ТРАКИЙСКИЯТ ЦАР МОСТИС И ЧЪРГУБИЛЯ МОСТИЧ

 Още през първата половина на ХХ в. историците са знаели прекрасно, че теорията за тюрко-алтайските корени на Аспаруховите българи е обречена и ще бъде отхвърлена. С излизането на най-мащабните антропологични проучвания на българския народ, проведени под ръководството на д-р Методи Попов през 1938 г., става ясно, че ние сме твърде различни от народите на Средна Азия. По-късно, през 1959 г., други също така мащабни проучвания не просто потвърждават неудобната истина, но излизат наяве и допълнителни, твърде важни данни.

 

Антрополозите стигат до заключение, че повечето от нас – брюнетите, хората спадащи към понтийския тип, разновидност на Средиземноморската раса, са наследници на траките, а което е по-важно: същото може да се каже и за поне част от представителите на нордическия, северен тип, те също се явяват потомци на хората, на които принадлежат Орфей, Залмоксис и Спартак.

 

Макар докладите да са издадени от Царската Печатница (1938 г.) и печатницата на Българската Академия на Науките (1959 г.), почти всеки наш учен бяга от данните като дявол от тамян. Причината е проста и разбираема – резултатите от проучванията доказват убедително, че поддържаната навремето теория за произхода на българите е неиздържана, дори напълно невярна. Нейното отхвърляне би сложило край на престижа на много хора в научните среди, а истината би довела до възход на националната гордост. Това е нещо, което властимащите не желаят.

 

Само няколко години след излизането на втория доклад на антрополозите, Веселин Бешевлиев публикува работата Ирански Елементи у Първобългарите. В нея езиковедът и историк  прави опит да намери ирански елементи при дедите ни. Така е поставена традиция, която ще бъде продължена с упорство от други изследователи. Реално нищо не се променя – в очите на учените Аспаруховите българи остават азиатци. Дали ще са тюрки смесени с иранци, или пък тюркизирани иранци, по отношение на прародината нещата не се променят значително.

 

Като ирански, или възможно ирански са обявени имената Аспарух, Борис, Кормесий, Кардам, Гостун, Корсис, а и Мостич. За човек със завидна ерудиция Бешевлиев прави забележителни пропуски. В работата си този наш учен не споменава, че аспа е тракийска дума за кон (сведения за това има поне от 1913 г., в работите на Д.Дечев и Г.Кацаров). Не по-малко важно е това, че в Добруджа, около 900 г. преди идването на Аспарух е властвал цар с име Хар-аспес. А пък Ут-аспиос е едно от имената на Тракийския конник. За жалост, подобно на важните сведения от мащабните антропологични проучвания, тази информация също не е ползвана, а е била свободно достъпна.

 

По отношение на името Борис трябва да се каже, че сведения за присъствието му в тракийската ономастика и обяснение на значението с борити сѧ има поне от 1918 и 1927 г. (в работите на У. Аркрайт и Д. Дечев). Както може да се очаква – това също не се споменава изобщо от езиковедите и историците ни.

 

Що се касае до Кормесий, негов паралел в тракийската ономастика е -крамис (от споменатото през 1894 г. от В. Томашек тракийско име Авло-крамис). Пак през ХIX в., през 1876 г. Албелт Дюмонт прави сравнение на името Кардам с намиращия се на Пропонтида топоним Кардамис, а и тракийското лично име Кардент (ползващ сведения на немските учени Папе и Бензелер). При анализа на името Гостун бива споменато предположението на Абаев за хипотетична иранска дума гаст – гост, но за това, че – гаст е елемент от името на тракийския бог на слънцето Сур-гаст не се казва нищо, а за него пише В. Томашек още през 1894 г.

 

Бешевлиев познава труда на Томашек, (а и ранните трудове на Дечев) защото при анализа на старобългарското име Корсис (Окорсис), вмята, че Томашек и Дечев считат регистрираните в древността имена Корсес, Корсис за тракийски, но е склонен да приеме, че старобългарското Корсис е сродно на иранското Карсас. И отново нито дума за това, че съществува тракийско име Карсас, притежаващо много варианти, някои от които са споменати от В. Добруски през 1907 г.

