ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ АЗБУКИ

Дължа голяма благодарност на хората от издателство “Златен Лъв”, Пловдив,  които първи намериха смелост да публикуват важната за историята ни работа на Ганчо Ценов. Става дума за книгата “Кроватова България и Покръстването на Българите”. 

Изледванията на прогресивния учен ми помогнаха да разбера доста неща. Бях запознат със сведенията от писмата на папа Николай, с които той заръчва на българите непременно да изгорят сарацинските си книги, какви обаче са въпросните сарацински книги, навремето никой не успя да ми обясни. Някои изказваха предположение, че се касае за писания на араби, които са се опитали да въведат старите българи в исляма.

Оказа се, че истината е съвсем различна. Ценов разказва с подробности за българското богомилство, за тракийските корени на богомилската вяра, а добавя и изключително ценни данни относно мистериозните сарацински книги. Те нямат нищо общо с корана, касае се всъщност за религиозна литература, която по време на Средновековието е считана за ерес.

Реално нашите деди са първите християни на Европа, Ганчо Ценов и Асен Чилингиров са представили солидни доказателсва по въпроса. В борбата за надмощие обаче, гърците успяват да наложат своето верую и същевременно да обявят, набедят дедите ни за еретици. Цялата ни раннохристиянска литература от началото на първото хилядолетие след  Христа е обявена за “еретическа и опасна”. Това обяснява и желанието на папа Николай въпросните стари книги да бъдат изгорени.

Нe e изключено дедите ни са послушали съвета на главата на католическата църква и са унищожили “еретическите” си писания. Възможно обаче определени фрагменти от старите книги да са били запазени, защото в едно от писмата си Георги Раковски споменава, че е “в Ямбол е успял да се сдобие с осем листа “на кожа писани” от “преди християнства еще”. За този интересен факт съобщава Александър Мошев в своя работа.

Не е ясно какво е имал предвид българския възрожденец под “преди християнства еще”. От преди времето на Борис I, или отпреди времето на Христос? Реално, първите християни на Европа са нашите деди, които римляните и гърците наричат траки. Владика на Филипополис-Пловдив е бил Св. Ерм, чието име показва силна близост със старобългарските родови имена Ерми и Ермиар.

Със сигурност ранните християни от нашите земи са имали свои писания. За пловдивския Св. Ерм се смята, че е създал книгата “Пастир” – края на I, или началото на II век? Няколко века по-късно, християните от нашите земи са обявени за еретици, отречена е и литературата им защото се е отклонявала от приетото от гърците верую. Именно това, че нашата ранна религиозна литература е отречена и забранена, би могло да накара Раковски употреби израза “преди християнства еще”, всъщност от преди времето, в което Борис е бил принуден да приеме веруюто на духовенството на Римската Империя (Византия).

Дали пък няма да се касае за доста по-древни писания – от времето на Орфей и Лин? Използването на древна азбука и споменаването на езически божества като Дионис веднага класифицира текста като предхристиянски. Раковски е бил достатъчно добре образован, знаел е няколко езика, бил е добре запознат с митологията, а и с нашия фолклор. За такъв човек не би било трудно да даде датировка на намерените писания въз основа на определени архаични белези на езика, използването на особени букви и споменаването на определени езически божества.

За жалост, съдбата на намерените от Раковски осем пергаментови страници е неизвестна. Няма как да проверим за какво точно става дума, нито пък можем да установив какъв е характера на буквите. Явно те са били познати на нашия възрожденец защото той употребява израза “стара българска писменост”.

Навярно за същата древна писменост говори и Черноризец Храбър споменавайки в работата си “чрьтами и рѣзами” - черти и резки? Дали това няма да са руните на дедите ни, или пък нещо съвсем различно? Възможно е също да се касае за част от библейския превод на владиката на гетите Урфил (Вулфила), който в края на IV век е набеден за еретик и поддръжник на Арий.   

                          Древна азбука наречена славянска писменост

За авторството на намерените от Раковски древни пергаментови страници има и друг кандидат. На посетилия през IV век нашите земи Св. Йероним се приписва създаването на глаголицата. Той е и човекът, който прави превод на библията на латински език, автор е и на много съчинения, а и на една важна за историята ни карта. На нея името България-Vulgaria се появава за първи път.

Вариант на глаголицата, смятана за дело на Св.Йероним, дадено е и сравнение с кирилицата

Няма съмнение, че родения в Хърватско християнин е бил начетен човек с богати знания и големи възможности. Божидар Пейчев обаче уместно уточнява, че Св. Йероним е по-скоро разпространител, а не създател на древната азбука. Пейчев се уповава на сведението на средновековния автор Храбън Мавър, според когото Етикус Истер е изобретил букви, които се отличават от еврейските, гръцките и латинските, т.е. имат оригинален характер.

Благодарение на Храбан Мавър ние разполагаме с изображения на буквите създадени от Етикус. Явно писанията на родения в нашите земи философ са били добре познати на запад, защото и други автори освен Мавър публикуват изображения на азбуката създадена в Добруджа преди около 1700 години.

 Азбука, чийто автор е родения в Добруджа Етикус Истер

Наблюдават се определени отклонения във формите на буквите, а това е индикация, че писмеността изобретена от родения в Добружда философ е била доразвита и използвана за по-късни работи, до които обаче днес ние нямаме достъп. Те или са унищожени, или са попаднали в списък на забранени книги след времето на Храбан Мавър.

             Друг вариант на азбуката създадена от Етикус Истер

Макар приписаната на Етикус Истър азбука да има заоблени форми като глаголицата, само при няколко букви можем да говорим за близост. Съвсем е друго е положението с работата на друг автор – Климент Грубишич. Той е съвременник на Отец Паисий и притежава неговата любознателност. Грубишич изучава доста от познатите писмености и през 1766 г. публикува книга, в която прави сравнение на глаголицата със знаци, които нарича рунически. Въпросните руни показват смайваща прилика с буквите от глаголицата. Не е пресилено дори да се каже, че става дума за стар вариант на свещената ни азбука.

Глаголически букви сравнени с гетски руни, намерени от Грубишич във френска книга

Относно руническите знаци Климент Грубишич обяснява, че се готски, или по-точно гетски. Те не приличат на буквите от Сребърния Кодекс  защото този ръкопис, набеден за готска библия е реално фалшификат базиран на писмеността и езика на старите лангобарди. По този въпрос убедителни доказателства са представили проф. Асен Чилингиров и Юлия Хаджи Димитрова.

За жалост Грубишич не представя примери, откъси от книги с гетски руни, той ползва информация предоставена от други автори. Навярно преди 1766 г. гетските писания са били унищожени, или забранени, като само малка група хора е имала достъп до старите ръкописи. Това обяснява защо е допуснато е публикуване на изображения на гетските руни, но не и на текст.

