ИМА ЛИ ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВА, ЗА TOBA, ЧЕ СМЕ ПОТОМЦИ НА НАРОДА ИЗВЕСТЕН В ДРЕВНОСТТА С ИМЕТО ТРАКИ?

Ha всички разумно мислещи хора е ясно, че тюркската и иранската теза за произхода на старите българи са грешни. Това, че биват защитавани упорито, не може да промени фактите. Аспарух и неговите хора не са пришълци нито от Сибир, нито от Памир. Просто няма никакви доказателства за това, че хората победили легионите на император Константин IV са говорили различен език от този на местното балканско население.

Правени са опити за намиране на тюрски топиними и хидроними на територията на ранносредновековна България, но винаги без успех. В отчаянието си Борис Симеонов, се опита да дефинира името Абоба като тюрско, но то е регистрирано за първи път през XVI век, а не през VI-IX век. По-обективен е Веселин Бешевлиев, който макар да предлага като прабългарско (по негови виждания) название Тухтон, все пак отбелязва: “Забележително е отсъствието на прабългарски местни имена...”  

Всъщност няма отсъствие, напротив – може да се говори за изобилие на местни имена, но тези названия принадлежат на езика на траките, а това показва, че старите българи са балкански народ.

Още през XIX век учени като Йохан Густав Куно и Вилхелм Томашек изтълкуваха названията Истрос (Дунав), Тонзос (Тунджа),   Тиерна (Черна), Баргус (Морава), Утус (Вит), Атрус (Янтра), Оросинес, Страуос, Компсатос, с думи като строуiа-струя, тѫжати-тежа,   чрьнъ-черен, брѣгъ-бряг, уда-вода, ѩдръ-бърз, орити-ора, разрушавам, кѫпати-къпя се.

Тези важни открития обаче бяха игнорирани, упорито игнорирани, все едно не съществуват. По-същия начин бе постъпено и с други доказателства за произхода на народа ни. Не само езика, но и антропологичния тип е важен фактор при определянето на етническата принадлежност на определена група хора.

Чии потомци сме ние българите е известно отдавна. Още в началото на ХХ век са направени мащабни антропологични изследвания. На 12 януари 1938 година акад. Методи Попов представи резултатите от проучването. Цитирам буквално:

“Отъ направeния разборъ на антропометричните проучвания надъ българския народъ изпъква ясно- позволявамъ си да повторя още веднъжъ, че всички споменати данни говорят категорично и ясно, че расовите смесици, които влизат в състава на нашия народъ, принадлежатъ къмъ познатите европеидни раси” М. Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938, стр.111.

Относно кръвните изследвания акад. Попов казва следното – “Всичко това показва, колко ние сме далече по кръвно-груповите си съотношения от азиатските народи” М. Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938 стр.122.

Двадесет години по-късно нашият даровит изследовател представя ново, по-подробно проучване, чийто резултат гласи – “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип” - М.Попов, сътр.Г.Марков, ред. А.Хаджийолов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959, стр. 260.

Дори да приемем, че труда на акад. Попов от 1938 година е неизползван понеже е създаден във времето на Царство България, поне от 1959 година се знае прекрасно, че ние в никакъв случай не сме потомци на азиатски народ, знае се и това, че при нас е доминантен понтийския тип, който е доминантен и в древността при траките.

Това накара проф. Димитър Ангелов през 1971 година да направи следното признание в работата си “Образуване на Българската Народност”: “По такъв начин, погледнато от биологична гледна точка, ролята на траките във формирането на българската народност е несъмнено.”

Освен езика и антропологичния тип, важен фактор за етническата принадлежност на дадена група хора е и културата, фолклора. Както може би се досещате, дори и в тази област доказателствата за това, че сме потомци на Залмоксис и Орфей бликат. 

Само година след проф. Ангелов, проф. Евгений Теодоров публикува една безценна книга, в която можем да намерим следния цитат: “…недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“ - “Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор”, с. 271.

Ето, близо половин век учените ни разполагат с убедителни доказателства за това, че ние сме потомци на народа, който възхити Омир, Херодот и Страбон със своята мощ, храброст и добродетели. Това, което е липсвало на учените не е данни, а желание да покажат истината, смелост да се изправят срещу догмите и да защитят истината, а и интереса на българския народ.

Лошото е, че тази тенденция не просто продължава, но и става по-силна понеже се приема охотно от бездарни студенти и раболепни докторанти, които в търсене на топло местенце защитават със зъби и нокти своите учители и покровители. Поради тази причина планини от ценни данни ще бъдат игнорирани и в бъдеще.

Ето кратък списък на добре известни, но все още игнорирани от учените ни данни:

1. Знае се, че свещеният за старите българи знак IYI се среща най-рано на Балканите – по керамиката от Винча и други места – пето хилядолетие преди Христа.

2.Знае се, че корените на старобългарската чернолъскава керамика са на Балканите, като едни от най-ранните примери са от пето хилядолетие преди Христа.

3.Знае се, че просото, а и използваните от старите българи житни ями са ползвани от траките и то от незапомнени времена.

4.Знае се, че най-рано името Дуло се споменава в микенски надписи от Бронзовата епоха, а Юрий Откупщиков сравнява това древно, на повече от 3400 години име с тракийските Дулас, Дулос, Дулон и др.