 

Както можем да очакваме премълчана информация има и при анализа на добре известното старобългарско име Мостич. Опирайки се на сведения на други езиковеди Бешевлиев предлага като еквиваленти иранските имена Мастиос, Мостис, Мастус, но пропуска името на тракийския цар Мостис. То е споменато от Д.Дечев 10 години по-рано от публикацията на Бешевлиев, като освен Мостис, са добавени местните названия Мостене, Мостини.

                           

                         Монета на тракийския цар Мостис

https://www.wildwinds.com/coins/greece/thrace/kings/mostis/deLuynes_1822.jpg

Премълчаването на важна информация не е научен метод. Ако имената Аспарух, Борис, Кормесий, Кардам, Гостун, Корсис, а и Мостич са споменати най-рано при траките, редно е това да се спомене. Всеки може да направи и грешка и пропуск, но в случая грешките и пропуските са толкова много, че имаме право да смятаме, че се касае за съзнателни действия. Дали те са били под давлението на цензура, натиск от страна на колеги или нещо друго едва ли някога ще разберем.

 

Що се касае то титлата на Мостич – чьргубылia, тя е много интересна. Смятам, че се касае за титла, чийто първи елемент (чьргу) е от латински произход, чието обяснение може да се даде с corrigo – въвеждам ред, въвеждам в изряден вид. Вторият елемент е ясен: былia e стблг. былia – господар, началник, боил. Значение на старобългарската титла чьргубылia е началник на боилите, надзорник на боилите.

 

Част от дедите ни влезли в историята под името траки е под римска власт от I до VII в. Това обяснява защо в старобългарските епиграфски паметници (разгледани от В. Бешевлиев) присъстват думи от латински произход: casidia – шлем, loracia – броня, fossaton – укрепление, campon – военен лагер. Смята се и, че от латински произход е също стблг. лѫща – копие, идваща от от лат. lancia – копие.

В старобългарския език са запазени голямо количество от използваните в Римската Империя титли и административни титли и термини. Като пример могат да бъдат посочени следните: доуксъ, дроунгаръ, дроунга, кенътоурионъ, кесаръ, магистрианъ, кандидат, капикларий, коментарисии, комисъ, комитъ, коустодiа, ноунции, палатии, папежъ, патрикии, претории, преторъ, спатаръ, спекоулаторъ.

В речта на дедите ни от Средновековието се срещат се дори и значителен брой названия на видове монети, тегла, използвани в Римската Империя: цента, асарии, кентинаръ, статиръ, кондрантъ, динаръ. Те могат да бъдат намерени даже в малките старобългарски речници, като този на Д. Иванова-Мирчева и А. Давидов.

Знаейки тези неща не бива да се учудваме, че първия елемент на титлата чьргубылia е от латински произход. Все пак седем века господство са си казали думата, а пък и значителна част от траките са били част от римската администрация и военна машина. Ако Аспаруховите българи бяха чужд за Балканите народ, то няма как да се обясни големият брой латински заемки в старобългарския.

В края на VI в. и началото на VII в. официалният език на Римската Империя става гръцкия, латинския потъва в забрава. След 681 г. няма как и от кого Аспаруховите българи да научат и даже приемат титли и административни термини от латински произход. В случай, че ранносредновековните българи не спадат към коренното балканско население, т.е. траките, те няма как и няма защо да ползват думи от латински произход в своите епиграфски паметници, че дори и в официалния език. Странно как нашите историци и езиковеди не са се замисляли по този въпрос.

Истината е проста – Аспарух не довежда нов народ на юг от Дунава, а освобождава своите братя и сестри от потисничеството на Византия. Ето защо името на княз Аспарух е свързано с това на Тракийския конник Ут-аспиос, ето защо и Борис, Кормесий, Кардам, Гостун, Корсис, че и Мостич са тракийски по произход.

 

Не зная на какво се надяват защитниците на вредните за България теории, не зная и защо се инатят, и не само не признават грешките си, но дори активно се борят против излизането на истината. Каквато и да е причината – промяната не може да се спре. В скоро време не само част от българите, а целият ни народ ще знае, че ние сме потомци на хората, с които историята започва.

 

ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ДУМА САРАКТ

Благодарение на средновековните надписи от земите ни, ние можем да се запознаем с особените думи от речта на нашите деди. Като пример може да се посочи паметника от Преслав. Там намираме термините купе, тулсхи, а и личното име Зитко. До неотдавна тълкувания на термините и имената се правеха само с помощта на тюрски и ирански език. За жалост, без причина  речта на Залмоксис и Орфей бе пренебрегвана.