По всяка вероятност са заличени или забранени и работите на Етикус Истер, а и други наши деди, но пък едно е ясно – на наша територия са изобретени няколко азбуки. Не е ли това ярко свидетелство за гениалостта на предците ни, за стремежа им към знания?

Ясно е и друго, а именно това, че враговете ни са осъзнавали добре нашия потенциал и са се опитвали да унищожат всяко свидетелтво за високата култура на предците ни. Не е никак случайно, че няма оцелели тракийски надписи на видно място, а латинските и гръцките надписи на видни места са много.

Епиграфските паментици от Езерово, Кьолмен, Браничево, Дуванлий са опазени поради това, че се намират в гробници. Надписите от Ситово, Буково, Драгойна и т.н. са в затънтени планински места, далеч от погледите на българомразците. Никой не прави надписи само, за да ги скрие. Имали сме много писмени паметници, имали сме и много книги с различни азбуки, но поради фанатичната омраза на враговете ни е оцеляло съвсем малко.

Имал съм много учители и от всеки съм научил нещо полезно. Когато запитах един от тях каква е причината да бъдат съчинени толкова лъжи за нас, да бъдем така грозно оплюти, а и ощетени от от противниците си и от “великите сили”, получих следния отговор: “Никой не хвърля камък по дърво, което няма плод, а България не е просто отрупано с плодове дърво, тя е райска градина! “

Най-голямото богатство на България е нейния народ. Злато и сребро могат да бъдат отнесени надалеч, къщи и ниви могат да бъдат изгорени, но ако хората оцелеят, те ще възродят всичко наново, стига да се обединят и да следват старите идеали. Не само поради тази наша способност да излизаме от гроба другите се страхуват от нас. 

Ние сме трън в очите на тъмните сили защото сме вечните бунтари и будители на подтиснатите, пазители сме на светлината, а и дарители на знание. Просветеният човек не може да бъде окован, той винаги търси път към свободата си.

Използвана литература:

1.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1999;

2.А.Мошев, В търсене на BIBLIA BESSICA – Съвременни аспекти на един стар проблем (цит. НБКМ, БИА, I Б 152 / 52; Срв. Архив на Г.С. Раковски. Т. 1. Писма и ръкописи на Раковски. С., БАН, 1952, 189–191);

3.Ю.Хаджи Димитрова, “Gothi qui et Getae” –“Готи сиреч Гети”, Перпериком, София, 2012;

4. C.Grubissihio, Inoriginem et Historiam Alphabeti Sclavonici Glagolitici Vulgo Hieronymiani Discutio Antiquitatis Populorum Septentrionalium Reique Literae Sclavonicice et Runice Sclavonicae, Jo. Baptistam Pasquali, Venetis 1766;

5.Cosmographiam Aethici Istria b Hieronymo ex Graeco in Latinum Breviarium Redactam, Secundum Codicem Lipsiensem, Primum Editit, Henricus Wutke, Lipsiae, Bibliopolio Dykiano, MDCCCLIII;

6.А.Чилингиров, Още веднъж за Филипи и Филипопол

http://www.promacedonia.org/tschilingirov/ff/atch-oshte-vednazh-za-philippi-ili-philippopol-2016.pdf

7.А.Чилингиров, Филипи или Филипопол

http://www.promacedonia.org/tschilingirov/ff/atch-oshte-vednazh-za-philippi-ili-philippopol-2016.pdf

8.А.Чилингиров, Готи и Гети

http://www.otizvora.com/files2015/tschilingirov//atch-goti-geti-isl_1-2_izd.pdf

НЕПОЗНАТИТЕ СТАРИ БЪЛГАРИ

Макар от XIV до XIX век дедите ни да са представители на един потиснат и подложен на унищожение народ, те предизвикват интереса на доста чужди историци. Eнгел, Тунман, Шльоцер, Гибон, Вамбери, Фехер, Иречек, Венелин и др. се земат с проучаване на нашето минало. Относно етническия произход на старите българи, изводите на различните изледователи се различават значително.

Едни учени считат предците ни за татари, други за угро-фини, а има и такива, които смятат, че Аспарух и повластните му хора са сродни на украинци, хървати, сърби и т.н. Намират се и такива учени, за които българи е име на тюрко-алтайски народ, чийто произход трябва да се търси в Средна Азия.

Във времето, в което теориите за произхода на старите българи са изграждани, е била налична твърде малко информация. С анализ на ограничени данни в никакъв случай не може да се стигне до правилен извод, поради тази причина изследователите на миналото ни, волно, или неволно съдават неверни, изкривени представи за облика, езика и произхода на нашите деди. Това е причината да се родят митовете за юртите, култа към Тангра, тюрската реч на бойците на Аспарух и т.н.

В миналото, на българския народ бе представена една химера, заблуда, която обаче е поддържана с такъв  фанатизъм, че дори и днес, когато всеки логично мислещ човек да осъзнава, че азиатския произход на дедите ни е заблуда, все още се намират не само обикновени хора, но и учени, които упорито се опитват да удължат живота на създадените в миналото погрешни представи.

За обиковените хора има извинение, те са избрали да вярват на нещо, което е повтаряно на няколко поколения българи и макар да е заблуда, е загнездено здраво в съзнанието. 

За професионалистите обаче няма оправдание. Те разполагат както с необходимите ресурси нужни за проучване, така също с времето, а и информацията, която до неотдавна бе достъпна само за шепа индивиди.

Ако в края на XIX и началото на XX век, доста важни неща засягащи бита, културата и езика на старите българи не бяха известни, то след 30-те години на ХХ век се появиха толкова много нови данни, че дори само с част от тях бе напълно възможно да се оборят грешните теории.

Етническия произход на даден народ се определя от доминантния антропологичен тип на въпросните хора, характера на техния език, обичаите, особеностите на материалната култура и т.н. Нека видим с каква информация са разполагали нашите, а и някои от чуждите учени в началото на ХХ век.

На 17 (12) януари 1938 г., в присъствие на четиристотин професионалисти, д-р Методи Попов оповести резултатите от първите мащабни антропологични изследвания на българския народ. Изводите на Попов са пределно ясни: “Отъ направeния разборъ на антропометричните проучвания надъ българския народъ изпъква ясно- позволявамъ си да повторя още веднъжъ, че всички споменати данни говорятъ категорично и ясно, че расовите смесици, които влизат в състава на нашия народъ, принадлежатъ къмъ познатите европеидни    раси.” - М.Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938, с.111.

Трудът на д-р Методи Попов позволява на учените след 1938 г. да оспорят погрешното виждане на Васил Златарски - основоположника на историческата ни школа, но това не е направено. Защо???   

По-късно, през 1959 г. е извършено още едно мащабно антропологично проучване у нас, като резултатите съвпадат с тези от по-старото изледване: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип…” - М.Попов, Антропология на българския народ, Tом I, Физически облик на българите, БАН, София, 1959, с.260.