5.Знае се, че аспа, еспа, исба/испа ca тракийски думи за кон, които от своя страна обясняват трите варианта на името на княз Кроват: Аспарух, Еспор, Исперих.

6. Знае се, че около 900 години преди времето на Аспарух, в Добруджа, в областта обхващаща и Онгъла са властвали царе с имена Хар-аспос и Адр-аспос.

7.Знае се, че край южната порта на Плиска е имало масивен мраморен фриз на Тракийския Херос, а този бог е известен и като Ут-аспиос – отново име сродно на това на Аспарух. По-важното е това, че ранносреднвековните българи са имали култ към Хероса, иначе нямаше да има негово изображение край южната порта на Плиска.

8.Знае се, че по сведения на Луций Аней Флор траките имат обичай да правят чаша от черепа на врага си, а това показва, че княз Крум следва една древна, местна традиция.

9.Знае се, че траките почитащи богинята Зеринтия принасят в жертва кучета, а според Теофилакт Охридски, такъв обичай имат и старите българи. Отново става дума за древнобалканска традиция.

10.Типичната за старите българи прическа носи най-старото име Тезеида, понеже Тезей - създателят на Атина и потомък на тракиеца Пелопс стриже темето си, а оставя в задната част на главата си косата да расте свободно. Плутарх споделя, че и мизите правят така, а мизите са наречени българи от немалко стари автори. С такава прическа е и Ахил Пелеев.

11.Знае се, че трако-пеласгийсите племена познават типичната за старите българи изкуствена черепна деформация, като този особен обичай се практикува в Тракия още от Каменната епоха.

12.Знае се, че през IV век – тогава когато Св. Йероним назовава Мизия с името България, точно в Мизия има традицияна строеж с едри квадри, но се отрича континюитета и възможността местни хора да са положили основите на Плиска. Без значение е, че има ясни исторически извори, в които се твърди, че Плиска е започната по времето на Константин Велики - IV век.

13.Знае се, че в ранносредновековна България няма нито тюрски, нито ирански топоними и хидроними, а това е доказателство, че езика на старите българи не е бил нито тюрски, нито ирански.

14.Знае се, че най-типичното явление на българския език – екането и якането е явление познато и на тракийския език.

15.Знае се, че определени видове български народни носии, а също така ямурлука и опинците са с тракийски корени. Шарките и дрехите на древните идоли де факто са прототип на традиционните български шевици и носии.

16. Знае се, че значителен брой български земеделски сечива са от тракийски произход.

17.Знае се, че най-тачените български празници са с тракийски корени: Гергьовден, Трифон Зарезан, Атанасовден, Коледа, Сирни Заговезни.

18.Знае се, че обредът при суша Герман, ладуването, почитането на извори, кукерските игри, русалийските игри, особената почит към Св. Марина и Св.Модест са остатъци от тракийски култове.

19. Знае се, че в българската именна система са запазени над двадесет названия на тракийски божества: Балиш, Бистрьо, Богой, Венда, Витю, Водю, Деньо, Държил, Златан , Котьо, Крапо, Магут, Менда, Млад, Перко, Ренко, Сава, Сура, Тита, Тоте, Турман, Яздул, Ярей. За сметка на това в нашата именна система няма нито едно име повлияно от названието на тюрско или иранско божество.

20. Знае се, че типичните за нас българите генетични маркери: I2, E-V13, J2, R1b*L23, G2 са наследени от хора обитавали земите ни преди повече от 9000 години, като за значителна част от носителите на R1a е типичен вариант на възраст над 12 000 години.

Всички тези факти поотделно са само интересна информация, но съчетани заедно те са едно неоспоримо доказателство за това, че старите автори с пълно право са наричали българите ту траки, ту мизи, пеони, мирмидони – все древнобалкански народи.

Как мислите – има ли достатъчно доказателства, да се признае, че сме потомци на местен народ – на хората, с които историята на Европа започна?

ТРАКИЙСКИТЕ МАЙСТОРИ ЗЛАТАРИ И КОВАЧИ – УЧИТЕЛИ НА ГЪРЦИТЕ

До неотдавна властваше догмата, че гръцки майстори са създателите на златните съдове и украшения на траки и скити. Да, но на 9 януари 2002 година излезе статия в “Ню Йорк Таймс” със заглавие: Scythian Gold From Siberia Said to Predate the Greeks -“Скитското злато от Сибир предшества гърците“ .

https://www.nytimes.com/2002/01/09/arts/scythian-gold-from-siberia-said-to-predate-the-greeks.html

В тази медия, а и в други бе оповестено, че в Тува, Сибир, в периода 1998-2001 са намерени шедьоври на златарското изкуство и то от времената предшестващи контактите между гърци и скити. Така стана ясно, че скитите са имали свои майстори, на чийто талант гърците са можели само да завиждат.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjg2rWqypGQeLhIrPqq8uTzID6axuUECVoHEWj7Bweg5ivBwzettuCYxzBmSs44eimurhF67A8-L0q3vxNGeN95yv8OC-bHUPr7gt3u3MKJpr7DT6ebQGGzb31ek6k-dlzoTMA0ktlSeqRs/s1600/Serga%255B1%255D.jpg

https://sibved.livejournal.com/257888.html

https://ic.pics.livejournal.com/metafor_7/74146340/246797/246797_original.jpg

https://sibved.livejournal.com/257888.html

https://ic.pics.livejournal.com/metafor_7/74146340/247513/247513_original.jpg

https://sibved.livejournal.com/257888.html

У нас, по-точно в нашите научни среди, тази информация остана невидима, макар да променяше много във вече установените виждания. Все пак, до този момент се смяташе, че скитите са номади, а номади няма как да се занимават със златодобив и направа на златни изделия посредством леене, коване и т.н.  

