията с египтяните, определена група серди да са минали на служба при Аменхотеп III.

Серди шерден, изобразени на египетски релефи (Salimbeti & D'Amato)

 http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples10.jpg

Това дава логично обяснение на тяхното присъствие толкова далеч от Балканите. Става ясно и защо, в по-късни времена, когато принудени от сериозни климатични промени (1210-100 г.пр.Христа) редица балкански народи се прехвърлят в Мала Азия, а по-късно се отправят и към Египет, сердите се приcъединяват към тях.

Мечове принадлежащи на сердите шерден, изобр. (Salimbeti &D'Amato)

http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples74.jpg

Съюзени със своите роднини  мизи, тевкри, дардани, беси, пеласги и др., сердите стават част от могъща коалиция, чиято цел е сломяването на египетската армия и заселване в страната на пирамидите, която е останала незасегната от климатичните промени направили живота на Балканите труден.

По-времето на Рамзес Велики битките са ожесточени и само хитрата политика на този властелин, а и на наследника му Меренпта, успява да спаси страната. Част от оцелелите серди се завръщат в родните си места на Балканите, но друга група се установява на остров в Средиземно море. Този остров получава тяхното име:  Сардиния.

Бронзови статуи от Сардиния, представящи древните бойци серди, шерден, изобр. (Salimbeti & D'Amato)

 http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples24.jpg

Историята за заселването на стари балканци в Сардиния може да звучи странно, дори неправдоподобно, но как иначе да обясним високата концентрация на генетичния маркер I2 при сардинците. Този маркер е най-често срещания при нас българите, а при други балкански народи, докато при населяващите Западна Европа италианци, немци, французи, испанци и др. е сравнително рядък.

Съществуват и други доказателства, които потвърждават, че хората дали името на остров Сардиния са дошли от Балканите. Благодарение на стари автори като Клавдий Птолемей ние разполагаме с древни имена на селища и местности от територията на Сардиния.

Най-интересните са: Езеронис, Гордитаниум, Темус, към тях трябва да добавим и местното име Скапитани-Ptol.III.3. Съотвествията от тракийската ономастика са: Eзара, Гордион, Темено дури, Скапте сюле. Тълкуване на значението на тези древни названия можем да получим с блг. езеро, град, темен-тъмен диал., стблг. скопити-скопявам, режа.

При местното име (етникон) Скапетани намираме същата особеност, която се среща в тракийски племенни и местни имена като дардани, агриани. По същият начин, с частицата –ани,  до ден днешен при нас българите се образуват местни имена като например Добрудж-ани, Сопотч-ани, Пловдивч-ани и т.н.

Уверяваме се, че макар сердите да са се заселили на островът получил името им преди около три хиляди и двеста години, следите от тяхното присъствие не са изчезнали. Поради силното влияние на финикийци и римляни, да не забравяме и огромната пропаст от време – над 3200 години, потомците са балканските серди са забравили корените си, но ние техните роднини можем да разбулим забуленото в мъгла минало и да обогатим историята си.

Вместо да считаме основателите на столицата ни за чужденци, ние ще знаем, а и ще популяризираме информацията, че сердите са древен балкански народ, части, от който са се заселили в Скития, Илирия, а дори и Египет. Серди са дали името на остров Сардиния, служили и в армията на Рим, по-точно в легионите стационирани в Британия. Там е намерен доста добре запазеният паментник на родения в Сердика Лонгин Сдапезе.

Надгробен паметник на родения в Сердика тракиец Лонгин Сдапезе, Колчестър, Британия, изобр. Jason Scott Wills

https://s3.amazonaws.com/photos.geni.com/p11/b6/fb/b5/dd/5344483851e98d29/1_large.jpg

Ето, ако не следваме покорно нагласените нескопосано истории, които този или онзи авторитет лансират, можем да се натъкнем на много интересни, а и важни неща. Едно е да вярваме, че основите на столицата ни са положени от чужди хора, а съвсем друго е да сме се уверили, че дедите ни са създателите на Сердика, че са били силни хора, които са оставили отпечатък навсякъде където са стъпили.