Княз Крум е изобразен като индивид с кестенява коса и лек пигмент на кожата - белези типични за понтийския тип, към който принадлежи народа на Орфей

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/67/Krum33.jpg/220px-Krum33.jpg

Изображение на княз Омуртаг, вижда се, че българския благородник принадлежи на понтийския антропологичен тип

 http://static.bnews.bg/f0475ea548f2.jpg

Понтийският (черноморският) тип е доминантен при най-старото балканско население - траките. За това свидетелстват фреските от различни древни гробници, описанията на стари автори, а и данните на археологията. Повече от ясно е, че в никакъв случай не може да се говори за физическото изчезване на народа на Орфей.

За това, че няма подмяна на населението свидетелстват и огромен брой исторически извори, в които се прави отъждестваване на българите с мизите – най-големия тракийски народ. 

Свързването на българите с най-древното балканско население е правено в продължение на 1100 години – от IV до XV век!

Логично е да очакваме, че след 1959 г., подкрепени от солидните доказателства на две мащабни изледвания, а и значителния брой свидетелства на старите летопици, историците ни ще прояват смелост и ще атакуват заблудите, като същевременно ще се опитат да положат основите на нова, вярна, базирана на факти теория за произхода на старите българи.

Уви, въпреки, че разполагат с всичко нужно, професионалистите не избират страната на истината, а продължават да подкрепят вдъхновените от чужденци погрешни теории. Ощетена е не само науката, ощетена е паметта на предците ни, силно ощетено е и младото поколение, което ще израстне закърмено с лъжи и на свой ред ще ги предаде на следващото поколение, заформяйки така порочен цикъл.

Може да се възрази, че антропологичните изследвания хвърлят светлина само върху физическия тип на дадено население и не могат да бъдат използвани за определяне на езика на въпросното население. Това действително е така, но дори ономастиката – науката изучаваща произхода на имена на градове, реки, хора, не предоставя абсолютно никакви данни за трайно установяване на азиатци на юг от Дунава след 681-ва година.

Подлагайки на анализ названията на селищата от територията на ранносредновековна България, Веселин Бешевлиев стига до извода, че отсъстват напълно първобългарски местни имена (т.е. няма никакви топоними и хидроними, които да са от тюрко-алтайски произход)- В.Бешевлиев, Географията на България у Византийските Автори, Известия на Народния Музей Варна, книга 23 (38), изд. Георги Бакалов, Варна, 1987 г. c.69.

Бешевлиев упорито поддържа тюрския произход на старите българи и добре осъзнава какво е значението на пълната липса на тюрски имена на селища и реки в ранносредновековна България. Това реално е доказателство, че езика на предците ни просто няма как да е бил тюрски. За да защити виждането си, нашия учен предлага извинението, че византийците предпочитали да употребяват старите (тракийски) топоними и хидроними, като новите (тюрските) са пренебрегвани.

Това обяснение е несериозно, понеже Бешевлиев сам съобщава, че имената на Плиска, Преслав, Варна и др. са нови и са документирани по време на ранното Средновековие. Тези названия със сигурност не са тюрски, а не са дефинирани и като древни. 

Дали иначе способния наш учен не е разбрал, че си противоречи и то сериозно?

Тук е мястото да се спомене, че около двадесет години по-рано, Бешевлиев подлага на анализ личните имена на старобългарските благородници и стига до извода, че те са по-скоро ирански, отколкото тюркски- В. Бешевлиев, Ирански елементи у първобългарите,  Античное Общество, Труды Конференции по изучению проблем античности,  Издательство "Наука", АН СССР, Отделение Истории, Москва 1967, с. 237-247.

Определянето на лични имена като Аспарух, Борис, Гостун, Мостич, Персиян (Прусиян) и др. като ирански е произволно и няма научна стойност. В своя труд, съзнателно, или несъзнателно, нашия учен изобщо не споменава тракийските имена -Аспиос, Борис, Гастис, Мостис, Прусий. Недопустимо е при сравнителния анализ да се пропускат данните от тракийската ономастика и то като се знае добре, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ.  

Въз основа на приликите  между старобългарските и иранските имена, Бешевлиев смята, че сред дедите ни е имало и ирански етнически елементи (т.е. дедите ни са се смесили с иранци), които са проникнали в средите на народа ни преди VII век. 

Това твърдение също е несъстоятелно и не е подкрепено от факти, понеже както краниометричните (измерване на съотношенията на костите на черепа), така и серологичните (кръвните) изследвания проведени през 30-те и 50-те години на ХХ век показват убедително, че ние сме твърде различни от азиатските народи, т.е. в никакъв случай не може да се говори за ирански етнически примеси.

А има и друго – в старобългарския език няма нито тюркски, нито ирански субстрат. Лингвистите знаят това прекрасно, все пак, още през 20-те години на ХХ век, Стефан Младенов сведе броя на тюрските думи до дванадесет, а това не само е нищожно количество, но и със сигурност се касае за заемки каквито се срещат във всяка реч. За пълната липса на тюрко-алтайски (а и ирански) топоними и хидроними на територията на ранносредновековна България споменах по-горе.

След като нито антропологията, нито лингвистиката дава право да се говори за тюрко-алтайски, или ирански произход на старите българи, то нима е редно дедите ни да бъдат определяни за народ, който се е оформил в Азия? Във всеки случай няма научна основа за това.

Дори и археологията не дава основание да се твърди, че старите българи са дошли от изтока, а и, че са различен от местното балканско население народ. В старобългарските некрополи се среща така наречената чернолъскава керамика. Ако дедите ни бяха дошли от земите на Индия, Иран, Афганистан, или пък Южен Сибир, то би трябвало и посудата им да се среща първо в Средна Азия, а на юг от Дунава да се появи едва през ранното Средновековие.

Реалността е съвсем различна, ето какво споделя Стамен Михайлов: “Обикновено керамиката от тези находища е по-доброкачествена от новопазарската, но съвсем очевидно е, че се касае до една и съща традиция, която има дълбоки корени в нашата страна. Съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” - Ст. Михайлов, Относно произхода на ранносредновековната чернолъскава керамика в България, Археология, кн. 4, 1961 г., c.9-10.

Какво излиза - старобългарската чернолъскава керамика, чиито корени би трябвало да са някъде в Сибир, или Памир, има тракийски корени, като развитието е започнало на Балканите преди около 6500 години – времето на Меднокаменната епоха (енеолита).

По съдовете на дедите ни често се срещат особени знаци, като най-впечатляващия безспорно е IYI. Димитър Овчаров смята, че това е знак на Тангра - Д. Овчаров, Прабългарската Религия- Произход и Същност, Гуторанов и Син, София, 2001, с.230.

