ТРАКИЙСКИЯТ ПРОИЗХОД НА НАЙ-ДРЕВНИТЕ СТАРОГРЪЦКИ ТИТЛИ

 Ако преди тридесетина години някой ми беше казал, че титлата василевс [βασιλεύς] е тракийска, аз не бих повярвал изобщо. В случай пък, че някой ми бе казал, че василевс [βασιλεύς] няма смисъл на гръцки, а на български – тогава вече бих се изсмял. Както е казано обаче: Неведоми са пътищата Господни. Навремето не знаех, че един от първите василевси е Гета, не знаех и, че траките и спадащите към тях пеласги са по-старото население на Елада, явяващо се учители на дошлите от Африка данайци.

 

                                          Монета на тракийския владетел Гета      http://www.cngcoins.com/photos/big/680223.jpg

През 80-те години на ХХ век се считаше за неоспоримо, че Аспаруховите българи са дошли от изток, че въпреки бягството си от хазарите са успели да победят най-силната за онази епоха армия – тази на Римската Империя. Учеха ни, че езика на дедите ни е тюркски, че са вярвали в Тангра, а и, че въпреки ръководната роля в изграждането на нашата държава, са изоставили езика си.

 

Дълги години вярваме в едно нещо, а по-късно разбираме, че то е само една умело създадена заблуда. Често, това, което е общоприето е просто илюзия, чийто живот е подхранван с упорито повтаряне на лъжи и укриване на съществената информация. Без база за сравнение ние сме принудени да приемем твърденията на хората, които имат достъп да старите летописи, изследванията на археолози, езиковеди и т.н. За жалост те невинаги са съвестни и независими.

 

В края на 80-те години и началото на 90-те години на ХХ в. вече знаех, че официалната ни история не е базирана на проверени данни, но не подозирах колко дълбоки са ямите с лъжите. После, стъпка по стъпка, събирайки упорито информация, а и проверявайки я, останах смаян, дори дълбоко шокиран от количеството премълчани факти.

 

Когато се сдобих с антропологичните изследвания на българския народ от 1938 и 1959 г., разбрах две изключително важни неща. Първото бе, че нямаме нищо общо с народите на Средна Азия, а второто, че повечето от нас са наследници на древното балканско население, влязло в историята под името траки. Разбира се останах като зашеметен, защото от една страна в научните среди се пропагандираше, че дедите ни са азиатци, а от друга страна траките бяха изкарани незначително малцинство, което е изоставило езика си още преди идването на Аспарух. Оказа се, че в научните среди съвсем съзнателно са поддържани две нелепи лъжи.

 

Попадайки на великолепните трудове на Данаил Юруков и Цани Гинчев, разбрах, че езикът на Орфей никога не е изчезвал, той се е развил и по време на Средновековието вече носи името български. После се натъкнах сведения от работите на лингвистите проф. Влахов и акад. Георгиев, според които тракийският (дако-мизийският) език е бил близък или дори идентичен на старославянския (по-точно старобългарския).

 

Реално няма как да се говори за славянизация на траките по простата причина, че дунавските славени са гетите, а те са тракийски народ [както показва в книгите си д-р Ценов], а не бледи, русокоси нашественици от земите на Украйна, Русия, Полша. Това обяснява пълната липса на субстрат в старобългарския. Речта на траките под римска власт почти не се е различавала от тази на бойците водени от княз Аспарух.

 

Бях заинтригуван и когато се натъкнах на труда на Хялмар Фриск. Този лингвист е създател на един от най-подробните старогръцки етимологически речници. В неговия труд ползваната от старите гърци титла василевс [βασιλεύς] е обявена за принадлежаща на друг език [Frisk H., Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Carl Winter Universitäts Verlag, Heidelberg, 1960, с. 223].

 

Още по-интересно се оказа виждането на друг учен, а именно Алберт Йорис Ван Виндекенс. Той стига до следното заключение: „Mоже да каже, че със сигурност титлата василевс [βασιλεύς] е от трако-фригийски произход: “BASILEUS, qui aurait le sense se homme noblesse, eclaire, ou poissant, serrait d'origine THRACO - PHRYGIEN [A.J.Van Windekens, Le Pelasgique, Universite de Louvain, Louvain, 1952, p. 76]

 

Вече силно мотивиран, продължих своето проучване. Истински удивен останах от анализа на древната минойска титла батос [βατος] – цар, владетел, господар. В разработка от 50-те години на ХХ в. акад. Владимир Георгиев предлага интересно обяснение на негръцката (трако-пеласгийската) титла βασιλεύς. Опирайки се на сведения на Ерих Бернекер, нашият езиковед уточнява, че βασιλεύς. е сродна на βαττος – цар, идваща от ие. *bhātja, bhātеn.

 

Като сродни са дадени българските думи баща, батьо, бате, батко, а също и рус. [а и укр. – бел. авт.] батя – баща. С използване на сведения на Швайцер и Бернекер е обяснен много добре принципът на оформяне на древната титла. Първоначално тя е притежавала значение баща, по-голям брат (бато, бате), като после се развива в смисъл старейшина на рода, а още по-късно придобива смисъл господар, цар [Георгиев, Вл., Произхождение Алфавита, Вопросы языкознания № 6, 1952, ноябрь-декабрь, 1952, c. 52 – 53].