Никой наш специалист не искаше да приеме твърдението на Стефан Византийски, който твърди, че скитите са тракийски народ, а това обяснява загадката със скитските майстори златари. Поне от пето хилядолетие преди Христа, т.е. от времето на прочутия със златните си шедьоври Варненски некропол, стари балканци обитават и Черноморските степи.

Това е ясно не само от идентичната керамика, идолна пластика, погребални обреди и архитектура. Доказателства има и от областта на генетиката. Неотдавна излязоха и резултатите от генетични изследвания на древна ДНК принадлежаща на скелетни останки от времето на Триполската култура. А.О.Никитин, работещ за Алъндейл, САЩ стига до заключение, че създателите на културата Триполие са смесица от балканци и население от Средна Европа. Явно балканския елемент е по-силен защото Никитин говори за балкански предци:  

“Спустя еще три года наши выводы о генетических корнях трипольцев получили подтверждение в результате сравнительного анализа филогенетических истоков неолитических предшественников трипольцев в Центральноевропейском — Балканском регионе. Трипольцы, так же, как и их балканские предки, несли в себе материнские генетические линии, характерные для всей земледельческой неолитической ойкумены, уходящие корнями на территорию Малой Азии, прародину европейского сельского хозяйства.”

https://www.e-anthropology.com/Katalog/Arheologia/STM_DWL_TMBg_Flb79aXgo8nE.aspx

Траки и скити действително делят едни корени, като през пето хилядолетие преди Христа, тези наши предци са се занимавали предимно със земеделие, т.е. били са уседнали, а това им е позволявало както да търсят и добиват злато, така и да го обработват.

През Бронзовата епоха настъпват сериозни климатични промени и част от дедите ни населяващи Черноморските степи са принудени не само да се концентрират над скотовъдството, но дори да напуснат родните си земи и да се отправят към Азия. Със себе си обаче те отнасят и старите си знания по обработка на метали.

Остналите на Балканите и Черноморските степи траки и скити също не забравят своите умения, но явно тракийската школа е била по-добра. За това съдим по думите на Анастасия Манцевич, която подлагайки на анализ на приписани на скитите шедьоври на златарското изкуство от земите на Германия, Украйна и Русия, смята, че всички тези примери на златарско майсторство трябва да се припишат на художествен център, който се намира в Тракия:

“Ножны из Феттерсфелде, Шумейко, Золотого кургана, Товаковки и кургана 1 , ст. Елизаветсковская имеют настолько однотипную и своеобразную орнаментацию (изысканны стиль и тонкая техника, примерение зерни и филиграни), что возможна принадлежност их к одномоу художественому центру. По нашему мнению, такой центр скорее сего находился где-то во Фракии.”

http://annales.info/skif/maciev/solswr.htm

Манцевич дава и други интересни сведения за тракийските майстори-златари. Цитирайки Д.Николова, белоруската изследователка дава име на тракийско майстор-златар уточнявайки големите умения на тракиеца: “Согласно определению Д. Николова, меч датируется временем около начала I в. н. э. На ножнах имеется ажурная надпись «Севт сделал» (ΣΕΥΘΗΣ ΕΠΟΙΗΣΕΝ ΠΑΙΑΓΑΡΟΣ), которая служит указанием, что ножны высокой техники были изготовлены во Фракии мастером, очевидно, фракийского происхождения… “

http://annales.info/skif/maciev/solswr.htm

Анастасия Манцевич предава и виждането на български учени като В.Миков и Д.П.Димитров, според които художествените занаяти, каменоделството, строителното дело и т.н. при траките са били на високо ниво.

Добавено е и това, че тракийския зверинен стил се е намирал в благоприятни условия в приложното изкуство и е продукт на самобитно тракийско художествено творчество:

“Болгарские исследователи, которым принадлежит пальма первенства в изучении древней культуры их страны, справедливо отмечают, что художественные ремесла, в частности ремесло камнетесов, строительное дело у фракийцев, древних обитателей севера Балканского полуострова, находились на высоком уровне,⁶⁵⁾ что в их прикладном [117] искусстве «звериный стиль нашел благоприятные условия» и что он был продуктом «самобытного фракийского художественного творчества.”

http://annales.info/skif/maciev/solswr.htm

За жалост не всички учени са били добросъвестни като Анастасия Манцевич. Тя съобщава за това как нейният колега Ростовцев, който при анализ върху златен съд, макар да разчита ясно имената (считани от Манцевич за тракийски), само споменава, че майсторът е негръцки жител на Пантикапей или Танаис.