Има обаче един много сериозен проблем. Ако това действително бе символ на божество почитано в Южен Сибир, то най-ранните изображения би трябвало да са там, като на Балканите не би трябвало да присъства преди IV-VII век. Реалността е съвсем различна, но подробностите са известни само на шепа хора.

През 1987 година, в свой доклад Стамен Михайлов публикува важна информация като посочва съвсем ясно, че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура (чиято територия съвпада с владенията на траките трибали, гети, мизи). Културата Винча възниква преди около 7500 години, а това показва, че на Балканите, знакът  IYI  е около 6000 години по-стар от най-древните тюрски рунически знаци!

Добавено е и, че древният български символ присъства върху керамика от минойски Кипър (XVI- век преди Христа), халщатско градище в Чехословакия и антична плоча от Пергамон. За тази плоча обаче се казва, че произходът и е от маслинената гора край Атина - Ст. Михайлов, “Известия на Народния Музей във Варна”,  книга 23, с. 92-93 (бел.9). За да се обоснове, Михайлов е цитирал трудове на Бенсън, Тодорович и Церманович, публикувани през 1960 и 1961 г.

Става ясно, че не само традицията на старобългарската чернолъскава керамика започва на Балканите преди повече от 6500 години, но същото важи и за свещения символ IYI. Тогава въз основа на какво може да се твърди, че дедите ни са донесли особени знаци, руни от някаква азиатска прародина, както прави Бешевлиев?

Налице е ужасяващ абсурд – доказателствата за местния произход на старобългарските съдове и знаци, руни, се игнорират, но от друга страна, фантазии и желания се лансират като “доказателства”. Направо да му стане на човек страшно! Наука, или подигравка с доверието на хората е това?

Нека разгледаме и друг аспект от живота на старите българи – техните обичаи. За остригването на главата и оставяне на кика е писал още Геза Фехер. Той смята, че владетелите на дедите ни са носили дълга коса, обикновените войници са бръснели главата си, а велможите са остригвали само част от косата, като са оставали друга, от която са оформяни три плитки – Облеклото и оръжието на старата българска войска, Военното дело на българите, Тангра, ТанНакРа, с.46-47.

Този обичай просъществува у нас забележително дълго време- до началото на ХХ век, но важното е това, че за поява и налагане можем да говорим не едва след 681-ва година, а хилядолетия по-рано. Касае се практика на пеласги като Тезей, а и на войнствени хора като траките абанти и мизи. За това съобщава Плутарх като дори обяснява с подробности каква е причината да се прави тази особена прическа – Plut.Thes. V.2.  

Всеки историк би трябвало да е запознат с работите на Плутарх, който се явава важен автор, но по необясними причини, професионалистите ни не отварят и дума за това, че бръсненето на косата и оставяне на кика е типично за тракийския народ мизи. Дали мълчанието на учените няма да се дължи на това, че същите тези мизи Димитри Хоматиан определя като предци на българите?

Този стар автор е цитиран от доказалия местните корени на народа ни Ганчо Ценов - Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Мълчание има и по отношение на произхода на друг обичай. За войната между княз Крум и римския (византийския) император Никифор Геник знае всеки от нас. Известно е и това, че при битката във Върбишкия проход, чуждият владетел е пленен, а по-късно обезглавен като назидание за страшните престъпления извършени над мирното население на столицата ни. От черепа на Никифор бива направена ритуална чаша, която е обкована със сребро. С нея Крум вдигал наздравица и черпел славянските вождове- Й. Андреев, А.Пантев, Българските ханове и царе, Исторически Справочник, Абагар, Велико Търново, 2004, с.48.  

Редица историци свързват необикновените действия на княз Крум с практиките на печенеги и др. народи от Средна Азия, но никой не прави дори бегло споменаване на свидетелството на римския автор Луций Аний Флор, който описва ранните сблъсъци на легионите на Вечния град с траките. Римлянинът обрисува предците ни като диви, жестоки хора с варварски ритуали, при които се пие  от човешки черепи “...litare dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum...”- Fl. Bello Thracico.XXVIII.III.4.

Флор е ужасен от това, че траките правят чаши от черепи, но пренебрегва сатанинската жестокост и страшните престъпления на Марк Крас, Луций Пизон, Марк Лукул, Луций Сула и др.в земите ни. Със сигурност дедите ни са отрязвали главите на враговете си, но това е било разплата за извършени деяния, както е казал народа: Като не щеш мира – на ти секира!  

По-важното в случая е това, че особения ритуал за направа на чаша от черепа на противника е нещо добре познато на древното балканско население, което римляни и гърци наричат с името траки, и в никакъв случай не може да се говори за поява след времето на Аспарух.

Друг, особен обичай на старите българи е изкуствената черепна деформация- практика просъществувала до късното Средновековие. Каква е била целта на промяната на формата не черепа не смея да спекулирам, важното е това, че в нашите земи това явление не се налага след 681-ва година, а съществува хилядолетия по-рано, още от времето на Неолита- Й.Йорданов, Антропология на древните българи, Масовия кръгов гроб при Девня, ТанграТанНакРа, София, 2008, с.125.

В интерес на истината трябва да се отбележи, че до ранното Средновековие, в земите на юг от Дунава честотата на обичая не е голяма. Съвсем друга е картината в Мала Азия – земята на фригите и мизите, които Хоматиан определя като предци на българите. В началото на ХХ век бе проучена огромна могила във Фригия – предполагаемия гроб на легендарния цар Мидас. Скелетът на древния владетел е намерен в добро състояние и може да се види съвсем ясно, че черепа е бил подложен на деформация. Цитирайки Prag и Neave, Caroline Wilkinson уточнява, че през Х век преди Христа, на територията на днешна Турция (обитавана в миналото от мизи и фриги) са живели хора, за които удължената форма на главата е била символ за красота – C.Wilkinson, Forensic Facial Reconstruction, Cambridge Univerisity Press, Cambridge, 2004, с.93.

Защо особения обичай придобива масовост на юг от Дунава след 681-ва година е лесно да се обясни, ако се следват старите исторически извори. Трябва да се върнем при Димитри Хоматиан, който  съобщава, че (част от) малоазийските мизи са прогонени на север (през IV век пр. Христа) от войската на Александър Велики. По-късно, по време на ранното Средновековие, мизите се завърнали и завзели Тракия, Илирия, Панония ...- Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Ето това е причината изкуствената черепна деформация да се прилага по-често в земите ни след 681-ва година. Касае се за обичай познат на всички траки, но най-интензивно практикуван от мизи и фриги, болшинството от които са обитавали Мала Азия в далечното минало. Не е трудно за разбиране, нали?

Не е трудно да се разбере и каква е била истинската религия на старите българи, ако бъдат представени всички данни, а не само шепа подбрани фрагменти. Реално, в периода IV-XIV век, т.е. цели 1000 години, нито един римски (византийски) автор не съобщава за култ към Тангра при дунавските българи, нито пък е изказвано твърдение, че дедите ни са монотеисти.