 

Според акад. Георгиев сродната на василевс [βασιλεύς] титла батос [βατος] е ползвана от древните минойци. И тук вече става изключително интересно, защото в минойските архиви са регистрирани тракийски лични имена като Арей, Диза, Питак, Тетюс. На минойски Крит се срещат названията Ида, Пергам, Гординия [Гортиния], Сетоя. Те отговарят на тракийските Ида, Пергам, Гордион, Сети-дава. Няма да давам значението на всички, ще спомена само, че още през XIX в. учени като Паул Кречмер, Вилхелм Томашек и др. тълкуват Гордион с градъ – град и др., а Сети-дава със сеть, сетьнь – последен, краен.

 

В крито-микенските документи също намираме интересни неща. Там тракийските имена са много, защото и самите документи са много на брой. Някои от тях се ползват и в ново време от нас българите: Бати, Боти, Дуло, Дуньо, Дуто, Косо, Коти. По-интересни обаче са титлите. Поне за мен най-важната е ванакатело, ванакател – цар.

 

Най-рано тази титла се ползва за човек с име Одрис. На надписи върху съдове от Крит и Тива срещаме следният важен, но останал непопулярен текст:

КАУНО ОДУРУВИЙО ВАНАКАТЕЛО – Кана (съд) на Одрис царят.

 

                     Микенски надпис с титлата ванакател [по Хрозни]

По-късно, през VIII в.пр. Хр. (или даже X в. пр. Хр.) титлата ванакатело, ванакател – цар, вече е във форма ванакт [Ϝανακτ] по фригийските монументи. А още по-късно гърците я приемат във форма анакс [άναξ], като се признава, че тя идва от ванакс [ϝάναξ], ванакт [ϝάνακτ]. Признато е също, че анакс [άναξ] няма смисъл на гръцки, т.е. титлата е приета от предгръцки народ. А трако-пеласгите са хората населявали Елада преди идването на данайците. Мизите и тевкрите в Тесалия, фригите в Пелопонес, абантите в Евбея, пеласгите пък в Епир и даже по територията на цяла Елада.

 

Фрагмент от фригийски надпис с титлата ванакт [по Рамзи]

Най-интересното е това, че векове по-късно фригийската титла ванакт [Ϝανακτ] е засвидетелствана от Авзоний при мизите под формата ванак [Phanaces]. Става дума за мизите, които по времето на Димитър Хоматиан са вече познати под името българи. Това не е случайност, защото подобно на батос [βατος], василевс [βασιλεύς], ванак е обяснима на български.

 

Тя се среща по време на Средновековието в опростен вид, под формата бан. Намираме я върху епиграфски паметник от Плиска [Делань Бань ]. Бан означава повелител, заповядващ, от древен корен ба, срещащ се в бая – говоря [по виждане на Бернекер, Фасмер и др.]. Напомням – тълкуванията, които предлагам са на професионалисти, световно известни лингвисти. Аз само съм събрал на едно място важните данни.

Споменаването на титлата бан в надпис от Плиска [ИРАИК, т. Х, 1905, с. 107]

Ето како се получава: най-древните титли, които старите гърци ползват, са реално тракийски по произход – това е факт, признат от професионалисти лингвисти. Самите титли са лесно обясними на български език. И тук няма никаква мистерия, защото както различни исторически извори определят средновековните българи като потомци на мизи, пеони, даки, одриси и др., така и данните от мащабните антропологични изследвания се явяват ярко доказателство, че ние сме наследници на най-древния цивилизован балкански народ.

 

Можем да добавим и виждането на прогресивните етнолози, които смятат, че може да се говори за древнотракийски корени на българския фолклор и ние с право можем да се наречем пълноправни наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството (по думите на проф. Евгений Теодоров).

 

Каквото и да кажат противниците ми, срещу ръжен (фактите) не се рита. Истината си пробива път и тези, които ѝ пречат, пречат и на интересите на България. Народът ни е добър, благороден, но е и изстрадал, измъчен. Разберат ли хората по какъв грозен начин са лъгани, разберат ли как с тях са се подигравали индивиди, получаващи заплата от джоба на българския данъкоплатец, със сигурност ще има изблици на справедлив гняв.

 

За това отправям призив към тези, които укриват истината и чернят прогресивните изследователи: Моля ви, преустановете своята срамна дейност, във ваш интерес е, а и в интерес на целия народ, който ви храни!

ЕЗИКЪТ НА ПЕЛАСГИТЕ – НАЙ-СТАРИТЕ ЖИТЕЛИ НА ТРАКИЯ И ГЪРЦИЯ - I част

В началото на XIX  век едва ли някой сънародник е вярвал, че след време на жителите на България и Македония ще се гледа като на различни хора. Уви, с налагането на убийствения за Родината Берлински договор, се постави началото на разделението на нашия народ. Първо западните ни и южни съседи започнаха с обезбългаряването на Македония, а после и “учени” като Самуил Бернщайн, Дина Мухина, Рина Усикова и др. създадоха македонския език и го определиха като отделен от българския.