Използвана литература:

D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

B.W.Hendeson, Five Roman emperors: Vespasian, Titus, Domitian, Nerva, Trajan, A.D. 69-117, Barnes & Noble, New York, 1969;

М. Домарадски, Келтите на Балканския полуостров, IV—I в. пр.н.е. Изд. Наука и изкуство, София, 1984;

Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

Г.Михайлов, Траките,

A.R.David, Handbook to Life in Ancient Egypt, Oxford University Press, New York, 1998;

C.Dio, The Roman History, The Reign of Augustus, transl. I.Scott-Kilvert, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1987;

Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999

G.Dottin, La Langue Gaulloise, Librarie Klincksieck, Paris, 1918;

Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918;

Извори от интернет:

Слатинско неолитно селище (посл.вид. 11-08-2019)

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE_%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%B5

Thermidava (посл.вид. 11-08-2019) https://en.wikipedia.org/wiki/Thermidava

Mohamed Raafat Abbas,  A Survey of the Military Role of the Sherden Warriors in the Egyptian Army during the Ramesside Period (посл.вид. 11-08-2019)

http://www.enim-egyptologie.fr/revue/2017/2/Abbas_ENiM10_p7-23.swf.pdf

A.Salimbeti, R.D’Amato, Webdesign S.Gröner, The Greek Age of Bronze, Sea Peoples  (посл.вид. 11-08-2019) http://www.salimbeti.com/micenei/sea.htm

Сенусрет III (посл.вид. 11-08-2019) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BD%D1%83%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%82_III

Haplogroup I2 (Y DNA) (посл.вид. 11-08-2019)

https://www.eupedia.com/europe/Haplogroup_I2_Y-DNA.shtml

Pausanias, Description of Greece, (посл.вид. 11-08-2019)

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D5%3Achapter%3D25%3Asection%3D6

Ptolemy, book III, Location of Sardinia island (посл.вид. 11-08-2019) http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Gazetteer/Periods/Roman/_Texts/Ptolemy/3/3*.html

ФАЛШИФИКАТ ЛИ Е ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ?

Един от най-интересните извори за историята на народа ни се явава и един от най-подценяваните, а за жалост и един от най-манипулираните. Става дума за така наречения “Именник на българските князе”, който в миналото, без абсолютно никакво основание бе наричaн “Именник на българските ханове”. 

Казвам без основание, защото в текста се срещат думи като княз и княжение (княжество), но отсъстват напълно думи като хан и ханство. След като такива няма в нито един препис на документа, то тяхното споменаване от страна на историците е манипулация на фактите.

                                                  Фрагмент от "Именника", Московски препис, изобр. Уикипедия 

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:NominaliaOfTheBulgarianKhansMoscowManuscript.jpg

Навярно поради своята краткост и особена хронология, имена на години и т.н. документът е считан от определени хора за фалшификат. Понеже вече няколко пъти различни читатели ме питат какво мисля за “Именника”, дали е надежно сведение, дали е от полза за разбирането на далечното ни минало и т.н., реших да представя виждането си по този въпрос в настоящата работа. Нека читателите ми сами да решат дали съм прав или не.

Безспорно, фалшиви, представени по некоректен начин исторически източници има, такива се срещат във всяка епоха. По време на войната с хетския цар Муватали, армията на египетския владетел Рамзес Велики е разбита, но египетските хроникьори пишат за победа. Доста по-късно във времето, легионите на император Домициан са победени от бойците на дакийския цар Декебал, но в Рим бива празнуван триумф, въпреки позорното поражение. Виждаме, че съществуват примери не просто на променяне на детайли, но дори на фундаментални неща.

Дали обаче “Именникът” е фалшификат, дали можем да му се доверим? Как точно стоят нещата в нашия случай? По принцип всеки документ трябва да се провери, нужно е да се направят сравнения с други писания засягащи хора и събития от засегнатите времена. 

Задължително е да се търсят потвърждения от областта на ономастиката. С други думи – трябва да се проучи дали в посоченият в документа период от време, в областта засегната в текстта има названия на реки, селища, планини и т.н. принадлежащи на езика на споменатия в“Именника” народ – в случая българския.

Преди да започнем изследването, трябва да си зададем един важен въпрос: ако “Именникът” е фалшификат от сравнително ново време, кой е имал интерес да го поръча и направи?

Документът е намерен от руския учен Андрей Попов през 1861 г. За нас това е черен период от време – тогава дедите ни са най-жестоко потискания народ в Османската Империя и не разполагат нито с политическо влияние, нито пък със значителни финанси. 

В никакъв случай не може да се приеме, че българин би могъл да проникне безпроблемно в руските архиви, да подкупи служителите без тайната полиция да разбере, а и да вкара сред пазената автентична литература три ръкописа явяващи се различни преписи на “Именника”.