Макар Ана Мелюкова да е по-консервативна от Анастасия Манцевич, макар понякога да се отнася резервирано относно вижданията на други очени определящи намерени в скитски погребални могили артефакти като тракийски, дори и тя е принудена да признае таланта на тракийските майстори:

“Гончарная продукция фракийских мастерских довольно широко расходилась не только по Балкано-Дунайским областям, но достигала Потисья, Прикарпатья и Южной Словакии. Славились фракийцы своими рудниками и металлургическим производством, особенно добычей серебра и изделиями из него. Развитыми были бронзолитейное и железоделательное ремесла.”

https://historylib.org/historybooks/A-I-Melyukova_Skifiya-i-frakiyskiy-mir/1

Виждането на Мелюкова за таланта на траките в областта на занаятите се подкрепя от свидетелства на автори, които са творили по времето на Античността.В книга VII на своята  “Historia Naturalis” Плиний Стари дава интересна информация относно различни открития. Римският автор определя Дионис като създател на търговията, изобретател на царските символи, короната и триумфалните процесии.

Цитирайки Теофраст, римлянинът пише, че фригиецът Делас е дал знанията как се разтапя и обработва метала мед, като добавя, че правенето на бронз е дело на траките халиби. За създател на дърводелството е считан пеласгът Дедал, а на фригите се приписва конструирането на първата квадрига.

За тракиеца Евмолп се казва, че е въвел лозарството в Атина, а за създател на лирата е обявен сладкогласния Орфей. Като сътворители на най-ранните плавателни съдове са посочени мизите и трояните.

В ново време, различни учени също дават сведения, от които може да се отсъди, че траките са научили гърците на ковачество и златарство. В речника на Уйлям Смит се изказва предлоложението, че гръцката дума за стомана – халипс, идва от името на траките халиби, прочути с уменията си да обработват желязо: “As the Greeks called iron or steel χάλυψ, it is possible that they got both the thing and the name from these rude miners. They were the workers of iron (σιδηροτέκτονες) whom the early Greek poets mention (Aesch. Prom. 717).”

Фламанският учен Алберт Йорис Ван Виндекенс смята, че думата μέταλλον/ метал е от пеласгийски (трако-пеласгийски бел.авт.) произход. Други учени се затрудняват дадат гръцка етимология и оставят въпроса с произхода отворен.

Всъщност μέταλλον/метал е гръцкото предаване на нашата дума мед, с наставка –ал. Тъй като медтта е първия материал годен за коване, то и името й става основа за всички подобни материали. Възможно е латинската дума metallum/метал да е попаднала в речта на потомците на Ромул посредством гръцко посредничество, но не е изключено да е директно заета директно от пеласгите

Дойде ред и на златото, гръцката дума за този благороден метал е хрюсос/χρυσός, като се смята, че е семитска заемка. Хялмар Фриск дава примери с акад. hurasu, финик. hrṣ, стевр. ḥāruṣ-злато. Понеже в миналото се смяташе, че в Месопотамия е възникнала най-ранната цивилизация, много учени определят автоматично дадени думи като семитски по произод без никакви доказателства и аргументи. Достатъчно е само присъствие в даден семитски език, все едно хората от Ориента никога не са претърпявали влияние на други народи.

Как обаче да си обясним арийските думи hari-жълт, светъл, harita-златист, злато, harişaya-позлатен, hiraniya-златен? Как да си обясним и парадокса, че на Балканите обработката на злато започва 2000 години по-рано отколкото при народите от Ориента? Нима това не е индикация, че старобалкански народ е занесъл на изток знанията на добиване и обработване на злато?

Древната ни дума за злато: хрюсос/χρυσός не е изчезнала безследно, тя е запазена както в името на старобългарския благородник Хръс (*Hrusь/Расате), така и в названието на етническата група хърцои. Анчо Калоянов дава интересна информация като смята, че “Хърс, което следва от написанието на името му в най-ранните паметници, е божество, утвърдено първоначално в пантеона на старобългарското езичество”.   Хърс, Хорс е название на слънцето, а значението е златист, жълт, светъл.

Както историците, така и археолозите знаят, че у нас има забележително дълга традиция на обработването на златото: като започнем с майсторски изработените изделия от благороден метал от Варненския некропол, които са на около 6500 години, та стигнем до късната Античност. Веселин Бешевлиев цитира галският ретор Latinus Pacatus, който съобщава в посветения на императора Теодосий I панегирик от 389 г., че “бесите получавали злато от планините и реките.”

Виждаме, че поне до края на IV век след Христа, траките пазят уменията си да добиват и обработват злато, като тези умения не изчезват след IV век – просто няма сведения за някакво мистериозно изчезване на бесите, или пък за пълното им унищожени от римляните, нахлуващи от севера “варвари” и т.н.

Още в дълбока древност, дедите ни наричани траки и пеласги са предали на гърците своите умения в добиването и обработването на металите. Дозазателство за това са негръцките имена на металите, но дори и на коваческите, златарските инструменти.

 ᾌκμον-наковалня съответства на тракйската дума ακμον-камък, все пак камъка е бил първата наковалня- предмет използван като основа, върху която се е ковало. Развитата форма на ακμον-камък, е камен, камък →*akmon/akmen.

Старогръцката дума за чук е τύκος/тюкос, Хялмар Фриск и други негови колеги правят връзка с тъкнѫти-чукам, удрям, тъкати-чукам, истоуканъ-статуя (от истоукати-изсичам от камък - БЕР с.91) и др. Сродни са също втъквам, тъкна, тъка, тикам, всичски най-ранно значение удрям, оказвам натиск.

 Виждаме, че броят на производни български думи е забележително голям, за заемка от гръцки няма как да се говори, още повече като имаме предвид стирл. túagach-чукане, удряне, шот.гаел. tuagh-брадва, санскр. tuj-удрям, натискам, латв. tūkât-удрям, чукам, натискам.

