ХАРАКТЕРЪТ НА НАШИТЕ ДЕДИ, ИЛИ КАК СИЛНА ДЪРЖАВА СЕ ГРАДИ ОТ СИЛНИ И СМЕЛИ ХОРА

Имам доста приятели чужденци, на които разказвам за миналото на народа ни. Повечето от хората, с които общувам в Белгия, Германи, Холандия и др. имаха твърде различно мнение за българите преди да им представя неизвестни и непопулярни факти. Разбирайки, че ние сме преживели няколко жестоки подтисничества, приятелите ми изразиха удивлението си как изобщо сме успели да оцелеем като народ! Как дори зверското преследване на бездушни хора не е успяло да ни сломи.

Запознавайки чужденците с качествата на предците ни, аз успях да дам обяснение как сме градили държави, как сме пазили своето и как не се гаси туй що не гасне. Животът на дедите ни никога не е бил лесен. Те не са получили от никого нищо даром, за всичко е трябвало да се борят, но именно тази борба ги е направила силни и смели. Желязото се калява в огъня, човекът с трудности.

Земята ни е рай, който е привличал погледите на агресори още от незапомнени времена. Старият летописец Йордан разказва за това как египетски владетел се опитва да завладее страната ни - “Тази земя обитаваха гетите когато Весосис, царят на египтяните започна война срещу тях. Гетски цар по това време бе Танаус. В битката при река Фазис, Танаус посрещна Весосис и му нанесе страшно поражение преследвайки го чак до Египет. Ако гетите не бяха спрени от непроходимия Нил и отбранителните съоръжения на египтяните, Весосис щеше да намери смъртта си в собствената си страна..“ Iord. De Orig. 47.

През XIII век преди Христа египтяните отново усещат силата на тракийското оръжие. В битката при Кадеш (днешна Сирия) като съюзници на хетите участват тракийските племена дардани и мизи, които средновековни автори наричат с името българи.

                                                          Картина на Marc Millmore
                                    http://artworks.markmillmore.com/wp-content/uploads/2014/05/KadeshB1.jpg

Почти хилядолетие по-късно дедите ни отново променят хода на историята. Без дедите ни траките, никой нямаше да знае за Александър Велики и неговите походи в Азия. Благодарение на предците ни Александър Велики успява да победи цар Дарий в няколко битки, като при Гавгамела траките правят нещо, което граничи с чудо. Със светкавичен удар на кавалерията персийският владетел се надява да разгроми напълно противника си. Азиатските сили са по-многобройни, те напредват като бърза морска вълна способна да помете всичко по пътя си, но не могат да се сравняват с по-твърдите по характер балканци. Ето как Кристофър Уебър описва действията на дедите ни в този жескок сблъсък- “ Дивата и необуздана тракийска конница и пехота спряха атаката на превъзхождащата ги многократно персийска конница...” –  “ The Thracians, 700BC-AD46, Chr. Webber, p.11.

В Индия траките спомагат за удържането на още една важна победа в полза на Александър. Край река Хидасп, балканците са изправени пред армията на цар Пор. Сблъсъкът на двете сили става по време на дъждовния сезон. Реката е бурна и пълноводна и индийците не очакват тя да бъде премината. Това обаче става въпреки лошото време и за пореден път земята е напоена не само с вода, но и с човешка кръв.

И двамата пълководци осъзнават, че сблъсъкът ще е страшен. Цар Пор се е приготвил добре включвайки тренирани слонове, за да елиминира с тях конницата на противника си. Ето думите на Квинт Курций Руф - “За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.”

Квинт Курций Руф, “История на Александър Велики Македонски”, прев. от латински Николина Бакърджиева, Военно издателство, София 1985, с.238

Първоначално атаката на слоновете предизвиква суматоха сред войската на македонския пълководец. Както хора, така и коне са объркани от страховитите ревове на огромните животни. Положението е спасено от агрианите и останалите траки. Те се втурват стремглаво срещу слоновете сякаш това е нещо най-обикновено. Докато другите треперят, дедите ни засипват слоновете и водачите им с копия и стрели. После безстрашно се врязват в редиците на индийците и започват да секат краката на огромните животни с тежките си мечове, доказвайки, че Ариан не е преувеличил наричайки траките най-храбрия и най-мъжествен народ на Европа.  

С този народ римляните се запознават на бойното поле в средата на втори век преди Христа. Автори като Ливий и Плутарх споделят своите впечатления - “Първи настъпиха траките, които както Назика ги описва бяха най-внушителните – високи, едри мъже облечени с черни наметала, под които сияеха лъскави доспехи. На раменете си те бяха облегнали масивни, железни бойни брадви”– Plut. Aem.Paul. 18.3.