През 1861 г. има будни и интелигентни българи като например Георги Раковски. Той обаче нито разполага с някакво влияние в Русия, нито пък властите там са благосклонно настроени към него, дори напротив. Раковски не притежава и нужната литература, за да създаде документ, в който не само да отрази речта на дедите ни от Средновековието, но и специфичните за “Именника”  термини като имен, шегор, алем и др.

В случай, че “Именника” е фалшификат, то този документ просто няма как да е създаден от българи. Кой обаче е заинтересован да изкара на бял свят свидетелство, че още през II в. българите са имали свое княжество? 

През втората половина на XIX век, нито руснаците, нито британците, нито пък историците на германската историческа школа имат интерес от появата на такъв документ, доказващ, че българите имат своя държава много преди появата на държавите на великите сили от по-късни времена.

На територията на Крим, топоним Малоросса (Malorossa) е регистриран през VII - VIII век, а за държава с име Киевска Рус говорим през IX век. Англосаксите нахлуват в Британия през V век, но консолидацията на Англия се извършва едва през IX век. Франките създават своята държава по-рано - в края на V век, но това не би било възможно без отслабването на Римската Империя поради войните ѝ с армията на Атила (за когото се предполага, че е споменатия в “Именника” Авитохол).

През XIX в., а и по-рано, никой освен българите няма сметка да се разбере, че първата национална държава в Европа е тази на предците ни.  

В “Именника” е казано съвсем ясно, че 515 години преди княз Аспарух (Исперих кнѧз) владетелите от рода Дуло са имали княжество от другата страна на Дунава (сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі.). 

Това означава, че въпросното княжество е съществувало през 165-170 г., или с други думи: българското княжество е повече от 300 години по-старо от царството на франките и около 700 години по-старо от държавите на русите и англосаксите.

Някои хора изразяват съмнения относно достоверността на “Именника” поради термините шегор, имен, алем и т.н. Трябва да подчертая, че това са особени думи от древен календар, като те не могат да бъдат използвани, за са се определи етническата принадлежност на старите българи. Все пак, ако се съобразим с днешната реалност, дванадесетте названия на месеците – от януари до декември са римски, но това не означава, че родната реч на дедите ни е била латинска.

Важно е друго – има ли значително историческо събитие, което да съвпада с така наречената нулева година на “Именника”?

Taкова събитие има, то е голямо, бих казал разтърсващо историята, но у нас не се говори за значението му. През 170 г., живеещите недалеч от делтата на Дунава траки костобоки, прекосяват голямата река, разбиват всички римски легиони, като дори успяват да проникнат на юг чак до намиращата се във Фокида (централна Гърция) Елатея:

“An army of bandits, called the Costoboes, who overran Greece  in my day, visited among other cities Elateia” -Paus. 10.34.5

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D10%3Achapter%3D34%3Asection%3D5

Макар сведението да е представено от очевидеца на събитията Павзаний, Ърнест Браянт се съмнява в достоверността на разказа. Изследователят на миналото се чуди как костобоките са достигнали толкова дълбоко във владяната от римляните територия, без да покорят (и осигурят тила си бел.моя) Мизия, Тракия и Македония.

Всъщност няма нищо чудно, няма нищо необяснимо. Както и при други антиримски въстания, местното население подпомага на “нашествениците”, с които реално дели един произход и гледа на тях като на освободители. Та нима дълги векове по-късно, в края на ХIX век, значителна част от потиснатите българи не се присъединяват към опълченците и освобождаващите страната ни руски войски?

Проблемът на Браянт е в това, че той не е знаел за общите корени на прииждащите от другата страна на Дунава костобоки и подчиненото на Рим тракийско население, а точно това обяснява и “странното” действие на бунтовниците, а именно опита им да прочистят Фокида от римските войски. Тази област е известна с това, че от дълбока древност е обитавана от траки: “Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus” Strab.VII.7.1.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7G*.html

Проблемът на Браянт e и проблем на нашите учени, които или не искат, или не могат да се разделят със старите си виждания, изградени във времена когато информацията за дедите ни е била оскъдна. Приемем ли, че костобоките са част от мизите наречени още българи, всичко си идва на мястото и мистериите от историята ни изчезват. 

Благодарение на Страбон знаем, че преди около 2000 години, гетите и техните роднини мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава: “Now the Greeks used to suppose that the Getae were Thracians; and the Getae lived on either side the Ister, as did also the Mysi, these also being Thracians and identical with the people who are now called Moesi”-Strab.VII.3.2

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7C*.html

Карта направена по сведения на Клавдий Птолемей, вижда се ясно, че на север от делтата на Дунава има област Мизия

C идването на римляните, част от гетите и мизите остава под властта на Вечния град, а друга част – обитателите на земите на север от Дунава запазва своята свобода. В началото на II век, през 105-та година, император Траян успява за победи царят на северните траки Декебал и да завладее част от земите му, но в стръмните източни Карпати и в Черноморските степи, римският владетел не посмява да пристъпи.