Имайки предвид цялата тази информация, не разбирам как някои хора прибързано определят артефакти от времето на Античността като изработени от гърци. Такова изказване може да се направи или от забележително ограничен “учен” или пък от индивид изпитващ неистова омраза към древното балканско население – нашите предци.

Защо завещаното от дедите ни наследство се подарява лекомислено на други народи? Та нима специалистите не са чували за тракийските майстори златари Севт и Дислойас? Нима не се знае за хилядолетната тракийска традиция в обработката на златото? Нима археолозите ни нямат достъп до работите на Манцевич, Мелюкова, а и писалият за северните траки Никулице?

Излезе ли нова информация, а такава има в изобилие – то и старите вярвания трябва да се отхвърлят. Не е редно пазейки имиджа си, определени авторитети да бавят прогреса, да крият истината и да ни ощетяват по този начин. Интересът на шепа индивиди не може да стои над интереса на цял народ.

Кога някой учен ще намери смелост да се изправи пред своите колеги и да каже – стига лъжи, стига забуди, стига излишно лутане, българите трябва да знаят истината за произхода си, за това, че са потомци на народа запалил искрата на познанието!

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

 https://www.youtube.com/watch?v=3yvn0_c2Nzk

 

ТРАКО-ПЕЛАСГИЙСКИТЕ КОРЕНИ НА ГРЪЦКАТА МИТОЛОГИЯ

Далечното минало ме е вълнувало винаги. Бях още дете когато се запознах с така наречената гръцка митология. Герои като победилия Минотавъра Тезей, успелият да убие ужасната Горгона и имащ крилат кон Персей грабнаха веднага вниманието ми. Cилен интерес предизвикаха също историите на нимфата Дафна, на титаните Япет и Прометей, на бога на войната Арес и т.н.

По-късно прочетох за обитаващите Беотия хора наречени минии и техния праотец Миний, за цар Атамант, за Тантал, Пелопс и Ниоба. Разказите за техния живот, премеждия и деяния останаха дълбоко вкоренени в паметта ми. Навремето обаче и през ум не ми минаваше, че всички тези фигури от митологията нямат нищо общо с гърците. Дори в най-смелите ми мисли не съм гледал на Арес, Миний, Япет и др. като на част от българското културно наследство.

Причината за това бе проста: моето съзнание, подобно на съзнанието на милиони сънародници бе отровено с безброй лъжи. Реално няколко поколения българи израстнаха със заблудите за късното идване на дедите ни на Балканите от север и изток. Никой не дръзваше да помисли, че историята ни не започва през прословутата 681-ва година, а повече от 6000 години по-рано.

Тъжното е, че още през 30-те и 50-те години на ХХ век е имало информация, която е позволявала да се сложи край на догмите, но тази информация не е използвана. Благодарение на мащабни антропологични изследвания стават ясни две неща. Първото е, че ние българите сме твърде отдалечени от народите на Средна Азия, а второто, което е и доста по-важно: повечето от нас принадлежат на понтийския антропологичен тип - вариант на средиземноморската раса, към която са принадлежали и повечето от древните балканци познати като траки и пеласги.

Малко по-късно, през 70-те години излязоха интересни работи на траколози, етнолози и езиковеди, като Георги Михайлов, Владимир Георгиев, Иваничка Георгиева, Николай Колев, Кирил Влахов и др. От изнесените денни стана ясно, че основните ни народни празници, обреди, обичаи са тракийско наследство. Същото може да се каже за определени наши носии, земеделски сечива, пастирски атрибути.

Най-интересното може би бе от областта на езика. Касае се за това, че според Владимир Георгиев в тракийския език се среща абсолютно същото явление, което е най-типичния белег на българския език – екането и якането. Кирил Влахов пък направи смелото изказване, че речта на идващите от север от Дунава през късната Античност племена наречени стари славяни, е изключително близка или дори идентична с тази на местното балканско население – траките.

За разбирането на истината, тези сведения бяха безценни. От една страна обаче открития бяха известни само на шепа специалисти. От друга страна, никой друг страничен изследовател не намери смелост да събере сведенията намерени от своите колеги на едно място и споявайки данните в отделен труд да докаже, че историята ни трябва да се преразгледа и трябва да бъде обяснено, че ние българите сме пълноправни наследници на народа, който Омир и Херодот наричат траки.

На трудовете на родолюбивите изследователи доказващи, че сме потомци на древен балкански народ, казионната наука гледаше с пренебрежение. Макар да бяха пълни с ясни доказателства, книгите на  Цани Гинчев, Никола Йонков Владикин, Д.П.Даскалов, Кирил Рилски, Иван Селимински, Ганчо Ценов, Георги Сотиров останаха невидими за широката публика.

Липсата на синтезиран труд на български или чужди учени за истинския произход на народа ни, бе причината, напредъкът в моите изследвания през 80-те и 90-те години на ХХ век да бе незначителен. В края на 90-те години обаче намерих нова, непозната до този момент информация в слабо известни работи на Кирил Влахов, Георги Сотиров, Артър Еванс. На още по-ценна информация се натъкнах в началото на ХХI век, най-вече след 2004 г. Тогава успях да намеря гръцкия етимологичен речник на Хялмар Фриск, на речника на Франк Мюлер, изследванията на фламандските лигвисти Аренд Ян ван Виндекенс и Алберт Карни.