По същият начин – напълно необосновано и крайно безотговорно, някои хора говорят за езика на пеласгите като различен от този на траките. Различните имена на две групи хора не са доказателство, че те не са роднини носещи една и съща кръв. Нормално е да има регионални диалекти, нормално е да има определени отклонения, но като цяло, траки и пеласги говорят един и същ език.

Запазени са значителен брой пеласгийски топоними и хидроними. Те не само притежават тракийски успоредици, но и постройката им е идентична. Също така, благодарение на проучванията на Алберт Йорис ван Виндекенс, Хялмар Фриск, Радослав Катичич, да не забравяме и Владимир Георгиев, днес са известни немалко пеласгийски думи. Те могат да бъдат разделени на няколко категории:

1. имена на растения;

2. имена на животни;

3. имена на оръжия;

4. термини от бита;

5. титли на благородници;

Нека започнем с титлите, те са една доста интересна тема, която може да изясни доста моменти от миналото ни. За титлата василевс/βασσιλεύς  знаят почти всички от нас, на само на малцина е известно, че думата няма смисъл на гръцки и, че повечето езиковеди я считат за заемка в речта на южните ни съседи. Кречмер, Фриск, Босхарт, Георгиев и др. виждат родство с така наречената либийска титла батос/βάττος-цар.*

Tя от своя страна бива сравнена от Георгиев с българските думи баща, бате, батко, батьо и руската батя-баща, идващи от и.е.*bhātja, *bhāten. За василевс/βασσιλεύς,   батос/βάττος, Георгиев дава следната схема на развитие: по-голям брат →баща→ старейшина на рода→цар. Тази схема е логична, а и обяснява елемента бат в имената на старобългарските владетели Бат Баян и Батоя.

Титлата анакс/ἄναξ-цар също е пеласгийска. Нейната най-ранна форма е ванакатело, а при фригите, през VIII в.пр. Христа тя е документирана под варианта ванакт  (надпис М-01). Най-рано – XIV в.пр. Христа, титлата ванакатело е използвана за човек с име Одрис, а това показва достатъчно красноречиво на чий език принадлежи тя.

Смятам, че ванакатело, ванакт са древните варианти на бан-областен управител при старите българи. Значението на бан, ванакт и т.н. е светъл, сияен, в смисъл на светлост, благородник. С подобна семантика е и лат. vir illustris, а друга сродна на ванакатело (и еволюиралата от нея бан) пеласгийска дума е βᾶυνος-пещ, огнище, която пък от своя страна съотвества на санскр. bhana-светлина, блясък.

Доста интересна е употребяваната от Омир титла коиран/κοίρανος, имаща вариант каран/κάρᾱνος. Хялмар Фриск я сравнява с епитета на бог Один herjan, а също и с гал., ирл. corii, cuire-група, чета, отряд. Добавени са също стперс. kāra-хора, народ, лит. kãras-война.

След като човекът носещ титла коиран/κοίρανος, каран/κάρᾱνος е военоначалник, то стблг. карати сѧ-воювам e прекрасен кандидат за обяснението. Не можем да пренебрегнем и факта, че един от най-войнствените и страшни за Рим (Византия) български владетели е княз Крум, който е известен и под прозвището Каран.

Не само коренът кар присъстващ в каран/κάρᾱνος, се среща в стблг. карати сѧ-воювам, типична за езика ни е също и наставката –ан, която срещаме в думи като велик-ан, грамад-ан, истук-ан.

Поредната пеласгийска титла, която старите гърци са приели е тиран/τύραννος-владетел. Днес тя има негативно значение, но нейния първоначален смисъл е силен,властващ, могъщ. Коренът тир, или по-точно тур е обясим със стблг. тоуръ-див бик, т.е. едър, силен, могъщ. Подобно на каран/κάρᾱνος тук също е използвана наставката –ан.

С абсолютно същата семантика са старобългарските титли могѫть-властелин, велможа, управник, могѫщь-владетел, велможа. Те идват от могѫ-имам власт, могъщ, силен съм. Така е образувана и лат. magister-господар, тя идва magnus-голям, едър.

В речника на южните ни съседи намираме и титлата бален/βαλ(λ)ήν-цар, тя няма обяснение на гръцки а според Хезихий е фригийска по произход. Цитирайки Золмсен, Фик и Хофман, Хямар Фриск посочва връзката с лат. de-bilis където bil означава сила, добавени са и тохар. wāl-цар, walo-цар, владетел.

Макар бален/βαλ(λ)ήν-цар да е обявена за фригийска титла, реално тя е и пеласгийска, както са пеласгийски и ползваните от фригите титли ванакт и лавагет, по простата причина, че пеласги и траки, в случая фриги са хора от един и същ произход. Титлата бален/βαλ(λ)ήν-цар е много интересна защото идва от βαλαιος-силен,голям. От своя страна, βαλαιος отговаря на стблг. болии-по-голям, т.е. силен, явяваща се основа за титлата боил.