Тези територии остават владение на свободните гети и мизи. Там се са абсолютни господари, но тази тема не е засягана адекватно от нашите учени, а е от огромна важност за разбирането на историята ни. Явно никой не желае да обясни къде се изпаряват траките, останали непокорени от Рим.

Само 65 години след падането на гето-дакийското царство на Декебал, дедите ни успяват да възстановят силите си и през 170-та година – нулевата година на “Именника”,  основават свое княжество. 

Използването на термина княжество вместо царство, според мен показва, че има смяна на благородническата прослойка, т.е. вместо гето-даки, сега на власт са мизите, които по-рано са били подвластни на цар Декебал.

Част от самите мизи носят името българи и от 170-та до 680-та година то набира популярност и престиж, като през IX век е прието от всички мизийски роднини и става колективно название за потомците на древнобалканските народи.

Разбирам, че причисляването на старите българи към най-старото население на Балканите ще бъде посрещнато със скептицизъм от определени сънародници, но техните съмнения се дължат на непознаването на определени важни факти:

1. Споменатите в “Именника” старобългарски родови имена Дуло, Вокил/Оукил, Ерми са регистрирани най-рано не край Памир, Тибет и Сибир, а в микенски документи на над 3300 години. Дуло се среща в документ с регистрация KN Dd 1193 (по Вентрис и Чадуик), Вокил/Оукил можем да намерим в документ  1509 Xa 70 (по Еванс), а Eрми присъства в документ  551 Ka 42  (по Еванс).

2. Старото над 3300 години име Дуло е отъждествено с тракийските имена Дулас, Дулес, Дулос от руския учен Юрий Откупщиков, знае се и, че на известен брой тухли от Плиска се среща тракийското име DULES, но историците и археолозите ни упорито отказват да го свържат със старобългарското родово име Дуло.

3.Подложилият на анализ старобългарска чернолъскава керамика археолог Стамен Михайлов стига до извода, че “съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” С други думи: корените на този тип старобългарска керамика са на Балканите и то още в Медно-каменната епоха (енеолита).

4. Цитирайки своите колеги - археолозите Церманович и Тодорович, Михайлов споделя, че свещеният за старите българи символ IYI се среща на Балканите по керамиката от културата Винча. Тя е датирана 5500-4500 пр. Христа.

5.През 30-те и 50-те години на ХХ век, под ръководството на д-р Методи Попов са проведени мащабни антропологични проучвания, от които става ясно, че за азиатски корени на българите изобщо не може да се говори, като на всичко отгоре, най-разпространения антропологичен тип сред нас българите е понтийския. Този тип е доминантен и при древното балканско население наричано от римляните траки.

Имайки предвид тези важни факти, всеки непредубеден човек ще заключи, че продължилото над 1100 години отъждествяване на старите българи с тракийския народ мизи, се основава на историческа реалност.

Нека обаче да продължим и с другите доказателства за присъствие на българи на север от Дунава през явяващата се за нулева за “Именника” 170-та година. Името на планината Карпати достига до нас благодарение на живелият през II век Клавдий Птолемей, който пише за Καρπάτης ὄρος. Названието се обяснява с българската дума карпа-скала.

Отново, благодарение на Птолемей научаваме за селището Зуробара/Ζουρόβαρα. Елементът -бара присъства и в топоними на юг от Дунава, като пример могат да бъдат посочени споменатите от Прокопий Цезарийски Субара, Тамонбари. Реално бара е правилното представяне на изключително популярната за тракийски топоними частица пара срещаща се в Бесапара, Берипара, Скаптопара, Атипара, Брентопара и др. Още навремето, акад. Вл. Георгиев изказа предположение, че -пара може да се изтълкува с българската дума бара-рекичка.

Ще се наложи да използваме отново Птолемей защото той твори малко преди нулевата година на “Именника” и поради това е безценен извор за топонимите и хидронимите на север от река Дунав. Авторът пише за селище ∆ίερνα, чието име е познато и под вариантите Tierna, Zernae, Tsierna.