Казвам – без причина, защото в продължение на 1100 години, в различни исторически извори се прави отъждествяване на българи с мизи – огромен местен народ, чиято изключителна храброст е впечатлила Омир. Това обаче не интересува изобщо хората поддържащи тезите за азиатския произход на дедите ни и поради това важни неща биват пропуснати.

Зитко, или както е в надписа от Преслав ZITKO, отговаря на тракийското ZITTAS, като и двете са древни варианти на българските Жит, Житко, идващи от жить-живот.  Умалителната наставка КО срещаме както в съвременните Денко, Величко, Стоилко, така и в древното регистрирано във Фригия име Boρισκος (Бориско) [1] c.51 (бел.51). Думите купе и тулсхи означават шлем (кух, издълбан предмет) и колчан. Както можем да предположим, те присъстват в речника на древните балканци. Taм те се срещат под формите κῠπελλον [2] * и θύλαξ [3] c.91

Друга особена, а и доста популярна днес дума е саракт, или както ще видим след малко – сарак. Тя се среща в надписа от Маламирово (Хамбарлий). Следващ вярванията си и макар склонен да приеме и ирански етнически смесици у старите българи, Веселин Бешевлиев смята речта на предците ни за тюрска. Нашият изследовател представя заключенията на други учени относно смисъла на сарак(т), а именно това, че тя е сродна на общотюрската jaraq „weapon, armour"– оръжие, броня,  armed unit, armored unit, armed forces-войска, военно подраздаление [4] с. 189-190.

Стефан Младенов също предлага тюрска етимология, но притежаваща различно значение, а именно: тюркския корен sar- „обхващам", „обикалям", „обграждам", като значението е - държава. С това виждане украинският учен Емелян Прицак се съгласи. Ориенталистът Анри Грегоар предложи четене χαράκτου вместо σαρακτου, приемайки, “че се касае за особена (метапластична) форма на родителен падеж от χάραξ” [4] 191. Самият Бешевлиев е склонен да приеме, че смисъла на сарак(т) е войска, а не държавна територия... [4] с.192

Неделчо Неделчев от друга страна, търси обяснение на сарак(т) в иранските езици. Този изследовател смята, че: “Самото име  “саракт“ води произхода си от персийската дума сäр, мн.ч. “сäран”-“глава” на правителство на велика държава, “вожд”, “глави”, “вождове”, и понятието “сäра”- “от земята до небето”, “цял свят”, “вселена”...[5] 7.

И други изследователи предлагат иранска етимология на саракт, но никой не държи сметка с няколко важни подробности. От гледна точна на антропологията, старите българи са твърде различни от представителите на тюрко-алтайците, доста различни са и от представителите на памиро-ферганската раса. За сметка на това, според най-големите антропологични изследвания до този момент, повечето от нас принадлежат понтийския тип [6] с. 260. Т.е. на същия тип, към който спадат и мнозинството от хората наречени от гърците с името траки.

По отношение на етническата принадлежност на дедите ни, най-много са изворите определящи ги като потомци на тракийския народ мизи. Държа да напомня за това, че свидетелствата се явяват в продължение на 1100 години. Не трябва да забравяме и факта, че на територията на ранносредновековна България няма топоними и хидроними с убедителна тюркска, или иранска етимология.

Предлаганите от определени автори паралели Мадра (Индия)-Мадара (България) и Варну (Индия)-Варна (България) са несериозни, а и в този случай, навярно неумишлено са пропуснати паралелите с тракийските селищни имена Модра [7] XII.3.7 и Вариана [8] IV.6.31. Не трябва да забравяме и това, че в Северна Европа, там където за иранско влияние не може да се говори, има хидроним Warna, а също и топоним Varna.

Знаейки тези неща, би трябвало да потърсим обяснение за думата сарак(т) не в речта на средноазиатските народи, а в тракийската ономастика. Там срещаме имената Саракос, Сарка, Саркус [9] c. 422, 424, а и глосата сарпос-витинска дума за дом, дървена къща, [10] c. 97. Смятам, че сарпос е имала по-древна форма *саркос. Към този списък може да се добави и трако-троянското име Асарак (бащата на Капус) [11] c.94.