Последната пеласгийска титла е най-интересна понеже е регистрирана още през Бронзовата епоха. Става дума за UNA KANASI / УНА КАНАСИ, срещаща се в минойски документ с регистрация KO za 1c. Пеласгите безспорно са едни от основателите на Минойската цивилизация, понеже локализирайки ги на остров Крит, Омир използва за тях епитета богоравни-διοι. Това показва, че те са били представителите на благородническата прослойка, която е боравила с писмеността.

Американският изследовател Дж. Янгър смята, че UNA KANASI / УНА КАНАСИ е някакъв термин от култа на определено божество, по-скоро обаче се касае за титла  на владетел. Частицата  UNА може да се изтълкува със стблг. прил. унии-по-добър, в смисъл благороден. В такъв случай UNAKANASI би получило превод – на благородния княз. 

В минойските документи срещаме също име, или титла КАНУТИ,  а във фригийските надписи се натъкваме на КАНУТИ-ЕВАИС, АКЕНАНОГАВОС, а и АКЕНАС, чийто корен *ken, *kan притежава значение първи, начало – ср. стблг. начѧти, зачѧти-започвам, зачевам, полагам начало.

Древната пеласгийска титла KANAS, срещаща се при фригите като АКЕНАС, по-късно ce появава в тракийските епиграфски паметници като KANAC, намираме я разбира се и встаробългарските надписи като KANAC, KANEC  т.е. княз, кнез.

В тази първа част от материала за езика на пеласгите, освен техните титли, ще представя и думите за растения. На първо място е σῖτος/ситос-жито. За нея проф. Мюлер смята освен, че е заемка и, че означава нещо ситно, смляно ситно. Тук мисля повече коментар не е нужен.

Балис/βαλίς e название за бяла, белезникава краставица, явно името на растението идва от неговия цвят.

С подобна постройка е и странната гръцка дума балаустион/βαλαουστιον-бели цветчета на растението нар. Бала се обяснява с бял, а устион с уста, в случая под уста, устни се имат предвид цветчетата на нара.

Брион/βρύον-вид мъх е идентифицирана като възможна пеласгийска дума в гръцкия от акад. Георгиев, който дава и българското съотвествие, а то е брей-растението развалниче. Думата брей е българска както отбелязва Ст.Младенов, който я свързва с брия-бръсна диал., понеже растението съдържа дразнещо вещество (което наранява кожата при допир бел.моя). Въпреки ясната етимология, в БЕР е изказано мнение, че брей може да е от тракийски произход (?).

Като съотвестваща на пеласгийската дума даухна, дафне/ δαυχνα, δάφνη -лаврово дърво, в работа на Радослав Катичич е предложена сърбохърватската duha-мирис, а тя е сродна на нашите дъх, дъхна-мириша. Действително, приятният мирис на дафиновия лист е едно от най-характерните качества на растението.

Керасос/κερᾰσος-череша е приета отдавна за заемка в гръцкия, като се знае и, че на български има добро обяснение за името на плода, то идва от неговия червено-черен цвят. Това е установено от акад. Владимир Георгиев, но той не смята езика ни за продъжение на трако-пеласгийския, а само гледа на българската дума като сродна на трако-пеласгийската.

Купарисос/κυπάρισσος е древното название на кипарисвото дърво. Неговата корона e голяма и прилича на купа, купчина копа и това разбира се дава и името му.

Кедрос/κέδρος е пеласгийското име на кедъра. Проф. Мюлер търси обяснение със стблг. кадити-кадя, а в това има логика понеже дървото има приятна миризма и се е ползвало за кадене.

Кастанон/κάστανον-кестен е поредната дума принадлежаща на трако-пеласгийската реч.  

Теревинт, тереминт/τερέβινθοςτερέμινθος ca две наименования на терпентиновото дърво. Опирайки се на проучванията на Георгиев, Катичич смята, че коренът е и.е. *derw-en-to, като дава пример със стангл. teoru-катран, смола, лит.derva-борово дърво и др., но по непонятни причини пропуска три важни неща:

1.Cтблг.дръво-дърво;

2.Cтблг. умал. наставка р.п. -енте (ѧте);

3.Tипичната за българските диалекти замяна на В с М както е в теревинт-тереминт: тъмно=тъвно, плевня = племня, стръмно=стръвно.

Точно за стблг. наставка -енте (ѧте), акад. Георгиев и акад. Дуриданов смятат, че отговаря на тракийската наставка-инт/ινθ, срещаща се в глосата волинт/βινθος-див бик.

По принцип Катичич познава работите на акад. Георгиев, чиито интерпретации цитира в своята творба за древнобалканските езици, но в случая талантивият хърватски учен е спестил ценна информация.

Уверяваме се, че макар да е говорен дълго преди Троянската Война, пеласгийският език не е непонятен за нас българите, а причината се крие в това, че се касае за речта на далечните ни предци. Да, има промени в думите, но реално погледнато, за период от над две хиляди години, тези промени са незначителни. Това е поредното свидетелство за силата на езика ни, а и за това, че той се е появил и развил тук на Балканите.