                                                                       http://www.civfanatics.net/uploads8/0004cimbri.jpg

“Траките, подобно на диви зверове пуснати от клетка, с оглушителен рев се спуснаха срещу италийската конница така стремително, че макар и калени в битките италийците изпаднаха в голямо объркване и страх”. – Liv. 42.59.

Прези около две хиляди години римляните забиват клин в сърцето на Тракия. Въвеждайки умело раздор сред дедите ни, потомците на Ромул успяват да наложат своята власт в земите на юг от Дунава. Век по-късно император Траян успява да завладее и територии на север от тази река. С това обаче траките не са напълно покорени. Голяма част от гетите и мизите обитаващи Източните Карпати и Черноморските степи остават на свобода. А за това, че свободните траки не се примиряват със съдбата на покорените си братя знаем от голямото антиримско въстание от 165-170 година. Тогава спадащите към гетите костобоки, придружени от своите роднини не само помитат римските гранични гарнизони, но прекосяват цяла Тракия, спирайки се чак край Термопилите.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e9/Thraciae-veteris-typvs.jpg

По-късно, по времето на император Аврелиан, от северните тракийски територии са прогонени всички колонисти и легионери. Страхът от дедите ни е толкова голям, че Аврелиан заповядва да се махнат гредите от моста свързващ двата бряга на Дунава. Императорът е знаел, че ако освободителите се обединят с подтиснатото тракийско население, дори елитните легиони няма да са в състояние да окажат съпротива. 

Населението на Тракия може да е подчинено на имперската власт, но не е загубило древните си качества. За тях споменава не кой да е, а Юстиниан Велики -“ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащият осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождение в кръвта си.’’

- Превод на цитирано от Веселин Бешевлиев изказване на Юстиниан Велики, “Проучвания върху личните имена у траките”, БАН, София, 1965, с. 62

През VII век се сбъдва страхът на император Аврелиан. Свободните мизи и гети успяват да се обединят с траките под римска власт. Заедно те  успяват да сломят мощта на имперската войска. Земята на Залмоксис и Орфей е отново свободна, от този момент светът ще я познава под името България.

Тази България ще устои на многобройни жестоки нападения, ще устои и на страшен геноцид извършван в продължение на векове. Въпреки петте века мрак и ужаси българите не се превръщат в роби. Пет века се раждат герои, които раздават възмездие за поругана чест и достойнство, за безбройни грабежи и унижения.

След Освобождението през 1878 българите показват на света кои са и само няколко десетилетия по-късно поставят на колене турците в битката за Одрин. Без намесата на “великите сили” в подкрепа на бившите ни подтисници, България щеше да се превърне в най-силната и влиятелна държава в Източна Европа. Гаранция за това бяха качествата на народа ни, забелязани от различни хора. Ето какво казва Уйлям Монро за нас :

 “По никакъв начин не бих искал да подценявам българския селянин... Той е силен, трудолюбив, здрав, миролюбив и почтен, издръжливостта и упоритостта му нямат равни на себе си. Българският селянин освен това е грамотен, патриотично настроен и готов да учи… В страната няма нито богаташи, нито просяци, а селяните почти нямат нужди, които да не могат да удовлетворят сами… Хората консумират храна и алкохол умерено. Няма хазартни игри… В никоя балканска страна няма такава религиозна свобода както в България… Трудолюбието им е пословично. Издръжливостта им е забележителна. Бедността в смисъла, в който думата се използва в Европа и Америка, в България е просто непозната…” (Bulgaria and Her People. Washington, 1914г.).

Уил Монро цитира английски писател, който казва следното за нас: “Българинът е истински син на земята... Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, бурната приветливост на сърбина, или мечтателния непрактичен идеализъм на руснака. Той по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат…”

Монро не е единственият, който е силно впечатлен от народа ни. Ноъл Бъкстон пише в своя работа - “За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със заблежително спокойствие...” – N.Buxton, With the Bulgarian Staff, The McMillan Company, New York, 1913.