Приликите между сарак(т) и Саракос, Сарка, саркос са явни, но като че ли точно поради това, определени учени изкaзват своите съмнения относно тракийския произход на Саракос, Макс Фасмер счита името за иранско [9] c. 424. Съмнения има и по отношение на сарпос (*саркос) Вилхелм Томашек не счита думата за тракийска [9] c.425.

Да започнем първо с Томашек, вярно е, че думата сарпос (*саркос) е обявена за витинска, а витините обитават Мала Азия. Има обаче няколко подробности: Херодот е съвсем ясен твърдейки, че старите обиталища на витините са били край река Стрюмон (Струма) [12] VII.75. За тракийския произход на витините, а и за принадлежността им към мизите се изказва положително Страбон [7] XII.3.3. В по-късни времена, същите тези мизи са наречени българи [13] c.166.

Фасмер определя името Саракос за иранско навярно заради корена сар, присъстващ в авестийската дума сара/шара-глава. Защо ли обаче световно известния лингвист пропуска лувийската шара-връх, отгоре, а и хетските сарa-над, отгоре, сарази-върховен, най-горен? Живелият по времето на цар Радагаст гетски (готски) предводител Сарус също ли е иранец?

Защо са пропуснати тракийските имена Асарак, Сарка, Сараток, Саратос, Сарбалос, Сарагис, Сарпедон? Освен това, на епиграфския паметник проучен от Фасмер е дадено пълното име на Саракос – Саракос Дада. А пък Дада от своя страна е обявено за тракийско [9] c.110, но въпреки ерудицията си, Фасмер пропуска всички тези неща.

Питам се обаче - дали изобщо можем да говорим за пропуск и грешка, или се касае за упорито следване на отдавна поставената тенденция - да се прави всичко възможно народът на Орфей да бъде обявен за изчезнал, а корените на българите да бъдат поставени колкото може по-далеч от Балканите? Как иначе да си обясним пропуските на известни с ерудицията си учени?

Нека подложим думата сарак(т) на анализ и да видим какво е значението ѝ. Веселин Бешевлиев предлага следния превод на надписa Маламирово (Хамбарлий):

„ . . . . . . направих моя брат, а стратегът Лъв да бъде негов подчинен. От Бероя до . . . Дултроини е пръв ичиргу боилът Тук за дясната страна, а стратезите Вардан и Яни (= Йоан) негови подчинени. За лявата страна на моята войска (сарак(т): за Анхиало, Дебелт, Созопол, Ранули, е главатар боилът капхан Иратаис, а Кордил и Григора нему подчинени стратези.” [14] c. 36-37.

Бешевлиев добавя и следното: “Нашият надпис е важен и в друго едно отношение. Войската е наречена с българската дума „сарактон”. Тя е образувана, както вече казахме, от тюркската дума за въоръжение jaraq c гръцкото окончание -ton според гръцко-латинската дума за войска fossa-ton...” [14] c.41.

Относно образуването на думата съм съгласен с Бешевлиев. Към оригиналната дума сарак е добавено окончанието – тон. Има и логика да приемем поне на този момент, че значението на сарак е войска (хора пазещи дадена област), но не мога да се съглася, че обяснение дава тюркската jarak-въоръжение.

Сарак е по-скоро сродна на стблг. *сарак/сракъ-дреха, облекло, покривало, нещо, което пази.  Други сродни думи са литовската лит. šаr̃kаs-дреха, кафтан, староскандинавската serkr-дреха, а и ведическата şarman/шарман-подслон, укритие, сигурност.

Понеже ранното значение на *сарак/сракъ е това, което пази, това, което покрива (тялото) e логично да приемем, че споменатата в Хамбарлийския надпис дума сарак притежава значение – това, което се пази, охранявана област.

Това е напълно в хармония с принадлежащата на речта на Орфей *саркос-дом, място, което пази, убежище, подслон. Древните лични имена Асарак, Саркус, Сарка и т.н. притежават смисъл пазен, закрилян, закриляна. Със същата семантика е и името Кроват (Кубрат), то се обяснява със стблг. кровъ-дом, убежище, закрила, покровителство.

Ето как стоят нещата - оказва се, че няма нищо странно и сложно. Думата саракт е всъщност сарак и смисъла ѝ не трябва да се търси в речта на тюрки и иранци, а в езика на Орфей, език, който никога не е изчезвал, макар да са правени много опити да бъде унищожен народа, който го говори – нашият народ.