За сметка на това ние разполагаме със сведението на патриарх Фотий, който е доволен от това, че българите са приели вярата на християните и са се отказали от бащините си богове – Г. Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998, с.114.

Ако някой е компетентен по религиозните въпроси, това е Фотий. Според този човек дедите ни не са монотеисти, не му е известно името Тангра, напротив, константинополския патриарх споменава за богове, т.е. за монотеизъм при предците ни не може да се говори и всеки, който твърди, че дедите ни са били монотеисти, или не е подготвен, или умишлено създава заблуди.

Фотий не е единствения, който знае, че старите българи имат няколко божества. Теофилакт Охридски твърди, че българите  почитат слънцето, луната и други звезди, говори се даже за принасяне жертва на кучета - ГИБИ, IX, част 2, с.62. В същата работа е предаден и разговора между гърка Кинам и княз Омуртаг. От беседата се разбира отново, че старите българи почитат не едно, а няколко божества – слънцето, луната и звездите-ГИБИ, IX, част 2, с. 64.

Ето каква е реалността - няма Тангра, няма Умай, няма монотеизъм, върховния бог на старите българи е слънцето, като се почитат също луната, звездите. За това свидетелстват историческите извори, всичко останало е фантазия.

Имайки предвид, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, нека видим каква информация предлагат старогръцките автори за религията на траките. Според Софокъл, най-почитаното божество сред конелюбивите траки е слънцето (Хелиос)- Д.Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят, Лик, София, 2010, с.291. Луната също бива почитана от народа на Залмоксис и Орфей, а имена като Астеропей (потомък на звездата) подсказват, че е имало култ към определени звезди.

Дори странния обред на старите българи да принасят в жертва кучета е с древни балкански корени. На остров Самотраки е имало пещера носеща име на богинята Зеринтия. В нейна чест били принасяни в жертва кучета. – M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe, 7500-3500 BC, Myths, Legends & Cult Images, University of California Press, Berkely and Los Angeles, 1974, c.197-198.

Информацията за вярванията на старите българи е ясна, паралелите с религията и обредите на траките са ясни, но въпреки това, на няколко поколения ученици и студенти се внушаваше, че Аспарух е бил монотеист и е почитал Тангра. Това е непочтена, грозна подмяна на истината, такова деяние няма нищо общо с науката.  

Нека накрая да хвърлим поглед и към преданията свързани със старите българи. Едва ли има някой, който да не е чувал историята за хан (всъщност княз) Кубрат (всъщност Кроват), който заръчва на синовете си да са винаги заедно като сноп стрели. По този начин, пазейки единството, никой друг народ не би успял да ги победи.

Няма спор, че заветът на старобългарския владетел е мъдър. Важното в случая е това, че мъдростта предадена на Аспарух, Котраг, Батбаян и т.н. е вплетена не в тюрския, или иранския фолклор, а се касае за древна тракийска легенда, която е съществувала около 1300 години преди времето на Кубрат (Кроват), или около 2600 години преди наше време. Легендата е документирана през VI в.пр. Христа и е приписана на Езоп, чийто фригийски произход е добре известен – S.Urban, The Gentlemen’s Magazine, Vol. IX, January-June, William Pickering, John Bowyer Nichols & Son, London, MDCCCXXXVIII, c.594.

В друго, популярно предание свързано с княз Крум се разказва как строгия владетел решил да изкорени лозята с цел да сложи край на пиянството. И в този случай прототипът на историята е тракийски. Става дума за разказ за царя на северните траки Буребиста. Той е живял около хиляда години преди Крум в земите на север от Дунава. Страбон разказва, че Буребиста направил своят народ силен посредством физически упражнения, въздържание и желязна дисциплина. Пълното подчинение на траките става ясно от това, че след като им било заповядано да изкоренят лозята си, те го направили...-Strab. VII.3.11.

За пореден път се уверяваме колко много информация не ни е представяна изобщо. Как ученици и студенти да добият ясна представа що за хора са били старите българи, след като планини от важни данни са игнорирани? Как обикновения човек да повярва, че е потомък на местен народ, ако никой не иска да обясни, че от гледна точка на антропологията ние сме твърде различни от народите на Азия, но за сметка на това на нас може да се гледа като на потомци на древното балканско население. 

Как да не се пораждат съмнения ако се каже, че сме наследници на Арес и Орфей, след като само шепа хора знаят, че името Дуло е споменато в микенски документи от Бронзовата епоха, като то съответства на тракийските Дулас, Дулес. За това е писал родения в Казан (Волжка България) Юрий Откупщиков – Ю.В.Откупщиков, Догреческий субстрат, У истоков европейской цивилизаций, Издателство Ленинградского Университета, Ленинград, 1988.

Не мога да разбера защо у нас не се популяризират трудовете на учените Джаукян, Карагезян, Никулице, Мелюкова, Крикин? Тези хора са описали добре тракийското присъствие в Армения и Черноморските степи по време на Бронзовата епоха и по-късни времена. В работите на въпросните изследователи могат да се намерят данни, от които става ясно, че северните траки правят особени укрепления със земен вал и ров дълги векове преди римляните да дойдат на Балканите, че северните траки градят с квадри, че керамиката им е прототип на старобългарската.

Както отбелязах по-горе, нашето не е история, а ужасяващ абсурд – фантазии и желания са представени като “доказателства”, а важната информация е игнорирана. 

Ето как е деформирана представата ни за старите българи. Ето това е причината да не познаваме историята и бита на дедите си. Как да знаем истината когато достигналите до нас данни са изопачени до неузнаваемост?

Объркването не е нещо, което може да се пренебрегне. Объркването води до несигурност и съмнения, а те пък създават разделение. Истината за произхода на народа ни може да ни обедини, защото ще имаме светлия пример на живелите преди нас. Те не търпяха окови и унижения, никой враг не успя да сломи стремежа им към свобода и справедливост.Причината за това е следването на древната традиция – следването на пътя на светлината. Ще заживеем достоен живот, когато покажем държание на сплотени, добри, но и силни хора. За нас няма друг път, поне за истинските българи друг път не е възможен..

ТАЙНИТЕ НА САМОТРАКИЙСКИТЕ НАДПИСИ

Самотраки привлича интереса на различни хора още в дълбока древност. Първият стар автор споменал това място е Омир. Той описва острова като покрит с гъсти гори и притежаващ висок връх, от който се вижда дори планината Ида, а и Троя. Поетът разказва, че от този връх бог Посейдон наблюдавал развитието на войната между ахейците и защитниците на града на цар Приам.