Разновидностите са силна индикация за това, че началната буква е затруднявала гръцките и римски автори, а фактът, че въпросният топоним се намира край река Черна, не оставя никакво съмнение, че ∆ίερνα, Tierna, Zernae, Tsierna е чуждото представяне на българското прилагателно и същевременно речно име Черна.

Фактите показват, че през II век, малко преди нулевата година на “Именника”, на север от Дунава са съществували несъмнено български названия на реки, планини и селища. 

А сега идва най-важният момент: eдин език просто няма как да се появи по-рано в определена територия преди появата на народа, който говори въпросния език. Oт това следва, че старите българи не само са имали княжество на север от Дунава през през II век, но и спадат към древните балкански народи.

Ето колко прости са нещата, стига цялата съществена информация да бъде извадена на бял свят. За жалост истината за корените ни не е отървала на великите сили навремето.Трябвало е да се потулят и игнорират планини от информация, да да може тази истина да остане далеч от българския читател. По-тъжното е, че са наложени безумни теории като “изгубването” на езика на старите българи, само и само, за да се “докаже”, че те са пришълци на Балканите!

Страшното е, че манипулациите в историята ни продължават и днес. Въпреки излизащата постоянно нова информация, определена група изследователи търси под вола теле в Кавказ и Памир, а някои дори и в Сибир.

Ако в миналото историците ни са имали донякъде оправдания, като недостатъчно знания, страх от тоталитарна цензура, репресии и т.н., то днес, в демократична и свободна България няма пречки истината за произхода ни да бъде казана. Няма и обяснение, нито пък извинение за поведението на тези, които упорито се опитват да сложат корените на народа ни колкото се може по-далеч от Балканите.

Не вярвам индивидите поддържащи неиздържани теории да се покаят. Те ще забавят истината докато могат, игнорирайки важни данни, осмивайки привържениците на виждането за древния балкански произход на българите, а и опитвайки се да провалят сбирки и четения на прогресивни изследователи, макар това да е подсъдно деяние.

Единственият начин да получим гордостта и престижа, които ни се полагат е да разпространяваме игнорираната и укривана информация докато тя стане достояние на повечето сънародници. Веднъж достигне ли се до критична маса, нито титли, нито увъртане ще помогнат на недобросъвестните индивиди.

Никой няма да е в състояние да попречи в официалната ни история да бъде записано, че векове преди англосакси,  франки и др., дедите ни успяват да създадат независима от Рим национална държава, която впрочем е продължение на доста по-старите царства на Декебал, а и изплашилия с мощта си дори Гай Юлий Цезар дакийски цар Буребиста.

Към историята ни принадлежат също Одриското и Фригийското царство, точно както към историята на Англия принадлежат съществувалите преди консолидацията, малки царства: Северна Умбрия, Есекс, Мерсия, Уесекс, Съсекс, Кент. Не можем да пренебрегнем и това, че дедите ни са създатели на Троя, че по времето когато гърците са се обличали с кози кожи, цар Резос е носил позлатени доспехи.

Богата е историята ни, но е укрита и осакатена от чужденци. Не бива да се примиряваме с това и да позволяваме на други да пишат какви са били дедите ни. Това е безумие, което не просто води до упадък, но и до край. Не пазиш ли своето, не го и заслужаваш.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ СВОЙ КАНАЛ В ЮТЮБ, ДАВАМ ЛИНК КЪМ ПЪРВИЯ КЛИП

  https://www.youtube.com/watch?v=T9OPuiKFcKE

ОТРОВАТА, С КОЯТО НИ УБИВАТ – НЕВИДИМАТА ВОЙНА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

Войните съществуват откакто има човешко общество и ще продължава да ги има докато не дойде краят на цивилизацията. Във всяка епоха конфликтите са се водили по-различни начини, като колкото повече време минава, толкова по-рафинирани и по-жестоки стават методите.

Докато в началото сблъсъкът е между две групи, от която побеждава по-силната, в последствие желаещите да победят на всяка цена, се научават да използват засади, отрова, а дори и съумяват да заразят с опасни болести противниците си.

После идва ред и на друга тактика, която макар да няма нищо общо с физическото насилие, все пак е невероятно ефективна. Със сеенето на съмнения, вражди, разделение и объркване, с унищожаването на самочувствието и вярата на един народ, може да се постигне много повече отколкото с цяла армия добре обучени бойци.

Като цяло, принципите на война са два: слабите народи биват завладявани на бойното поле, а силните като нашия се завладяват отвътре – инфилтрилтриралите се чужденци и техните помощници ренегати, започват бавно, методично и упорито да подронват устоите на обществото, смазват вярата хората, отнемат самочувствието им, отнемат дори желанието им за живот.