Ако българските учените се бяха уповавали на многобройните свидетелства за местния произход на предците ни и бяха изследвали тракийската ономастика и археология, то отдавна  щеше да се знае, че не само сарак е дума позната на Залмоксис и Орфей, но и, че имената Дуло, Вокил, Ерми, Крум, Винех, Кормесий, Кубер и др. са използвани на Балканите дълги векове преди римляните да стъпят в нашите земи.

Широката публика щеше да знае, че името на Аспарух е сродно на един от епитетите на Тракийския конник, по-точно Ут-Аспиос. Щеше да се знае, че названието на Плиска не ново, а е сродно на познатото още в Античността Плистос, че Прокопий Цезарийски пише за тракийска крепост Плистум, че монументална статуя на Тракийския Конник е украсявала портите на старата ни столица [15] c.39-40

Никой нямаше да се чуди защо тракийските селищни названия Вода, Вир, Бога, Дебре, Листе, Илиос, Сане, Суа бара и др. се обясняват с българските думи вода, вир, бог, дебри, листи, илъ-кал, сѣно-сено, суха, бара-рекичка. Никой нямаше да връзва каруцата пред коня и да се чуди как да обяснява лишени от всякаква логика неща.

Един народ не се унищожава само с огън и меч. Перото е по-силно от меча защото замъглява съзнанието на хората, защото умело съчинените и упорито разпространявани лъжи замъгляват съзнанието, правят от братя противници и улесняват делото на враговете. Не е трудно да се разберат мотивите на чужденците, не е трудно да се прозрат интересите им, но как да си обясним участието на българи в унищожаването на историята ни и подпомагането на заличаването ни?

Всеки може да сгреши, всеки може да залитне и после да изпита срам от грешката си.

Нормално е също да се опитаме да останем верни на колеги и приятели, за които знаем, че поддържат неверни неща, но винаги има граница. Едно е личния живот, друго е съдбата на цял народ. В един определен момент трябва да вземем решение, да изберем това, което е полезно за нас и малка група хора около нас, или това, което е полезно на всички сънародници.

Над девет хиляди години ние обитаваме една и съща земя, която е пазена с кръв и подвизи, земя, която помни раждането на цивилизацията, появата на писмеността, раждането на първата човеколюбива доктрина. Това трябва да се знае и помни, дължим го не само на дедите си извършили безброй жертви, за да ни има нас, дължим го и на идните поколения. Дано тези, от които зависи преразглеждането на българската история успеят да проумеят това навреме.

Използвана литература и пояснения:

1.W.G.Arkwright, Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII;

2.Думите κῠπελλον  и θύλαξ са трако-пеласгийски, за тях в гръцкия няма смисъл. Ранното значение на κῠπελλον е кух съд, копаня, обяснение дава блг. диал. купаня-копаня, съд, идваща от блг. диал. купая-копая, издълбавам. Относно θύλαξ-торба, кош, лингвистът Ван Виндекенс е убеден, че става дума за пеласгийска заемка. Нека не забравяме, че колчанът – тоулъ на старобългарски, не е нищо друго освен, торба, кош за стрели.

3. A.J. Van Windekens, Le Pelasgique, Essai sur une langue indo-europeenne prehellenique, Publications Universitaires, Louvain, 1952;

4.В.Бешевлиев, Първобългарски Надписи, София, Второ преработено и допълнено издание, БАН, София, 1992;

5.Н.Неделчев, Ранната Българска Държавност – Тюрска или Индоевропейска?

6.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;

7.Strabo, Geography, 10-12, transl.H.L.Jones, The Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 2000;

8.Procopius, Buildings, transl. H.B.Dewing, The Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 2002;

9. D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

10.Živka Velkova, The Thracian Glosses, Adolf M.Hakkert Publ. Amsterdam, 1986;

11.J.Lemriere, Lempriere’s Classical Dictionary, Bracken Books, London, 1994;

12.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

13.Ю. Хаджи Димитрова, “Gothi qui et Getae” “Готи сиреч Гети”, Перпериком, София, 2012;

14.В.Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници, Изд.ОФ, София, 1981;

15.А.Милчев, Разкопки и проучвания на южната порта в Плиска (1963-1970), Плиска-Преслав, Укрепителните съоръжения на Плиска и Преслав, том 4, БАН, София, 1985;

*5 - H.Неделчев, Ранната Българска Държавност – Тюрска или Индоевропейска? -12-07-2010;  http://nedelchev.org/?tag=саракт

ТИТЛИТЕ НА ТРАКИЙСКИТЕ БЛАГОРОДНИЦИ

Има доста начини да добием сведения за езика на един древен народ. Топонимите и хидронимите помагат много. Важни са също личните имена, както и тези на божествата, почитани от определена група хора. Разбира се най-много данни представят документираните стари думи, а и епиграфските паметници.