Идвайки у нас Джон Риид е изумен - “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят. Влакът още не е спрял, а един едър полицай дружески те поздравява ...добродушни войничета се преструват, че ти преглеждат багажа и те гледат със засмяно лице. От някъде идва добре облечен господин и те пита на френски: -Вие сте чужденец, нали? Мога ли да Ви помогна с нещо? Той не е служител в туристическа агенция, а най-обикновен пътник като мен, но пък е българин, а това ще рече приятелски настроен..... Прекрасно е да видиш простите и честни лица на планиниците и свободните хора, да напълниш ушите си с живата славянска реч! България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор. Това е мястото, в което, ако случайно магазинерът е взел дори две стотинки повече, ще те потърси дори и в хотела, в който се отседнал, за да ти ги върне... Броят на хората говорещи английски е смайващ. Почти всечки политически лидери са завършили “Робъртс Колидж” ...много офицери, учени и журналисти са получили образованието си в Германия. Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани...”

От качествата на българите е смаян е и немецът А.Фон Хун, който пише: “Извън всякакво съмнение хората в България са превъзходни войници и са страшно издръжливи...Като всяка истински добре дисциплинирана войска, българите се отличиха в битките с изключителна храброст”... - Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.82.

Пред българите се прекланя и французина Л. Дюпуй-Пею – “Ние се задоволихме да дадем обща представа за Българската армия...Добрият й външен вид и дисциплината, при която е подготвена, правят от нея елитна армия, способна на всякакви смели прояви, на голяма преданост и саможетрви, ако врагът дойде отново да тъпче свещената земя на Родината..” - Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.162.

Дори англичаните са впечатлени от младата българска армия. В. Хърбърт споделя следното – “Армията е гордостта на нацията, но не е глупаво идолизирана както армията в Румъния. Има силен, непоклатим патриотизъм и изострено желание за учене...” Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.197.

Поредният чужденец видял в българите нещо уникално е Джеймс Бекър -“Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела."

Тъжното е, че това, което чужденци виждат у нас, някои наши интелектуалци, журналисти и политици не желаят да видят. Дори напротив, народът бива унижаван с обвинения в мързел, завист, злобен характер.

Нашият единствен грях е, че сме търпеливи и прощаващи. Не сме поробвали чужди народи, не сме горили чужда книжнина, не сме подлагали никого на геноцид, не сме създатели на порочни доктрини, не сме въвеждали тоталитарни режими, но пък сме жертва на такива.

Ние българите няма от какво да се срамуваме. Защитавали сме по-слабите, давали сме знания и вяра на милиони хора, борили сме се за свободата на другите народи. Никой няма правото да ни обижда, никой няма правото да ни кори, но въпреки това се намират такива, които го правят.

Злите думи са отрова за душата, това утайката го знае добре. Един народ не може да бъде поробен преди са се пречупи духа му. Ето за това не бива да се оставяме да ни пречупят, да отровят надеждите ни, да отнемат бъдещето ни. Не трябва да позволяваме да мачкат съзнанието ни и да ни внушават, че сме слаби, че нищо не зависи от нас.

Злото няма да се спре, няма да престане да ни залива с помия и лъжи, но ние не сме длъжни да приемаме това. Бог ни е дал възможност да избираме – в каква посока да гледаме, кой път да изберем. Който търси доброто ще намери добро. Който търси приятели ще намери приятели. Който твърдо реши, че ще изгради по-добро бъдеще ще работи за това и ще спре да се надява на обещанията на хитри празнословци.

Българинът може всичко, запомнете това! Прекланям се пред мъдростта на една жена, която е прозряла това. Никога няма да ми омръзне да четa написаното от Иваничка Георгиева, която е дала една от най-сполучливите характеристики на нашия народ. Прочетете тези думи не само днес, не просто десет-двадесет пъти, четете ги всеки ден и помнете какво сте! Имайте вяра в себе си!

“Особено важна черта в етнопсихологическата характеристика  на българина е неговата увереност и оптимизъм. Тя изпъква особено силно и в българската митология, в която няма свръхестествено същество, което да не може да бъде победено от човека. Последният е способен да намери винаги някакъв изход: да го унищожи, а когато не може - да го надхитри, да го излъже, да го заблуди, и ако всичко това не помага - да го умилостиви. Човекът е този, който благодарение на своя ум и съобразителност в края на краищата ще победи.

Българинът винаги поставя себе си по-високо от демоничните и митични същества: змеят е лековерен, вампирът е глупав, орисниците могат да бъдат заблудени, самодивите умилостивени. За него и дяволът не е така страшен, защото може да бъде надхитрен. Изключение не е направено и за господ, който понякога е несъобразителен и не винаги всесилен. Обобщен израз на тази идея откриваме в любимия народен герой Крали Марко. Той така вярвал, че би могъл да повдигне земята, че дръзнал да премери силата си с бога: „Господ да спадне от небето, с него ще се борим."- Иваничка Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, София, 1993, с.257