В момента срещу нас се води война, най-страшната в нашата история. Няма реки от кръв, няма пожарища, няма планини от трупове, но въпреки това пораженията са страшни. Този път врагът не идва с оръжие в ръка, не отвлича най-красивите и силните, не беси най-смелите. 

Този път врагът е невидим, той говори същия език като нас, облича се като нас, преструва се, че е един от нас, но ни предава с наглед невинни неща.

Този път основното оръжие е словото, заразено с лъжи и нихилизъм. Вече не чета вестници, избягвам и телевизията, за мен те са отрова. Прекалено много се набляга на негативните новини, на лошото, на черното, пошлото, отвратителното. Разбира се има и изключения, но едно светло петънце на фона на мръсотията не може да промени нищо.

Не искам да чета и да слушам, че българите са мързеливи, злобни, завистливи. Хората, които ме отгледаха са се трудили от тъмно до тъмно, прощавали са като истински християни, а и не познават злобата. Хората, които познавам, хората, с които съм се обградил са също добри, честни и почтени.

Не искам да обръщам внимание на утайката, както съветваше Джоко Росич. И той бе разочарован, поради това сподели следното: “Когато някой ми каже – А бе, няма вече добри хора, това е толкова смешно, отвратително и нихилистично. България се пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така.”

Не е така разбира се, но отровното слово е страшно оръжие. Първо идва подмятането, после повторението на лъжата и накрая лековерните, наивни сънародници поемат невидимия меч от ръцете на враговете и без да осъзнават го забиват в сърцето на България. Всички сме чували изразите: “Няма такава държава!”, “Това безобразие е само  у нас!”,  “Защо не можем да направим нищо като хората!, “Корумпирана държава!”

Като човек, който е обикалял по три континента и се е запознал с много народи, мога да ви уверя, че няма държава без проблеми. Наскоро говорих с един испанец, който бе искрено убеден, че няма по-корумпирана и ужасна страна от ...Испания. А преди години, думите на един англичанин направо ме шокираха защото той каза нещо, което бях чувал многократно: “Гадни хора сме ние англичаните, всички се варим в казана, но като видим, че някой почти се е измъкнал, го хващаме за крачола и го дърпаме обратно при нас...”

Звучи ви познато, нали? Има и разлика обаче: тези неща чужденците ги казват само в тесен кръг, в пресата няма да намерите самообиждане, самоунижения, нихилизъм, няма бясна атака срещу народа. 

Всеки буден човек вижда проблемите на обществото, в което живее и е съвсем нормано да изрази своето недоволство. Важен е обаче и начинът, по който това се прави. Никой не може да ме убеди, че масмедиите ни заливат с помия понеже са притежавани или контролирани от честни, будни индивиди загрижени за добруванто на българите.  

Лошото е, че не са само медиите. Тези, които отравят съзнанието ни са налазили цялото ни общество. Ще ги намерите на улицата, в магазина, в такситата, по пътищата, в учебните заведения. От тези индивиди ще чуете изрази като: “На българина все някой му пречи“, “Заслужаваме си живота”,  “Прост народ-слаба държава”.

Най-страшното е, че понякога се ползват изказвания на велики българи, но извадени от контекста. Без да се обясни защо Левски, Ботев, Вазов, Славейков и др. са казвали определени неща, се внушава, че тези светила са останали разочаровани от народа ни и едва ли не са го проклинали, а това не е така. С дезинформация обаче, лошите могат да ни сломят, ако не физически, то психически. Това е новата война и тя не е започнала вчера.

Българинът е доказвал многократно, че може да бъде победен, но не и покорен. Римляни, гърци, османлии и др. с ужас са установявали, че тук, встраната ни живеят необикновени хора. Дедите ни са удивили не един подтисник със свръхестествената си жажда за свобода, с безумната си смелост, да не забравяме и забележителната физическа сила.  

Нито меч, нито огън, нито бесило и мъчения плашат българите. Макар да страдаме както никой друг европейски народ, ние запазваме езика и културата си, запазваме вярата в себе си и вярата в бъдещето. Нито коварството, нито ингригите, нито отровата и убийствата на византийците ни прекършват.  Геноцидът започнал през XIV и завършил през XIX век стопява неимоверно броят ни, но ние все още имаме сили да се борим и да запазим истинската си същност.

Френският пътешественик Сиприен Робер посещава страната ни в средата на XIX век и записва в книгата си следните думи: “Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...” (С.Минкова, Т.Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990, c.319).