За жалост, изложените в настоящата работа сведения никога не са представяни на българския читател от защитниците на официалните теории. По-лошото е, че съзнанието на мнозина сънародници бе отровено с измислици за ханове, канове, идване от Памир, Сибир, Кавказ и тем подобни фантазии. Поради тази причина, за много от нас, представените тук данни изглеждат странни, дори неприемливи.

Нека не забравяме обаче, че свещения за дедите ни символ IYI се появава най-рано на Балканите – преди около 7000 години. Не можем да пренебрегнем факта, че родовите имена Дуло, Вокил, Ерми, подобно на пеласгийската титла KANAS, също са регистрирани по време на Бронзовата епоха. А най-важното е това, че повечето българи са носители на хаплогрупите E-V13, J2, I2, R *L23, G2, R1a, чиито особености показват, че са наследени от хора обитаващи Балканите преди 13 000-9000 години.**

Най-старото балканско население са трако-пеласгите. Археологът Петър Детев показа приемствеността от Неолита до времето на Античността. Антрополозите Славчо Чолаков и Петър Боев стигнаха до заключение, че корените на тракийското население трябва да се търсят в Каменната епоха на Балканите. 

Според лигвистът Владимир Георгиев, няма по-стар топонимичен слой от тракийския. Eтнологът Евгений Теодоров изказа твърдение, че въз основа на “недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“

Как да пренебрегнем тези данни, които показват, че ние българите сме потомци на най-стария цивилизован народ на Европа? Защо да се примиряваме с неиздържаните теории на несериозни хорица, които се опитват да поставят корените на народа ни в Азия ? Та ние носим гените на най-старите цивилизовани балкаци, запазили сме техните обичаи и традиции, пазим свещените им символи в нашите шевици и обредни хлябове и това е така защото сме техни деца и пълноправни наследници.

Използвана литература и пояснения:

1.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

2.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, 1960

3.Вл.Георгиев, Въпроси на Бългаската Етимология, БАН, 1958

4.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

5.Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;

6.A.J. Van Windekens, Le Pelasgique, Essai sur une langue indo-europeenne prehellenique, Publications Universitaires, Louvain, 1952;

7.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926;

8.P.Boev, S.Tscholakov, Die Abstammung der Thraker nach Anthropologischen Angaben, Driter Internationaler Thrakologischer Kongress, 2-6 Juni, Wien, Bd.I, Swjat, Sofia, 1984, z. 313-316;

9.R.Katicic, Ancient Languages of the Balans, Part one, MOUTON, The Hague, Paris, 1976;

*Ако познаваме историята на Морските народи, можем лесно да разберем защо старите обитатели на Либия ползват титла бато-цар. В края на Бронзовата епоха Египет е заплашен от коалиция на няколко балкански народа, които търсят нови земи за заселване. На част от тези хора фараонът Меренпта дава земя в Либия при условие, че ще му служат. Въпросните балканци са наречени от египтяните мешуе, а в по-късни времена Херодот ги нарича максии. Това са реално клон на мизите, които по-късно са наречени българи. Ето защо един екзотичен народ в Либия ползва българска титла.

** В дисертацията на д-р Янкова-Карачанак намираме важни подробности за “източната” хаплогрупа R1a-M17: “Следователно древната възраст на Хг RM458 в Източна България (12.4 ± 5 kya) и Кавказ (10.1 ± 3 kya) трябва да се интерпретира внимателно, поради това, че оценката на възрастта се повишава вследствие редица демографски епизоди.”

По интересно е следното, при около половината от носителите на R-M17 се наблюдава европейският вариант : “Трета по честота е широко разпространената евразийска хаплогрупа R-M17, която е установена при 17.5% от българите, като 42.9% от тях принадлежат към типичната за Европа Хг R-M458.”

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/S_Karachanak_Yankova-avtoreferat-%20geni%20na%20balgarite.pdf

На с.31 от дисертацията на д-р Карачанак, в табл.10, възрастна на “източната” хаплогрупа Хг R-M458 у нас варира между 12 400 години и 4100 години. За другите 57, 1% представители на R-M17 не е казано, че са потомци на население дошло през късната Античност и ранното Средновековие от Афганистан, Иран, или Пакистан.

В заключението на дисертацията на д-р Карачанак няма и дума за родство на българите с паштуни, иранци, пакистанци или индийци. От друга страна са проведени достатъчно генетични изследвания на населението на Иран, Афганистан, Пакистан, но и там няма дори загатване за някакво родство с българите. Какъв е изводът тогава?

ЦЕННИ, НО ПОТУЛЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ДРЕВНОСТТА НА РЕЧТА НИ

Подробностите понякога са от голяма важност. Често една дреболия може да покаже нещата в съвсем различна светлина. Знаейки това, винаги съм търсил пренебрегваното от други хора. Ценна, а и изключително интересна информация намерих в работата на Вилхелм Томашек. Той е авторът на “Die Alten Thraker Eine ethnlogische Untersuchung” – реално първото мащабно произведение посветено на езика и историята на дедите познати в миналото под името траки.