                                Самотраки - Samothrace, photo of Ggia

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/be/20020800_Saos_mountain_Samothrace_island_Thrace_Greece.jpg

Красивият остров се намира в Бяло море, което в далечното минало е било познато и като Θρακικό Πέλαγος, Mare Thracicum – Тракийско море. Като най-древни обитатели Херодот  посочва старобалканския народ пеласги (принадлежащи на тракийското семейство). На тях той приписва въвеждането на мистериите на Великите богове -Кабирите [1] Her.II.51.

За посветените в този особен култ се казва, че ставали по-добри и по-справедливи,  поради това древните герои се стремели да станат част от малцината избрани. Успехът на Язон, Херакъл, Диоскурите, а и Орфей се дължал на това, че те всичките са били посветени в Самотракийските мистерии [2] Diod.Sic.V.49.

https://www.counter-currents.com/wp-content/uploads/2014/08/Ancient-Greece-the-Aegean-e1408142803949.jpg

https://www.counter-currents.com/2014/08/ethnic-cleansing-in-ancient-attica-and-lemnos/

Диодор Сицилийски твърди, че по-старото име на острова е Саонесос, по името на митичен герой Саон – син на Зевс- [2] Diod.Sic.V.48. Страбон е на друго мнение, той смята, че названието идва от σάμοι/сами-височини [3] Strab.VII, fr.52a. Това виждане той повтаря и в друга своя книга, но добавя и за съществуване на вярването, че траките саи, обитаващи земите на север от острова, са отговорни за възникването на името Самотраки -[4] Strab.X.2.17. Освен Саонесос, Самос и Самотраки, мястото е известно и под други имена – Дардания, Електра, Левкозия, Милита.

 Храмът на Великите богове, By Ggia - Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11410972

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/0d/20020800_Sanctuary_of_the_Great_Gods_Palaiopolis_Samothrace_island_Thrace_Greece.jpg/1024px-20020800_Sanctuary_of_the_Great_Gods_Palaiopolis_Samothrace_island_Thrace_Greece.jpg

С важното в древността място е свързан митичния герой Дардан (оттам и името Дардания), който се явава праотец на тракийското племе дардани, той е и основателя на Троя. На Самотраки идва  Кадъм по време на търсенето си на своята сестра Европа [2] Diod.Sic.V.48. В исторически времена, македонския цар Персей търси убежище в самотракийски храм след поражението си при битката край Пидна [5] Liv.45.6. По-рано, Филип II и Олимпия – родителите на Александър Велики посещават острова, биват въведени в мистериите, а след това се влюбват един в друг -[6] Plut.Alex.I.2.2.

Танцуващи девойки - фриз от самотракийски храм (по Леман?)

Самотракийските храмове са се радвали на голяма почит и много посетители, така те събират огромни богаства. Твърди се, че при един набег, киликийските пирати са успели да отмъкнат повече от 1000 таланта (сребро) от главното светилище- [3] Strab.VII, fr.52a. Това се равнява на около 26 000 кг, ако разбира се количеството не е преувеличено.

Украса от стените на самотракийски храм (по Леман?), същите елементи се срещат в украсата на Казанлъшката гробница

Историята на острова е интересна, за нас обаче са по-важни надписите оставени на това място. Навремето те са били много, поставяни са както по каменни плочи, така и по различни керамични съдове, които са дарявани на храмовете. Въпреки, че никой стар автор не се изказва негативно за самотракийските светилища и религията на местните хора, писмените паметници на дедите ни са подложени на систематично унищожение. Дали това са гръцките колонисти, римляните, или религиозни фанатици от времето на Ранното Средновековие, на този момент нямак как да се определи.

Нищо важно обаче не си изгубва без следа. Колкото и силен да е бил фанатизма на индивидите опитали се за заличат древните послания, все пак няколко са останали. Те са фрагментарни и в лошо състояние, но дори и малкото останало, дава ценна информация относно езика на изконните обитатели на Самотраки.

За древните епиграфски паметници знаем благодарение на археолога Карл Леман. След Втората световна война, американския учен извършва разкопки на прочутия в далечното минало остров и освен забележителните останки от светилища, също така намира 40 надписа, които определя за тракийски.

Като цяло, Леман им дава датировка VI-V век преди Христа, а някои дефинира като по-късни. През 1955 година, американския учен представя работата си “Documents of the Samothracian Language”. По същото време излиза и статия на Джулиано Бонфанте “A note on the Samothracian Language”. – [7] с.27.

Две години по-късно, българския линвист Владимир Георгиев представя своето тълкуване на самотракийските епиграфски паметници. Нашият учен обръща внимание на това, че името на върховния самотракийски бог е представено в два варианта Διν/Дин и Δεν/Ден. Правейки опит да изтълкува значението на теонима, Георгиев предлага думата дьнъ-ден, а посочва и връзката с етруския бог Tin/Тин.

ΔΙΝ ΔΕΝ

Като се има предвид, че се касае за божеството на светлината, то думата дьнъ-ден е напълно логична, защото най-древния й смисъл е светлина, светло небе. Нашият лингвист прави и друго интересно откритие. Той смята, че името на самотракийския Дин се среща в старомакедонския/тракийския топоним Διν-δρύμη/Дин-друме, като елемента δρύμη/друме може да се обясни с думата дръмъ-горичка, давайки сравнение с българското селищно име Вълчедръм [7] с.31.

Георгиев се съгласява с Леман, според когото в самотракийския език един и същи звук е представян ту с Е, ту с I, двамата смятат, че се касае за контаминация на тракийските форми на звателен паде [7] с.33.

Всъщност вариацията E-I може да се обясни съвсем различно. В своя по-късна работа, Владимир Георгиев съобщава, че в късния тракийски, гласни без ударение често се редуцират както в източнобългарските говори, като дава примери не с кои да е имена, а между другите и с Δεντουπορις/ Дентупорис – Διντιπορις/Динтопорис [8] c.166.

Действително, в източнобългарските говори неударено Е преминава в И, примери могат да се дадат с зелен-зилен, петел-пител и др., но същото това явление е познато и в Южна България. Трябва да се отбележи и това, че дори и днес, в българските диалекти все още се наблюдава вариацията ден-дин. Срещащите се на Самотраки разновидности Διν/Дин и Δεν/Ден не са контаминация, а манифестация на специфични особености на тракийския език, все още живи в речта на българите.

Разбира се, следвайки официалните теории, някои специалисти могат да определят тълкуването на името на върховния самотракийски бог Διν/Дин-Δεν/Ден със стблг. дьнъ-ден като случайност. Често приликата на български с тракийски думи се отдава на факта, че двата езика са индоевропейски и поради това определени думи са близки, или дори идентични. В случая обаче, името на върховното самотракийско божество, не просто е обяснимо на български език, но вариацията I-E в Διν/Дин-Δεν/Ден показва, че е налице диалектна особеност присъща за българските говори от цялата територия на страната ни, а това вече е нещо сериозно.