Когато събрах и систематизирах титлите на тракийските благородници, установих, че без изключение те имат смисъл на български език. Всъщност не би могло и да бъде другояче. Все пак в продължение на повече от хилядолетие българите биват отъждествявани с мизите – тракийския народ, чието име е записано в египетски хроники от преди около 3300 години, дълги векове преди перси, гърци, римляни и келти да се появат в историята. Същите тези мизи са съюзници на троянците, а през I век преди Христа оказват упорита съпротива на римляните.

Една от най-слабо познатите тракийски титли е АКЕНАС, среща се на надпис W07. Тя има вариант АКЕНАНОГАВОС (Lubotsky, Old Phrygian Areyastis inscription). Нейно точно съотвествие срещаме в старобългарската КАНЕС, КАНАС, която според проф. Ценов не е нищо друго освен КНЯЗ, КНЕЗ.

Коренът в АКЕНАС, КАНАС, КНЯЗ  е кан, кен, а значението е начало, този, който стои начело, началник. Обяснение получаваме от стблг *кань-начало, сродни са също стблг. наченти, заченти- начевам, започвам, слагам начало. В АКЕНАС, КАНАС, КНЯЗ  срещаме една и съща дума, но от три различни епохи – VIII век преди Христа, VIII век след Христа и нашето съвремие.

Сродна на АКЕНАС е ирл. CEANNAS-превъзходство, водачество. Подобно на  КАNАС и AKENAS, келтските думи биват изведени от шот.ирл.уелс. брет.ceud, ceаd, cynt, kent -  първи. Като сродна на тях Александър Макбейн посочва нашата конь – начало. Тя има форма кань, както става ясно от ζακανον - древна българска заемка в гръцкия език (М.Фасмер).

Вариантът на АКЕНАС – АКЕНАНОГАВОС притежава значение началник на общината, управител. Частицата ГАВОС се тълкува като общество, обвързани, хора свързани в една група, обяснение получаваме с българските глаголи говея, заговявам, заговезни, говеален, чието древно значение е обвързвам се с обет, обещание.

РEЗА е друга тракийска титла, която се е употребявала и за лично име. Пример за това е споменатият от Омир тракийски цар Резос. Доста по-рано, през XVIII век преди Христа, на плочици с Линеар А е документирано името, или титлата РЕ-ЗА (документ HT 13).

Тази древна тракийска титла се среща сред индо-арийците под формата raja-цар. Познавят я също eтруските, римляните и келтите под формите Ραςεν (rasen), rex, rix. Етимология обаче има само на български. Значението на рез, реза е блестящ, сияен, светъл и идва от диал. прилагателно бряз/брез – бял, светъл. По същия начин индо-арийската дума raja-цар, благородник е свързана с braj- сияя, светя. 

Най-вероятно думата реза е придобила значение светъл, сияен поради това, че нашите древни царе са били окичени със злато и сребро и са били богати хора. Във всеки смисъл на думата владетелите ни са били сияйни. Това е една традиция, която е поставена още във времето на Варненския некропол. Там златната царска корона и златен скептър се появават около 2000 години по-рано от царските атрибути на Египет и Шумер и около 5000 години по-рано от появата на царски атрибути от злато при франките.

По времето на Теофилакт Симоката – VII век, дедите ни все още са ползвали тази изключително древна титла. Симоката свидетелства за нея наричайки Мизокий ρῆξ (Curta цитиращ Симоката, с. 327). В по-късни времена се запазва само една сродна дума, а именно резъ-богатство.