В творбата на австрийско-чешкия учен са разгледани голямо количество древни лични имена, а което е по-важно, представено е и тълкуване. Да се обясни значението на дадено име е много трудно, но в някои случаи учените срещат помощ. В илирийските надписи например се срещаме следната комбинация Veselia - Felicetas. Лингвистът Радослав Катичич споделя виждането, че първото име е превод на второто и тълкуване може да се намери със ст.ч.сл. veselъ (стблг. б.моя) веселъ-весел. Катичич смята превода за сигурен е допълва, че точно това е накарало определени учени да въведат името в етимологическите речници [1] c.172.

Съществуват и други подобни примери, както споменах, те се срещат в книгата на Вилхелм Томашек. Разглеждайки тракийското име Tzita, чешкият учен стига до извода, че то идва от корен gvi, ǧi-leben-живея [2] II.2. c.29. Това заключение не е произволно защото въпросното име е документирано в надпис от село Глава и в текста  срещаме Tzita qui et Vitalis.

Второто име е латинско и идва от думата vita-живот. Напълно логично е, че както при Veselia Felicetas, Tzita е превод на Vitalis. Това означава, че Tzita може да се обясни със стблг. глагол жити-живея, и не е нищо друго освен представянето на българското лично име Житъ/Жит. Понеже в старолатинския няма звук Ж,  римляните са се опитали да го наподобят с комбинацията Tz и Житъ е било изписвано като Tzita. Всичко е от ясно по-ясно, но за този, който има желание да го види.

Необяснимо за мен е друго – защо Димитър Дечев, научавайки за надписа, а и за комбинацията Tzita-Vitalis, знайки, че Vitalis идва от vita-живот, е пренебрегнал ценната информация ? Нашият учен съобщава само, че Tzita ce среща в епиграфски паметник от село Глава, че подобно име е регистрирано в други надписи от други места като Картаген,  Албингаунум (селище в Италия) и т.н. [3] c. 497.

Друг пример на неизползвана ценна информация може да се даде с названието на древното селище Дибалтум/Di-baltum, Δεβελτός. Tам е скрита стблг. балтини-блато. Изказвам това твърдение не поради приликата на балтум с балтини, а поради факта, че Плиний Стари споменава съвсем ясно, че край селището има блато – “stagno” [4] Plin.IV.45.

Прочее, Димитър Дечев не отрича, че региона е блатист, но търси друго тълкуване, а именно c гр. θολός -тиня, мръсотия,  θολερός -кален, мътен. Нашият учен даже се уповава на сходното виждане на Томашек [3] с.123. Ако сравним Ди-балтум, балтии и θολερός, θολός, то не е ли очевидно, че не гръцкия, а българския език е най-добрия кандидат за тълкуването?

Доста странно поведение е това – когато Томашек представя името (Tzita), което спокойно може да се свърже със стблг. жити-живея, Дечев пренебрегва информацията, а когато чешкия учен дава тълкуване, за което българския език не се ползва изобщо, цитирането е охотно. След като и двамата лингвисти признават, че местността около Ди-балтум е блатиста, след като имаме сведението на Плиний Стари, че и в древността региона е бил блатист, то няма никаква логика да се пренебрегва стблг. балтии-блато.

Единствената причина според мен е това (дано да се лъжа), че българския характер на древния топоним е в противоречие с общоприетите теории и това е възпряло учените в миналото да пояснят важността на данните от ономастиката. Невъзможно е хем да се поддържа виждането за трайното настаняване на българите на юг от Дунава през VII век, xeм да се признае, че типични български имена се срещат по епиграфски паметници от времето на Античността.

Ще се наложи да се върнем обратно при Томашек, за да научим още нещо интересно. Този автор споменава тракийското селищно име Гарескос/Гарискос, Γάρησσκος /Γαρίσκος, а също и племенното название Garesci/гарески. Чешкият учен смята, че коренът тук е gari-waldige Anhöhe-гористо възвишение [2] II.2. c.87. Трудно ми е да повярвам, че Томашек не е знаел за стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес. Kакто и да е, той ги пропуска.

Димитър Дечев цитира своят колега Томашек относно Гарескос и гареските, сравнява с други местни названия като Гарела, Гариела, определя, че корена е gher-hervorstechen-изпъквам и дава сравнения с гр. χαρία-хълм, възвишение, уелс. garth-хълм, планина [3] с.99. И отново стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес ги няма, пропуснати са, а те са най-добрите кандидати, не само поради звуковата прилика, а поради факта, че гареските обитават планински, горист регион, а и самия град Гарескос е на възвишение.

Разбира се Гарескос не е единственото древно местно название обяснимо на български език. Едва ли има някой, който да не е учил за това как през 705 година княз Тервел получава от Юстиниан Ринотмет областта Загора. Ако трябва да вярваме на официалните теории, то това име не би трябвало да се среща по време на Античността изобщо. То обаче е споменато около 600 г. по-рано от времето на Тервел, от Ариан Никомедийски под формата Ζάγωρα [5] c.727.