Това е ключов момент, наистина кючов защото показва кога е започнала новата, невидима война срещу нас. Ще обясня какво точно имам предвид. До към средата на XIX век, въпреки зверското подтисничество и страданията, които трябва да изтърпи, българинът е горд и вярва в себе си. Накърнят ли честта му, той грабва сабята и след като отмъсти, потегля към планината със свои другари.

Дори до края на XIX век у при нас не се наблюдава самоунижение, никой от дедите ни по това време не нарича българите лоши, прости, зли, завистливи. Емоционалните изблици на хора като Христо Ботев (тежко брате се живее сред глупаци неразбрани) и Петко Славейков (не сме народ, а мърша), са изключения и засягат точно определени ситуации.

Тук няма отрицателно отношение към българския народ като цяло. Фактът, че след изказването си Славейков продължава упорито да работи за благото на Родината, а Ботев дори дава живота си за подтиснатите свои братя и сестри, показва ясно какво е било отношението на тези будни българи към сънародниците им.  Кой би се жертвал за глупаци и мърша!

Някои смятат, че атаката срещу достойнството и самочувствието на българина започва с Алековия Бай Ганьо. Мой приятел гневно сподели преди време: “А той Алеко дали не е видял пикаещият по улиците мосю Жак, или пърдящият на публични места хер Ханс, дали ни му е била известна склонноста на ингилизите към лъжа, кражба и измама? Защо само нас е чернил с Бай Ганя дявол да го вземе?”

Всъщност Алеко е невинен, напълно невинен. Неговият герой не е  художествена измислица, а отразява една горчива реалност, такива индивиди наистина е имало. Да, нашият интелектуалец е ходил из Европа, видял е и красоти и отрицателни неща, но бивайки истински българин, той не иска да говори против другите хора. Алеко милее за народа си, иска тук да е чисто, тук да е добре, тук да се поставя на пиедестал почтеността и честността. Осъзнал добре  проблемите на своето време, Алеко дава перфектно обяснение за феномена Бай Ганьо:

“И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите... но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко - боже, колко рядко! - се появява... Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...”

http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=4683&Level=3

Не виновник, а пророк е Алеко, истински познавач на българската душа. Нека не забравяме, че малко преди да се появи работата "Бай Ганьо", народът ни е преминал през ада. Индивидът Бай Ганьо действително е последица от пет века страшно подтисничество, което реално дори е геноцид, бих казал дори – един от най-страшните геноциди в историята.

Пет века най-будните са клани, пет века красивите и силните са отвличани от семействата си и заставяни да служат на враговете. Петте века ад оказват силно влияние върху психологията на част от българите.

И въпреки това, както казва Алеко, дори и оскотелият сънародник по това време е “деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив”. He e нужно да става чудо, за да дойде промяна, за да може скотът да извади скритото в душата си благородство.

Отново Щастливецът се явава пророк и познавач на народа ни давайки рецептата за трансформацията на Бай Ганьо: “Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...”

По-точно просто няма как да се каже – нужен е добър водач и морален импулс, за да могат и потъналите в калта на ниските страсти да намерят себе си и да заживеят истинския си живот. Точно по времето на Алеко обаче, страната ни е отново завладяна – тихо, бавно, методично.

В края на XIX век, “Великите сили” налагат за владетел на младото ни княжество чужденецът Фердинанд. Той не пристига от Виена сам, с него идват верни нему обиграни индивиди, които се насаждат едва ли не във всяка сфера на живота у нас. Процесът на “европеизиране” върви успоредно на процеса на дебългаризация, която засяга най-вече управляващите и интелигенцията.

На ключови позиции чужденците и слугите им поставят послушни индивиди, чиито най-характерни качества са посредствеността и недалновидността. Тези индивиди са хамелеони, те са десни с десните и леви с левите, за тях няма принцип, вяра, дълг към Отечеството, личният интерес е това, което ги движи и мотивира действията им. Макар да са малко на брой, тези човечета допринасят за идването на много беди.

Благодарение на инфилтриралите се в обществото ни чужденци и служещите им ренегати, народът ни бива постоянно разделян на два или повече лагера. Родолюбието бива подтискано и осмивано, съдбата на д-р Ганчо Ценов е доказателство за това. След 1944-та идва промяна на властта, но както вече споменах – невидимите злодеи са десни с десните и леви с левите. Това е причината обезбългаряването да не спре и след 1989-та година. Тези, които дърпат конците иззад завесата са запазили своите позиции, имат и достатъчно помагачи.