Малко по малко ми ставаше ясно, че предположенията ми за произхода на имената на селища от древна Гърция, на имената на древни божества и герои,  са не просто моя спекулация, а реално се подкрепят от открития на известни и уважавани учени. Благодарение на Хялмар Фриск разбрах, че героят Персей, от чиито подвизи аз се възхищавах носи негръцко име.

Фриск търси тълкуване на името Персей със стсл. (стблг. бел.авт.) перѫ-пера, бия, удрям, т.е. Персей означава боецът, този, който перва, бие, удря. Сродни на Персей са  епитета на Хероса Перкос, названието на тракийското племе перхеби (перкаибои бел.авт.), а и името на мизийския град Перкота.

Древният, победил Горгоната герой, е известен и с бързият си кон Пегас, чието име обикновено се обяснява с гръцката дума пеге-извор. Потърсих етимологията на пеге-извор и установих, че както Пегас тя също не притежава ясно обяснение на гръцки.

Несъмнено има връзка между Пегас и пеге-извор, но каква е тя?  За моя радост този път отговорът дойде от работа на български учен. През 1975 година езиковедът Кирил Влахов публикува своята творба “Тракийски Фонетични Явления в Българските Говори”. Разглеждайки родопските диалекти Влахов споменава думата пегат-бегат, бягат и я сравнява с името Пегас, което пък обяснява с *beg(h)ǝ-so-s- бяг, бегач.

Що се касае до Горгоната (Гοργώ), интересни сведения за произхода на името ѝ намерих отгово при Фриск, който макар да изразява съмнения по отношение на виждането си на своя колега Остхоф, отгосно това, че Горгона може да се обясни със стсл. (стблг.бел.авт.) гроза-ужас, все пак споменава информацията. Данните впрочем са споменати и в Български Етимологически Речник, Т 1, там има съпоставяне на гроза и Гοργώ, като разбира се, се уточнява, че връзката е несигурна.

Историята на Дафна е трогателна, красивата девойка дава обет за безбрачие, но пленен от хубостта ѝ бог Аполон се влюбва в нея и под влиянието на стрелите на Ерос, Аполон започва да преследва Дафна. Тя, в отчаянието си се моли на своя баща – речния бог Пеней, да я спаси. Спасение идва, но по необичаен начин – нимфата е превърната в лаврово дърво, известно още като дафна. Огорчен, но неспособен да забрави любовта си, Аполон си прави лавров венец и това се превръща в свещен символ. Лавровото дърво е известно не само с вечно зелените си листа, но и с приятния си аромат.

При изследването на речта на предгръцкото население, Мирослав Катичич споменава за сравнението, което неговия колега Будимир прави между δάφνη, δαύχνα/ дафна, даухна- названието на лавровото дърво със сърбохърват. duha-дъх, миризма. Тук несъмнено трябва да се добави българския глагол дъхна-мириша.

Трябва да се кажат няколко думи и да бащата на Дафна, и по-точно - речния бог Пеней. За тълкуване на това име, нашият езиковед Владимир Георгиев предложи стсл. (стблг.бел.авт.) дума пѣна-пяна. Както Персей, Пегас и Горгона имат обяснение на български, така също Дафна е Пеней са имена, за чийто смисъл българският дава най-добро обяснение.

Поради твърдението на Йордан, че богът на войната Марс (Арес) произлиза от средите на гетите, а и заради факта, че името на този древен тракийски бог е споменато в минойски Линеар А надпис под формата Арей, интересът ми към значенито на името бе голямо. Смятах, че за бог на войната би било подходящо име със значение този, който е яростен, а обяснение би могло да се получи със стбл. iарити сѧ-яростен съм, гневя се, iарость-ярост, гняв. За сродна дума смятах арийската irasyati-яростен съм, гневя се.

Споменавайки за виждането си в свои работи публикувани в интернет, аз срещнах критика и дори насмешка от страна на специалистите. Оказа се обаче, че съм прав. Разбрах за това прочитайки работата на фламандския лингвист Алберт Карни, който също търси обяснение с irasyati-яростен съм, гневя се: “Ares, dieu de la guerre, tire son nom — comme les anciens l’admettaient deja — de la racine de gr. άρή ≪ violence, destruction≫ (sans, irasyati ≪ il entre en fureur ≫.”  Като имаме предвид, че дори старите гърци гледат на Арес като на Тракийски бог, а Тракия е негово свещено място, то не е трудно да се разбере, че гр. дума άρή-насилие, разруха е заемка от речта на дедите ни.

Hасмешка срещнах и когато направих опит да изведа името на сина на цар Приам Парис от борити сѧ-боря се. И в този случай обаче се оказа, че не нашите специалисти са прави а аз, понеже уважаван и способен фламандски лингвист притежава същото виждане: Парис означава борец, боец, елементът порис се среща в типични тракийски имена, а сродна дума е санскр. prtana-борба: “Paris, heros troyen qui emporta Helene. — Quel que soit son role dans l’epopee, son nom signifie : combattant — Divers noms thraces se terminent par -ηορις  frappeur (i. eur. per ≪ frapper ≫ > sans, prtana ≪ combat.”