Кипертова карта на Мала Азия с указана локация на град Загора

Град Zagora се среща и на Кипертовата карта, незнайно защо обаче е пропуснат в картата на Самюъл Бътлър, но от друга страна, там също е дадено нещо ценно, а именно това, че региона на Загора е обитаван от траките халиби. Подчертан е и релефа на областта, вижда се, че градът е бил зад планински хребет, а това подвърждава българската етимология (Загора = отвъд, зад планината).

Карта на Самюъл Бътлър с указана локация на траките халиби

Трябва да се уточни, че става дума за селище в Мала Азия, но тя е обитавана от дедите ни още в най-дълбока древност. Неслучайно Димитри Хоматиан казва, че българите от негово време са носили името мизи в миналото, а и, че тези мизи, които са обитавали района край Бруса (днешна азиатска Турция) са прогонени на север от Александър Велики [6] c.166.

Дълги векове преди времето на Ариан, всеизвестният Омир също е дал интересни названия  на реки в своята работа “Илиада”. Най-важното за нас е името на река Пеней/Πηνειός защото тя тече в Тесалия – домът на Ахиловите мирмидони.Te ca xoрата, които Йоан Малала отъждествява с българите [7] c.208.

                     Карта на Тесалия с указана локация на река Пеней

На това твърдение на гръцкия автор, повечето наши учени гледат с насмешка. Да, но ако Малала се бе заблудил, то в древните владения на Ахил не би трябвало да се срещат древни названия на реки и селища от български характер. Все пак, ако даден народ не обитава една област в определен период от време, този народ просто няма как да остави свои названия, присъствието е задължително.

Нека видим как стоят нещата реално. Акад. Вл. Георгиев подлага на анализ най-древните хидроними и топоними на Балканите и за името на река Пеней/Πηνειός, споделя, че се тълкува със ст.сл. (стблг. б.моя) пѣна-пяна [8] c. 20. Река с идентично име тече и на територията на Пелопонес, чието население във времето преди Троянската война се състои предимно от траки, като това е казано от ясно по-ясно от Страбон. Проблемът явно е в това, че тълкуването на речното име става с помощта на българския и ако примера бе само един, то би могло да се каже, че се касае за случайност. Примерът обаче не е само един.

В Тесалия е и планината Ὄλμπος/Олимп – седалището на боговете.  Акад. Георгиев смята, че названието притежава значение отломки, парчета и предлага обяснение със санскр.гл. lumpáti-чупя, правя на парчена [8] 18. C това съм съгласен, но санскр. lumpáti отговаря точно на блг. лумя-ломя, лупам-ломя, удрям, олупвам-удрям, олумвам-чупя диал. Името Ὄλμπος/Олимп е дадено от дедите ни, които в дълбока древност са назовавани мизи. В Малозаийската Мизия също има Олимп, а и част от мизите са наричени олимпени [9] Strab.XII.4.10.

Как тези наши предци са дошли в Тесалия обяснява Херодот, според когото още преди Троянската война мизите и тевкрите покорили цяла Тракия, като стигнали чак до река Пеней [10] VII.20. Става дума точно на тази тесалийска река, чието име се тълкува с пѣна-пяна. Явно Йоан Малала е знаел добре какво говори отъждествявайки древните жители на Тесалия с българите.

Освен Плиний, Ариан и Омир, има и други стари автори, които ни помагат да разгадаем названията дадени от дедите ни. Преди около 2000 години Страбон съобщава нещо, което е от голямо значение. Става дума за най-древното име на река Дунав, а то е Матоас/ Mατός [11] VII, fr.65.

Владимир Георгиев споменава виждането на Паул Кречмер относно това, че названието Mατός/Матоас е скитско, т.е. иранско, но от своя страна дава аргументи за тракийския произход [12] c. 25-26. Спорът дали името е скитско или тракийско е излишен понеже според Стефан Византийски, скитите са тракийски народ [13] c.578.

Не е ясно само защо немския учен Кречмер пледира за тълкуване “wallen, sprudeln” – бликам, след като Страбон отдавна е пояснил значението на Mατός/Матоас с гр. Ἄσιος-мътен [11] VII, fr.65. Дунавът е голяма, бавно течаща река, която когато приижда е мътна. Поради тази причина, превода на Mατός/Матоас като мътещ, мътен е напълно логично.

По-интересно е, че съществува българска река Мътивир. Тя е приток на Тополница, а името ѝ е определено като българско [12] c.54. Значението на названието се обяснява с глагола мътя, който притежава диалектен вариант матя. Съществуват производни като матан-мътеница, айран, матана-млечен продукт, мътан-обезмаслено мляко [14] c.432-433.

След като Мътивир е българско название, което несъмнено е сродно на Матоас, то това означава, че хора говорещи древен вариант на нашата реч са дали името Матоас преди повече от 2000 години. Един език обаче си има носители, т.е. ясно е, че земите от долното течение на Дунава са обитавани от наши предци по време на Античността. Това го доказва и доминантния антропологичен тип у нас.