Нека видим как попада тази наша дума попада в езиците на толкова много народи. Луций Ариан свидетелства, че в далечното минало индийците били примитивни хора, които се обличали с животински кожи, хранели се с кора от дървета и сурово месо.Това продължило докато не дошът тракиецът Дионис. Той научил индийците на земеделие и скотовъдство, как да строят градове. Дал им даже религия поставяйки себе си начело на пантеона – Anabasis Alexandri, VIII.vii.

Описвайки идването на траките в Индия, старият летописец е документирал фактически арийското нашествие, което променя страната напълно и поставя в нея езиковото разделение на арийски и дравидически езици.

За траки на Апенините пише Страбон обяснявайки, че след Троянската Война група венети идва заедно с траки в Адриатика (Южна Словения и Северна Италия) - Strab.12.3.25. Тит Ливий потвържвава не само древното тракийско присъствие сред латините, но посочва и ръководната роля на дедите ни давайки царските имена Атис, Капус и Капетус. Тези хора са царствали в Лациум доста преди основаването на Рим.

Прочее, една от легендите за основаването на Вечния град е тази, според която пелазгите покоряват местното население на и издигат град Rome – Plut.Life of Romulus, I. Идвайки на Апенините траките са повлияли разбира се и етруските. Според Вл. Георгиев етруската дума Ραςεν (rasen) е от тракийски произход (Introduction of the History of the Indo-European Language).

Траките повлияват сериозно и келтите. В ирландските легенди се споменава идването на болгите. На тях се приписва цивилизоването на страната, прогонването на мошеничествата и въвеждането на закони. За болгите се казва, че идват от Тракия- “The Thracian party become the ancestors of the second colonizing race, Firbolgs” (Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833, p.299). 

Поредната тракийска титла е БАЛЕН. Нейното значение е княз, принц, владетел. Тя идва от друга тракийска дума, а именно балайос-силен, голям. Съотвествие намираме в старобългарската титла боил, а и в стблг. болий-по-голям, по-добър.

В миналото боил бе идентифицирана като тюркска титла защото се вярваще, че дедите ни са тюрко-алтайски народ. Никой не смееше да предложи възможността тюрките да са възприели от стари балкански колонисти определени думи. Поради това дълго време ние бяхме принудени да вярваме на неиздържани теории.

За тракийската титла ванакатело, банакатело не е споменал нито един историк, или езиковед. Тя обаче е позната повече от половин век. На съдове от Кносос и Тива ( XIII век преди Христа) се срещат посвещения с Линеар Б – КАУНО ОДУРОВИО ВАНАКАТЕЛО.

Преводът е – кана на владетелят Одрис, кана на одриския владетел. Тази титла се среща през VIII век преди Христа у фригите под формата ванакт, банакт а също така е позната и на мизите, които наричат Дионис Ванак, Банак. Коренът във ванакатело, банакатело е бан, следва умалителна частица ка и наставка тел, която се среща в български думи като учител, бранител, владетел. С течение на времето ванакатело, банакатело е опростена на ванакт, банакт, а по-късно се е развила в бан- господар, управител.

Изключително важна тракийска титла е ВАСИЛЕВС. Тя обаче се смята от повечето хора за гръцка, макар да няма абсолютно никакво доказателство за това. Още през второ хилядолетие преди Христа тази титла съществува в ахейското общество, чиито създатели са траките. Описаните в Илиада ахейци Менелай и Агамемнон не са потомци на грък, а на фригиецът Пелопс, който дава името си на полуостров Пелопонес.

На документи с Линеар Б титлата е докуменирана под формата БАСИРЕУ. В по-късни времена тя се развива във ВАСИЛЕВС. Според фламандският езиковед А.Я.Ван Виндекенс титлата ВАСИЛЕВС  е от тракийски произход -BASILEUS, qui aurait le sense se -homme noblesse, eclaire, ou poissant, serrait d'origine THRACO-PHRYGIEN (A.J.Van Windekens, Le Pelasgique, Universite de Louvain, Louvain, 1952, p. 76). Твърдението на Ван Виндекенс е вярно понеже първите хора, за които е употребена титлата василевс са траки. Пример може да се даде с Гета – древен тракийски владетел.