Друго важно божество от така наречената гръцка митология е Деметра.Едно от алтернативните имена на богинята на урожая и природата е Сито. За това название Карни смята, че отговаря на думата за жито - σίτος: “Sito, surnom de Demeter en Sicile, d’apres σίτος  ble, froment.” От своя страна Франк Мюлер смята, че σίτος-жито е заемка в гръцкия. От чий език е заемката не е трудно да се разбере, ако знаем, че ситони е име на тракийско племе, а пък и дошлите от Африка и занимаващи се предимно с отглеждане на кози данайци, са научени на земеделие от дедите ни.

Трудовете на Алберт Карни се оказаха истинско съкровище. При анализа на името на изворната нимфа Егерия, фламандският лингвист предлага литовската ezeras и слав. (стблг. бел.авт.) ѥзеро, като посочва и връзката с течащата в Аида река Ахерон: “Egeria, fut originairement une nymphe des sources. Son nom fut compris comme venant de e-gerere, ce qui a amene les gens a en faire ≪ celle qui extrait l’enfant chez les accouchees ≫, mais en tant que deesse aquatique, il vaut mieux admettre que son nom etait egeria, venant de l’i.e. eghero- ≪ flaque ≫ (d’ou lith.ezeras, a. slav. jezero, gr. Άχέρων ≪ fleuve infernal)”.

Литовският език подобно на нашия показва силна връзка с речта на Орфей, но не литовците, а българите са свързвани с най-старото балканско население: мирмидони, пеони, мизи. Самите тракийски изворни нимфи не са нищо друго освен нашите самодиви, а почитта към определени извори се е запазила в нашия фолклор до ново време.

Характерни за българския фолклор са не само самодивите наричани тракийски нимфи по време на Античността. В преданията на дедите ни има и представители на злите сили като например вампира. При анализа на името Емпуса – демонично същество от антуража на богинята Хеката, цитирайки Франк Мюлeр, Карни посочва връзката с думата вампир: Empusa (gr. ’Έμπονσαί), sorte de fantome, accompagnant Hecate. Nom generalement rattache a gr. εμπάομαι ≪ s’emparer de ≫, mais que M u l l e r (Gr. Ned. Woord., s. v.) propose de rattacher a la racine du yougo-slave: vampire.”

He само Емпуса се обяснява с думата вампир, но на гръцки името на демоничното същество няма смисъл. При анализа на Έμπονσα Хялмар Фриск уточнява, че названието е необяснено (на гръцки): Unerklärt. Древната форма на вампир е била *onpir, *ompir, *ompus, от което гърците са направили Емпуса/ Έμπονσα.

С митични същества от далечното минало е свързана и българската дума кобар-човек, който предсказва лошо. Става дума за названието на хтоничните божества познати като Кабири, велики богове. Посочвайки връзка с името на индийския бог Кубера, гр. название за демон κόβαλος, нем. Kobold  и т.н., за обясенние Карни се обръща към думата кобь-съдба, участ: “En outre, quant a la racine, on a extrait le nom de i. e. kob- ≪ bonne fortune, bon genie ≫ [a. slav. kobi].” Такова прочее е и виждането на Димитър Дечев, който при анализа на името Кабири предлага стблг. кобь-участ, съдба.

За обитавалия древна Беотия (Централна Гърция) народ минии, Карни търси обяснение с ie. mei-движа се, минавам и слав. (стблг. бел.авт.) minuvati/минувати-минавам, движа се, отивам напред: “Leur nom, comme celui des Minyens, peut etre mis en rapport avec la rac. mei ≪ courir, errer ≫ qui forme le verbe slave minuvati ≪ aller de l’avant.” Понеже миниите са скитали, Карни смята, че точно това е наложило името обяснимо с минати (минавам, заминавам).

В проучванията си Карни засяга героят Милет и град Милет, който е познат на хетите под името Милаванда. Селището е в западна Мала Азия и е известно с древността си. За името фламандския лингвист предлага прилагателното мил-благ, благоразположен и посочва, че със същата семантика са и други градове като Олбия, Гаудиакум и т.н.: “Miletos, eponyme de Milet. Diverses villes portent ce nom qui semble etre une forme stereotypee du type d’Olbia (voy. ce nom) et des Gaudiacum, Blandiacum des Gaules. Il faut, en effet, comparer ce nom a lith. mylos ≪ agreable ≫, a. slav. milu.”

В българската именна система, имената с корен мил са забележително много, като най-интересните от тях са Милат и Милете. Нека се запитаме – къде са били дедите ни по време на Бронзовата епоха, ако в хетските летописи е споменат град, чието име е българско? Съседи на хетите са мизите, които през XIII в.пр. Христа помагат на цар Муватали да победи не кой да е, а египетския владетел Рамзес Велики. За същите тези обитаващи Мала Азия мизи Димитъ Хоматиан твърди, че са предци на българите.

Българският характер на Милет не е изключение защото недалеч от това селище е град Лебедос. Малко след Алберт Карни, живеещият в Канада български изследовател Георги Сотиров тълкува името на намиращият се в близост до Милет град Лебедос с думата лебед: “LEBEDUS. Strabo (14. 1. 29) places this city in Lydia. A festival in honour of Dionysus was held there every year. Dionysus was the Greek name of the Thracian sun-god Sava, or Sabazios, also known to the Romans under the name of Pater Liber, or Bacchus. Lebed in Slavonic means "swan", and it is conceivable that the name of the city came from some "swan lake" in the neighborhood. ”

В гръцката митология е спомената и Земела – майката на Дионис. За името ѝ Карни предлага думата землia-земя, като добавя и фригйската дума земело: “Semele, mere de Dionysos. C’est le nom thrace de la terre (phryg.ξεμελω). — Comp. l’a. slav. zemlja ≪ terre.” Нашият езиковед Владимир Георгиев също се спира на стблг. землia-земя, тълкувайки името на богинята Земела.