Въз основа на мащабни изследвания във всеки регион на България, д-р Методи Попов и неговите колеги стигат до следния извод: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип.” [15] с. 260.

Историците може да твърдят, че древните балкански жители наречени траки са се изгубили като народ, бивайки незначително малцинство в края на VII век. Реалността обаче показва нещо съвсем различно. В никакъв случай не може да се говори за подмяна на населението по простата причина, че понастоящем, в България най-често срещания антропологичен тип е същия като този от времето на Херодот.

Да, с течение на времето у нас са проникнали чужди етнически елементи, но елементи, не компактни маси хора от северен, или азиатски произход. Ако следваме логиката на казионните учени, то трябва да кажем, че в Гърция не живеят потомци на старите гърци, а съвременните италианци нямат нищо общо с господарите на света по време на Античността – римляните. 

Дали някой на запад, или при южните ни съседи ще се съгласи с тази “логика”? Hикой не би приел подобно твърдение, нали? Нас обаче могат да ни унижават и баламосват без проблем?

За изчезване езика на народа на Орфей също не може да се говори. Древните названия Матоас, Гарескос, Дибалтум, Загора, Пеней и т.н. са доказателство за това, понеже са обясними с нашите думи матя-мътя, размътвам, горъскъ-горист, балтии-блато, за-за, отвъд, гора-планина, пѣна-пяна. Тези, а и други важни доказателсва за жалост бяха покрити с планини от подвеждаща, невярна информация, а ценни подробности бяха премълчани.

Това, че чужденци са се опитали да осакатят нашата история е разбираемо. Трудно е за разбиране поведението на тези наши учени, които упорито отказват да признаят, че сме потомци на народа, от който са произлезли Залмоксис, Орфей и Спартак. Всеки може да се заблуди, няма безгрешни хора, временното объркване е нещо съвсем нормално.

От друга страна, систематичното игнориране на важна информация не е нито случайност, нито грешка, а по-скоро осъзнато защитаване на едно вредно, безумно статукво (дано да се лъжа).

Не е редно в науката да съществуват догми. Новите данни трябва да доведат до промяна на теориите, но въпреки, че през последните петдесет години се появи огромно количество информация, тя не само не се използва, но дори се игнорира.

По-лошото е, че се създават и поддържат нови заблуди като теорията за иранския произход на старите българи. Човек остава с впечатлението, че някой е поръчал корените на народа ни да бъдат поставени колкото се може по-далеч от Балканите.

Защо обаче, кому е нужно това безумие? Защо да подаряваме на други това, което принадлежи на нас? Древните ни предци познати в историята под името траки, са хората създали първата писменост и първите градове на Европа – селищата край Провадия и Юнаците. Дедите ни са откривателите на колелото предизвикало революция в развитието на обществото. Траките научиха гърци, римляни, келти и германи на организирано земеделие и скотовъдство, дадоха също безценни знания по металургия.

Днес е времето когато трябва да поискаме своето, да се борим докато го получим и да го пазим така, както се пази нещо свещено. Реално погледнато, нашето наследство е свещено защото приносът на дедите ни не е само в материалната сфера, но също и в духовната. Най-вече в духовната, защото без Орфей, Тамир, Лин, Евмолп, Имарад, Аварис,  Залмоксис и др., не само културата на Елада, но също тази на келтите и римляните, никога нямаше да достигне висотата си. Европа трябва да разбере това и никога повече да не го забравя.

Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон, благодаря предварително!

Готов съм да дам допълнителна информация на всеки, но ако някой желае да дискутира, нека се регистрира и да покаже своето име и лице както правя аз. Toзи, който е напълно уверен в правотата си, не би се крил в сянката на анонимността.

Използвана литература:

 1.R.Katičić, Ancient Languages of the Balkans, Mouton, The Hague-Paris, 1976;

2.W.Tomaschek, Die Alten Thraker Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980;

3.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Schriften der Balkankomission, Linguistische Abteilung, Herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, Wien, 1957;

4.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

5.J.Lemprieré’s Classical Dictionary, Bracken Books, London, 1994 ;

6.Ю.Хаджи Димитрова, Gothi qui et Getae, Готи сиреч гети, Перпериком, София, 2012;

7. Гръцки извори за българската история, Т II, ред.И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, БАН, София, 1958;

8.V.Georgiev, La Toponymie Ancienne de la Peninsule Balkanique et la these Mediterraneene, Linguistique Balkanique, III, pasc.I, Academie Bulgare des Sciences, Sofia, 1961;

9.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 10-12, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

10. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

11.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

12.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

13.Stеphani Byzantii Ethnicorum quae supersunt ex recensione Augusti Meinekii, Tomus Prior, Impensis G.Reimeri, Berolini, MDCCCXLIX;

14.Български Етимологически Речник, В.Георгиев, Р.Бернар, Ст.Илчев, Й.Иванов, Д.Михайлова, В.Анастасов, Г.Риков, О.Младенова, У.Дукова, М.Рачева, Л.Димитрова-Тодорова, Т.Ат.Тодоров, уч.обс.Е.Машаова,Том III, крес-минго, БАН, София, 1986;

15.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;