На монета на племето едони срещаме надпис: ΓΕΤΑ ΒΑΣΙΛΕΥΣ ΕΔΟΝΙΟΝ  

http://www.cngcoins.com/photos/big/680223.jpg

http://www.snible.org/coins/hn/figs/fig119.jpg

Ван Виндекенс смята, че значението на титлата е сияен, светъл, или силен. В действителност корена БАС ( първоначално титлата е била произнасяна басиреу) отговаря на санкритските думи баса –светлина, басура –сияние, басира –блясък и разбира се на тракийското царско име Бас, и българския глагол бъскам-светвам, сияя. ВАСИЛЕВС, БАСИРЕУ има значение светлост, сиятелство.

Ето, няма нищо трудно и нищо необяснимо в тълкуването на значението на древните тракийски титли. АКЕНАС, АКЕНАНОГАВОС, РЕЗА, БАЛЕН, ВАНАКАТЕЛО, ВАСИЛЕВС си имат убедителна българска етимология. Поради това, че гърците ползват думи като ΒΑΣΙΛΕΥΣ и ΑΝΑΧ от ванакт, установяваме, че предците ни са господствали над старите гърци. От старите извори знаем, че тракиецът Терей е царствал в Давлида, а пък властващите в Пелопонес Менелай и Агамемнон са потомци на фригиеца Пелопс.

В древноста етруските, латините, индийците и келтите са взели от дедите ни титлата РЕЗА и са я документирали като rasen, rex, raja, rix. Това показва, че в далечното минало нашите предшественици траките са били доминантен народ, който е оказал силно влияние върху хора от два континента. Тракийското присъствие се чувства от Индия до Апенините и Британските острови.

С траките могат да се свържат разпространението на организираното земеделие и скотовъдство, а също така и знанията за обработка на мед, бронз, желязо. Нашите предци са създали цивилизациите на гърци, индийци, перси, латини, келти, германи.

За благодарност обаче на нас бе отвърнато със зло. Дедите ни бяха постигнати от съдбата на титана Прометей, който от любов към хората им дава огъня, но бива жестоко наказан за това.

Страданията, които сме преживели през вековете обаче не успяха да ни унищожат. Могъщите хети изчезнаха, изгубиха са и богатите жители на Ханигалбат, древните ибери забравиха своят език и култура и бяха романизирани. Същата съдба постигна галите, които приеха речта на своите подтисници...

Българите обаче оцеляха. Римляните избиха много от предците ни, но тези, които останаха допринесоха за падането на “Вечния” град. Старите гърци се опитаха да ни асимилират унищожавайки със зверски фанатизъм нашата писменост, но напук на тях, нашата реч не се загуби. Българският език стана основа на руски и сръбски, а също така остави силен отпечатък върху албанския, унгарския, румънския, даже и гръцкия. С нашата азбука пишат около 200 000 000 души.

Пет века жесток геноцид организиран от Османската Империя не успя да заличи българите от лицето на земята, нито да ги пречупи, или отслаби. В началото  на ХХ век, край Люле Бургас и Одрин българите пометоха войската на тези, които бяха ги подтискали половин хилядолетие и с това доказаха, че са достойни да бъдат наречени синове на Арес.

В цялата си история българите винаги са били великодушни и благородни, но и ревностни пазители на своето. Дедите ни винаги са били нападани от силите на злото, но и винаги са успявали да го победят. Днес за пореден път, от сянката на мрака враговете ни упорито се опитват да ни внушат, че сме слаби, лоши, че е време да се предадем, друг да се настани в земята защитавана с кръвта на дедите ни.

И тази измама няма да я бъде. Будните българи стават все повече и повече. Болестта, която ни е налегнала от дълго време не успя да смаже духа ни. Много от нас станаха жертва, но и много оцеляха. Те са тези, които ще изградят една нова и силна България – държавата на духа, доброто и светлината. Време е всеки от нас да направи избор към коя група да принадлежи – към тази на гробокопачите на народа ни, или към градителите и спасителите на българщината. Пасивността и колебанието на някои от нас ги прави неволни съюзници на враговете ни. Това трябва да се избягва на всяка цена. Няма място за страх, не ние, а тези, които извършиха престъпления срещу нас трябва да треперят.

Не е трудно да сме добри, честни и почтени. Не е трудно да сме смели и решителни. Винаги сме можели това, то е заложено в кръвта ни, станало е неотделима част от българския дух. Просто трябва да следваме примера на предците си, чийто живот не бе никак лесен, но те не се уплашиха от трудностите и така създадоха бъдеще за нас. Ние от своя страна сме длъжни да усигурим бъдеще за своите деца!