Задълбочим ли се в самотракийските надписи, ще открием още важни подробности. Вл. Георгиев отбелязва, че върху няколко съда открити от Леман се срещат изразите ΔIN TOΛE, ΔEN TOΛE. Елементът ΔIN, ΔЕN е ясен, касае се за името на върховното самотракийско божество. Относно елемента TOΛE, нашия лингвист смята, че тълкуване може да се даде с лат. tullo-нося, ирл. tellaim-вземам, отнемам, арм.t’olum-оставям, търпя, понясям...като значението на думата в надписа е вземи (този дар) [7] Георг.с.34.

  

ΔΙΝ TOΛE

ΔΕΝ TOΛE

Смятам, че TOΛE може да се изтълкува по различен начин. Самотракийската дума е древен вариант на стбл. глагол у-толити-успокоя, облекча. Сродни са лит. tyla-спокойствие, štilis-спокоен, tylus-тих, латв. tilinȃt-бавя дете, грижа се за дете, ствиснем. stilli-тих, спокоен. Израза ΔEN TOΛE означава – Боже, успокой ме, Боже дай ми покой!

Върху друг фрагмент от самотракийска керамика, Вл. Георгиев вижда думата ΔEΛ и я свързва с присъстващата на тракийския надпис от Дувални ΔEΛЕ, която той тълкува като защити, закриляй, пази! [7] с.13. Логика има, но е възможно ΔEΛ да е част от друга дума със значение сътвори, направи. В този случай, обясение можем да получим със стблг. дѣло-произведение, дѣлати-върша, изработвам.

В древността, върху гръцки керамични съдове често се среща думата έποίσεν -направи, изработи:  Λύσιπποος έποίσεν- Лизип направи това, Δοῦρις έποίσεν- Дурис направи това. Ако гръцки занаятчии са оставяли такива надписи върху произведенията си, то защо самотракийските майстори да не са искали да отбележат, че са създали някакъв съд? За жалост, фрагментът, върху който се среща ΔEΛ е малък и няма как да разберем името на създаделя на плоската купа. 

На надпис върху каменна плоча, Леман и Бонфанте изолират думата ВЕКА, която Бонфанте сравнява с фригийската дума βέκος-хляб  [9] c.105. На фригийските надписи действително се среща израза βέκος ακκαλος– хляб и вода, но подобна формула не присъства сред самотракийските надписи. По-вероятно е ВЕКА да се свърже със вѣкъ-век, като се касае за някакво пожелание, нещо като: въ вѣкъ вѣкомъ -да векува?

В три надписа публикувани от Карл Леман и Клод Брикс се среща думата YNEΣO (унесо). Брикс е склонен да я изтълкува като лично име (Onasis?) [10] c. 133, но е напълно възможно  YNEΣO (унесо) да не е име, а да притежава смисъл- за полза на, за щастието на, като тълкуване може да се предложи със стблг. оуньшина-полза.

В един от надписите, след YNEΣO (унесо) се среща дума ПОРК, а в град Маронея, недалеч от Самотраки е регистрирано тракийското лично име Пόρκεης  [11] Дечев, с.375. YNEΣO ПОРК(EОY) може да се преведе като За полза на Поркес (Боркес).

На надпис № 35 Леман намира дума TΩMY/тому [12] c.99, според мен това е показателно местоимение в дателен падеж. То е идентично на старобългарското показателно местоимение томоу-на този (който). Показателни местоимения се срещат често в тракийските надписи. Във фригийските епиграфски паметници намираме ΣА/са, ΣΕΜΟΥN/семун [13] c.77  Те отговарят точно на старобългарските съ, семоу.

С помоща на българския език може да разберем смисъла на името на Кабири – Великите богове на остров Самотраки. В работата си “Die Thrakischen Sprachreste” Димитър Дечев споменава обгърнатите с мистерии божества и предлага свое тълкуване на теонима. Въпреки, че този учен не смята траките за предци на българите, той предлага българска дума за обяснение на името. Според Дечев името Кабири се изтълкува със стблг. дума кобъ- съдба, участ - [11] Дечев, с. 220.Сродни са разбира се и думите кобение-пророкуване, гадаене, коба-орисия. Най-точната успоредица обаче е кобар-гадател, човек, който може да предсказва.

Доста интересно е тълкуването на отделните имена на четирите бога познати като Кабири. За елемента –керс/κερσ, присъстващ в теонимите Άξιοκερσος, Άξιοκερσα, Владимир Георгиев смята, че основата е ие.*kerso-s, към която принадлежат стинд. krşna-h-черен, лит. keršas-с черни и бели петна, а разбира се и българското прилагателно чер-черен [7] с.42. Най-древната форма на чер е била *керс/kerso.

Относно имената на другите две божества – Άξίερος, Κάσμιλος също могат да се кажат интересни неща. Подлагайки на анализ Άξίερος, Георгиев смята, че елемента Άξί притежава значение тъмен, а за елемента ερος предлага тълкуване с фригийската дума ειροι/ ери-деца, синове [7] с.41-42. Фригийската дума от своя страна е сродна на българската диалектна дума ери-яре, младо животно. Ери-яре не е обозначение за специфичен вид животно защото има и дума ярка-млада кокошка. Значението на ειροι/ ери, яре, ярка е млади същества.

За Κάσμιλος се казва, че това реално е алтернативното име на бог Ἐρμῆς/Хермес, а според Херодот тракийските благородници вярвали, че произхождат от Ἐρμῆς/Хермес и полагали клетва споменавайки името му [1] Her. V.7. Този теоним показва връзка с българските родови имена Ерми, Ермиар.

Освен названията на Кабирите, съществуват и други данни, които позволяват да обогатим знанията си относно самотракийския език. Владимир Георгиев обръща внимание на споменатата от Хезихий глоса παυρακίς-петък и отбелязва, че най-вероятно тя е записана погрешно и, че по-скоро се касае за παντακίς (пантакис), а тя от своя страна е съвсем близка до стблг. пѧтъкъ (пентъкъ)-петък [7] с.40.

Българският лингвист споменава и друга самотракийска глоса: κόες-жрец на Кабирите, като я сравнява с лидийската дума kaves-жрец, а и със староиндийскта kavi-h- мъдрец [7] с.40-41.

За жалост, в този случай най-важното е пропуснато. Става дума за връзката между самотракийската титла κόες, лидийска титла kaves и старобългарската титла кавкан/καυκάνος. По всяка вероятност кавканът е играл някаква важна роля по време на религиозните церемонии. Каква е причината нашия езиковед да не посочи сродните на кавкан думи е трудно да се каже. Дали е бил страха от цензурата, страх от нападки на чужди учени считащи старите българи за азиатски пришълци, или пък нещо друго, едва ли някога ще разберем.  