Каквото и правителство да дойде, невидимото правителство продължава своята дейност водеща до упадъка на обществото ни. Един път ще дойдат злодеи от запад, друг път ще дойдат злодеи от изток, но дейността против нас ще продъжава.

Тактиката е хитра защото народът вини управляващите, а често те самите са зависими от невидимите играчи, които са реалните виновници за сполетелите ни беди. Войната продължава, обезверяването на народа продължава, силите му намаляват защото не може да се бори с невидим враг.

Ние сме свикнали да погледем противниците си в очите, не се боим от директна конфронтация. Макар да сме добри по душа, все пак във вените ни тече освен кръвта на Орфей, така и тази на Арес и дедите са доказвали това безброй пъти. 

С лукавия обаче не можем да се борим, не е в природата ни. Съдим за другите по себе си, а на враговете ни душата е черна. Тези, които са ни захапали са зли. Преди време един приятел ми каза за тях – Трудно е спасението защото мъдрите при тях работят по план, а простите при тях ни вредят по инстинкт.

С насилие не можем да преборим прегърналите злото. Дори да започнем да издирваме упорито тези, които злословят, тези, които мърсят името на народа ни, няма да намерим всички. А и те се поддържат един друг защото и при тях борбата е въпрос на оцеляване, лешоядът се храни с мърша, няма ли мърша ще умре.

Все пак избавление има – това е да останем верни на себе си. Както едно дърво може да вирее само в подходящ климат, така и един народ може да оцелее само, ако живее така, както са живели предците му, а за нас това не е никак трудно.

Трудно ли е да обръщаме внимание само на добрите хора? Трудно ли е да вървим само по стъпките на честните и почтените? Нима оказването на подкрепа на тези, които се борят за правата ни, не е защитаване на нас самите и децата ни? Нима не сме задължени да покажем на предците си, че сме достойни за името им? За кого умряха Стефан Караджа, Ботев и Левски, Бенковски и още стотици хиляди достойни българи, не бе ли, за да ни има нас!

                                          изобр. Българска Държавна агенция „Архиви“

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/79/BASA-1271K-1-161-2-Hristo_Botev%2C_1875.JPG/800px-BASA-1271K-1-161-2-Hristo_Botev%2C_1875.JPG

Врагове винаги ще има, болести на духа винаги ще има, това е неизбежно. Те обаче са опасни само за слабите, силните ще страдат от изпитанията, но в крайна сметка ще се издигнат станали още по-силни и по-устойчиви.

Нека спрем да се вглеждаме в утайката, нека спрем да говорим за нея. Нека не се връзваме на хитрините на лукавите врагове и когато някой ни каже, че сме лоши и зли да го попитаме той какъв е и защо не е добър след като е българин. Нека не позволяваме да се мърси паметта на Левски, Ботев, Славейков и др. велики сънародници чрез изкривяване на думите им.

Замълчим ли, не отговорим ли на манипулаторите, ние се съгласяваме с неправдата и едно малко късче бългащина се откъсва от сърцето ни. Затваряме ли очите си дълго време, от нас няма да остане нищо.

Не бива да позволяваме да ни делят на леви и десни, на християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти, защото всички ние сме се родили българи. Средата и чуждото влияние могат да ни повлияят, но в сърцето си ние оставаме българи. Ако не следваш сърцето си, то си роб, който е окован с най-страшните вериги, защото се превръщаш доброволно в слуга на чужденци.

Ако хвърляме поглед назад във времето, то нека да не е от носталгия и в търсене на вина, която да хвърлим на своите събратя, а да е в търсене на мъдростта на тези, които обичаха България с цялата си душа. Те са ни дали достатъчно съвети. В случая, най-подходящи са думите на Пенчо Славейков от творбата му “Кървава Песен”:

“Бог всякога е глух за жалбите на роба,

когато той търпи, въздиша и желай,

а сам не дига пръст за нищо и нехай

за свойте нужди. В гнет са истина разбрали

бащите ни и нам в слова са я предали:

помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!

Борци, проникнати от тоя свят и строг

завет, посочиха на бъдащето хода —

и паметта за тях в сърцето си народа

ще пази, докато пребъде век, и с тях

ще се гордей.”

https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=105&WorkID=14550&Level=2

                    БЪЛГАРИЯ Е РАЙ, НЕКА ОПАЗИМ ТОЗИ РАЙ ЗА ДЕЦАТА СИ!