Принадлежащите на дедите ни предания, записани от гърците и представени като старогръцка митология, съдържат сведения и за Гордий – основател на столицата на Фригийското Царство Гордион. За името на този герои, Карни търси обяснение с думата град: “Gordias, phrygien, fondateur de Gordion. Forme phrygo-pelasgique de l’i.e. ghrdho- ≪ enclos, forteresse, ville ≫ (d’ou ail.Garten, anc. slav. grad ≪ ville ≫).

Сведенията на Карни са много, няма как да се посочат и обяснят в тази работа, но си заслужава да се спомене виждането на фламандския учен по отношение на значението на името Троя, героят Трой, нимфата Траке и връзката с етнонима траки.

Карни смята, че Трой, Троя, нимфата Траке, а и траки могат да бъдат обяснени с i.e. treu-охранен съм, едър съм, голям съм, процъфтявам: “Tros, eponyme de la ville de Troie. — Ce nom pourrait bien etre derive de l’i. eur. treu ≪ etre florissant, fort, puissant ≫ (voy.Thrakes).... Thrake, heroine, eponyme de la Thrace. Le nom des Thraces (Θράϊκες) vient apparemment de *Trausikes, derive de l’i.eur. treus ≪ etre florissant ≫”.

Така нареченият индоевропейски корен trеu намираме в стблг. трѣва, чието най-древно значение е храна, сродна е и гр. τρέφω-отхранвам, храня, гледам, грижа се, която разбира се е трако-пеласгийска заемка в речта на дедите на южните ни съседи.

Трябва да се отбележи и това, че на старобългарски трѣва означава млади посеви, ниски зелени растения. За варианта на трѣва, а именно трава в БЕР се казва, че притежава значение смилам, ям консумирам, да не забравяме и диалектните ни думи труя, труям, потрувам-ям, изяждам. Според Карни Троя, Трой, Траке и траки притежават значение благоденстващи, процъфтяващи.

Списъкът с древни божества, чиито имена се тълкуват с помощта на български, а не на гръци е значителен, като това не е някакъв феномен. Обяснението е лесно и логично: ние сме потомци на най-старото цивилизовано население на Балканите. Ние носим тяхната кръв и характер, тачим техните празници, говорим развит вариант на техния език.

Персите не успяха да покорят и заличат дедите ни от лицето на земята. На римляните също не се отдаде да асимилират предците ни. Дошлите с огън и меч османлии децимираха народа ни, но не го пречупиха. Южните ни съседи обаче почти постигнаха целта си сеейки упорито лъжи в продължение на дълги векове. Самите гърци са пришълци от Африка, както твърдят Херодот, Страбон, Плиний, а и както се доказа от генетиката показала близостта на гърци и етиопци. Това не попречи на южните ни съседи да изкарат нас чужденци на Балканите, макар да няма абсолютно никакви доказателства за това.

В нови времена когато Европа започна да съчинява историята си, под влияние на филелинизма лъжите на дедите на южните ни съседи бяха приети безкритично и дори охотно защото пасваха идеално на интересите на новите господари на континента ни. И така, ние едва успели да оцелеем физически под игото на ориенталците, почти бяхме унищожени...от писалките на учените.

Перото действително се оказа по-силно от меча, а вперилите предимно в кариерата си посредствени чиновници, наричащи себе си историци и археолози, се оказаха по-страшни врагове на народа ни от горделивите перси, амбициозните римляни и жестоките османлии. Както каза Ценов:  Калето (крепостта) бе предаденo отвътре.

Страшно е когато собствените ти учени помагат за отравяне на съзнанието на цял народ. Страшно е, когато уж свои поддържат теории, които не просто са грешни, но и обслужват интересите на чужди политически сили. Страшно е, но посредствения човек не вижда по-далеч от носа си, съвестта му е приспана със сребърници, а ушите му са запушени от хвалебствията и угодническата поддръжка на своите заместители и ученици. Никой не се притеснява, че културното ни наследство бива подарявано на чужденци, никой не се притеснява от евтината продажба на славата на дедите ни.

Дано успеем да се преборим с тази ужастна напаст, защото ще е жалко тези, които бяха богове на бойното поле, тези, които пръскаха знания и будеха заспалите, тези, от които се възхищаваха дори чуждите врагове, да бъдат победени от джуджета – ренегати, забравили завета на дедите си.

Има надежда и тя е не само в това, че с интернет новата информация се разпространява бързо. Обнадеждаващо най-вече е това, че все повече сънародници разбират истината и броят на пробудените расте бързо. Това вбесява и плаши чуждопоклонниците, сега те са задъхани от страх и злоба, но какво да се прави – Ако посееш ветрове, ще жънеш бури. Съдбата въздава всекиму заслуженото. Каквото и да става, народът ни ще получи своята награда и световни признания, а тези, които криеха истината и пречеха на излизането ѝ ще бъдат затрупани с презрението на родолюбивите българи.