Благодарение на Свида и др. автори, ние знаем за това, че на Самотраки е почитана богинята  Ζερυνθία/Зеринтия, на която са принасяни в жертва кучета [14] Bennet, p.26. Ритуалът е доста особен, а интересното е това, че ехо от култа към древното тракийско божество намираме в описанието на религията на старите българи от Теофилакт Охридски, който говори за жертване на кучета [15] ГИБИ, IX, част 2, с.62. Самото име Ζερυνθία/Зеринтия, Владимир Георгиев тълкува с помощта на стблг. звѣръ-звяр [8] c.80.

Нека обобщим и да видим каква информация можем да получим от самотракийските надписи. Въпреки лошото им състояние, те предлагат немалко думи, които могат да бъдат обяснени с помощта на българския език. Важни данни получаваме също от самотракийските глоси, а и от имената на Великите богове – Кабирите.

ΔIN/ΔEN -стблг. дьнъ-ден

TOΛE -стблг. у-толити-успокоя, облекча.

ΔEΛ - стблг. дѣло-произведение, дѣлати-върша, изработвам.

BEKA- стблг. вѣкъ-век.

YNEΣO - стблг. оуньшина-полза.

TΩMY - стблг. томоу-на този.

Κάβειροι - стблг. кобъ- съдба, участ, кобар-гадател.

Ζερυνθία- стблг. звѣръ-звяр.

παντακίς - стблг. пѧтъкъ-петък

κόες- стблг. καυκάνος/кавкан

κερσ- чер-черен

ειροι- ери-яре, младо същество

Ето какво излиза – това, което Диодор Сицилийски нарича свещен език на Самотраки, е де факто древен вариант на българската реч. Не само оцелелите по чудо думи са ярко свидетелство за това, но и фонетичните особености, а това просто няма как да е случайност. Когато информацията се събере и данните се систематизират, мистерията изчезва. 

Красивите храмове може да са разрушени, надписите почти заличени, но това, което е оцеляло, свидетелства достатъчно красноречиво за характера на речта на изконните обитатели на остров Самотраки, които са били част от огромното семейство на хората наричани по време на Античността с името траки, а по-късно, в епохата на Средновековието са станали познати под името българи.

Има още едно свидетелство за това, че остров Самотраки е бил дом на нашите деди преди гръцката колонизация. В своя работа, Иван Шишманов споменава за карта на австрийския генерален щаб (от средата на XIX век), на която е отбелязано селище с име Tζελενίκα-Дзеленика/Зеленика и нос Zagorioti/Загориоти [16] c.26. Уповавайки се на сведения на Кунце, Шишманов споделя, че самотракийските овчари се смятали за единствените истински стари обитатели, като в речта на тези хора се срещала българската дума кратуна [16] c.26. Напълно е възможно забелязаните от Кунце и Шишманов самотракийски овчари действително да са потомци на най-старото население, което въпреки, че е подложено на асимилация продължила повече от 2500 години, все пак е успяло да запази определени думи от древната си реч.

Изпълнената с дива омраза пропаганда, бликаща от работите на византийските летописци не може да измести фактите. Повече от ясно е, ч дедите ни не само не са дошли на Балканите, едва през ранното Средновековие, а са населявали региона хилядолетия преди този период.

Изследванията на определени етнолози, антрополози, а и генетици доказаха убедително, но за жалост учените ни все още не могат да намерят смелост и желание да предизвикат промяна. Проблемът се състои в това, че новите данни променят изцяло не само картината на нашето минало, но разтърсват сериозно основите на историята на Античността като цяло. 

Признае ли се истината, дедите трябва да бъдат поставени на пиедестала, на който незаслужено, векове наред бяха поставени Гърция и Рим. Нека погледнем реално на нещата, така наречените велики стари цивилизации са били поддържани с реки от кръв и неимоверни страдания, причинили са огромни несправедливости, но въпреки това, дори и днес са старите римляни и гърци са боготворени.

Защо обаче? Нима е велик този, който може да кове интриги и заговори, който противопоставя братя един на друг, вкарва ги в омаломощаващи войни и после ги поробва? Нима е велик този, който съчинява лъжи, руши надписи, гори книги, преследва инакомислещите и ги подлага на сатанински мъчения?

Велики са хората, които въпреки, че им е направено зло могат да простят и да отвърнат с добро. Велики са тези, които вместо да мамят и грабят другите, им давят знания, палят факла, която огрява не само лицата, но и душите на нищите. Велики са тези, които не се страхуват да кажат истината, да защитят братята и сестрите си дори с голи ръце, да дадат дори живота си за другите.

Погледнем ли назад във времето, ще установим, че ние българите сме носители на една забележително дълга традиция – тази на великите хора. Тя започва в незапомнени времена, минава през епохи на изпитания, на падения и ужаси, но не изчезва. Докато сме верни на себе си, на истинската си същност, няма сила на този свят, която да ни затрие. Светлината може да се покрие със сянка само временно, после идва момент, в който тъмнината трябва да отстъпи защото не се гаси това, което не гасне.

Използвана литература:

1.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

2.Diodorus Siculus. Library of History, Books III – VIII, transl. C. H. Oldfather, Loeb Classical Library,  Volumes 303 and 340, Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1935;

3. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

4.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

5.Livy, History of Rome, transl. Rev. Canon Roberts, New York. E. P. Dutton and Co. 1912;

6. Plutarch, Plutarch's Lives with an English Translation by B. Perrin, Cambridge, MA, Harvard University Press, London, William Heinemann Ltd. 1919;

7. Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Отделение за Езикознание, Етнография и Литература, София, 1957;

8. Вл.Георгиев, “Тракият език”, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

9.G.Bonfante, А Note on the Samothracian Language, Hesperia: The Journal of the American School of Classical Studies  at Athens, Vol. 24, № 2(Apr.-Jun.1955) pp.101-109;

10. C. Brixhe, Zônè et Samothrace : lueurs sur la langue thrace et nouveau chapitre de la grammaire comparée ? Comptes rendus des séances de l'Académie des Inscriptions et Belles-Lettres, 150ᵉ année, N. 1, 2006. pp. 121-146;   

11. D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

12. Lehmann, Karl. “Documents of the Samothracian Language.” Hesperia: The Journal of the American School of Classical Studies at Athens, vol. 24, no. 2, 1955, pp. 93–100;

13.The Ancient Languages of Asia Minor, ed. Roger D. Woodard, Cambridge University Press, Cambridge, 2008;

14.F.M.Benet, Religious Cults Associated with the the Amazons submitted in partial fulfillment of the requirement for the degree of Doctor of Philology in the Faculty of Philosophy, Columbia University, New York, 1912;

15. ГИБИ, IX, част 2, подг. И.Д.Илиев, БАН, София, 1994;

16.И.Д.Шишманов, Славянски Селища въ Критъ и на другите острови, София, Придворна печатница, 1897;